Даниел Стийл
Сватбата (14)

Глава 14.

Вярна на обещанието си, Алегра мина да вземе сестра си точно навреме в неделя. Помисли си, че може да е забавно да я заведе на обяд в Айви. След това двете можеха да пообиколят магазинчетата за дрехи втора употреба на „Норт Робинсън“, да си поприказват и да се позабавляват. Напоследък Сам се държеше доста язвително и Алегра с нетърпение очакваше да прекара няколко часа с нея, за да се убеди, че всичко е наред.

Този ден обаче в поведението на Сам не се забелязваше и следа от язвителност. Всъщност тя не бе промълвила и дума откакто тръгнаха от къщата на родителите им. Алегра не можеше да се начуди какво толкова я притеснява. Но Сам не каза почти нищо по време на целия обяд.

— Е, какво има? — най-накрая попита Алегра, която не преставаше да се пита какво бе подтикнало сестра й да поиска среща с нея. — Новото гадже ти създава проблеми?

През последните две години Сам непрекъснато излизаше с различни момчета, но до този момент не бе имала сериозен приятел. За разлика от Алегра, която на нейната възраст постоянно бе лудо влюбена в някого.

— Нещо такова. — Сам уклончиво сви рамене, а след това очите й се напълниха със сълзи и тя се поправи. — Не съвсем.

— Какво има тогава? — попритисна я Алегра, а сервитьорът им донесе капучиното, което бяха поръчали. Обядът, както винаги, беше много вкусен. Но Сам не бе хапнала почти нищо. — Хайде, Сам… изплюй камъчето… За каквото и да става дума, ще се почувстваш много по-добре като го споделиш с някого. — Очевидно нещата не се развиваха според предвижданията й, защото Сам закри лицето си с ръце и тихичко заплака. — О, Сам… — Алегра я погали по раменете. — Хайде, миличка, кажи ми — прошепна тя. Но когато сестра й вдигна поглед, Алегра забеляза бездънното отчаяние, спотаило се в очите й. — Сам, моля те…

— Бременна съм. — Сам едва не се задави, докато произнасяше думите. — Ще имам бебе…

Продължи тихичко да плаче, а Алегра я изгледа продължително и я прегърна.

— О, скъпа… О, боже… Как се случи…? Кой го направи?

Сякаш това бе нещо, което й бе сторил някой друг, а не нещо, в което бе участвала доброволно. Но Алегра никога не я бе чувала да споменава име на някое момче, с което излиза. Във всеки случай не и име на сериозен приятел.

— Аз го направих — заяви Сам, поела цялата вина върху себе си. Отчаяно тръсна глава и преметна блестящата си, платиненоруса коса върху едното си рамо.

— Не и съвсем сама — вметна Алегра, — освен ако тези неща не са претърпели някаква революционна промяна напоследък. Кой е бащата? — Какви думи за едно седемнадесетгодишно хлапе: баща… майка… не беше справедливо. — Кое е момчето? — Този въпрос най-после я накара да осъзнае факта, че сестра й ще има бебе, дете, живо и дишащо същество…

— Няма значение — мрачно отвърна Сам.

— О, напротив, има — възрази Алегра. — Да не би да имаш връзка с някой съученик? — Алегра дори не го познаваше, но й се прииска да го убие. Заради Сам си наложи да запази спокойствие, но главата й пулсираше от напрежение, а сърцето й се свиваше от болка. Сам само поклати глава в отговор. — Стига, Сам, кажи ми кой е…

— Ако ти кажа, не искам да предприемаш каквото и да било по отношение на него.

— Да не би да си била изнасилена? — дрезгаво прошепна Алегра, но Сам отново поклати глава.

— Не. За всичко съм си виновна аз. Направих го по собствено желание. Бях толкова впечатлена от него… и си помислих… не зная — завърши тя, а очите й отново се напълниха със сълзи. — Предполагам, че се почувствах поласкана. Той е по-възрастен… истински светски лъв. На тридесет години.

Тридесетгодишен мъж със седемнадесетгодишно момиче? Той поне би трябвало да е наясно с тези неща, но очевидно не си бе направил дори труда да я предпази от забременяване.

— Девствена ли беше? — попита Алегра, преливаща от загриженост към сестра си, но Сам само отрицателно поклати глава и отказа да съобщи повече подробности.

Алегра знаеше, че сестра й не води безразборен сексуален живот, но тя бе почти на осемнадесет и в живота й очевидно имаше някой от значение за нея. Алегра обаче не желаеше да задава излишни въпроси и реши да се придържа само към настоящия проблем.

— Как се запозна с него?

— Беше фотограф на едно от ревютата, в които участвах — нещастно отвърна тя. — Французин е. Реших, че е толкова готин, защото е от Париж. Той се отнасяше с мен като със светска дама и освен това беше много красив.

— Казала ли си му вече?

Алегра нямаше търпение да се изправи срещу този тип. Той щеше да извади истински късмет ако се отърве без депортиране. Биха могли да го тикнат в затвора за изнасилване. Можеше да си представи как ще реагира баща й. Сам обаче за пореден път поклати отрицателно глава. Изглеждаше съкрушена.

— И бездруго не исках да му казвам… Въпреки това позвъних в агенцията и те ми казаха, че е заминал за Япония или някъде другаде. Той просто минавал през Калифорния и не знаят почти нищо за него. Искал снимките за собственото си портфолио, което трябвало да представи в Токио. Никой не знае къде да го търси. Но това е без значение, защото аз не желая да го виждам никога повече. В началото всичко беше наред, но след това започна да се държи гадно. Предложи ми наркотици, а когато отказах, ми заяви, че съм бебе. — А ето че сега самата тя очакваше бебе. — Казва се Жан-Люк. Но никой не знае фамилията му.

— Исусе Христе! — Алегра бе толкова бясна, че едва успяваше да произнесе думите. — Така ли ръководят агенцията си? Трябва да ги тикна в затвора, щом това е начинът, по който работят с малолетни.

— Аз съм почти на осемнадесет, Ал. Би трябвало поне да мога да се справя с едно модно ревю без постоянно да ме държат за ръчичка.

