Даниел Стийл
Сватбата (5)

Глава 5.

Часовникът иззвъня в осем часа на следващата сутрин. Валеше сняг и едва бе започнало да се развиделява. В Калифорния все още бе едва пет сутринта.

Алегра се обърна с въздишка, за минута-две забрави къде се намира, но след това си спомни за писателя, с когото трябваше да се срещне тази сутрин. Той беше вече човек на преклонна възраст и се отнасяше със злобно пренебрежение към всичко, свързано със света на киното. Според неговия агент обаче едно филмиране на негов роман неминуемо щеше да даде нов подтик на кариерата му, която започваше да залязва. Алегра бе пристигнала в Ню Йорк по молба на агента, за да се опита да убеди писателя да подпише договора за филмиране. Самият агент бе не по-малко известен от хората, които представляваше, и Алегра тайничко се гордееше с факта, че той се бе обърнал именно към нея за осъществяването на тази сделка. Това беше важна стъпка към избирането й за пълноправен съдружник в кантората. Но докато се въртеше в леглото, перспективата за среща с двамата влиятелни мъже никак не й се понрави. Навън беше студено, валеше сняг и тя с удоволствие би се излежавала в леглото цяла сутрин.

Още не бе успяла да си наложи да се измъкне от леглото, когато й донесоха закуската, а заедно с нея и „Ню Йорк таймс“ и „Уол стрийт джърнал“.

След малко Алегра вече пиеше кафе, похапваше овесена каша и кроасани с конфитюр, преглеждаше пресата, а перспективата да прекара един изпълнен с работа ден в Ню Йорк й се струваше почти вълнуваща.

Литературната агенция, в която щеше да се проведе срещата, се намираше на Мадисън авеню, а адвокатската кантора, в която бяха насрочени следобедните й срещи, бе на Уол стрийт. А между двете улици имаше хиляди магазинчета, поне още толкова художествени галерии и цяла армия от интересни и вълнуващи хора. Понякога самото й присъствие в Ню Йорк й действаше много стимулиращо. В този град живееха толкова много хора, които се занимаваха с безброй интересни неща, организираха неизброими културни събития, оперни постановки, концерти, всевъзможни изложби, театрални представления. Дори и Лос Анджелис изглеждаше като провинциално градче в сравнение с Ню Йорк.

Срещата бе насрочена за десет часа сутринта.

Алегра облече черен костюм, дебело палто и ботуши. Пристигна с такси, стиснала в ръка дамската чанта и куфарчето си, а само докато влезе в сградата, вече съжаляваше, че не си е сложила шапка. Лицето й изтръпна от студа, а ушите й направо замръзваха.

Асансьорът спря на последния етаж, зает изцяло от агенцията. Стените бяха украсени с внушителна колекция от произведения на Шагал, Дъфи и Пикасо, няколко пастелни рисунки, едно малко маслено платно и цяла поредица графики. Агенцията очевидно просперираше. В центъра на фоайето бе поставена и една малка скулптура на Роден.

Алегра веднага бе поканена при шефа на агенцията — дребен, пълничък мъж с едва забележим немски акцент. Казваше се Андреас Вайсман.

— Госпожица Стайнбърг?

Той протегна ръка и я огледа с интерес. Тя беше типична англосаксонка — бяла и русокоса — и не можеше да не привлече вниманието му. Вайсман реши, че момичето е изключително красиво и остана силно заинтригуван от разговора им до пристигането на писателя.

И тогава, час по-късно, той се появи — мъж на около осемдесет години, но изключително енергичен и с ум, остър като бръснач. Джейсън Хавертън беше находчив, остроумен и проницателен. Докато го наблюдаваше, Алегра си помисли, че навремето сигурно е бил много красив мъж, защото даже и на тези години изглеждаше много привлекателен.

В продължение на около час разговаряха за филмовата индустрия, а Джейсън Хавертън съвсем спокойно я попита дали случайно не е родственица на Саймън Стайнбърг. А когато Алегра призна, че му е дъщеря, Хавертън сподели, че искрено се възхищава на филмите му.

Двамата мъже я поканиха на обяд в Ля Гренуй и чак когато им сервираха основното ястие, поведоха разговор по същество. Джейсън Хавертън призна пред Алегра, че бе направил всичко възможно, за да избегне тази сделка, и че не проявява никакъв интерес към филмирането на коя да е от книгите му. Смяташе, че една такава стъпка на неговата възраст граничи с проституиране, но, от друга страна, не можеше да не признае, че напоследък пише много по-малко отпреди, читателите му отдавна също са остарели, а пък агентът му бил убеден, че заснемането на филм по негова книга бил идеалният начин да разшири кръга на почитателите си и да си спечели нови и по-млади читатели.

— Боя се, че съм съгласна с него — заяви Алегра и се усмихна първо на Хавертън, а след това и на Вайсман. — Не е задължително това да се окаже неприятно изживяване за вас — продължи тя и очерта няколко възможни варианта за намаляване до минимум на напрежението, на което би бил подложен, както и различни начини за сключване на по-изгодна сделка.

Хавертън хареса онова, което чу, и остана силно впечатлен от нея. Тя беше интелигентно момиче и кадърен адвокат. А когато им сервираха шоколадовото суфле, те двамата вече бяха добри приятели и той й довери, че му се ще да я бе срещнал преди петдесет години. Беше имал четири съпруги, но твърдеше, че вече няма сили и енергия за пета.

— Те изискват твърде много усилия — заяви той, а в очите му проблеснаха закачливи пламъчета и Алегра веднага си обясни огромния му успех сред жените.

Джейсън беше интелигентен и забавен. И невероятно чаровен. Дори и на тази напреднала възраст той притежаваше магнетизъм, който привличаше хората към него. Младостта си бе прекарал в Париж, първата му съпруга била французойка, следващите две очевидно били англичанки, а последната — американка. Тя също била известна писателка. Споминала се преди десет години и макар след смъртта й той да бе завързвал любовни връзки с няколко жени, нито една от тях не бе успяла да го замъкне пред олтара. — Те отнемат прекалено много енергия, мила моя. Също като скъпите състезателни коне съпругите са невероятно деликатни и носят истинска радост на окото, но в същото време са безбожно скъпи. Въпреки това не мога да отрека, че доставят на мъжа огромно удоволствие.

Той й се усмихна и Алегра почувства, че се размеква само като го гледа. Със самото си присъствие този мъж сякаш я караше да обгърне ръце около шията му и да го прегърне. Тя обаче подозираше, че ако се поддаде на импулса и го направи, той щеше с радост да се нахвърли отгоре й подобно на котарак, спуснал се след мишка, преизпълнена с наивно доверие по отношение на котешкия род. Повече от очевидно бе, че Джейсън Хавертън не бе от кротките котараци. Дори и на осемдесет, той все още повече приличаше на лъв. Много привлекателен при това.

Вайсман искрено се забавляваше от опитите му да покори Алегра. Двамата бяха отколешни и много близки приятели и той не можеше да оспори мнението на Джейсън по отношение на момичето. Тя беше изключителна и той никак не би останал изненадан, ако Джейсън направеше някакъв опит да я съблазни. Тя обаче изглеждаше прекалено умна за това и макар да не носеше пръстен на лявата си ръка, бе успяла да им внуши чрез някои невинно подхвърлени реплики, че сърцето й вече е покорено.

— Винаги ли си живяла в Ел Ей? — попита Джейсън, докато отпиваше кафе и ровеше из останалото в чинията му суфле. Би останал изненадан от евентуален утвърдителен отговор, защото момичето притежаваше изтънченост, която предполагаше европейско, или поне източноамериканско влияние.

Но тя всъщност го изненада.

— През целия си живот съм живяла в Ел Ей. Като се изключат годините на следването ми в Йейл.

— В такъв случай сигурно имаш забележителни родители — почтително отбеляза той и Алегра се усмихна в отговор. Той вече знаеше кой е баща й и докато я наблюдаваше, си помисли, че Алегра много прилича на него. Беше чувствителна и искрена, директна в отношението си с хората и макар да се скъпеше на думите, чувствата си раздаваше безрезервно.

— Майка ми също е писателка — обясни тя. — Когато била много млада, пишела проза, но сега от години твори за телевизията. Продуцира много известно телевизионно шоу. Но мисля, че винаги тайничко е съжалявала, че така и не е написала роман през живота си.

— Те сигурно са много талантливи — отбеляза Джейсън, заинтригуван не толкова от тях, колкото от красивата млада жена, седнала срещу него.

