Даниел Стийл
Сватбата (20)

Глава 20.

Август напредваше, а важните неща в живота им като че ли се случваха точно според предвижданията им. Филмът на Джеф напредваше чудесно. Кармен все още снимаше и се държеше добре. Бременността й не предизвикаше никакви проблеми. Алън обаче успяваше да се появи на снимачната площадка всеки път, когато съпругата му трябваше да заснеме някоя любовна сцена. Накрая режисьорът, ядосан от държанието му, се обади на Алегра. Иначе снимките и на този филм вървяха по план.

Междувременно Алегра помагаше на Джийни Морисън да продаде къщата им в Бевърли Хилз и да се премести с децата в ранчото им в Колорадо. Тя бе решена да се махне възможно най-далеч от Холивуд и искаше да го направи преди децата да започнат училище през септември. Те все още бяха денонощно охранявани, но по всичко личеше, че събитието, разбило живота им на пух и прах, бе само един налудничав жест на случайно попаднал на концерта побъркан маниак. Убийството на Морисън бе предизвикало силен отзвук сред знаменитостите в Ел Ей, разтревожени от налудничавите изблици на публиката и от ограничената защита, гарантирана им от закона. Джийни обаче не желаеше да държи речи и да лобира за ничии права. Тя искаше единствено да отклони вниманието от себе си и да изчезне заедно с децата си.

Алегра се чувстваше ужасно заради сполетялото ги нещастие и подготвяше концерт в памет на Брам, който щеше да се проведе през септември. Заплануван бе за деня след сватбата им и двамата с Джеф бяха започнали да обсъждат възможността за отлагане на медения си месец, когато Алегра внезапно осъзна, че човек трябва да знае кога да тегли чертата и да каже край. Тя позвъни на Джийни и я информира, че двамата с Джеф ще бъдат на медения си месец в деня на концерта. Жената я разбра веднага — Алегра и бездруго бе направила вече предостатъчно за цялото семейство. Освен това винаги се бе държала чудесно с Брам.

Момченцето на Сам, Матю Саймън Мазорели, за всеобща радост и гордост на семейството растеше и дебелееше с всеки изминал ден. Сам го кърмеше, а Джими постоянно ги снимаше и записваше на видео — как се къпят, спят, излежават се край басейна или на моравата. Бебето бе неотлъчно с тях и само след две седмици Сам отново заприлича на себе си. Успя дори да свали всички излишни килограми и да възвърне елегантната си фигура.

Семейство Уитман продължаваха да продават долнопробните си истории на таблоидите. Последва ново интервю с тях по телевизията, заснето непосредствено след като бе съобщено за раждането на Матю. На пети август, в болницата Сидърс-Синай в семейството на господин и госпожа Джеймс Мазорели (Саманта Стайнбърг) се роди син, Матю Саймън, който тежи три килограма и шестстотин грама. В съобщенията се споменаваше, че госпожа Мазорели е дъщеря на Саймън Стайнбърг и Блеър Скот. В един от вестниците бе публикувана и красива снимка на Сам и Джими с бебето, а Джордж Кристи спомена събитието дори и в „Холивуд рипортър“ под рубриката „Добър живот“.

Семейство Стайнбърг проведоха продължителна среща с госпожа Мазорели. Макар да беше почти в шок от постъпката на Джими, който се бе оженил за Сам без да каже на когото и да било, жената изтъкна, че за сина й е типично да се опитва да разрешава проблемите си сам, без ничия помощ. След смъртта на съпруга й Джими се бе превърнал в нейна безценна опора, но сега тя се притесняваше от промяната в плановете му и от очакванията на семейство Стайнбърг. Оказа се обаче, че и те, подобно на нея, държаха децата им да постъпят в университета на Ел Ей, без да променят първоначалните си планове. Блеър и Саймън бяха преотстъпили на младото семейство къщата за гости, която бе идеална за тях. Сам и Джими щяха да постъпят в университета през есента, а Саймън изрази готовността си да издържа и двамата докато завършат. След това, както бяха постъпили и с другите деца в семейството, щяха да ги оставят да се издържат сами. Блеър вече бе помолила икономката им да им помага в отглеждането на бебето през деня, а през есента щяха да се погрижат и за детегледачка.

Госпожа Мазорели остана изключително удовлетворена и благодарна за помощта от страна на семейство Стайнбърг. Саймън побърза да я увери, че синът й бе проявил фантастична привързаност и обич към Сам и сподели надеждата си, че въпреки крехката възраст на децата им, бракът помежду им може да се окаже твърде успешен и щастлив.