— Очевидно не можеш — сопна се Алегра, но след това си напомни, че не би трябвало да проявява излишна грубост. Сам бе достатъчно нещастна, а Алегра искрено искаше да й помогне. Върху това трябваше да съсредоточи усилията си. Сестра й поне бе проявила достатъчно кураж, за да дойде при нея и да сподели проблема си. — Предполагам, че все още не си казала нищо на мама.

— Не искам да й казвам — промълви Сам и Алегра кимна.

На възрастта на Сам и тя не би искала, макар майка им винаги да бе проявявала невероятно разбиране и някои от приятелите им предпочитаха да споделят проблемите си с нея, а не със собствените си майки. Напоследък обаче майка им бе толкова погълната от проблемите около градината и телевизионния си сериал, че Сам просто не бе посмяла да й каже.

— И какво смяташ да правиш? — попита Алегра със свито сърце. Що се отнасяше до нея, на възрастта на Сам решението бе само едно. Не можеше да си представи, че сестра й би могла да съсипе живота си като роди едно бебе на тази възраст. — Утре ще те заведа при моя лекар. Може би дори няма да се наложи да казваме на мама. Искам да помисля върху това, преди да вземем окончателно решение — рече Алегра.

— Не мога — инатливо заяви Сам и Алегра я погледна неразбиращо.

— Какво не можеш?

— Да отида на лекар с теб… не и за да се отърва от него.

— И защо? — Лицето на Алегра се разкриви от ужас. — Не смяташ да го задържиш, нали? Сам, ти дори не знаеш кой е човекът, който е баща на това дете. Не можеш да отгледаш бебето сама. Това е пълна глупост.

Защо Сам проявяваше такава сантименталност? Алегра внезапно се сети за Кармен, която се държеше така, сякаш детето вече е родено, само защото бе видяла зародиша на видеозон. Зачуди се дали нещо такова не се бе случило и със Сам. Дали вече не бе създадена някаква връзка между нея и детето.

— Не мога да се отърва от него, Ал. Не и чрез аборт.

— Защо?

Членовете на семейството й имаха стабилни морални устои, но не бяха католици и в повечето случаи се подчиняваха на разума, а не на чувствата. Алегра просто не можеше да разбере сестра си.

— Бременна съм в петия месец.

— Какво? — Алегра едва не падна от стола, когато чу думите й. — Защо, по дяволите, не ми каза по-рано? Какво си правила през последните пет месеца? За какво си мислила?

— Не знаех — искрено рече Сам и сълзите потекоха по лицето й и покапаха по масата. — Кълна се. Мензисът ми е толкова нередовен, че си помислих, че закъснението се дължи на преумора, на диетите, които спазвам, на изпитите и на притесненията дали ще ме приемат в колежа… Не зная. Но нито веднъж не ми хрумна, че може да съм бременна.

— Как е възможно да не си се усъмнила изобщо? То не мърда ли? Не пролича ли?

Погледна я, но не забеляза нищо. Сам си беше тънка като тръстика и навлечена с някакви широки и торбести дрехи.

— Просто си помислих, че започвам да пълнея, защото изведнъж ми се отвори огромен апетит. — На лицето й се изписа още по-голямо униние. — То промърда едва миналата седмица. И тогава го почувствах. Помислих си, че може би имам рак, или някакво друго заболяване…

Бедното хлапе не е имало и най-малка представа какво става с тялото му. Ето че живееха в просветен и цивилизован свят, в един от най-изисканите градове в страната, а бедничката Сам си мислела, че има тумор. И това ако не е опровержение на действителността! Алегра изпитваше огромно съжаление към нея, но проблемът изведнъж се бе оказал толкова комплициран, че наистина се налагаше да бъде обмислен много задълбочено.

— Предполагам, че ще трябва да се откажеш от него.

Сам просто я гледаше, неспособна да проумее думите й. Не можеше да схване дори какво точно се имаше предвид под него. Бяха й предложили да й го покажат на видеозона, но тя бе отказала да го види. Не искаше дори да знае пола му, или каквото и да било друго за него. Тя просто не го искаше в корема си.

— Какво ще правя, Ал? Ако не кажа на мама и татко в най-скоро време, ще се наложи да избягам от къщи.

Алегра се стресна от подобна възможност. Случилото се беше истинска катастрофа.

— Не можеш да направиш това.

— Не зная какво друго да направя. През цялата седмица обмислях въпроса с бягството, но исках най-напред да поговоря с тебе.

Потрепери само при мисълта за това.

— Трябва да кажем на мама. Ако тя побеснее, или пък реши да те изхвърли от къщи, ще останеш при мен докато родиш. — Алегра погледна Сам. — Кога ще раждаш?

Беше повече от ужасно. И сега не ставаше дума за Кармен. А за седемнадесетгодишната й сестричка.

— През август. Ал… ще ми помагаш ли докато родя? — Алегра кимна и двете сестри стиснаха ръце през масата.

Няколко минути по-късно Алегра забеляза две жени с къси подстрижки, които им се усмихваха одобрително. Очевидно бяха решили, че двете със Сам са любовници. Това бе единственото смешно нещо, случило се през този ден, и Алегра се усмихна, а по-късно го сподели и със Сам. Обядът се бе оказал пълна катастрофа. И сега стомахът й се бунтуваше от лошото храносмилане.

— Кога искаш да им кажеш?

— Никога — искрено отвърна Сам. — Но предполагам, че ще е по-добре, ако им кажа час по-скоро. Преди още да е започнало да ми личи. Мама вече започна да ме гледа с подозрение на закуска, изумена от количеството храна, което поглъщам. Но тя е твърде погълната от шоуто, от задния двор, от сватбата и всичко останало. Не мисля, че наистина е забелязала нещо. А на татко и през ум не му минава. Той все още смята, че съм на пет годинки, и е убеден, че трябва да връзвам косата си на опашки.

Макар че и двете го обичаха заради това му качество. Ако и да беше съвременен и модерен мъж, той притежаваше някаква необяснима невинност и наивитет, които винаги бяха трогвали близките му. Смяташе всички тях за съвършени и бе убеден в добротата на повечето хора, които познаваше. Рядко казваше лоша дума за когото и да било. И Сам знаеше, че случилото се с нея ще разбие сърцето му. Би дала всичко, за да му спести този удар, но съзнаваше, че е невъзможно.