— Талантливи са — усмихна се в отговор Алегра. — Както и вие — продължи тя и внимателно насочи разговора към него. Жест, който му достави неописуемо удоволствие.

Очарован и възхитен от тактиката й, Вайсман я наблюдаваше как върти Хавертън на малкото си пръстче. Момичето беше много мъдро и обиграно в занаята си. И Вайсман не пропусна да й го каже, след като шофьорът на възрастния писател най-после се появи, за да го откара до дома му. Той си тръгна, като преди това помаха на Алегра като на стар приятел. Беше се съгласил с повечето от условията по договора, който му бе предложила.

След това агентът и адвокатът се върнаха в офиса на Вайсман, за да обсъдят най-щекотливите клаузи в договора.

— Държахте се много професионално с него — отбеляза Вайсман, заинтригуван от нея, но и развеселен от тактиката й. Тя беше много млада, но мислеше бързо и притежаваше вроден усет към хората и характерите им.

— С това си вадя хляба — без всякакви превземки отвърна Алегра. — Занимавам се с хора като него. Повечето актьори са като малки деца.

— Също като писателите. — Андреас й се усмихна. Момичето му допадаше.

Прекараха следващите два часа в работа върху договора и уточниха сумата, която Джейсън Хавертън би трябвало да получи. Алегра обеща веднага да се свърже с филмовата компания и да ги информира за техния отговор. Надяваше се да успеят да подпишат договора още тази седмица, преди в петък да си тръгне от Ню Йорк. Междувременно й предстояха още няколко срещи по други проблеми, но тя щеше да се свърже с Андреас веднага щом получеше отговор от Калифорния относно филма на Джейсън.

— Колко време ще останете в града? — отново я попита той.

— До петък, освен ако не успея да приключа с всичките си ангажименти преди това. Но си мисля, че може би ще бъде разумно да остана тук, докато не изясним всички подробности, свързани с договора. Сигурна съм, че най-късно до сряда ще получим някои от отговорите относно сделката.

Той кимна в знак на съгласие и й надраска един адрес върху лист, който откъсна от бележника си с марка Хермес. Всичко около него бе от най-високо качество. Вайсман беше човек, който иска да има най-доброто от всичко. И това се отнасяше дори и за клиентите му.

— Съпругата ми и аз организираме малко парти тази вечер. Един от клиентите ми издаде забележителна нова книга и всички ние се надяваме да спечели награда за литература. Във всеки случай, това е добър повод за организирането на едно малко тържество. Не мисля, че Джейсън ще дойде, но повечето от клиентите ни ще присъстват. Мисля, че може да ви хареса.

Той й подаде листчето, на което бе написан адресът му на Пето авеню и домашен телефонен номер. Каза й, че може да отиде по всяко време между шест и девет часа вечерта. За тях щяло да бъде истинско удоволствие.

— Много мило от ваша страна — отвърна Алегра. Времето, което бе прекарала с него този следобед, бе минало неусетно. Харесваше й компанията му, допадаше й начинът, по който вършеше работата си. Вайсман беше умен и прецизен, а под лустрото и европейския му чар се криеше един брилянтен бизнесмен, който винаги знаеше какво точно прави и не понасяше никакви отклонения от правилата. На Алегра това много й харесваше. Слушала бе много положителни оценки за работата му и винаги бе постигала съгласие с клиентите му.

— Опитайте да дойдете. Може да получите представа за литературния живот в Ню Йорк, която да ви се стори забавна.

Алегра му благодари отново и няколко минути по-късно напусна кабинета му. Беше прекарала един изненадващо приятен следобед. Когато излезе на улицата, снегът вече се бе превърнал в киша. Тя внимателно слезе от тротоара и взе такси, което я откара до хотела, за да проведе разговорите с Калифорния.

Минаваше пет след обяд, когато най-после приключи с всичките телефонни разговори по преговорите за филма на Хавертън. Час по-късно, след като бе подготвила някои важни бележки по договора, тя все още не бе решила дали да се обади на румсървис, за да си поръча вечеря, или да отиде на партито у семейство Вайсман. Навън беше ужасно студено, а тя си бе донесла единствено делови костюми и две вълнени рокли и мисълта, че трябва отново да излезе навън в този студ, не й се нравеше ни най-малко. От друга страна обаче, възможността да се срещне с някои от видните литератори в този град може би си заслужаваше мръзненето.

Алегра продължи да размишлява по въпроса още половин час, през което време изгледа новините, а после бързо се изправи и се приближи до гардероба. Беше решила все пак да отиде на партито. Облече си единствената черна вълнена рокля, която бе взела със себе си. Роклята беше без деколте и с дълги ръкави и много добре прилягаше на стройната й фигура. Обу обувки с високи токове, разреса косата си и се огледа критично в огледалото. Боеше се, че в сравнение с изтънчените нюйоркски дами сигурно изглежда като тиква. Единственото бижу, което носеше, бе една златна гривна, подарък от майка й, и чифт обикновени златни обеци. Алегра сплете косата си на френска плитка, сложи си малко червило и навлече дебелото палто. Палтото беше още от годините й в юридическия факултет, но макар да не беше особено красиво, поне бе дебело и топло.

Алегра слезе във фоайето и портиерът й извика такси. В седем и половина тя вече бе на ъгъла на Петдесет и втора улица и Пето авеню, точно срещу Метрополитън мюзиъм. Жилищната сграда, в която живееше семейство Вайсман, бе стара и достолепна. На входа я посрещна портиер, а асансьорът се обслужваше от двамата негови помощници. Във фоайето имаше няколко големи канапета с дамаска от тъмночервено кадифе, а мраморният под бе застлан с дебел персийски килим, който заглушаваше шума от стъпките й.

Портиерът я информира, че апартаментът на семейство Вайсман се намира на четиринадесетия етаж. В този момент асансьорът дойде и от него слезе групичка от пет-шест души, които изглеждаха така, сякаш току-що си бяха тръгнали от партито на Вайсман. Алегра се зачуди дали не е закъсняла. Но Андреас й бе казал, че може да дойде по всяко време до девет часа. Тя слезе от асансьора и се запъти по посока на гласовете. Все още беше доста шумно и Алегра се успокои, че празненството продължава. Позвъни и вратата бе отворена от иконом. Тя хвърли един поглед към вътрешността на апартамента. Вътре имаше над стотина души, а някъде из вътрешните стаи свиреше пиано.

Алегра влезе в апартамента, подаде палтото си на иконома и огледа елегантното антре. Погледът й обаче веднага бе привлечен от гостите. Всичките изглеждаха като типични нюйоркчани, пременени с официални рокли и тъмносиви костюми. Изглеждаха оживени и възбудени — като хора, които имат да разкажат милион истории за безбройните интересни места, посетени от тях. Това определено не беше Калифорния. И за пръв път Алегра не видя нито едно познато лице. Тя съзнаваше, че лицата на тези хора тук сигурно бяха не по-малко известни, но в един свят, различен от Холивуд. За нея всичките тези хора бяха много интересни, защото не ги познаваше. След това си даде сметка, че вероятно знае имената на повечето от тях. Огледа се по-внимателно и забеляза Том Уулф и Нормън Мейлър, Барбара Уолтърз, Дан Радър и Джоан Лъндън, внушителна групичка от знаменити личности, разпръснати сред морето от издатели и редактори, професори и писатели. Малко по-нататък имаше малка групичка от куратори в Метрополитън мюзиъм. Присъстваше шефът на Кристиз, както и няколко много известни художници.

Това беше от събиранията, които бяха невъзможни в Ел Ей, защото там просто не съществуваха толкова много видни личности с разнородни интереси и занимания. В Лос Анджелис всички известни хора работеха в индустрията — кой знае защо всички я наричаха така, сякаш произвеждаха не филми, а коли. Но в Ню Йорк живееха всякакви хора на изкуството — от театрални дизайнери до актьори от треторазредни трупи извън Бродуей, от шефове на универсални магазини и известни ювелири, до издатели, писатели и драматурзи. Това беше една очарователна смесица от таланти и Алегра ги наблюдаваше с огромен интерес. Тя си взе чаша шампанско от минаващия наблизо сервитьор, забеляза с облекчение Андреас Вайсман и тръгна към него. Той стоеше пред прозореца в библиотеката, от който се разкриваше поразителна гледка към Сентрал парк, и разговаряше с основния си конкурент в литературния свят Мортън Джанклоу. Двамата си спомняха за техен общ приятел, един от клиентите на Вайсман, който се бе споминал наскоро. Двамата бяха категорични, че смъртта му бе огромна загуба за литературната общност.