Отношенията между Саймън и Блеър се подобряваха с всеки изминал ден. Всъщност те двамата като че ли караха втори меден месец сега, когато Сам живееше в къщата за гости с Джими и малкия Мат и цялата къща бе на тяхно разположение. Двамата бяха изненадани и малко смутени от радостта, с която посрещнаха новопридобитата си свобода.

Двамата бяха забравили какво е усещането, породено от чувството за свобода, и побързаха да предупредят децата си, че биха желали да бъдат известявани по телефона преди някой от тях да се отбие в къщата при тях. А когато това се случеше, Саймън с изумление наблюдаваше хаоса, породен от пристигането им — бебешки седалки в колата, високи бебешки столчета, преносими люлки, памперси. Вещите на Мат сякаш бяха навсякъде из къщата; Сам го кърмеше където й паднеше; а Джими препускаше из цялата къща като някакво непохватно хлапе. Саймън монтира нов баскетболен кош за него в задния двор и понякога двамата излизаха да поиграят — за да се позабавляват, а и за да изпуснат малко от насъбралото се през деня напрежение и да поговорят. Саймън бе възхитен от интелигентността на Джими, от твърдата му решимост да завърши университета и да постигне нещо значимо в живота си. Беше категоричен, че иска да учи право като баща си и се опитваше да убеди Сам да последва примера му. Семейство Стайнбърг бяха не само доволни, но и дълбоко впечатлени от всеотдайността му като съпруг.

Единственото неудобство за всички в семейството бе продължаващото строителство и преустройството на градината. Всеки ден задният двор се изпълваше с тълпи градинари, а в кухнята все още можеше да се готви, но старите плочки вече бяха свалени и предстоеше подмяна на електрическата инсталация.

А до сватбата оставаха едва две седмици. Нямаше изгледи градината да бъде завършена скоро, роклите на шаферките все още не бяха пробвани, защото те дори не бяха пристигнали в града. Алегра се притесняваше от това и от още хиляди дребни подробности, свързани с церемонията, но всеки път, когато се опиташе да поговори с Джеф за тях, той се оправдаваше с прекомерната си заетост. Беше уморен и се опитваше да завърши филма през следващите десет дни. Беше раздразнителен и често й крещеше без повод, но напрежението на снимачната площадка направо го побъркваше.

— Виж, Алегра, зная… но не можем ли да поговорим за това някой друг път?

През повечето време сякаш разговаряше с нея през стиснати зъби. А Делия Уилиамс им се обаждаше по всяко време на деня и нощта и ги влудяваше повече и от напрежението около филма на Джеф. Бяха им нужни шест месеца, за да приучат Алън и Кармен на ред, а сега на тяхно място се бе появила Делия, която им звънеше в единадесет часа вечерта, за да обсъдят някой нов детайл от тортата или фантастичната й идея по въпроса за цветята и букетите на шаферките.

На Джеф и Алегра им идеше да я убият.

Двамата преживяха две адски трудни седмици, изпълнени с нечовешко напрежение и постоянен стрес. И тогава, късно една нощ, иззвъня телефонът. Алегра реши, че вероятно отново ги безпокои Делия, за да се оплаче, че Кармен все още не е пробвала роклята си. Алегра се приготви да й обясни за пореден път, че и това ще стане веднага щом Кармен приключи със снимките на филма си.

Вдигна слушалката и чу познат глас, но в първия момент не можа да го познае. Беше баща й. Чарлз Стентън. Обаждаше се от Бостън в отговор на писмото, което му бе изпратила преди месеци, за да го покани на сватбата и на което той така и не бе отговорил до този момент.

— Поканата за сватбата все още ли е в сила? — предпазливо я попита той, след като се информира за здравето й. За последен път бяха разговаряли преди седем години.

— Разбира се. — Цялото й тяло се напрегна само от звука на гласа му.

В този момент Джеф влезе в стаята и, забелязал изражението на лицето й, започна да се пита кой ли може да се обажда по това време. За един кратък миг се зачуди дали не е Брандън. Той й бе изпратил малка бележчица преди няколко седмици, в която намекваше, че в крайна сметка сигурно щял да се ожени за нея, и изрично подчертаваше, че най-накрая се бил развел с Джоани. Бе имал дори наглостта да я помоли да му се обади някой път, за да обядват заедно, но Алегра, след като показа писъмцето на Джеф, го накъса и го хвърли в боклука.