— Ще дойда утре и двете ще поговорим с тях — каза Алегра, а гласът й прозвуча така, сякаш двете смятаха да се качат заедно на гилотината.

Но какво щяха да правят след това? Какво щеше да прави Сам с детето? Това беше истинският проблем.

— Как смяташ да постъпиш, Сам? Искаш ли да се откажеш от него? Искаш ли да го задържиш?

Трябваше да зададе тези въпроси. До раждането на бебето оставаха още само четири месеца и, колкото и да не й се искаше, сестра й трябваше да погледне истината в лицето.

— Всеки път, когато се замисля по този въпрос, ме обзема ужасен страх. Искам само то да се махне и да забравя, че някога го е имало.

— Боя се, че е невъзможно — информира я по-голямата й сестра, но се отказа от по-нататъшно обсъждане, защото беше повече от очевидно, че Сам не е в състояние да вземе каквото и да било решение.

След като излязоха от ресторанта, двете отидоха на разходка, но не влязоха в нито един магазин. Не бяха в настроение за пазаруване. Най-накрая Алегра върна Сам у дома. Прегърна я сърдечно, помоли я да запази спокойствие до следващия следобед, когато двете заедно щяха да се изправят пред родителите им.

— И не желая да чувам повече за бягство от къщи, чу ли? — строго изрече Алегра. — Не можеш да бягаш от проблемите по този начин. Двете заедно ще се справим.

— Благодаря, Ал — промълви искрено Сам. Алегра я проследи с поглед да се прибира в къщата. Раменете й бяха отпуснати уморено, но бременността изобщо не й личеше. Алегра обаче си представяше реакцията на родителите й. Следващият следобед нямаше да бъде от лесните.

Блеър и Саймън бяха много либерални и съвременни родители, но случилото се със Сам щеше да бъде ужасен удар дори и за тях. А и проблемът беше такъв, че не можеше да бъде разрешен по благоприятен начин. Ако се откажеше от детето, Сам вероятно щеше да започне да се разкайва за това в някой период от живота си, или поне до края на дните си щеше да си спомня с болка за него. Ако решеше да го задържи, бебето завинаги щеше да промени живота й. Към по-лошо. Всъщност Алегра не виждаше лесен изход от тази ситуация. Предвид дадените обстоятелства, бременността на Сам бе пълна катастрофа.

Струваше й се странно, че за Кармен забременяването бе извор на най-чиста радост — и сигурно бе точно така, щом даже и Джеф говореше, че би искал да имат дете съвсем скоро — а за Сам бременността бе трагедия, а не благословия. Светът, в който живееха, беше толкова объркан и сложен.

Тя се върна в Малибу, потънала в дълбока депресия, а когато Джеф се прибра у дома два часа по-късно, я завари да седи на плажа, обвила коленете си с ръце. Обядът с неговия копродуцент бе продължил по-дълго, отколкото бяха очаквали. Двамата трябваше да обсъдят много въпроси, свързани с филма. В мига, в който Джеф излезе на задната веранда и погледна към Алегра, разбра, че срещата със сестра й не бе протекла добре. Тя изглеждаше напълно изолирана от околния свят, потопена в собствените си мисли и страхове. Джеф си помисли, че може да се е обаждала на баща си.

— Здрасти — поздрави той и седна на пясъка до нея. Тя се обърна и го погледна, но не отговори. — Позабавлявахте ли се със Сам? — попита той и погали нежно дългата й руса коса.

— Не — отвърна Алегра и се усмихна тъжно.

Той бе толкова добър към нея. Също като Саймън. Струваше й се странно, че в продължение на толкова много години се бе борила с демоните в душата си, а ето че сега най-после бе в мир със себе си и свободна да обича човек като него.

— Не ми изглеждаш особено щастлива. Лоши новини, а?

Тя кимна и се загледа в океана.

— Мога ли да помогна?

Алегра знаеше, че Сам вероятно не би искала Джеф да научи новината веднага, но тайната така или иначе не можеше да бъде опазена дълго, предвид факта, че бебето се очакваше през август.

— Не съм сигурна, че изобщо някой би могъл да помогне. — Погледна го право в очите. — Сам е бременна от пет месеца.

— О, мамка му! — възкликна Джеф. — Кой е бащата? — Не беше сигурен, че Сам има приятел.

— Бащата е някакъв тридесетгодишен французин, на когото не знаем фамилията, който преди пет месеца минал оттук на път за Токио. В агенцията не знаят нищо за него. Сам също. Той просто пристигнал в града, направил й няколко снимки и я оставил с бебе в корема.

— Страхотно! Възможно ли е на този етап от бременността да се прибегне към аборт? А Сам иска ли да го направи?

— Нито едното, нито другото. Вече е твърде късно за аборт, а и Сам не желае това. Утре ще кажем на родителите ни.

— Ще задържи ли детето?

— Не зная. Мисля, че в момента тя е твърде шокирана, за да разсъждава нормално. Но аз съм убедена, че не трябва да го прави. Твърде млада е и едно бебе ще съсипе живота й. Само че аз нямам право да й казвам как да постъпи. Това е едно от най-важните решения, които човек взема през живота си.

— Безусловно — съгласи се Джеф, стъписан от катастрофата, пред която бяха изправени. — Ако мога да направя нещо, за да помогна… — започна той, почувствал се напълно безполезен.

И двамата знаеха, че единственото, което можеха да направят, е да окажат пълна подкрепа на Сам в този момент.

— Казах й, че ако се стигне до пълен разрив с мама и татко, тя може да дойде да живее при мен. Бих могла да се върна в старата си къща за четири месеца — додаде глухо, макар подобна перспектива да я потискаше. Това обаче бе най-малкото, което можеше да направи за сестра си.

— Тя може да се настани тук, при нас — бързо предложи Джеф. — И бездруго започвам работа върху филма и по цял ден ще съм на снимачната площадка. Ще превърнем кабинета ми в спалня и ще й я преотстъпим.

— Ти си добър човек — искрено възкликна Алегра и го целуна.

След това двамата си направиха дълга разходка по плажа и разговаряха до късно през нощта.

