Даниел Стийл
Сватбата (22)

Глава 22.

Петък беше най-тежкият ден за нея. Отиде за последно в офиса си и се опита да приключи с всички задачи. Къщата й вече беше продадена, документите бяха подписани. Алегра имаше чувството, че през последните дни не се е спирала. Но й оставаше още един огромен ангажимент. Баща й пристигаше този следобед и тя се бе съгласила да се срещнат в Белаж за по едно кафе.

От седмици очакваше с ужас този момент, по цяла нощ сънуваше кошмари. И те нямаха нищо общо с Джеф или пък със сватбата. Породени бяха от миналото й, от живота и спомените й, от новопридобитото чувство за свобода. Цели двадесет и пет години бе чакала този момент.

Онова, което най-много я тормозеше през последните дни, бе смътното усещане, че потопена във водовъртежа на нескончаемите сватбени ангажименти, тя като че ли бе започнала да се отдалечава от Джеф. Напоследък целият им живот се въртеше около шапките, обувките и воалите, видеофилмите, снимките, сватбените торти и шаферките. Цялата тази шумотевица нямаше нищо общо с него, нито пък с онова, което ги бе събрало. Те сякаш трябваше да преминат през всичко това като през лабиринт, за да могат отново да се намерят един друг. И Алегра вече едва сдържаше нетърпението си и силно копнееше да намери Джеф отново.

Тази сутрин излезе от къщата преди той да е станал. Когато го потърси по телефона, вече бе излязъл — само един Господ знаеше къде. Джеф си имаше своите собствени ангажименти и трябваше да се погрижи за шаферите си. Двамата бяха имали идеята да обядват заедно, но така и не успяха да се намерят. А сега Алегра трябваше да се срещне с баща си, Чарлз Стентън.

Репетицията щеше да се проведе по-късно същия следобед и Алегра щеше да се види с Джеф тогава, но по време на вечерята щяха отново да бъдат разделени. В името на традициите Алегра щеше да прекара нощта в дома на родителите си и щеше да се види с Джеф отново чак в деня на сватбата. Тя обаче очакваше с нетърпение гостуването при родителите си и се надяваше, че ще може да си побъбри със Сам до среднощ.

Междувременно обаче й предстоеше сериозна работа. Трябваше да се види с баща си. Разговаряла бе по въпроса със Сам, споделила бе със семейството нежеланието си да извърви с него пътя до олтара, при което Саймън я бе сгълчал с думите:

— Говориш така, сякаш се кани да те отвлече.

— В случая е точно така — бе отвърнала тя, а сега, докато вървеше към хотела, си мислеше, че трябва да му каже, че той е просто гост на сватбата, но не и неин баща. Ролята на баща тази вечер ще се изпълнява от Саймън Стайнбърг, а не от Чарлз Стентън. Все още мислеше за това, когато влезе във фоайето и връхлетя право върху него, само че не го позна.

Извини се, приближи се до рецепцията и едва тогава се обърна и го погледна по-внимателно. Стори й се познат, но изглеждаше много остарял. Той също я наблюдаваше. После бавно се приближи до нея.

— Алегра? — предпазливо я попита и тя кимна, останала без дъх. Той беше. Баща й.

— Здрасти — поздрави тя, неспособна да изрече нищо повече, а той предложи да отидат в бара.

Когато се настаниха на една маса, Алегра с удовлетворение отбеляза, че баща й си поръча кока-кола. Поне нямаше да се напие. Най-лошите й спомени бяха свързани с пиянските му изстъпления и с побоите над майка й.

Известно време разговаряха за дреболии — Калифорния, Бостън, работата й, времето. Той не я попита за Блеър и Алегра си помисли, че баща й все още изпитва силна неприязън към нея. Никога не й бе простил заради решението й да го напусне. Алегра го информира, че Джеф е от Ню Йорк и че двамата му дядовци са били лекари.

— А той как се е отървал от тази професия? — подхвърли Чарлз Стентън, очевидно опитвайки се да разтопи леда помежду им.

Само че не беше лесно. Между тях двамата като че ли се издигаше стена. Алегра обаче бе изненадана от вида му — баща й изглеждаше твърде стар и немощен. Майка й бе споменала, че трябва да е вече на седемдесет и пет години; до този момент Алегра изобщо не си бе давала сметка, че той е толкова по-стар от майка й.