— Нещо не е наред ли? — загрижено попита той, но тя отрицателно поклати глава и той се върна в кабинета, за да продължи работата си.

— Все още ли искаш да дойда? — попита баща й.

Алегра не си спомняше да го е канила, но знаеше, че вероятно го е сторила в писмото си. Въпреки това си мислеше, че само го бе информирала за сватбата.

— Не вярвам, че моята сватба има някакво значение за теб — отвърна тя, опитвайки се да му обясни защо му бе изпратила онова писмо. — Двамата от години не поддържаме контакт помежду си.

Това бе колкото обвинение, толкова и спокойно констатиране на фактите.

— Ти все още си моя дъщеря, Алегра. Мога да си взема няколко свободни дни и, ако искаш, мога да дойда в Ел Ей за сватбата ти.

Тя не искаше и не виждаше никакъв смисъл в идването му, но го бе поканила на тази сватба още преди три месеца. Сега й се щеше да не го бе правила. Искаше й се изобщо да не му бе казвала, че ще се жени. Освен това й се щеше да го попита защо той желае да присъства на сватбата. След всичките тези години на неодобрение и тотално отхвърляне от негова страна защо иска да е до нея в този ден?

— Сигурен ли си, че пътуването няма да те затрудни прекалено много? — неловко попита Алегра и отново се почувства като малко и отхвърлено момиченце. Всеки разговор с баща й й въздействаше по този начин.

— Ни най-малко. А и не всеки ден имам възможността да отведа дъщеря си до олтара. В края на краищата ти си единственото ми дете.

Алегра го слушаше, окаменяла от изненада. Какво му бе написала в онова писмо? Как е могъл да разбере думите й по този начин? Тя нямаше никакво намерение да върви към олтара заедно с него. Той не я бе подкрепил нито един път през живота й. Нито веднъж! Но Саймън бе неотлъчно до нея и Алегра искаше той да я заведе до олтара и да я предаде на съпруга й.

— Аз… ами…

Алегра загуби дар слово. Беше неспособна да му обясни, че не очаква от него да я изпрати до олтара. Преди да успее да каже каквото и да било, той я информира, че ще пристигне от Бостън по някое време в петък след обяд — деня на генералната репетиция. Щял да отседне в хотел Бел Еър.

— Майната му! — тихичко процеди Алегра, след като затвори телефона и веднага набра номера на майка си.

Цялата подготовка за сватбата се бе оказала истинско изпитание и Алегра просто не можеше да повярва, че сега, като капак на всичко, се случваше и това. Изведнъж се бе оказала с двама бащи, които искаха да я изпратят до олтара. Двама бащи, единия от които тя дълбоко мразеше.

Саймън отговори на второто позвъняване и гласът му прозвуча необичайно спокойно. Алегра познаваше този глас, който обикновено означаваше, че се е случило нещо изключително сериозно, но тази вечер тя си имаше своите сериозни проблеми и изобщо не се замисли, че нещо може да не е наред. Настоя веднага да разговаря с майка си.

— Тя е заета в момента — тихо я информира Саймън. — Може ли да ти позвъни по-късно?

— Не. Трябва да разговарям с нея веднага.

— Али, тя не може да говори с теб в момента — неотстъпчиво повтори той и тогава тя внезапно забеляза уплахата, която се прокрадваше в гласа му.

— Какво се е случило, татко? Да не е болна?

Само това й трябваше в момента! Майка й да се разболее сериозно точно преди кошмарната сватба, която й бяха натрапили. Тогава щеше да й се наложи да се допитва за всичко до онази откачалка Делия.

— Къде е тя?

— Тук е, до мен — отговори той и потупа ръката на жена си. — Само че е малко разстроена — внимателно поясни Саймън.

Блеър бе плакала без прекъсване през изминалия час и той леко повдигна едната си вежда, за да я попита дали може да сподели случилото се с Алегра. Тя само кимна в отговор. Всъщност на него щеше да му е много по-лесно да говори за това.

— Преди около час ни позвъни Тони Гарсия от телевизионната мрежа. Смятат да свалят шоуто на майка ти. Имат намерение да го излъчват още няколко седмици, за да подготвят внушителен финал, а след това ще го свалят от ефир.

След почти десет години, това беше силен удар за Блеър. Тя имаше чувството, че току-що е загубила стар приятел, и не бе спряла да плаче, откакто бе чула новината.

— Бедничката мама — промълви Алегра. — Как го приема?