На следващия ден, след работа, Алегра отиде в дома на родителите си точно както бе обещала. Беше малко след пет часа и двете със Сам трябваше да почакат докато те се върнат от работа. И двамата обикновено се прибираха около шест и половина.

Двете момичета седяха изнервени във всекидневната, когато Блеър и Саймън пристигнаха един след друг у дома. И двамата изглеждаха в добро настроение и останаха приятно изненадани, когато видяха Алегра. Блеър обаче забеляза начина, по който ги гледаха двете момичета, и веднага разбра, че нещо се е случило. Сърцето й ускори ритъма си. Сигурно ставаше дума за Скот. Нещо се бе случило с него. Сигурна беше — вероятно бяха позвънили с новината на Алегра, а не на нея.

Тя напрегнато се взря в по-голямата си дъщеря.

— Какво се е случило?

Алегра веднага се досети за страховете на майка си и побърза да я успокои.

— Нищо, мамо. Никой не е ранен, всички сме добре. Искаме само да поговорим с вас.

— О, боже! — Блеър се отпусна на един стол, а Саймън ги изгледа с тревога в очите. Дори и той почувства, че предстои нещо сериозно, макар че по принцип се притесняваше много по-малко от Блеър. — Помислих си, че нещо е станало със Скот — призна си Блеър, спомнила си за Пади. — Нещо, свързано със сватбата ли е? — попита вече по-спокойно.

Лицето на Алегра придобиваше такова решително и упорито изражение винаги когато трябваше да се пребори за нещо, което смята за важно. Вероятно отново щеше да заяви, че иска броят на гостите да бъде намален, а Блеър просто нямаше сили да продължава да спори с нея.

— Какво има?

— Трябва да поговоря с теб, мамо — обади се Сам с разтреперан гласец. Баща й я погледна с присвити очи. Никога преди малката му дъщеря не бе изглеждала толкова неуверена.

— Нещо не е наред ли? — попита той и също седна.

— Нещо такова — призна Сам, след което последва дълго мълчание.

Очите й бавно се напълниха със сълзи и тя погледна към Алегра. Просто не можеше да го направи.

— Искаш ли аз да им кажа, Сам? — тихичко попита Алегра и по-малката й сестра кимна.

Алегра погледна родителите си и им каза най-мъчителното нещо, което някога й се бе налагало да изрича. Но тя съзнаваше, че е най-добре всичко да излезе наяве и да приключат с проблема възможно най-бързо.

— Сам е бременна от пет месеца — много спокойно заяви тя.

Блеър пребледня толкова силно, че Алегра се уплаши, че майка й може да припадне.

Саймън не изглеждаше много по-добре.

— Какво? — Това бе единственото, което можаха да кажат, след което в стаята се възцари оглушителна тишина. Но те я бяха чули добре. — Как е възможно? Изнасилиха ли те, или какво? Защо не си ни казала?

Саймън не можеше да допусне нито за момент, че Сам сама се е забъркала в подобна бъркотия. Само че бе станало точно така и Блеър разбра това, когато видя израженията на двете си дъщери. В момента не бе в състояние да предложи нито утеха, нито закрила, защото самата тя все още не можеше да осъзнае новината и да се съвземе от силния шок, в който бе изпаднала.

— Не беше изнасилване, татко. Просто постъпих много глупаво — призна им Сам и избърса с ръка сълзите, които се стичаха по лицето й. Изглеждаше ужасно.

— Влюбена ли си в него? — попита баща й, който все още се опитваше да осъзнае истинския размер на катастрофата.

— Не — отвърна Сам, честна докрай. — Тогава мислех, че го обичам, но истината е, че бях най-вече поласкана от интереса му към мен. Той успя да ми завърти главата, а след това изчезна.

— Но кой е той? — попита баща й и в гласа му започнаха да: се прокрадват гневни нотки.

— Един фотограф, с когото се запознах по време на снимки. И няма да можеш да го тикнеш в затвора. Той замина, татко. А аз не мога дори да го намеря.

Алегра им обясни обстоятелствата, а Блеър се разплака, загледана в малката си дъщеря.

— Не мога да повярвам, че си постъпила толкова глупаво, Сам. И защо не ми каза?

— Не знаех нищо, мамо. Не подозирах нищо до миналата седмица, когато отидох на лекар. А след това бях прекалено уплашена, за да кажа на когото и да било. Мислех да избягам от къщи и просто да изчезна или да умра. Но след това реших да се обадя на Алегра.

— И слава богу! — Майка й погледна с благодарност към Алегра, а после се премести до Сам и я прегърна през раменете. В другия край на стаята Саймън се опитваше да се пребори със сълзите си.

Алегра се приближи до него и го прегърна.

— Обичам те, татко — прошепна тя, а той я притисна към себе си и заплака. Случило се бе нещо наистина ужасно, но всички те поне знаеха, че могат да разчитат един на друг.

— И какво ще правим сега? — попита той. Издуха носа си, изтри сълзи и седна на дивана до Алегра, точно срещу Сам и Блеър.

— Нямаме кой знае какъв избор — практично отбеляза Блеър.

Погледна Сам и сърцето й се сви от непоносима болка. Дъщеря й беше толкова красива, толкова млада и така разглезена от живота… Но ето че нещата започваха да се променят. Това беше първият удар, първият белег. Първата голяма житейска драма. Първата трагедия, първата непоносима болка. А тя не можеше да направи нищо, за да предпази малкото си момиченце.

— Ще трябва да родиш бебето, Сам — нежно рече тя. — Вече е твърде късно за каквото и да било друго.

— Зная, мамо — отвърна Сам, която нямаше и най-малка представа какви последици ще има това върху сърцето и тялото й.

До този момент всичко беше сравнително лесно. Не й се гадеше сутрин, не изпитваше никакви неразположения. Само бе започнала да си хапва повече. А сега бе изплашена. Онова, което следваше, беше още по-страшно и тя щеше да го разбере сама през следващите четири месеца. Никой не би могъл да я отмени.

— А след това ще трябва да се откажеш от него. Няма друг начин, освен ако не държиш да съсипеш живота си. На седемнадесет години нямаш нужда от бебе, което да обърка тотално живота ти. През есента ще постъпиш в университета на Ел Ей. Кога трябва да се роди бебето? — попита тя, възвърнала си бързо способността да мисли рационално. В главата й вече започваше да се оформя план за действие.