В този момент Андреас зърна Алегра и се приближи, за да я поздрави. С черната си рокля и прибрана коса тя изглеждаше много по-сериозна отколкото му се бе сторила по-рано през деня. Но въпреки това беше невероятно красива и млада. Движеше се бавно към него с елегантна и изящна походка, а в ръката си държеше чаша шампанско. Плавната й походка загатваше за чувствени балетни постановки и напомняше платната на Дега. Джейсън Хавертън се бе оказал прав, помисли си Андреас Вайсман и се усмихна.

Той му се бе обадил късно след обяд, за да му каже, че Алегра е не само добър адвокат, но и изключително изискана и изтънчена млада дама. Обядът с нея му бе донесъл огромна наслада и, както бе споделил с Андреас, нещата сигурно щяха да се подредят по-иначе, ако той беше малко по-млад.

Начинът, по който Хавертън бе произнесъл тези думи, накара Вайсман да се усмихне дори и сега, докато подаваше ръка на Алегра. Тя като че ли запалваше огън в мъжките сърца дори и в най-лютата зима.

— Толкова се радвам, че можа да дойдеш, Алегра.

Той внимателно постави ръка на раменете й и я поведе през стаята към една групичка от гости. Тя разпозна още няколко лица — един влиятелен собственик на галерия, за когото бе чела наскоро, една известна манекенка и млад художник. Групата беше абсолютно разнородна, но точно това най-много й харесваше в Ню Йорк. Именно поради тази причина повечето жители на града категорично отказваха да го напуснат и да се преместят на запад. Атмосферата в Ню Йорк бе твърде вълнуваща.

Андреас я представи на гостите в стаята, като обясни на всички, че Алегра е адвокат от Ел Ей, който практикува в сферата на развлекателната индустрия. Всички присъстващи изглеждаха щастливи да се запознаят с нея.

След това Андреас изчезна и я остави с новите й приятели. Една по-възрастна дама я погледна и заяви, че се движи като танцьорка. Алегра си призна, че в продължение на осем години е танцувала балет като дете. После някой я попита дали не е актриса. Двама много симпатични и изискани мъже й се представиха и я информираха, че работят за Лемън брадърс на Уол стрийт. Други няколко се оказаха адвокати в юридическата фирма, в която се бе явявала на интервю за работа докато учеше в Йейл.

Когато по-късно се качи на горния етаж, за да погледне прекрасната гледка, открила се към заснежения парк, главата й вече се въртеше от толкова много нови лица и впечатления. В девет часа отново слезе на долния етаж. Партито все още бе в разгара си. Току-що бе пристигнала нова група от гости, които изглеждаха като бизнесмени, придружени от елегантни и изискано облечени жени. Някои носеха кожени шапки, но всички до една бяха с безупречни прически. Това тук бе свят, различен от онзи в Ел Ей, населен с русокоси хубавици и младежки лица, постигнати с помощта на хирургическия скалпел. Тези хора тук изглеждаха по-естествени, но и по-интересни — носеха по-малко грим, но по-скъпи и изискани дрехи, бижутата им бяха изумителни, а лицата — сериозни и напрегнати. И тук се забелязваха следи от намесата на пластични хирурзи и тела, тънки като моливи, но в по-голямата си част това бяха преуспели и самоуверени хора, които влияеха върху света със самото си присъствие. Алегра бе очарована от тях и от темите, които обсъждаха. Те разговаряха за интересни неща. Самите те бяха изключително интересни и забавни.

— Партито е много внушително, нали? — обади се някой зад нея и тя се извърна, за да застане лице в лице с един мъж, който я наблюдаваше с вниманието, с което тя бе разглеждала останалите гости в стаята.

Беше висок и слаб, с тъмна коса и аристократичния вид на истински нюйоркчанин. Освен това бе облечен по подобаващ начин — бяла риза, тъмен костюм и консервативна вратовръзка от Хермес в два нюанса тъмносиньо. Нещо във вида му обаче не се връзваше напълно. Не беше сигурна дали причината бе в наситения му загар, в игривия блясък на очите му, или в широката усмивка. В определен смисъл той приличаше по-скоро на калифорниец, отколкото на нюйоркчанин, макар да не се вместваше напълно и в тази рамка.

Алегра по никакъв начин не можеше да си състави категорично мнение, но и той, докато я измерваше с поглед, се почувства объркан от вида й.

Тя като че ли принадлежеше към тази среда, но у нея имаше нещо, което го караше да смята, че мястото й не е точно тук. Той обичаше да посещава семейство Вайсман — тук винаги се срещаше с очарователни и вълнуващи хора — от балерини до литературни агенти, от инвеститори на рисковите пазари до диригенти. Беше му забавно да се разхожда сред тях и да се опитва да отгатва кои са, с какво се занимават и защо са тук. Опитваше се да направи същото и по отношение на Алегра, но без особен успех. Тя можеше да е всякаква — от декоратор до лекарка.

Тя също се опитваше да отгатне с какво се занимава мъжът срещу нея и се колебаеше между две възможности — борсов агент или банкер. Погледна го замислено, а той се усмихна широко.

— Тъкмо се опитвах да отгатна с какво се занимавате, коя сте и откъде сте — призна той. — Обичам да играя тази игра на подобни приеми и винаги успявам да си съставя грешни заключения. Ако съдя по походката и фигурата ви, бих могъл да заключа, че сте танцьорка, но в крайна сметка смятам, че пишете реклами в Дойл Дейн. Много ли съм далеч от истината?

— Доста. — Алегра се разсмя, развеселена от играта му, а той се приближи още повече, притиснат от тълпата около тях. Приличаше на човек с чувство за хумор, гледаше я спокойно право в очите и се държеше съвършено приятелски и непринудено. — Но пък може и да не сте на толкова грешен път. Наистина се занимавам с бизнес и непрекъснато пиша нещо. Адвокат съм — най-накрая рече Алегра, погледна го в очите и видя, че е изненадан от отговора й.

— И в каква фирма работите? — продължи да настоява той. Очевидно се забавляваше от безобидната им игра. Обичаше да отгатва професиите на хората, особено в Ню Йорк, където бе пълно с интересни хора и всевъзможни професии. Тук не съществуваше лесен и еднозначен отговор на въпроса относно професията на даден човек. Мълчаливо се замисли върху въпроса, който й бе задал, и се спря върху възможността за корпоративно право. — Предполагам, че практикувате корпоративно, или нещо още по-сериозно — като например антитръстово право. Познах ли? — Не него самият подобна възможност му се струваше недостоверна, защото жената срещу него бе много женствена и красива. Но пък той обичаше жените, които успяваха да съвместят красотата и сериозните си професии.

Алегра се разсмя в отговор и той я погледна с удоволствие. Тя имаше разкошна усмивка и невероятна коса, а цялото й същество излъчваше топлота и доброта. Беше сигурен, че обича хората и държи на тях. Очите й бяха особено интригуващи. Говореха много за личността й и за убежденията й. Според него тя бе жена с твърди принципи и непоклатими убеждения. И вероятно бе твърде неотстъпчива. Но пък очевидно имаше и чувство за хумор. Смееше се много и жестикулираше с ръце по един много изискан и женствен начин. И притежаваше най-възхитителните устни.

— Кое ви кара да смятате, че съм чак толкова сериозен адвокат? — през смях попита Алегра. Те все още не знаеха имената си, но за момента това не им се струваше толкова важно. Харесваше й да разговаря с него и да играе играта му на отгатване. — Толкова ли строга изглеждам? — попита тя и зачака с любопитство отговора му.

Той се замисли за момент, кривна глава на една страна, огледа я от горе до долу и кимна отрицателно. А Алегра не можа да не забележи страхотната му усмивка. Беше много красив.

— Очевидно съм сгрешил — замислено се поправи той. — Вие сте сериозна личност, но не работите в някоя от сериозните области на правото. И това ако не е странна комбинация! Може би само представлявате спортисти или скиори. Така ли е? — Вече се будалкаше с нея и Алегра се разсмя.

— И защо изведнъж решихте, че не се занимавам с корпоративно или антитръстово законодателство?

— Не сте скучна. Изглеждате сериозна и съвестна, но в очите ви напира много смях. Онези типове от антитръстовото законодателство никога не се усмихват. Е, прав ли съм? Със спортисти ли се занимавате?… О, Господи, не ми казвайте, че извършвате частни разследвания или пък нищите злоупотреби със служебно положение. Мисълта, че може би се занимавате с нещо такова, направо ме погубва!