— Доста тежко — искрено отвърна Саймън.

— Може ли да поговоря с нея? — колебливо попита тя, но когато Саймън се консултира със съпругата си, тя изрази желание да разговаря с дъщеря си по-късно.

Алегра затвори телефона и се замисли за майка си. Беше работила много упорито и бе постигнала безброй победи с това предаване. Година след година шоуто бележеше успехи, но ето че и неговият край бе настъпил. Алегра можеше да си представи как се чувства майка й в момента и искрено й съчувстваше.

— Нещо не е наред ли? — попита Джеф, който надникна в стаята и видя изражението на лицето й. Изглеждаше като човек, получил лоши новини, и той се поспря, за да поговори с нея.

— Току-що са свалили шоуто на майка ми — мрачно отговори тя, макар да не бе осъзнала напълно смисъла на случилото се. Приятели бе такава неразделна част от живота на майка й, че Алегра просто не можеше да си представи Блеър без това шоу. А сега я препираха да подготви последните епизоди. Бяха избрали възможно най-неподходящото време. Точно преди сватбата.

— Съжалявам да го чуя — съчувствено изрече Джеф. — Напоследък ми изглеждаше малко потисната. Питам се дали не го е очаквала.

— Но това е смешно! — възрази Алегра. — На мен тя ми изглеждаше много по-добре през последните няколко седмици. — И това си беше самата истина. След сдобряването със Саймън Блеър изглеждаше много по-спокойна и щастлива. — Може просто да не се е чувствала добре. Както и да е! Татко ми каза, че тя много трудно приема нещата. Може би трябва да отида да я видя.

А след това Алегра му разказа и за обаждането на баща й и за неочакваното му решение да се появи на сватбата. Тя дори не бе очаквала някога отново да чуе гласа му. Напълно бе забравила за писмото, което му бе изпратила.

— Всъщност той очаква, че ще ме придружи до олтара. Можеш ли да си го представиш! След всичките тези години той си мисли, че ще му позволя да го направи! Сигурно ме смята за невероятно глупава.

— Може би си мисли, че ти очакваш от него именно това. Може пък и той да не знае как да постъпи в този момент. Може да се е променил. Би трябвало да му дадеш възможност и поне да поговориш с него докато е тук, в града.

Подобно на Саймън Джеф винаги се стараеше да постъпва и говори възможно най-справедливо, но Алегра бе разярена от думите му.

— Шегуваш ли се? И наистина ли мислиш, че ще имам време за подобни разговори само два дни преди сватбата ни?

— Може би ще е добре все пак да отделиш малко време. Той е оказал огромно влияние върху живота ти, Алегра.

И върху женитбата им също. Джеф смяташе, че за всички е важно да признаят този факт.

— Изобщо не си струва да се срещам с него, Джеф. Съжалявам, че изобщо му изпратих онова писмо.

Беше бясна на Джеф, който смяташе, че трябва да даде някаква възможност на баща си. Ядосана беше и на арогантния си и самонадеян баща.

— Постъпваш ужасно несправедливо по отношение на този човек — тихо заяви Джеф. — Той идва на тази сватба, защото ти го покани. На мен ми се струва, че полага усилия.

— Усилия за какво? Вече е твърде късно за каквото и да било. Аз съм на тридесет години и вече нямам нужда от баща.

— Сигурно имаш. В противен случай изобщо нямаше да му изпратиш онова писмо. Не смяташ ли, че е крайно време да изясните отношенията си? Мисля, че моментът е подходящ — нещо като край на миналите недоразумения и ново начало.

— Ти не разбираш нищо! — избухна Алегра и нервно започна да обикаля из стаята.

Не можеше да повярва, че Джеф искаше от нея да даде още една възможност на бащата, който винаги се бе държал с нея като мръсник.

— Не можеш да си представиш какъв беше животът ни след смъртта на брат ми. Не знаеш нищо за пиянството на баща ми, за побоищата над майка ми, за отношението му към нас, след като го напуснахме и се преместихме в Калифорния. Той никога не прости на майка ми загдето го е напуснала и през целия ми живот си го изкарваше на мен. Той ме мразеше. И вероятно съжаляваше, че не умрях аз вместо Патрик. Ако беше останал жив, Пади сигурно щеше да стане лекар като него.

Алегра се разрида, а на лицето й се изписаха всичките й страхове, цялата й несигурност, ужаса, преживян в детството й.