— През август.

— Значи можеш да го родиш, да го оставиш за осиновяване и да започнеш училище през септември. Единственото нещо, от което вероятно ще трябва да се лишиш, е краят на учебната година и церемонията по връчването на дипломите.

Сам обаче не каза нито дума за това. В момента разсъждаваше върху нещо друго.

— Аз ще бъда на осемнадесет, когато то се роди, мамо. — Рожденият й ден беше през юли. — Много хора имат бебета на тази възраст.

— Но повечето от тях са женени. А в твоя случай това е равносилно на катастрофа. Та ти дори не знаеш какъв е бащата на бебето. И на кого ще прилича това бебе? Какъв човек ще стане?

— Половината ще прилича на мен, мамо — проплака Сам, а очите й се напълниха със сълзи. — Част от него ще прилича на теб… друга част на татко… на Скот… и на Алегра. Не можем просто да се отървем от него като от стар чифт обувки. — Сърцето й се сви от непоносима болка и Алегра я погледна, разкъсвана от състрадание.

— Не, но можем да го дадем на хора, които отчаяно искат да си имат бебе, които са женени отдавна и години наред неуспешно са опитвали да си родят собствено дете. Светът е пълен с хора, които чакат за такива бебета, хора, чийто живот няма да бъде съсипан и провален. За тях твоето бебе ще бъде истинска благословия.

— Ами ние? Може пък да се окаже благословия и за нас. — Сам се бореше за живота си и за живота на детето си. В душата й се бе задействал инстинкт, стар като света, който дори и тя не разбираше.

Но Блеър я разбираше, защото бе родила четири деца.

— Да не би да ми казваш, че искаш да го задържиш? — Блеър изглеждаше ужасена. — Ти дори не знаеш що за човек е бащата, а искаш да задържиш бебето му, Сам. Това дете дори не е плод на любовта ви. То е едно нищо.

— Не е нищо. То е бебе! — разпалено възрази тя, а след това отново избухна в сълзи.

Емоциите бяха прекалено силни за всички тях, но Блеър нямаше никакво намерение да се остави на Сам да я разубеди.

— Трябва да се откажеш от това бебе, Сам. Знаем, че това е най-доброто за теб. Повярвай ни. Ще съжаляваш до края на живота си, ако в този момент си позволиш да провалиш живота си заради детето. Моментът не е подходящ — спокойно заяви Блеър, опитвайки се отново да възвърне самообладанието си. Решението на Сам да стане майка на тази възраст би предизвикало твърде много усложнения.

— Това не е достатъчно основателна причина, за да се откажа от бебето — отвърна Сам и Алегра най-после реши да се намеси. Трябваше да остане вярна на себе си. И на сестра си.

— Така е, Сам — тихо проговори тя. — Трябва ти да поискаш да се откажеш от това си бебе. Трябва сама да решиш, защото ще трябва да живееш с последиците от това решение до края на живота си. Ти, а не ние.

— Сестра ти е права — честно призна Саймън. — Но трябва да подчертая, че съм съгласен с майка ти, Сам. Твърде млада си, за да имаш бебе. А пък ние сме твърде стари. Няма да е честно по отношение на детето, ако ние го осиновим. Няма да е справедливо нито за детето, нито за теб. Можеш да дадеш на детето по-добър шанс, ако го предложиш за осиновяване на подходящи хора.

Блеър го погледна с благодарност. Както винаги той бе казал точно онова, което искаше да каже и тя, но с по-благ тон и с по-добре подбрани думи.

— Как можем да сме сигурни, че те ще се държат добре с него? Ами ако не го обичат? — изхълца Сам, която вече плачеше горчиво.

Алегра отново се намеси.

— Има адвокати, които се занимават единствено с осиновявания, Сам. Не е нужно да ходиш в някоя от държавните агенции. Хората, които имат много пари и красиви домове, обикновено се обръщат за помощ към тези адвокати и им плащат цяло състояние, за да издирват момичета като теб. А ти имаш право да си избереш семейството, което най-много ти допада. Всички карти са у теб. И мисля, че ще се почувстваш много по-добре, когато сама се увериш как действа системата. Съзнавам, че подобно решение няма да те направи щастлива, но, както изтъкна и татко, има хора, които наистина ще обичат това дете. Имам приятелка, която практикува изключително такива осиновявания. Ако искаш, ще й се обадя още утре.

Всъщност Алегра вече й бе позвънила сутринта и бе оставила съобщение на телефонния й секретар.

Последва мълчание, което се проточи безкрайно. Най-накрая Сам кимна в знак на съгласие. Тя нямаше кой знае какъв избор, а и освен това имаше доверие на семейството си. Те твърдяха, че за бебето ще е най-добре, ако го остави за осиновяване, и Сам им вярваше. Най-трудното за нея бе, че нямаше с кого другиго да поговори, нямаше на кого да се опре, пред кого да изплаче мъката си. Не искаше да споделя с приятелите си в училище; в момента дори нямаше приятел. Можеше да разговаря за това единствено с родителите си и с Алегра, които я съветваха да се откаже от бебето, и тя вярваше, че това е най-доброто решение както за нея, така и за детето.

Алегра обеща още на следващия ден да позвъни на своята приятелка адвокат, а Сам се прибра в стаята си и легна. Чувстваше се изтощена до смърт. След като тя напусна стаята, Блеър се разплака, а Алегра седна до нея и се опита да я утеши. Саймън изглеждаше така, сякаш току-що бе загубил близък човек, а цялата къща беше като потънала в траур. Дори и сватбата бе забравена.

— Бедното дете — промълви Саймън и после нещастно поклати глава. — Как е могла да постъпи толкова глупаво…

— Иска ми се да убия онзи кучи син, който й е сторил това — възкликна Блеър. — Браво на него! Заминал за Япония и сигурно сега чука някое друго момиченце там! А Сам ще съсипе целия си живот заради него.

— Това не е задължително — възрази Алегра, но майка й знаеше за какво говори.