Той премигна, остави празната си чаша, а Алегра му се ухили лъчезарно. Наистина се забавляваше добре и се изненадваше от факта, че се чувства толкова комфортно в компанията му.

— Извършвам юридически услуги в областта на развлекателната индустрия. Практикувам в Ел Ей. Тук съм, за да разговарям с господин Вайсман за един от неговите клиенти и за да се погрижа за някои други дела на фирмата. Най-общо казано, представлявам хората от шоубизнеса — сценаристи, продуценти, режисьори, актьори.

— Интересно, много интересно — пророни той и я огледа отново от горе до долу сякаш се опитваше да реши дали получената информация отговаря на истината. — И значи сте от Ел Ей? — Като че ли остана изненадан, когато я чу да казва това.

— Живяла съм там през целия си живот, като се изключат седемте години следване в Йейл.

— Аз пък следвах в конкурентния на Йейл университет — подхвърли той, но Алегра вдигна ръка, за да го възпре.

— Почакайте. Мой ред е. Макар че това е лесно. Посещавал сте Харвард. Родом сте от изтока, вероятно от Ню Йорк или — тя го погледна и леко замижа — може би Кънектикът или Бостън. Преди университета сте посещавал частно училище… чакайте да помисля, Ексетър или Сейнт Пол. — Той се смееше от сърце на образа, изграден от нея — ултраконсервативен, ултрапредсказуем, типичен представител на аристократичен Ню Йорк. Не беше сигурен дали черният му костюм не бе допринесъл за това. А може би вратовръзката от Хермес или пък скорошната му подстрижка?

— Близо сте до истината. Наистина съм от Ню Йорк. Учих в Андоувър. И наистина следвах в Харвард. Една година преподавах в Станфорд, а сега съм…

Алегра отново вдигна ръка, за да го прекъсне, и го огледа от главата до петите. Не изглеждаше като университетски професор, освен ако не преподаваше в някое бизнес училище, макар че й изглеждаше твърде млад и прекалено хубав за това. Ако се намираха в Ел Ей, тя щеше да предположи, че е актьор, но пък той изглеждаше доста интелигентен и недостатъчно себичен за тази работа.

— Отново е мой ред — напомни му тя. — Вече ми казахте твърде много. Вероятно преподавате литература в Колумбия. Но, да си призная честно, когато ви видях за пръв път, си помислих, че сте банкер.

Той приличаше на истински представител на Уол стрийт — изглеждаше съвсем прилично и достопочтено, макар в очите му да проблясваха закачливи пламъчета.

— Всичко е заради костюма. — Той се усмихна и за миг й заприлича на брат й. Беше висок почти колкото Скот, но по някакъв странен начин този мъж й напомняше малко и за баща й. В усмивката му имаше нещо много познато. — Купих го, за да доставя удоволствие на майка си. Тя заяви, че ще имам нужда от някоя представителна дреха, ако смятам да се върна в Ню Йорк.

— Значи сте отсъствал от града? — попита Алегра.

Той все още не й бе казал дали е банкер или професор, но словесната битка доставяше такова огромно удоволствие на двамата, че почти не забелязаха, че гостите започнаха да оредяват. В началото на вечерта в елегантния апартамент на семейство Вайсман имаше почти двеста души, а сега апартаментът изглеждаше почти празен и в него едва ли бяха останали стотина души.

— През последните шест месеца бях извън Ню Йорк. Работих на друго място — подсказа й той. — Но не ми се ще да ви казвам къде. — Беше очарован от нещата, които бяха казали един за друг, а тя все още не бе отгатнала къде е бил и с какво се занимава.

— Преподавал сте в Европа? — Той отрицателно поклати глава. — Но сте преподавал някъде?

Алегра изглеждаше озадачена. Може би елегантният костюм я бе подвел. Когато се вгледаше в очите му, тя разбираше, че този мъж притежава богато въображение и очевидно умее да свързва фактите в логическа последователност.

— Не съм преподавал от доста време насам. Но не сте далеч от истината. Да ви кажа ли?

— Май ще трябва. Предавам се. За всичко е виновна майка ви. Струва ми се, че костюмът ме заблуди — лековато обясни тя и двамата се разсмяха.

— Разбирам защо. И мен ме обърква понякога. Когато тази вечер се погледнах в огледалото, просто не можах да се позная. Всъщност аз съм писател — нали се сещате, скъсани кецове, продънени домашни чехли, протрити халати за баня, избелели дънки и тениски с емблемата на Харвард, целите в дупки.

— Помислих си, че може да сте от този тип.

Въпреки това мъжът срещу нея изглеждаше страхотно с костюм и тя подозираше, че гардеробът му едва ли се състои единствено от скъсани тениски. Беше мъж с поразителна външност и Алегра реши, че е на около тридесет и пет години. Всъщност оказа се на тридесет и четири и предишната година бе продал правата върху първата си книга за филмиране. Втората му книга току-що бе излязла от печат и вече се радваше на блестящи отзиви и за негова голяма изненада се продаваше много добре. Книгата беше твърде естетска, но той бе почувствал, че обезателно трябва да я напише. Андреас Вайсман непрекъснато се опитваше да го убеди, че притежава изключителен талант за комерсиална проза и той вече замисляше третата си книга в опит да разшири хоризонтите си.

— И къде прекарахте последните шест месеца? В писане на някой плаж на Бахамите? — Мисълта за това й се стори изключително романтична, но той искрено се разсмя на предположението й.

— Имаше плаж, но не беше на Бахамите. През последните шест месеца живях в Лос Анджелис, в Малибу, и се опитвах да адаптирам книгата си за филмиране. Бях достатъчно луд да се съглася да напиша сценария и да участвам в заснемането на филма като копродуцент — нещо, което вероятно няма да направя никога повече. Пък и съм сигурен, че едва ли ще ме поканят отново. Един приятел от Харвард продуцира филма заедно с мен. Освен това е и режисьор.

— И току-що сте се върнал от Ел Ей?

Стори й се много странно, че се срещат именно тук, след като той бе прекарал цели шест месеца в Ел Ей. Направо не беше за вярване, че измежду всичките хора тази вечер те бяха попаднали един на друг. И двамата току-що пристигнали от Калифорния, привлечени един към друг като магнити.

— Ще остана в града една седмица — обясни той. — Трябва да се видя с агента си. Имам идея за трета книга и ако някога успея да приключа с този проклет сценарий, върху който се потя в момента, ще се скрия някъде за една година и ще я напиша. Вече получих предложение за филмиране на втората ми книга, но дори не съм сигурен, че искам да го направя. Не мисля, че съм подходящ за Холивуд или пък за филмовата индустрия. Напоследък се опитвам да реша дали да не се върна в Ню Йорк, да продължа да пиша книгите си и да забравя за филмите. Все още обаче не съм решил. И за момента животът ми е твърде разпокъсан и хаотичен.

— Не виждам защо да не се занимавате и с двете неща. Дори не е необходимо лично да пишете сценариите, ако не желаете. Продайте книгите и оставете някой друг да се занимава с това. Така ще ви остане достатъчно време за новите ви романи. — Алегра имаше чувството, че дава юридически съвет на някой от клиентите си, а той се усмихна, забелязал сериозното й изражение.

— Ами ако съсипят книгата ми? — попита той с угрижено изражение и Алегра не можа да не се разсмее, когато съгледа тревогата, появила се в очите му.

— Сега говорите като истински писател, който агонизира над необходимостта да даде бебето си на непознати. Не мога да ви гарантирам, че всичко ще протече гладко и безпроблемно, но понякога това се оказва доста по-лесен вариант в сравнение с писането на сценария. Да не говорим пък за участието ви като копродуцент.

— Убеден съм, че е така. Ходенето по пирони едва ли е по-трудно от това, с което се занимавам в момента. Хората, с които работя, направо ме влудяват. Те не изпитват никакво уважение към написаното слово. Интересуват се единствено от актьорите и може би и от режисьора. Сценарият не означава абсолютно нищо за тях. Що се отнася до тях, това са само думи. Те мамят, лъжат, казват ти само онова, което искаш да чуеш, защото знаят, че само по този начин ще постигнат целите си. Да не дава Господ, но май вече започвам да свиквам с това. В началото обаче наистина ме докарваха до полуда.