— Може би точно за тези неща трябва да поговориш с него — внимателно предложи Джеф и се приближи до нея. — Какъв беше той преди смъртта на брат ти? Можеш ли да си спомниш?

— Спомням си. Беше някак си студен и постоянно беше зает. Твърде много приличаше на майка ти — беше неспособен да отвори сърцето и душата си за хората. В него нямаше нищо човешко — искрено заяви тя, а после го погледна смутено.

Макар и двамата да признаваха, че уикендът в Саутхемптън се бе оказал ужасно преживяване, тя никога преди не си бе позволявала открито да критикува майка му пред него.

— И какво точно означава това, Алегра? Майка ми наистина е твърде резервирана, но не бих казал, че в нея няма нищо човешко.

В гласа му прозвучаха ледени нотки.

— Прав си, разбира се. — В първия момент Алегра реши да вземе думите си назад, но гневът й към Джеф, който бе застанал на страната на баща й, надделя и тя продължи: — Освен ако човекът срещу нея не е евреин — бързо додаде тя, а Джеф се отдръпна от нея като опарен.

— Не си права да говориш по този начин за нея. Бедната жена е седемдесет и една годишна и принадлежи към съвсем друго поколение.

— Същото поколение, което изпрати евреите в Аушвиц. Докато й гостувахме, кой знае защо не останах с впечатлението, че тя е сърдечен и състрадателен човек. А и какво точно щеше да се случи, ако ти не бе побързал да й съобщиш, че истинското ми име е Стентън, а не Стайнбърг? Сам разбираш, че постъпката ти не беше от най-красивите. Всъщност беше си проява на страх и малодушие.

Тя го изгледа предизвикателно от другия край на стаята. Джеф целият трепереше от ярост, породена от думите, изречени от нея по адрес на майка му.

— Проява на малодушие е и отказът ти да разговаряш с баща си. Бедният човечец сигурно отдавна е изкупил греховете си от последните двадесет години. Изгубил е не само майка ти, но и сина си. Тя е родила и други деца, създала си е нов живот, има ново семейство, нов съпруг. А той? Какво има той? Ако съдя по думите ти, той си няма никого. И нищо.

— Защо, за бога, проявяваш такова съчувствие към него? Може би той заслужава точно това. Може пък той да е виновен за смъртта на Пади. Може би щеше да го спаси, ако не пиеше толкова много и ако не се бе захванал да го лекува сам!

— Вярваш ли наистина в това? — Джеф изглеждаше ужасен. Демоните, преследвали я цели двадесет години, сега танцуваха на воля из всекидневната им и дори и Алегра изглеждаше уплашена. — Ти мислиш, че той е убил брат ти?

Джеф беше шокиран до дъното на душата си. Алегра бе произнесла ужасни думи по адрес на баща си.

— Не зная какво мисля — дрезгаво отвърна тя, но Джеф продължаваше да я гледа настръхнал от ужас и изумление.

Никак не му харесваше жената, в която се бе превърнала Алегра, не му допадаха и нещата, които бе изрекла. Това бе първият им истински скандал, но той бе достоен дори за Кармен и Алън.

— Мисля, че ми дължиш извинение заради нещата, които наговори по адрес на майка ми. Тя не те е наранила по никакъв начин. Просто прояви сдържаност и свенливост по време на срещата ви.

— Свенливост? — отново кресна Алегра от другия край на стаята. — Ти наричаш това свенливост? Аз обаче мисля, че става дума за злоба и проклетия.

— Тя никога не се е държала злобно с теб! — Джеф също започна да крещи, макар и на двамата да не им харесваше това, което се случваше с тях.

— Тя мрази евреите! — Това бе единственото, което Алегра можа да измисли в отговор.

— Ти не си еврейка, така че какво ти пука? — И неговият отговор не беше от най-уместните.

Алегра затръшна вратата на къщата зад себе си и се качи в колата си. Не знаеше къде отива, но искаше да се махне от него. Доколкото зависеше от нея, Джеф можеше да вземе шибаната си сватба и да си я завре отзад! Тя нямаше никакво намерение да се омъжи за него и изобщо не й пукаше за това кой ще организира сватбата и кой ще я води към олтара! Пет пари не даваше какво ще правят всички те с проклетата бъркотия, която организираха.

Подкара по крайбрежната магистрала с осемдесет и пет мили в час и след четиридесет минути беше в дома на родителите си. Отвори входната врата със собствения си ключ, забравила за отскоро въведеното правило да се обажда преди всяко посещение, и така затръшна вратата след себе си, че едва не счупи панорамното стъкло. Родителите й седяха във всекидневната и майка й подскочи от изненада, когато я видя да влиза.