— Никога няма да забрави, че това се е случило. Винаги ще помни как е носила това бебе, как го е родила, а след това се е отказала от него завинаги…

Не беше същото, но в този момент Блеър мислеше за Пади. Двадесет и пет години след смъртта му тя все още усещаше липсата му. И знаеше, че мъртвото й момче ще й липсва до последния й ден на тази земя. Сам пък никога нямаше да забрави първородното си детенце, което щеше да остави веднага след раждането на някакви непознати.

Само че просто няма друг начин за разрешаването на този проблем…

— Не мислиш, че би могла да го задържи, нали, мамо? — предпазливо попита Алегра. Дълбоко в душата си тя не беше убедена, че отказът от бебето е идеалното решение. Както изтъкна и самата Сам, и други хора раждаха деца на осемнадесетгодишна възраст и оцеляваха. Някои от тях дори ставаха много добри родители.

— Не, не мисля, че трябва да го задържи — тъжно отвърна Блеър. — Мисля, че така само ще извърши поредната глупост. А в днешно време има толкова много свестни и почтени хора, които копнеят да си осиновят дете, че смятам, че би било грешка от нейна страна да съсипе собствения си живот и да лиши едно семейство от радостта да си имат детенце. Как си представяш Сам да се грижи за бебе? Какво ще прави? Ще го вземе в общежитието със себе си? Или просто ще се откаже от колежа? А може би ще ми го остави вкъщи на мен? Какво да правя аз с това бебе на този етап от живота си? Двамата с баща ти сме твърде възрастни, за да се грижим за него. Сам пък е твърде млада.

Алегра се усмихна тъжно.

— Очевидно не четеш таблоидите. Много жени на твоята възраст забременяват чрез донорство, с помощта на оплождане инвитро и бог знае още по какви начини. Не си чак толкова стара!

Блеър почти потрепера при мисълта за това.

— Някои жени може и да правят всичко това, но не и аз. Аз родих четири деца. Имах късмет. Но не смятам да отгледам още едно дете на тази възраст. Ще бъда на седемдесет, когато то навлезе в пубертета, а това определено ще е напълно достатъчно, за да ме убие.

Тримата се усмихнаха невесело и се съгласиха, че най-доброто решение за всички тях е бебето да бъде дадено за осиновяване. Сам трябваше да започне живота си на чисто. През есента щеше да отиде в колеж и да започне всичко отначало. Жалко само, че нямаше да може да присъства на дипломирането. Блеър спомена, че ще се наложи да отиде в училището на Сам, за да поговори дискретно с директорката. Беше сигурна, че Сам не е първата ученичка, забременяла преди края на учебната година. Тя се учеше добре, а и учебната година скоро щеше да свърши. В това отношение поне бе извадила късмет.

— Утре ще се обадя на Сюзан Пърлман. Адвокатката, за която ви споменах. Заедно учихме в юридическия факултет и се виждаме от време на време. Тя е много добра в тази област и е особено придирчива по отношение на клиентите си. При всяка наша среща я тормозя заради фабриката за бебета, която ръководи. Никога не съм си и помисляла, че мога да я потърся в ролята и на клиент. Днес й оставих съобщение, а утре сутринта ще й звънна отново.

— Благодаря ти, Али — признателно рече Саймън. — Колкото по-бързо се справим с тази бъркотия, толкова по-добре. Бременността й е доста напреднала вече и това може да се окаже в наша полза. След четири месеца всичко ще приключи и тя ще може да го забрави.

Ако успее, тъжно си помисли Алегра.

Минаваше девет часа, когато тя най-после си тръгна от дома на родителите си и пое за Малибу, където Джеф я очакваше, за да му разкаже как е протекъл разговорът. Той силно съчувстваше на Сам и тъжно се взираше в Алегра, докато слушаше разказа й.

— Бедничката! Сигурно има чувството, че това е краят на света. Какъв ужасен начин да започне живота си. И на мен ми се случи нещо подобно в колежа — призна й той.

Дори и сега, петнадесет години по-късно, продължаваше да изпитва болка при мисълта за това.

— Едно момиче забременя от мен. Беше ужасно. Тя абортира, но цялото преживяване бе невероятно травмиращо. Тя беше католичка, от Бостън. Родителите й, естествено, не научиха нищо, но тя не издържа психически. В крайна сметка и двамата потърсихме помощ от психоаналитик. Връзката ни, разбира се, не издържа, но и ние самите едва оцеляхме. Може би решението, което сте взели за Сам, е по-разумно и не толкова саморазрушително. Не мисля, че онова момиче ще може някога да си прости за аборта, който бе принудена да направи.

— Не съм сигурна, че си прав — възрази Алегра.

Дълбоко в душата си чувстваше, че и осиновяването не е добро решение. Убедена бе, че и двата варианта представляваха твърде висока цена за една глупава грешка. Какъвто и път да избереше, Сам щеше да плаща за тази грешка докато е жива.

— Толкова ми е мъчно за нея — прошепна Алегра и Джеф се съгласи с нея.

Тя й се обади по-късно вечерта. Гласът на Сам прозвуча ужасно. Цялата вечер бе повръщала и за пръв път не могла дори да се докосне до вечерята си.

Алегра я посъветва да се грижи добре за себе си и да се опита да се успокои. Блеър вече им бе казала, че на следващия ден ще я заведе при нейния лекар, за да се увери, че бременността протича нормално. Повече не можеха да я пренебрегват.

Сега, когато тайната й бе разкрита, Сам трябваше да приеме факта, че ще има бебе. Щеше да го роди и да се откаже от него. Щеше да направи онова, което останалите смятаха, че е най-добре за нея.

Сам имаше чувството, че е оставила близките си да се разпореждат с живота й, но не искаше да им го каже, защото не желаеше да бъде лоша с тях. Знаеше, че те правят всичко в името на доброто й бъдеще. Не можеше да отрече, че родителите й й бяха оказали огромна подкрепа, но въпреки това се чувстваше ужасно.

Алегра се обади на приятелката си в осем часа на следващата сутрин и Сюзан се съгласи да я приеме в девет, преди първата й насрочена среща.

— Не ми казвай, че искаш да си осиновиш дете — възкликна Сюзън, изненадана от появата на Алегра в кабинета й.

Алегра не носеше венчална халка и Сюзан бе сигурна, че не е омъжена, но и по-странни неща се бяха случвали в практиката й.