— Той е писател — обясни Алегра и му разказа за двете книги на Джеф и за филма му. — Много е талантлив — изтъкна тя, но усети, че не може да се концентрира върху разговора.

Единственото, което искаше в този момент, бе да разбере защо баща й я бе мразил толкова силно, защо през всичките тези години не пожела да я види, да разговаря с нея, защо никога не я бе обичал. Искаше да го попита какво се бе случило след смъртта на брат й, но не можеше. Целият й гняв се бе насъбрал в душата й, образувал бе малка локва от черен мазут, която нямаше накъде да се изтече… освен ако някой не драснеше клечка кибрит, за да избухне всичко в пламъци.

И най-накрая баща й го направи. Попита я за майка й, а Алегра веднага настръхна от тона му.

— Защо винаги говориш за нея по този начин? — изведнъж попита Алегра и остана изумена от въпроса си. Думите бяха излетели от най-съкровеното кътче на душата й без всякакво предупреждение.

— Какво искаш да кажеш? — Той като че ли се почувства неудобно и отпи от колата си. Беше цар на пасивната агресия. — Не изпитвам никаква враждебност по отношение на майка ти.

Излъга я, но очите му го издадоха. Мразеше Блеър повече, отколкото мразеше Алегра. За дъщеря му просто не го бе грижа. Но с бившата си съпруга имаше стари сметки за уреждане.

— Напротив, изпитваш силна враждебност към нея. — Алегра го погледна право в очите. — Но това е разбираемо. Тя те напусна.

— Какво знаеш ти за всичко това? — възкликна той. В гласа му се прокраднаха гняв и раздразнение. — Всичко се случи толкова отдавна. Ти беше още малко момиченце.

— Но все още помня… спомням си скандалите ви… виковете… нещата, които си крещяхте един на друг…

— Но как е възможно? — Той погледна надолу към колата си, припомняйки си онова време. — Та ти беше почти бебе.

— Бях на пет годинки. А когато си тръгнахме с мама, бях на шест. Беше ужасно.

Той кимна, неспособен да го отрече, уплашен от мисълта, че тя наистина си спомня онова време, побоите над Блеър и всичко останало. Самият той знаеше, че тогава бе изгубил разсъдъка си. И тогава Алегра реши да нагази в дълбокото. Съзнаваше, че това е единственият начин да достигне отново на отсрещния бряг, и този път бе убедена, че трябва да го направи. Възможно бе да не го види никога повече. Това можеше да се окаже последната й възможност да се освободи от миналото. Да освободи както себе си, така и баща си.

— Най-страшно беше когато Пади умря — рече тя.

Той премигна, сякаш тя току-що го бе зашлевила през лицето.

— Никой не можеше да му помогне — грубо заяви той. — Страдаше от левкемия, която не можеше да бъде излекувана. От никого. Не и в онези години. А може би и днес — тъжно заключи той.

— Вярвам ти — тихо заяви Алегра.

И това беше самата истина. Майка й отдавна й бе разказала тази част. Но Алегра също така знаеше, че баща й е смятал, че е длъжен да го спаси, и че никога не си бе простил за смъртта му. Поради тази причина започна да пие. И пак заради нея ги изгуби с Блеър.

— Но аз наистина си го спомням… беше толкова добър с мен… — В някои отношения той много приличаше на Джеф. Беше сърдечен, обичлив и грижовен. — Толкова много го обичах…

Баща й затвори очи и се извърна настрани.

— Няма смисъл да говорим за него сега.

В този момент Алегра си спомни, че той няма други деца, и за един кратък миг изпита съжаление към него. Баща й беше стар и уморен, вероятно и болен, а си нямаше никого. Тя имаше Джеф и родителите си, Сам и Скот, та дори и Джими и Матю. А Чарлз Стентън живееше единство с разочарованията и съжаленията си, с призраците от миналото, с мисълта за единственото дете, което някога бе обичал, но бе загубил, и за другото си дете, което бе изоставил.

— Защо никога не пожела да ме видиш? — тихо попита Алегра. — След като си тръгнахме. Защо не ми се обади нито веднъж? Защо не отговаряше на писмата ми?

— Бях много ядосан на майка ти — отвърна той. Очевидно не му бе приятно да говори за това след всичките тези години. Отговорът му обаче не се стори задоволителен за Алегра.

— Ти беше мой баща.