— Като ви слушам, ми се струва, че имате нужда от добър адвокат в Ел Ей, или поне от местен агент, който да ви помага в трудни моменти. Трябва да помолите Андреас да ви насочи към някой калифорнийски агент — разумно предложи тя, а той се усмихна и й протегна ръката си.

— Може би трябва да се обадя на вас — подхвърли. Идеята му се стори особено привлекателна. — Но все още не съм се представил дори. А ви засипах с оплакванията си. За което съжалявам. Аз съм Джеф Хамилтън.

Тя го погледна в очите и се усмихна. Двамата стояха съвсем близо един до друг. Алегра разпозна името веднага щом го чу.

— Четох първата ви книга. И много я харесах. — Книгата беше сериозна, но и смешна на места. По-важното бе, че й бе направила достатъчно силно впечатление, за да я запомни, а това само по себе си говореше красноречиво за достойнствата й. — Аз съм Алегра Стайнбърг — представи се тя.

— Предполагам, че не сте родственица на продуцента — нехайно подхвърли той, все още развеселен от играта, която играеха, и от факта, че и двамата живееха в Ел Ей.

Тя обаче веднага го поправи. Гордееше се с баща си, макар никога да не си позволяваше да почива на лаврите му.

— Саймън Стайнбърг ми е баща — спокойно му съобщи.

— Той отхвърли първата ми книга, но въпреки това го харесвам много. Прекара един цял следобед в офиса си, за да ми обяснява кое в книгата ми не е подходящо за сценарий. Най-смешното беше, че и аз дори си дадох сметка, че е прав. В края на краищата направих много от промените, които той предложи. Винаги съм искал да му се обадя и да му благодаря, но все не ми се удава подходящ случай.

— Той е много мъдър и разбира от всичко — усмихна се Алегра. — През годините ми е дал не един и два мъдри съвета.

— Мога да си представя.

Можеше да си представи още много неща и едно от тях бе да я види отново по-късно тази вечер. Тя вече бе започнала да се оглежда; беше си дала сметка, че още няколко дузини от гостите са си тръгнали докато двамата с Джеф разговаряха.

— Струва ми се, че май ще е най-добре да си вървя — със съжаление заяви тя. Отдавна минаваше девет часът, а това бе предварително обявеният край на партито.

— Къде си отседнала? — попита. Никак не му се искаше да й позволи да му се изплъзне. В нея имаше нещо твърде необикновено и той едва успяваше да потисне импулса да протегне ръка и да я докосне.

— В хотел Риджънси. Ами ти?

— Аз съм разглезен. Отседнал съм в апартамента на майка си тук, в града. Тя замина на пътешествие, което ще продължи до февруари. Апартаментът е тих и много удобен. И се намира само на няколко преки оттук.

Той я последва нехайно до фоайето, където се смесиха с последните гости. Алегра посочи дебелото си палто, а Джеф го свали от закачалката заедно с един дълъг вълнен шал.

— Може ли да те откарам донякъде? — с надежда я попита, след като благодариха на госпожа Вайсман за гостоприемството. Андреас беше на горния етаж, потънал в сериозен разговор с двама от по-младите си писатели. По вида му личеше, че би желал да не ги прекъсват. Джеф и Алегра решиха да не се сбогуват и се върнаха на долния етаж.

— Връщам се направо в хотела — отвърна тя, когато влязоха в асансьора и поеха надолу към фоайето на сградата. — Ще си взема такси.

Пресякоха фоайето като вървяха един до друг. Чувстваха се комфортно заедно. Джеф й отвори вратата, а след това я последва навън. Тротоарите бяха заледени и хлъзгави.

— Искаш ли да отидем да пийнем по нещо някъде? Може би дори да хапнем по хамбургер? Още е рано, а аз с удоволствие бих поговорил с теб още малко. Много мразя да се запознавам с нови хора, които веднага след това изчезват от живота ми. Понякога ми се струва, че всичките ми усилия са безполезни и напразни. Всичкото това вълнение и енергия за нищо!

Изгледа я с надежда. Изглеждаше толкова млада. Но у нея имаше нещо, което го очароваше. Все още нямаше представа какво е то, но съзнаваше, че тя също е привлечена от него. И двамата живееха в Лос Анджелис; работеха в сродни области; по всичко личеше, че имат много общи интереси. Но каквато и да беше истината, Джеф не желаеше да я пусне да си върви, а и тя нямаше особено желание да се прибере обратно в хотела. Щеше да й е много самотно след забавния разговор с него.

А сега двамата стояха на улицата и гледаха снега.

— Нося няколко договора с мен, които обезателно трябва да прочета — не особено убедително смотолеви тя.

През изминалия следобед й бяха изпратили по факса цял куп документи, свързани със следващото турне на Малаки О’Донован. Но пък винаги можеше да ги прегледа и по-късно. Разговорът с Джеф й изглеждаше много по-важен. Имаше чувството, че тя и Джеф Хамилтън все още имаха какво да научат един за друг, имаха какво да си кажат.

— Всъщност с удоволствие бих хапнала нещо. Онзи хамбургер, за който спомена, май ще ми дойде добре.

Джеф остана изключително доволен от отговора й и се огледа за такси. Една кола спря пред тях почти веднага и той даде на шофьора адреса на „При Илейн“. Докато живееше в Ню Йорк и пишеше първата си книга, често го посещаваше. А и сега, когато живееше надалеч, при всяко свое завръщане в града обичаше да ходи там и да си спомня за отминалите дни.

— Боях се, че няма да ти се излиза — призна й Джеф. Изглеждаше като малко момче, но и невероятно красив с блестящите си очи и посипаната със снежинки тъмна коса.

Съгласието на Алегра да излязат заедно означаваше много за него. Той искаше да научи още подробности за нея, за работата й, за живота й, за баща й, с когото се бе запознал преди няколко месеца. Питаше се защо пътищата им никога не се бяха пресекли в Ел Ей. Сякаш трябваше и двамата да дойдат чак тук, за да се срещнат. Бяха като две планети, орбитите на които най-после се бяха пресекли, и Джеф бе невероятно щастлив от този факт.

— Аз не излизам много често — поясни Алегра в отговор на въпроса му как е възможно да не са се срещали досега. — Работя почти денонощно. Клиентите ми очакват много от мен.

Прекалено много според Брандън, който негодуваше срещу времето, което им отделяше. Но работата й беше част от нея, част от същността й и тя си я харесваше.

— И аз никъде не ходя — замислено рече той, когато поеха с таксито на изток. — Обикновено пиша нощем. Харесва ми да живея в Малибу. Понякога се разхождам по плажа късно през нощта. Така си прочиствам главата. А ти къде живееш?

Проявяваше любопитство към нея и се надяваше да я види отново още преди да са напуснали Ню Йорк.

— В Бевърли Хилз. Притежавам една смешна малка къщичка, която купих, след като се дипломирах в Йейл. Малка е, но за мен е съвършеният дом. От нея се разкрива прекрасна гледка към града. Имам японска градина, пълна най-вече с камънаци. А когато трябва да замина някъде, просто заключвам вратата и тръгвам. — Тя му се усмихна. — Както стана и при това пътуване.

— Много ли пътуваш? — попита Джеф и Алегра поклати отрицателно глава.

— Опитвам се постоянно да съм на разположение на клиентите си. Освен в случаите, в които се налага да пътувам заради тях. Двама от настоящите ми клиенти са музиканти. Понякога се срещам с тях по време на турнетата им в различни градове от страната. Но най-често в Ел Ей.

Вече бе обещала на Брам Морисън, че ще се опита да отиде да се види с него по време на турнето му. Щеше да направи същото и за Мал О’Донован, ако той поискаше. И на двамата им предстояха дълги и изнурителни турнета и тя бе готова да пропътува половината свят, ако трябва, за да ги окуражава. Готова бе да измине с тях целия път от Банкок през Филипините до Париж.

— А аз дали ги познавам? — с интерес попита Джеф. Алегра говореше за тях като за някакви божества, които бе длъжна да закриля от всякакви беди. Всъщност тя точно това и правеше.

— Някои от тях сигурно.

— Позволено ли ти е да казваш кои са? — попита той, плати на шофьора и двамата тръгнаха пеш към При Илейн.

Заведението беше препълнено и шумно, но управителят веднага разпозна Джеф и само след няколко минути им даде знак, че вече им е осигурил маса.

— Та кои са тези клиенти, на които си толкова предана?

Начинът, по който зададе въпроса, я накара да проумее, че той разбира чувствата й към работата й и към хората, които представлява. И този факт изобщо не я изненада. Джеф нямаше нищо общо с Брандън, който я разпъваше на кръст заради всяка минута, която прекарваше с клиентите си в извънработно време.