— Мили боже, какво се е случило с теб? — Блеър я изгледа продължително. Алегра изглеждаше ужасно.

Облечена беше с шорти и тениска, краката й бяха боси, а косата й бе вдигната нагоре в разрошен кок, от който стърчеше някакъв молив. — Добре ли си?

— Не, не съм — заяви Алегра. Говореше и се държеше като обезумяла. — Отменям сватбата.

— Сега? — Майка й изглеждаше ужасена. — Остават по-малко от две седмици. Какво се е случило?

— Мразя го!

Саймън се извърна настрани, за да прикрие усмивката си, а Блеър я зяпна с изумление, неспособна да повярва, че Алегра може да й стори това. В момента можеше да мисли единствено за проточилата се безкрайно подготовка на тази сватба. И сега всичко се оказваше напразно.

— Скарахте ли се?

— Това е без значение. Майка му е истинско чудовище, а той наистина вярва, че след всичките тези години съм длъжна да дам на Чарлз Стентън втори шанс. Бедничкият човечец е имал толкова много проблеми! Отвратително! — Алегра наистина се държеше като обезумяла.

— Как се стигна до този разговор за Чарлз?

Блеър изглеждаше напълно объркана. Тя самата не бе виждала бившия си съпруг от седем години и не се бе сещала за него от онзи ден, в който бе посъветвала Алегра поне да го покани на сватбата.

— Обади се тази вечер. Мисли си, че той ще ме заведе до олтара. Можеш ли да си го представиш? Този човек иска да присъства на сватбата ми.

— В това няма нищо лошо, скъпа — спокойно заяви майка й, забравила собствените си тревоги и разочарования. — Джеф може би има право. Може пък да е дошъл моментът да се помириш с него.

Алегра побесня още повече, като чу това.

— Вие да не сте откачили всичките? Този човек ме изостави преди двадесет и пет години, а вие ми говорите, че трябва да се помирим и да станем приятелчета? Да не сте се побъркали до един?

— Не сме. Но не бива да го мразиш заради случилото се преди толкова много години, Алегра — мъдро рече майка й. — Ти беше твърде малка, за да разбереш голяма част от онова, което се случи тогава, и да си дадеш сметка за мъката му и за последиците от нея. Той просто не можа да понесе смъртта на Пади. Пречупи се, промени се напълно. Мисля дори, че за известно време превъртя — ако не напълно, то поне в емоционален план. И изобщо не съм сигурна, че е успял да се възстанови напълно. Вярвам, че технически погледнато, той е напълно с ума си. Но така и не можа да събере отломките от живота си отново, не успя да възстанови личния си живот. Убедена съм обаче, че ти си длъжна да чуеш онова, което той има да ти каже.

Докато майка й изричаше последните думи, някой настойчиво натисна входния звънец. Саймън се изненада от късното посещение, но отиде да отвори. За момент си помисли, че домът им е заприличал на летище. За огромна изненада на всички на вратата стоеше Джеф, който изглеждаше не по-малко раздърпан и ядосан от Алегра.

— Как се осмеляваш да си тръгваш от мен по този начин! — развика се той, а Саймън и Блеър се спогледаха и мълчаливо се оттеглиха на горния етаж.

Алегра и Джеф бяха толкова разгневени, че изобщо не забелязаха излизането им. Двамата стояха един срещу друг във всекидневната и си крещяха в продължение на цял час, а на горния етаж Блеър обикаляше на пръсти и се чудеше дали все пак ще има сватба.

— Е, тези двамата определено си подхождат — с крива усмивка заключи Саймън. В този дом не бяха виждали такъв скандал от години.

Няколко минути по-късно им се обади Саманта. Нощта беше топла, всички прозорци бяха отворени и виковете на Джеф и Алегра се чували чак в къщата за гости.

— Вие с мама да не се карате нещо? — с тревога попита тя.

Току-що бе накърмила Мат и го бе сложила отново да спи. Беше притеснена, защото през целия си живот не бе чувала толкова много крясъци. Джими й бе предложил да им се обади, за да се увери, че са добре, но Саймън посрещна въпроса й със смях.

— Не сме ние. Сестра ти е — простичко отвърна той.

— С мама ли се кара?

Сам изглеждаше изненадана. Алегра никога не бе крещяла на майка им по този начин. Всъщност тя нямаше навика да крещи на когото и да било.