— Тя ме изостави. Ти — също. Беше твърде болезнено да продължа да общувам с теб. Знаех, че никога няма да ви спечеля обратно — нито теб, нито майка ти. По-лесно ми беше да се примиря и да ви забравя.

Това ли бе направил? Постарал се бе да я изхвърли от съзнанието си? Погребал я бе също като Пади? Откъснал я бе от себе си? Прекъснал бе връзката помежду им?

— Но защо? — продължи да настоява Алегра. — Защо не отговаряше на писмата ми? Защо не пожела поне да разговаряме? Защо винаги бе толкова гневен и толкова лош към мен? — Най-накрая го изрече. Знаеше, че трябва да го направи.

И тогава той каза нещо много странно.

— Не те исках в живота си, Алегра. Не исках да ме обичаш. Може би това ти се струва странно. Но аз ви обичах много, и двете, и когато ви изгубих, се предадох. Имах чувството, че отново съм загубил Патрик. Знаех, че не мога да се боря с големите разстояния, нито с новия ви живот тук. Само година след като си тръгнахте, ти вече имаше втори баща. След три години имаше вече и брат, а аз бях сигурен, че ще има още деца. Блеър си бе създала нов живот. Ти — също. Щеше да бъде жестоко от моя страна да се опитвам да поддържам връзка с вас. Беше по-добре за вас, ако просто се отдръпна и оставя течението на новия ви живот да ви отнесе далеч от мен. Така нямаше да има какво да ви дърпа назад. Нямаше да имате минало, а само бъдеще.

— Но аз взех миналото със себе си — тъжно отбеляза тя. — Носих ви — теб и Пади — навсякъде със себе си. Никога не разбрах защо престана да ме обичаш — промълви тя, а очите й се напълниха със сълзи. — Имах нужда да разбера защо. Винаги съм вярвала, че ме мразиш.

Алегра се вгледа дълбоко в очите му, търсейки отговор на въпросите си.

— Никога не съм те мразил. — Баща й се усмихна тъжно и едва се осмели да докосне пръстите й. — Но по онова време нямах какво да ти дам. Бях съсипан. Известно време изпитвах силна омраза към майка ти, но дори и това чувство изчезна с годините. Останаха ми единствено демоните, с които трябваше да изживея живота си. — И тогава той въздъхна и я погледна. — Изпитах едно експериментално лечение върху брат ти, Алегра. Той и бездруго щеше да умре, но аз бях сигурен, че ще му помогна. Не можах. Истината е, че винаги съм си мислил, че може би дори съкратих живота му… не много, но все пак го съкратих. Майка ти все повтаряше, че аз съм го убил — съкрушено додаде той.

— Никога не е казвала такова нещо, когато двете сме разговаряли за миналото. Никога.

— Може би вече ми е простила — тъжно отрони той.

— Простила ти е преди много години — тихо го увери Алегра.

Нямаше лесни отговори на въпросите й. Никога нямаше да разбере напълно какво го бе накарало да се отдръпне от нея, но сега поне знаеше, че това са били неговите собствени демони, чувството му за вина, страховете му, собствените му недостатъци и предубеждения, които бяха подхранвали убедеността му, че е взел правилното решение. Той просто не бе имал какво да й даде. Доктор Грийн от години й повтаряше това, но Алегра отказваше да повярва. Сега поне го бе чула от собствената му уста.

— Толкова много те обичах — тихо додаде той. Почти през целия си живот бе чакала да чуе тези думи. — Предполагам, че по онова време не съм си давал сметка за чувствата си. Но все още те обичам и за това сега съм тук. Започнах да проумявам, че времето ни на този свят е лукс и че трябва да се възползваме от него по възможно най-добрия начин. Понякога си мисля за нещата, които можех да ти кажа, ако ти се бях обаждал… на рождения ти ден например. Никога не съм ги забравял — твоя и на Пади, и нейния… — но така и не ти се обадих. Когато получих писмото ти, мислих дълго какво да направя. Не смятах да ти отговарям. Е, тогава изведнъж си дадох сметка, че не желая да пропусна сватбата ти.

В очите му се появиха сълзи. Този разговор бе много важен за него. По-важен отколкото Алегра можеше да си представи.