— Вероятно познаваш повечето от тях, а някои изобщо не крият имената на адвокатите си. Мога да ти кажа само техните имена. Брам Морисън и Малаки О’Донован са сред клиентите ми в момента. Кармен Конърз, Алън Кар и тъй нататък. И това са само някои от имената. — Алегра се гордееше с клиентите си подобно на квачка с пиленцата си.

Докато я наблюдаваше, Джеф изведнъж проумя нещо за характера й — тя беше изключително лоялна и грижовна. Все качества, които заслужаваха искреното му възхищение.

— Какво означава това — че тези хора се представляват от фирмата, в която работиш, или че те са лично твои клиенти?

Имената, които бе чул, бяха на твърде известни личности, за да ползват услугите на толкова млад адвокат. Тя му изглеждаше на около двадесет и пет.

Но Алегра се разсмя на въпроса му и той си даде сметка, че обожава смеха й.

— Не, тези са си мои клиенти — обясни тя. — Имам и други, разбира се, но нямам право да разгласявам имената им. Мисля, че Брам е готов да каже на всеки срещнат даже и името на личния си лекар, а и Мал говори свободно за делата си. Кармен пък постоянно тръби пред пресата кой й е адвокат. — Алегра спомена имената им в съвсем делови план. Те бяха хората, които даваха смисъл на живота й.

— Мили боже, но това е доста внушителна група, Алегра! Трябва много да се гордееш със себе си — с възхищение възкликна Джеф. — От колко време работиш във фирмата?

Може би тя бе далеч по-стара отколкото изглеждаше, помисли си той, а Алегра се разсмя, сякаш прочела мислите му.

— От четири години. На двадесет и девет съм. Скоро ще стана на тридесет. Твърде скоро при това.

— Аз съм на тридесет и четири, а като те слушам, започвам да си мисля, че съм проспал последните десет години от живота си. Та ти си поела огромни отговорности, а и творците, с които се занимаваш, едва ли са от най-лесните хора на света.

— Някои от тях са — заяви тя, вярна на принципа си винаги да казва истината. — Но не ставай смешен! Та ти вече си написал две книги и си на път да започнеш трета. Освен това работиш върху сценарий за филм, който смяташ да копродуцираш. А аз какво толкова съм направила? Само защитавам интересите на шепа талантливи хора. Хора като теб самия. Аз изготвям договорите им, преговарям от тяхно име, оформям попечителските им фондове и пиша завещанията им. Опитвам се да ги предпазвам от неприятности, когато това е възможно. Предполагам, че и в моята работа има известна доза творчество, но, нека да си го кажем честно — тя изобщо не може да се сравнява с твоята. Така че изобщо не се съжалявай — сгълча го Алегра.

Истината бе, че и двамата бяха напълно завършени личности и обичаха онова, с което се занимават.

— Може би наистина се нуждая от услугите ти — замислено промълви той, спомнил си последния си разговор с Андреас Вайсман, състоял се тази сутрин. — Ако ще продавам и другата си книга на Холивуд, бих предпочел да имам адвокат, който поне да прегледа договорите.

— А как постъпи предишния път? — попита Алегра, любопитна да разбере как е процедирал Вайсман.

— Андреас свърши всичката работа от тук. Всичко беше изпипано добре и не мога да кажа, че съм останал прецакан. Сделката включваше определена сума, срещу която се задължавам да напиша сценария, и процент от печалбата, ако филмът има успех. И тъй като го продуцирам заедно с приятел, не исках да проявявам прекалена агресивност. Впуснах се в тази авантюра най-вече заради опита, а не заради парите. Но май често ми се случва да допускам тази грешка. — Джеф се усмихна, но по вида му не личеше да умира от глад. Костюмът, с който бе облечен, бе от най-скъпите. — Ако се съглася отново на подобна сделка — продължи той, — бих искал да получа по-солидно възнаграждение, като едновременно с това отдам на начинанието много по-малка част от живота си.

— С удоволствие ще прегледам договорите ти по всяко време. — Алегра се усмихна, а той като че ли остана доволен от отговора й. Всъщност беше повече от доволен.

— Много ще съм ти благодарен. — Джеф също се усмихна и се зачуди защо Андреас никога не му бе говорил за нея, нито пък му бе предложил да ги запознае. Истината бе, че на Андреас изобщо не му бе хрумвало, че неговото протеже, младият му, но много талантлив писател, ще си загуби ума по красивата руса адвокатка от Ел Ей.

Двамата се настаниха удобно на една от задните маси в „При Илейн“ и в продължение на часове разговаряха за Харвард и Йейл, за двете години, които той бе прекарал в Оксфорд. В началото не му харесвало, но в края на престоя си вече бил влюбен в работата си. Баща му починал в този период и след смъртта му Джеф се отдал сериозно на писане. Сподели и факта, че майка му била силно разочарована от нежеланието му да стане адвокат като баща си или пък лекар като нейния баща.

Описа я като много силна жена — типична пуританка и янки до мозъка на костите си. Имала си свои представи за служебната етика и отговорностите и не отстъпвала от тях. Освен това вярвала, че писането не е сериозно занимание за един мъж.

— Моята майка също пише — вметна Алегра и отново заразказва за родителите си, удивена от готовността, с която споделяше подробности от живота си с Джеф.

Искаше да му разкаже толкова много неща. Сякаш през целия си живот бе очаквала приятел като него. Начинът му на мислене, чувствата, които изпитваше, напълно съответстваха на нейните собствени. Освен това проявяваше изключително разбиране.

Когато отново вдигнаха очи към часовника, нито един от двамата не можа да повярва, че вече е един часа след полунощ.

— Обичам правото в действие — тъкмо казваше Алегра. — Обичам логическата му последователност и закономерност, удовлетворението от поредния разрешен проблем. Юридическите детайли понякога ме докарват до лудост — тя му се усмихна от другия край на масата, без да си дава сметка, че се държат за ръце, — но точно това най-много обичам в работата си.

В очите й проблясваха искри и Джеф не можеше да свали поглед от нея. Не си спомняше да е изпитвал подобни чувства към друга жена още от първата среща.

— Какво още обичаш, Алегра? — тихичко попита той. — Кучета? Деца? Обичайните неща?

— Предполагам, че всичко, което изреди. Семейството си. Моите близки означават всичко за мен.

Джеф беше единствено дете и й завиждаше заради историите, които му разказа за Сам, за Скот и родителите си. Завиждаше й за много неща. Неговият живот се бе променил драстично след смъртта на баща му, а майка му не бе от най-топлите и сърдечни хора. Повече от очевидно обаче бе, че Саймън Стайнбърг е изключително грижовен и любящ баща.

— Някой ден трябва да дойдеш да те запозная с тях — каза му Алегра. — А също и с Алън. Той е най-старият ми приятел. Алън Кар.

Искаше да представи Джеф на всичките си познати. Беше като малко хлапе, което иска да се похвали с новото си приятелче.

— О, не! — Подобно на всички останали и Джеф мигновено реагира на известното име. — Той е най-старият ти приятел? Не ти вярвам!

— Беше ми гадже в гимназията. През втората ни година. Но оттогава насам сме най-добри приятели.

Странно, че Джеф с изключителна лекота навлезе в живота й — той с удоволствие я слушаше да разказва за работата си, за семейството и приятелите си. Разговорът й с Джеф бе толкова по-различен от общуването й с Брандън, но Алегра съзнаваше, че не е почтено от нейна страна да сравнява Брандън с един непознат. Та тя не знаеше нищо за странностите на Джеф, за неговите слабости и провали. И въпреки това общуването с него й доставяше огромно удоволствие. Беше толкова странно. Той пък на свой ред се удивляваше на нейната прямота и непосредственост. Алегра беше от жените, на които се бе възхищавал винаги, но от доста време насам не бе срещал друга като нея. Времето неусетно се нижеше, Джеф я наблюдаваше и си даваше сметка, че все още не й бе задал един изключително важен въпрос. В началото си повтаряше, че не би искал да знае, но впоследствие осъзна, че е длъжен да я попита.

— Има ли мъж в живота ти, Алегра? Говоря за сериозна връзка, а не за приятел като Алън Кар. — Той се усмихна, но вътрешно целият трепереше в очакване на отговора.