— Не, боя се, че проблемът ми е съвършено различен.

Алегра измъчено погледна старата си приятелка. Сюзан беше дребничка и деликатна. Имаше къса черна коса и топла усмивка. Всичките й клиенти я обичаха. А тя правеше всичко възможно за тях и, кой знае как, благодарение на познатите й лекари и други адвокати, нежеланите бебета като че ли сами я намираха.

Алегра веднага заговори по същество.

— Седемнадесетгодишната ми сестра е бременна.

— О, боже. Съжалявам. Това е ужасно. Налага й се да вземе невероятно трудно решение. Късно ли е за аборт?

— Твърде. Едва миналата седмица разбрала, че е бременна, а тогава вече била на пет месеца.

— Това не е необичайно на тази възраст — кимна Сюзан и двете седнаха на канапето в кабинета. — Предполагам, че мензисът им е твърде нередовен и те не подозират нищо, докато не стане твърде късно. А телата им са в такава добра форма, че изобщо не им личи. При мен са идвали хлапачки, бременни в седмия месец, които изобщо не са се досещали какво става с тях. Освен това, разбира се, винаги съществува и моментът с отричането. Това не би могло да се случи с мен. Не би могло да ми се случи още на първата среща. Първа среща, първи път…

Тя въздъхна. Бизнесът й бе изграден върху мъка и радост; тайната на успеха й се криеше в умението да смесва тези две чувства.

— Тя готова ли е да се откаже от детето? — директно попита Сюзан.

— Не мисля, че все още знае какво иска да направи, но съзнава, че на нейната възраст това е най-удачното решение.

— Не непременно. Виждала съм петнадесетгодишни момиченца, които стават страхотни майки. А също така съм виждала и зрели жени, които се отказват от децата си, защото съзнават, че просто не могат да се грижат за някой друг, а и не желаят да го правят. Тя какво иска? Това е същността на проблема.

— Мисля, че част от нея вероятно иска да задържи детето. Но това е сигурно само инстинкт. Убедена съм обаче, че съзнава, че не може да се грижи за детето. И е готова да го даде.

— Но дали иска да го направи?

— Има ли жени, които наистина да го искат? — с искрено учудване попита Алегра и Сюзан кимна утвърдително.

Тя си разбираше от работата и Алегра я уважаваше за това. Освен това винаги я бе харесвала.

— Намират се. Някои жени, а и млади момичета, просто нямат никакъв майчин инстинкт. Други го имат, но взимат такова решение, тласкани от практични подбуди. Това е най-трудната част. Бих искала лично да поговоря със сестра ти, за да съм сигурна, че е съгласна да се откаже от бебето. Не ми е приятно да стигаме до трагедии и разбити сърца в този офис. Не искам да предложа бебето на двама съпрузи, които десет години са се опитвали да си родят собствено дете и най-накрая са осъзнали горчивата истина, че няма да се получи, и след това сестра ти, или който и да било друг, да промени решението си в последния момент. Такива неща се случват понякога. Никой не би могъл да предвиди как ще се почувства една жена в момента, в който за пръв път види детето си, но в повечето случаи съм в състояние да преценя доколко човек е сериозно решен да остави бебето си за осиновяване.

— Аз дълбоко вярвам, че ще го направи — искрено я увери Алегра. По всичко личеше, че това е единственото решение за Сам.

— Защо не я доведеш да поговорим?

Уговориха среща за друг ден от седмицата и Алегра се обади на майка си. Тя многословно благодари на Алегра, която се бе погрижила за всичко, и й напомни, че е крайно време да започне да мисли и за други неща — като например булчинска рокля и шаферки.

— О, мамо! — възкликна Алегра. — От трагичното до възвишеното! Как можеш да мислиш за това точно сега?

— Налага се. Слава богу, че в деня на сватбата ти вече ще сме приключили с тая бъркотия с бебето. Следващите няколко месеца ще бъдат истински кошмар.

Особено за Сам. По този въпрос и двете бяха единодушни. Майка й дори не изпитваше гняв, а само огромно съжаление.

И тогава Алегра я информира, че е взела категорично решение по отношение на баща си. Не искаше да мисли дали то е редно или не, но определено не желаеше името му да бъде вписано в поканите за сватбата. Щеше да се съгласи с присъствието му на сватбата, ако той държеше на това, но не желаеше името му да бъде публично оповестено.

Двете единодушно решиха, че това е един разумен компромис и Алегра обеща на майка си, че ще си потърси сватбена рокля веднага щом наеме адвокат за Сам.

Алегра и Сам отидоха заедно при Сюзан по-късно през седмицата. Блеър не можа да ги придружи, защото имаше среща в телевизионната компания. А и Сам предпочиташе да отиде само с Алегра.

Младата адвокатка веднага й допадна. Двете поговориха известно време, а Алегра ги чакаше в чакалнята и уплътняваше времето си с телефонни разговори, които провеждаше от клетъчния си телефон. Най-накрая Сюзан я покани отново в кабинета и обяви, че Сам е решила да даде бебето за осиновяване. Разясни пред двете някои от условията, които трябваше да бъдат изпълнени, поясни какво трябва да направи Сам и какво очакват от нея евентуалните осиновители. Не забрави да спомене, че Сам има право сама да избере осиновителите. Информира ги, че в настоящия момент няколко много подходящи семейства очаквали дете за осиновяване. Имало една двойка от Флорида и две от Ню Йорк, които според нея щели да направят много добро впечатление на семейство Стайнбърг. За Сам обаче всичко това звучеше твърде объркано и Алегра забеляза, че сестра й изглежда леко дезориентирана. Тази среща бе твърде голямо изпитание за нея. Но, колкото и нещастна да се чувстваше, тя вече нямаше друг избор. Изглеждаше примирена с решението да се откаже от детето си и изобщо не попита какво би станало, ако решеше да го задържи.