— Не, с бъдещия ти зет. Всъщност не съм сигурен дали тази сватба изобщо ще се състои. — Той не можа да сдържи смеха си. Това, което ставаше на долния етаж, бе като серия от първокласна сапунена опера. — Ще ги попитам, когато всичко свърши.

— Те кога пристигнаха при вас? — Сам бе заинтригувана от случилото се, но, доколкото можеха да съдят по крясъците, скандалът продължаваше с пълна пара.

Най-после бяха дали воля на чувствата си. И двамата живееха под напрежение от месеци, притесняваха се заради клиенти, филми и сценарии; Алегра се бе занимавала със смъртни заплахи и спонтанни аборти, един от любимите й клиенти бе прострелян и умря, сестра й забременя, едва не се отказа от бебето си, а тя самата едва не го осинови, след което пък едва се съвзе от разочарованието, предизвикано от решението на Сам да си го задържи. През цялото това време живееше под постоянния стрес, предизвикан от приготовленията около сватбата, от срещата й с бъдещата й свекърва, от всички очаквания, надежди и планове, породени от очаквания брак. Всичко това беше повече от достатъчно, за да докара човек до пълна истерия, а Джеф и Алегра определено се намираха точно на този стадий.

— Пристигнаха преди малко. И съм сигурен, че ще си тръгнат скоро. Стига да оцелеят — заключи той.

Малко по-късно двамата с Блеър слязоха долу, за да проверят дали не биха могли да сторят нещо, за да прекратят войната преди да са паднали първите жертви. Завариха Алегра да плаче тихичко във всекидневната, а Джеф изглеждаше така, сякаш иска да убие някого, или да умре. Беше му все едно какво точно. Беше повече от ясно, че това не беше най-подходящият момент да ги питат дали все още искат да се оженят. По всичко личеше, че и двамата са готови да се откажат от сватбата начаса.

— Как сте? — спокойно попита Саймън, наля четири чаши вино и подаде първата на Джеф, който като че ли отчаяно се нуждаеше да пийне нещо. Той взе чашата, кимна и седна на едно канапе далеч от Алегра.

— Добре сме — отвърна тя между две ридания.

— Не съм сигурен, че ти вярвам — рече той, а Блеър се приближи и седна до дъщеря си. Направи им най-доброто предложение, което бяха чували от месеци.

— Мисля, че имате нужда да отидете някъде през уикенда. Това може да се окаже последната ви възможност преди сватбата. — Тя погледна Джеф. — Убедена съм, че сте длъжни да опитате, ако смяташ, че на площадката могат да се лишат от присъствието ти за два дни.

Той кимна в отговор. Дори и в това състояние разбираше, че предложението е добро.

— Много съжалявам за шоуто ти — с разбиране изрече той и погледна към Алегра.

— Аз също, мамо — обади се тя и отново издуха носа си.

През целия й живот никой не бе постъпвал толкова несправедливо с нея. Джеф я бе обвинил, че се отнася грубо към майка му, че не желае да даде на баща си втора възможност. За Алегра тези обвинения изглеждаха чудовищни… освен това си мислеше за всичките документи върху бюрото й, които трябваше да бъдат прегледани преди сватбата… всичко това й се струваше почти нечовешко.

— Благодаря — тихо отвърна Блеър. Тази нощ тя също бе плакала, но това, което се случваше с дъщеря й, й изглеждаше много по-истинско и реално. Тя чудесно съзнаваше, че не се е случило нищо трагично, но сега ставаше дума за живота на децата й, а не за телевизионна измислица. За щастие Блеър прекрасно знаеше разликата между реалност и фикция.

— Мисля, че майка ти има право — заяви Джеф, след като изпи виното. — Може би трябва да заминем за уикенда.

На Алегра й се искаше да му кресне, че няма да ходи никъде с него, не и след нещата, които й бе наговорил, но не се осмели да го каже пред родителите си. Вместо това се съгласи да замине с него за Санта Барбара за два дни. Приеха предложението на Саймън да се настанят в Сан Исидро.

Бяха им нужни още два часа, но двамата най-накрая си тръгнаха — всеки със собствената си кола, със собствените си мисли, страхове, съжаления и разочарования.

През целия път до дома Алегра мисли за Джеф и за студената му майка. Мислите й се връщаха и към баща й и към мъката, която й бе причинил през годините. После се замисли за Саймън и за Джеф, които бяха толкова различни от него. Когато се върна в Малибу, поводът за скандала вече не й се струваше толкова важен, а Джеф я посрещна с извинение заради всичко, което й бе наговорил. Оказа се, че той не бе имал намерение да й крещи по този начин, но бе провокиран от думите й по адрес на майка му. Освен това бе преуморен и изнервен от довършителните работи около филма си.