Тя се поколеба — не беше напълно сигурна как трябва да отговори. Той имаше право да знае. Така ли беше наистина? Бяха прекарали часове наред, потънали в разговор. Очевидно бяха силно привлечени един към друг, но Брандън несъмнено си оставаше най-важният фактор в живота й и тя осъзна, че е длъжна да каже на Джеф за него.

— Има — тъжно отвърна тя и го погледна право в очите.

— Точно от това се боях. Всъщност не съм особено изненадан. Но искрено съжалявам. — Въпреки това не изглеждаше като човек, който би си посипал главата с пепел и би побягнал навън в тъмната нощ. — Щастлива ли си с него?

Това също бе важен въпрос. Ако тя беше щастлива, той излизаше от играта. Беше готов да се бори за онова, което желае, но не беше чак толкова глупав или откачен, че съзнателно да се подлага на огорчения и разочарования.

— Понякога съм — честно отвърна тя.

— И защо не си винаги щастлива? — тихичко попита той, изпълнен с нетърпение да узнае дали все пак не съществува някакъв шанс за него.

Ако се окажеше, че всички пътища пред него са затворени, времето, прекарано с нея, не бе отишло напразно. Той щеше винаги да се радва на запознанството си с Алегра. Разговорът с нея му бе донесъл истинска наслада.

— Личният му живот в миналото е бил много труден и объркан — обясни Алегра, готова, както винаги, да извини постъпките на Брандън. Само че този път се изненада от факта, че напоследък й се налага твърде често да го прави. — И сега не му е по-леко. Предстои му развод. Всъщност… — продължи тя, докато Джеф я наблюдаваше напрегнато. В думите й и в изражението й се прокрадваше нещо, което той не успяваше съвсем да проумее. — Всъщност в момента е разделен със съпругата си. Но все още не е подал молба за развод.

Не беше съвсем сигурна защо съобщи на Джеф и тази подробност, но нали и тя бе част от историята. Нещо в начина, по който произнесе последните думи, го накара да я погледне въпросително.

— И колко време продължава това? — Той сякаш инстинктивно усети, че това е ключът към проблема; тя му го бе подхвърлила, а той го бе уловил начаса и сега го подлагаше на задълбочен анализ.

— Две години — отвърна тихо Алегра.

— И това притеснява ли те?

— Понякога. Макар че не чак толкова, колкото тревожи всички останали около мен. Вече две години той и съпругата му не могат да постигнат споразумение относно общата им собственост. Всъщност това, което истински ме притеснява, е фактът, че връзката ни далеч не е съвършена и в отношенията ни има много неща, които трябва да бъдат изяснени и променени.

— Например?

— Той все още изпитва потребност да ме държи на разстояние — честно призна тя. — Страхува се от ново обвързване и предполагам, че това е истинската причина, поради която все още не е подал молба за развод. Ако се опитам да се доближа малко по-близо до него, той веднага се отдръпва. Твърди, че е травмиран от факта, че е бил принуден да се ожени за съпругата си, и аз разбирам това, но не мога да проумея защо след всичките тези години аз съм тази, която трябва да плаща за грешките им. Та вината изобщо не е моя.

— На времето и аз живях с една такава жена — тихо съобщи Джеф, припомнил си онази писателка от Вермънт, която го бе превърнала в отчаян и дълбоко нещастен мъж. — Не си спомням друг път в живота си да съм изпитвал такава самота.

— Зная — промълви Алегра, макар никак да не й се искаше да предава Брандън.

Та тя го обичаше! И искаше да се омъжи за него. Затова не й се струваше честно да го обсъжда с друг мъж. И въпреки това съзнаваше, че не може да не го стори. Изпитваше потребност да разкаже на Джеф за връзката си с Брандън. Имаше чувството, че му го дължи, макар да го познаваше само от няколко часа.

— Той има ли деца?

— Две. Две момичета. Много е близък с тях, а и те са прекрасни. На девет и единадесет годинки са. И той прекарва доста време с тях в Сан Франциско.

— Ти ходиш ли с него?

— Когато мога. Работя много често през почивните дни — всичко зависи от клиентите ми. Някои получават заплахи за живота си, други снимат филм, подписват договори, предприемат турнета по света.

Клиентите й наистина не я оставяха да скучае, но Алегра бе сигурна, че честите отсъствия на Брандън допринасяха значително за непреодолимото чувство на самота, което я измъчваше на моменти.

— Не се ли дразниш, когато той отива сам?

— Нищо не мога да направя. Той има право да вижда децата си.

Думите й прозвучаха твърде отбранително, но Джеф бе повече заинтригуван от подтекста на онова, което чуваше. Подозираше, че Алегра не е щастлива с този мъж, но все още не бе готова да си го признае дори и пред себе си.

— И не те притеснява фактът, че той се вижда с жена си през всичките тези години? — направо я попита той и Алегра се намръщи.

— Говориш също като сестра ми.

— Какво мисли семейството ти по въпроса?

— Не са във възторг от него — с въздишка отвърна тя.

Джеф все повече харесваше онова, което чуваше. Тя може и да го е обичала в началото, но връзката им в никакъв случай не бе удовлетворителна. Не и за момиче като нея. Тя заслужаваше много повече, а и одобрението на семейството й бе от изключително значение за нея.

— Не мисля, че са в състояние да го разберат — оплака се Алегра. — След всичко, което е преживял, Брандън просто има психологически проблем и се бои от дълбоко обвързване. Това не означава, че не е способен да обича. Означава единствено, че просто не може да даде онова, което всички очакват от него.

— Ами ти? Ти какво очакваш? — внимателно я попита той.

— Връзка като тази между родителите ми — отвърна Алегра без изобщо да се замисли. — Топлотата и любовта, които изпитват един към друг и към децата си.

— Смяташ ли, че той е способен да ти даде тази топлота и любов? — продължи да настоява Джеф и отново хвана ръката й. Алегра не я отдръпна. Той й напомняше за толкова много хора, които обичаше — у него имаше нещо, което го сближаваше с баща й, със Скот, та дори и с Алън. Но не и с Брандън. Брандън беше равнодушен и дистанциран, измъчван от постоянния страх, че може да бъде принуден да даде нещо от себе си. Джеф изглеждаше готов да се раздава без остатък. Не изпитваше никаква резервираност. Не се боеше от нея, от чувствата й, не се страхуваше даже и от възможността да я опознае по-добре. Изглеждаше изпълнен с готовност да остане редом с нея, да стане неразделна част от живота й.

В главата й внезапно отекнаха думите на доктор Грийн и Алегра се усмихна на Джеф просто ей така, без причина. Но той повтори въпроса си:

— Смяташ ли, че Брандън ще ти даде всичко онова, към което се стремиш, Алегра?

За него бе от изключително значение да чуе отговора й.

— Не зная — искрено отвърна тя. — Мисля, че ще се опита.

А дали наистина ще го направи? Нима бе положил някакви усилия до момента?

— И колко още си готова да го чакаш? — Въпросът му я изненада. Доктор Грийн неведнъж я бе питала същото, а Алегра така и не бе успяла да даде задоволителен отговор.

Сега обаче искаше Джеф да разбере дълбочината на чувствата й. Не желаеше да го подвежда.

— Аз го обичам, Джеф. Може и да не е съвършен, но аз го приемам такъв, какъвто е. Чакала съм две години и мога да чакам още, ако се наложи.

— Може да се наложи да чакаш твърде дълго — замислено промълви той докато излизаха от ресторанта.

За него бе повече от очевидно, че във връзката на Алегра с Брандън има много проблеми и въпросителни, но тя все още не е готова да се откаже от този мъж. Джеф обаче бе търпелив човек и вече бе започнал да вижда пръста на провидението в случайната им среща.

Докато чакаха за такси на снега, той я обгърна с ръка и я притисна към себе си.

— Ами ти? — попита го Алегра, докато стояха един до друг на студа и тропаха с крака, за да се постоплят. — Кои са жените в живота ти?

— Чистачката ми от Гваделупа, зъболекарката ми в Санта Моника и моята машинописка, Рози — отвърна Джеф и тя се усмихна.

— Доста внушителна група. — Вдигна поглед към него, развеселена от колоритното описание. — И само толкова? Нима не познаваш някоя разкошна млада старлетка, която да се върти около теб, да попива всяка твоя дума, да те наблюдава как твориш на свещи и да чака търпеливо да свършиш с работата си, за да те отведе в леглото?

— Не и напоследък.

Джеф се усмихна отново. В живота си бе имал сериозни връзки с няколко жени, с които дори бе живял известно време. Но от доста време насам бе сам. Единственото препятствие, което трябваше да преодолеят, бе Брандън, но Джеф все още не бе съвсем сигурен как да подходи към проблема.