След като излязоха от кабинета на адвокатката, Сам включи радиото в колата на Алегра и наду музиката толкова силно, че двете едва не оглушаха по време на пътуването им до къщи. Момичето като че ли не желаеше да чуе нито дума повече. За момента просто не би могла да понесе повече. От няколко дни беше частна ученичка и не й се налагаше да ходи на училище. Трябваше само да предава домашните и контролните си и да се яви на изпити в специално определена стая. Тя обаче не можеше да се избави от чувството, че в крайна сметка всички ще разберат защо така ненадейно е престанала да ходи на училище. Беше казала истината само на две от най-близките си приятелки и ги бе заклела да пазят тайната й. Само че нито една от двете не бе дошла да я види през изминалата седмица. По телефона й се бе обадил единствено Джими Мазорели, едно момче, което познаваше още от трети клас. Имаше един период, в който двамата излизаха заедно, но в момента бяха само приятели. Джими бе звънял няколко пъти, но тя отказваше да отговори на обажданията му. Не й се говореше с никого. Ето защо и Сам, и Алегра останаха много изненадани, когато се прибраха у дома и завариха Джими да стърчи на алеята пред къщата. Наминал бе да провери дали Сам си е у дома и тъкмо си тръгваше, когато Алегра спря, за да остави сестра си.

— Цяла седмица вече ти звъня — жално рече той. — Един мой учебник е у теб, а твоите приятелки казаха, че вече няма да идваш на училище. — Той я гледаше с любопитство, а Алегра ги наблюдаваше отстрани.

И двамата бяха толкова млади и невинни… Сърцето й се късаше при мисълта, че Сам трябва да преживее толкова тежък период на такава крехка възраст. Тя махна с ръка и потегли с колата към града и в този момент си даде сметка, че двете хлапета й напомнят за нея и Алън по времето, когато бяха на тяхната възраст. Между Сам и Джими като че ли съществуваше онова задушевно приятелство, което в случая с нея и Алън продължаваше вече шестнадесет години.

Сам обаче му отговори доста хладно.

— Смятах да ти го изпратя — обясни тя и изведнъж се смути. Надяваше се Джими да не е научил защо е престанала да ходи на училище. Той беше приятно момче и тя го харесваше, но нямаше никакво намерение да му казва, че е бременна.

— И какво стана?

— Не ми е останало време да го направя — отвърна тя и бавно тръгна към къщата.

Той я последва.

— Нямах предвид учебника. Питах те защо няма да идваш на училище до края на годината.

Сам отчаяно се опита да измисли някакъв подходящ отговор.

— Семейни проблеми — заяви тя. Идеалното оправдание. — Родителите ми се развеждат. Решението им ме разстрои твърде много и се наложи да вземам лекарства… нали разбираш… като Прозак. Мама се уплаши, че мога да предизвикам някоя злополука в училище… тя смята, че настроенията ми напоследък са твърде непостоянни и…

Беше отишла твърде далеч и Джими я погледна с усмивка. Дори и той бе разбрал, че в думите й няма капка истина.

— Защо не престанеш с тия глупости, а? И бездруго не е задължително да ми даваш обяснения. — Всички в училище знаеха истината. Или поне се досещаха. Не бяха много причините, поради които ученици отпадаха от училище. Бременност или наркотици и алкохол. А пък Сам никога не бе взимала наркотици. Джими обаче не сподели подозренията си с нея. Освен това тя изобщо не изглеждаше бременна и той си помисли, че може би всички в училище грешаха. Може би тя имаше някакъв друг проблем. Просто бе искал да се увери, че с нея не се е случило нещо наистина ужасно като левкемия например.

Всички те бяха изгубили добра приятелка през първата си година в гимназията и той се бе паникьосал, когато бе разбрал, че Сам няма повече да ходи на училище. И Мария бе престанала да посещава занятия, след като й бяха поставили диагнозата.

— Добре ли си? Това е всичко, което искам да зная — ласкаво рече той.

От известно време имаше приятелка, но винаги бе изпитвал слабост към Сам и тя го знаеше.

— Добре съм — отвърна тя, но тъгата, изпълнила душата й, стигна и до очите й и той я забеляза.

— Каквото и да се е случило, само се дръж. През есента ще се запишем в университета на Ел Ей, нали?

И двамата възнамеряваха да учат там и той изпита огромно облекчение, когато тя кимна утвърдително.

— Ще ти дам учебника. Влез вътре.

Той я последва в къщата и изчака в кухнята, докато Сам се качи на горния етаж. Все още не бяха започнали с ремонта, а Саймън продължаваше да моли Блеър да я остави в сегашния й вид. В крайна сметка можеше и да успее да я убеди.

Пет минути по-късно Сам се върна с учебника и му го подаде. Той се пресегна да го вземе, но вместо това хвана ръката й. Тя вдигна поглед към него и се изчерви. Напоследък се чувстваше толкова уязвима, а не знаеше защо. И през ум не й минаваше, че причината е в бременността.

— Ей… ако имаш нужда от нещо, само ми се обади… нали?… Можем да се поразходим с колата… или да отидем да хапнем нещо. Нещата изглеждат по-различни, когато ги споделиш с някого — нежно рече Джими и тя кимна. Беше почти осемнадесетгодишен и твърде зрял за възрастта си. Баща му бе починал две години преди това и оттогава той помагаше на майка си в отглеждането на трите му по-малки сестри. Беше момче с изумително чувство за отговорност и добро сърце.

— Няма нищо за споделяне — рече Сам, свела очи към пода.

После го погледна. И сви рамене. Беше й трудно да каже каквото и да било и той я разбра. Нежно я докосна по рамото и си тръгна. А тя се изправи пред кухненския прозорец и го видя да се качва в старото си волво.

Семейството му живееше в Бевърли Хилз. Бяха почтени и уважавани хора, но не бяха финансово добре. В момента се издържаха с парите от застраховката и малкото спестявания на баща му. Джими работеше през уикендите, а освен това бе получил пълна стипендия за университета. Искаше да стане адвокат като баща си. Сам бе убедена, че ще успее да осъществи амбициите си. Джими имаше много положителни качества и решимостта бе едно от тях.

А когато той си тръгна, Сам се настани на един стол в кухнята и впери невиждащ поглед пред себе си. Нямаше за какво повече да мисли. Нямаше и какво да решава. Сюзан Пърлман й бе разяснила с най-големи подробности механизмите на осиновяването и сега тя трябваше само да избере нови родители за бебето си. Изглеждаше толкова просто.

И наистина беше… за всички, с изключение на Саманта.