Тази нощ двамата си казаха хиляди неща, но най-често се смееха на глупостта си и се извиняваха за нещата, които си бяха наговорили. Когато всичко вече бе казано, двамата се отпуснаха в прегръдките си и заспаха.

В Бел Еър Саймън и Блеър също си легнаха, след като часове наред бяха разговаряли за Алегра и Джеф.

— Не съм сигурна, че искам да съм на техните години — прошепна Блеър. Двамата със Саймън бяха установили, че е изтощително само да слушат и гледат двамата млади, дали воля на гнева и яростта си.

— Може пък да е забавно човек да даде воля на чувствата си и да се разбеснее като обезумял. Алегра определено изглеждаше превъзбудена. Ти никога не си ми крещяла по този начин. — Той като че ли се забавляваше и тя се разсмя.

— Това оплакване ли е? Предполагам, че не е късно да се науча. Сега поне ще разполагам с предостатъчно свободно време.

Блеър все още бе разстроена. Шоуто щеше много да й липсва и тя просто не знаеше какво ще прави оттук нататък. Не искаше да седи у дома и да се грижи за внучето си. Беше на петдесет и пет години и все още бе в разцвета на силите си, но вече нямаше работа. Оставаше да се погрижи само за последния епизод. Направо не беше за вярване.

— Тази вечер ми хрумна нещо. Но не съм сигурен дали ще ти допадне — замислено рече Саймън докато двамата лежаха един до друг в тъмнината. Чувстваха се удобно и уютно заедно. Призракът на Елизабет Коулсън най-после бе изчезнал. Той се преобърна на една страна, подпря се на лакът и я погледна на лунната светлина.

— От известно време насам обмислям възможността да наема копродуцент в екипа си. Уморих се да върша всичко сам. Вярно, че получавам всичката слава, но понякога се побърквам от работа. Освен това ти си далеч по-добра от мен, когато нещата опрат до импровизации и творчески детайли. Защо да не опитаме да работим заедно върху следващия ми филм? Може би върху филма на Джеф? Какво ще кажеш?

Блеър помисли малко и се усмихна.

— И как ще го наречем? Семеен бизнес?

Помисли си, че Саймън прави предложението си като жест на благотворителност от негова страна. Или пък просто се шегува.

— Говоря сериозно. От години искам да направим нещо заедно, но ти все нямаше време. И бездруго си прекалено добра за телевизията. Защо поне не опиташ?

Беше очарован от идеята да работи заедно с нея. Двамата бяха добър екип, а професионализмът им беше неподражаем. Блеър се усмихна, замислена върху думите му.

— Предполагам, че бихме могли да опитаме. И без това нямам какво друго да правя. Ще се освободя след три седмици, непосредствено след сватбата на Алегра.

Идеята наистина й допадна и тя целуна съпруга си, за да му благодари.

— Между другото, сигурна ли си, че ще има сватба? — закачливо попита той. — Не се осмелих да ги попитам, преди да си тръгнат.

— Надявам се — отвърна Блеър и въздъхна.

После отново се отпусна на леглото. Идеята да работи заедно със Саймън определено й харесваше.

— Е, какво мислиш? — Той продължаваше да настоява за отговор.

— Ще трябва да се обадя на агента си — сдържано заяви тя и Саймън се разсмя.

— Вие, холивудските играчи, нямате равни на себе си. Давай, обади се на агента си. Аз пък ще се свържа с адвоката си.

Саймън се изсмя и я целуна по шията, а тя се притисна към него. Денят, който бе започнал като истинска катастрофа, изведнъж се бе обърнал на сто и осемдесет градуса. Блеър все още тъгуваше заради шоуто, но мисълта да работи заедно със Саймън вече я привличаше неудържимо. Искаше й се да обсъди този въпрос с Алегра на сутринта.

Когато отново се обърна към Саймън, той вече спеше дълбоко. Беше много късно, двамата бяха прекарали дълга нощ, изпълнена с тревоги и вълнения. Тя се усмихна на себе си, загледана в съпруга си. Той беше невероятно добър човек. След всичката болка, която й бе причинил през изминалата година, тя имаше чувството, че го е намерила отново, и бе убедена, че си е струвало да изстрада това щастие.