Таксито им най-после пристигна и те с облекчение влязоха в топлата и уютна кола. Джеф даде на шофьора адреса на хотел Риджънси, а когато потеглиха, прегърна Алегра и я притисна към себе си. Никой от двамата не проговори през целия път. Седяха мълчаливо и се взираха в снежинките, които танцуваха на светлината на фаровете.

Пътуването до хотела продължи твърде кратко и когато стигнаха пред входа му, и двамата като че ли съжаляваха. Но вече бе толкова късно, че даже и барът бе затворен. Минаваше два часа сутринта и тъй като Алегра не смяташе за редно да го кани в стаята си и да създава у него погрешни впечатления, се сбогува с него още във фоайето.

— Прекарах страхотно, Джеф — замислено промълви тя. — Благодаря ти за прекрасната вечер.

— И аз се забавлявах чудесно. За пръв път в живота си имам чувството, че наистина съм длъжник на Андреас Вайсман. — Двамата се разсмяха и той я изпрати до асансьора. — Какво ще правиш през останалата част от седмицата? — с надежда попита Джеф, но тя го погледна с разочарование и поклати глава.

— Ще бъда доста заета.

Следващите четири дни бяха плътно запълнени със служебни обеди и срещи. Трябваше да поработи върху турнето на Брам и да се види още веднъж с Джейсън Хавертън. Свободна беше единствено вечер, но пък това бе времето, което смяташе да отдели за писмена работа по документите.

— Какво ще кажеш за утре вечерта? — настоя той и Алегра се поколеба. Наистина не би трябвало да излиза с него.

— До пет часа имам срещи в една адвокатска кантора на Уол стрийт, а след това имам уговорена среща за по едно питие с друг адвокат — със съжаление отвърна тя. Искаше й се да го види отново, но не бе сигурна дали е редно предвид отношенията й с Брандън. От друга страна пък не съществуваше причина, поради която двамата с Джеф да не останат добри приятели.

— Защо да не ти се обадя? За да видя дали си много уморена. Може просто да решим да хапнем нещо тук или пък да излезем да се поразходим. Много искам да те видя отново. — Той я погледна в очите, а Алегра почувства истинското значение на думите му някъде дълбоко в душата си. Молеше я за среща, не криеше желанието си да я види, но в никакъв случай не я насилваше и притискаше.

— Не мислиш ли, че ще е малко смущаващо, Джеф? — тихо попита тя. Не искаше да бъде непочтена към когото и да било — нито към него, нито към Брандън, нито към самата себе си.

— Не е задължително щом и двамата знаем как точно стоят нещата — честно отвърна той. — Няма да те притискам. Но въпреки това искам да те видя отново.

— Аз също — кимна в отговор Алегра.

Асансьорът пристигна и двамата си пожелаха лека нощ.

— Ще ти се обадя утре в седем — напомни й той и й махна с ръка миг преди вратите на асансьора да се затворят.

Потегли нагоре и мисълта за Джеф бе единствената, която се въртеше в главата й. Питаше се дали бе изневерила на Брандън чрез самия факт, че си бе позволила да обсъжда връзката им пред Джеф. На нея не би й харесало, ако Брандън излезе на вечеря с друга жена, но пък, кой знае защо, все й се струваше, че срещата й с Джеф тази вечер бе предопределена от съдбата. Не можеше да се отърси от усещането, че й е било писано да се запознае с него, вярваше, че е имала нужда от него и че съдбата им е отредила да бъдат приятели. Той разбираше всяка нейна дума, а тя на свой ред предугаждаше думите му още преди дори да ги е изрекъл.

Алегра влезе в стаята си, измъчвана все още от слабо чувство на вина. Под вратата намери съобщение от Брандън, което веднага я върна към реалността. Помисли си дали да не му се обади, но се поколеба заради късния час. После си спомни, че в Сан Франциско е едва единадесет и петнадесет, съблече палтото си, седна и избра номера. Той отговори на второто позвъняване. Работеше върху материалите за процеса на следващия ден и изглеждаше изненадан от късното й обаждане. Но пък като че ли се радваше да я чуе.

— Къде беше тази вечер? — Беше по-скоро любопитен, отколкото сърдит.

— Поканена бях в дома на агента на Хавертън. Партито продължи до късно. Тези типове от литературните среди на Ню Йорк се веселят по цяла нощ. — Това беше лъжа, но Алегра не искаше да му признава, че е била в При Илейн, защото тогава щеше да се наложи да му обяснява и за Джеф.

Беше постъпила честно с Джеф и му бе доверила, че е сериозно обвързана с друг мъж. Единствено това имаше значение и само толкова дължеше на Брандън. Нищо сериозно не се бе случило. Не беше нужно да му разказва за Джеф.

— Забавляваш ли се добре? — с прозявка попита Брандън. Очевидно бе уморен след дългите часове, прекарани в работа.

— При теб как върви?

— Много бавно. Още сме в началото на процедурата по избора на съдебните заседатели. Така ми се ще нашият човек да се признае за виновен, за да можем всички да се приберем по домовете си.

Още от самото начало не бе харесал особено клиента си.

— Колко време смяташ, че ще отнеме процесът, ако той все пак откаже споразумението?

— Най-много няколко седмици. Но и това е много. — Налагаше се да покрият огромно количество писмени материали и Брандън използваше услугите на трима помощници. Ставаше дума за особено комплицирано и сериозно престъпление.

— Значи аз ще се прибера у дома преди да си свършил.

— Вероятно ще се наложи да работя през уикенда — делово съобщи той, но Алегра изобщо не остана изненадана.

В събота тя също ще трябва да отиде в офиса си, за да навакса с изостаналата по време на отсъствието й работа, а в неделя може и да успее да го убеди да си почине малко.

— Не се притеснявай за това. Аз ще се прибера в петък вечерта. — Имаше запазено място за полета в шест часа, което означаваше, че ще си е у дома в десет калифорнийско време. Може би дори щеше да отиде до апартамента му, за да го изненада.

— Ще се видим по някое време през уикенда — резервирано подхвърли той и думите му й напомниха за разговора й с Джеф на излизане от „При Илейн“. Мразеше стремежа на Брандън да я държи постоянно на разстояние. — Ще ти се обадя утре вечер — механично отбеляза той. — Ще си бъдеш ли в стаята?

— Всъщност имам уговорена делова вечеря — за втори път излъга тя. — Защо не ти позвъня, след като се върна? Не мисля, че ще закъснея.

Не би могла всяка вечер да се прибира в два часа, защото ще е твърде изтощена, за да работи. Сигурна бе, че Джеф чудесно разбира това. Тази вечер бе изключение — една от онези редки срещи на духа, при които двама души разбират, че ги свързват безброй общи чувства и идеи. Но това не можеше да продължава нощ след нощ.

— Не се преуморявай чак толкова — подхвърли Брандън и затвори телефона с думите, че трябва да продължи работата си върху материалите за процеса.

Този път нямаше Обичам те… Липсваш ми. Нито пък обещание да я посрещне на летището при завръщането й. Поведението му за пореден път й напомни колко крехки и несигурни бяха отношенията им, но при все това Алегра знаеше, че ще продължи да бъде до него, защото го обичаше. И какво точно очаква от него, попита сама себе си. Каква промяна очакваше да настъпи? Както й бе казал Джеф, можеше да й се наложи да чака мнооого дълго. Може би цял живот.

Тя влезе бавно в спалнята, замислена за Брандън и за хубавите мигове помежду им. През изминалите две години бяха имали много такива моменти, само че Алегра никога не си позволяваше да размишлява за разочарованията. Като тазвечерното. А те не бяха малко — моменти, в които той просто не желаеше да застане до нея, нито физически, нито духовно. Моменти, в които отказваше да й каже думите, които тя имаше нужда да чуе, дни, в които отказваше да я придружи на важни за нея събития. Като церемонията по връчването на наградите Златен глобус.

Алегра се запита дали в момента си позволява да мисли са тези неща само защото е ядосана, или защото бе срещнала Джеф и бе започнала да мисли, че не Брандън, а той е подходящият за нея мъж. Дали искаше Джеф да се превърне във всичко онова, което Брандън не беше? Беше ли той истински, или тя само си въобразяваше духовната близост между тях двамата?

Алегра стоеше сама в спалнята, неспособна да намери отговор на нито един от тези въпроси, и се взираше през прозореца, потънала в мисли за двамата мъже в живота й.