— Благодаря ти — отвърна тя и сълзите потекоха по лицето й. Благодареше му за думите му, за откровеността, за свободата, която й бе подарил. — Радвам се, че дойде — рече Алегра, целуна ръката му, а той й се усмихна в отговор. Не смееше да каже или направи нищо повече. И той като всички хора страдаше от собствените си ограничения и комплекси.

— И аз се радвам, че съм тук — тихо й отвърна. Все още бе развълнуван от разговора, който бяха провели.

След това изпиха по още една кола, поговориха малко за сватбата и Алегра му каза кой ще я придружи до олтара. Първоначално бе възнамерявала да остави Делия да му го каже, но ето че сега бе научила с облекчение, че той я бе обичал през всичките тези години, мислил бе за нея, не бе забравил рождения й ден. Въпреки всичко обаче нито веднъж не й се бе обадил, а за Алегра това бе от огромно значение.

Тя се изправи и му предложи да го закара на репетицията. Тя щеше да се проведе на същото място, на което по-късно щеше да се състои и вечерята. Така беше по-лесно, отколкото да изминават целия път до градината на семейство Стайнбърг и обратно — особено пък при положение че градинарите работеха отчаяно, за да я завършат навреме. Сватбата бе насрочена за пет часа на следващия ден. Оставаха им точно двадесет и три часа, за да завършат работата си.

По пътя баща й я изненада с признанието, че се притеснява от срещата с Блеър. За Алегра това бе много странно. Майка й бе омъжена за Саймън от двадесет и три години; този мъж изобщо не беше част от живота й. Но беше част от миналото й. Били са женени единадесет години и тя му бе родила две деца. Беше й трудно да си го представи — баща й бе побелял, изглеждаше много уморен и стар. Беше изключително въздържан, резервиран и консервативен. Напълно различен от красивата, лъчезарна и жизнена Блеър. Майка й като че ли нямаше нищо общо с Чарлз Стентън. И това бе самата истина.

Пристигнаха в Бистро точно в шест часа. Останалите участници в церемонията също бяха там. Свещеникът и Делия разговаряха в един ъгъл, а сервитьорите разнасяха шампанско. Точно в седем Делия призова всички към внимание. Цялото семейство на Алегра беше вече там. Шаферките, приятелите й, свещеникът и двамата й бащи. Майката на Джеф стоеше до него и изглеждаше ужасно сериозна, но Алегра заключи, че предвид характера и възпитанието й госпожа Хамилтън изглежда почти красива.

Алън разказваше на Саймън за снимките в Швейцария, а Кармен си бъбреше със Сам за бебето. Тя за пръв път бе оставила малкия Матю у дома и го бе поверила на грижите на детегледачка. Беше го накърмила точно преди да тръгне и бе предупредила Джими, че не желае да се бавят много навън далеч от детето. Въпреки това се чувстваше страхотно при мисълта, че може отново да излиза, а Джими не сваляше възхитения си поглед от прекрасната фигура на съпругата си.

Всички заедно представляваха чудесна групичка и таблоидите щяха да останат доволни. Свещеникът им обясни с най-големи подробности какво ги очаква на следващия ден — кой къде трябва да застане, кой какво трябва да направи и кога. Чарлз Стентън изглеждаше объркан — не знаеше каква ще бъде ролята му в тази церемония. Саймън забеляза това и го дръпна настрани. Представи се, стисна ръката му и му съобщи необичайното си предложение. Алегра чу началото, но те побързаха да се отдръпнат далеч от нея и тя не можа да чуе останалата част от разговора им.

Изведнъж всичко стана много вълнуващо. Сватбата наистина щеше да се състои. Всичките парченца от пъзела си дойдоха по местата. Най-старите й приятелки бяха заедно с нея в този момент. А също и семейството й. А баща й й бе признал, че винаги я е обичал. Той самият е бил много объркан и заблуден през годините, но Алегра вече знаеше със сигурност, че не е била изоставена от него по нейна вина. Нито пък по негова. Винаги бе знаела това, чувала го бе от устата на много хора, но най-после бе чула и баща й да изрича това признание.

Алегра го представи на някои от приятелите си. Ако човек леко присвиеше очи, можеше да забележи лека прилика между тях двамата, но всъщност тя приличаше почти изцяло на Блеър, а Саймън обичаше като баща. Този човек обаче все още беше част от нея, от нейната история, от дедите й, от миналото и бъдещето й. Това беше факт, който не можеше да бъде отречен.

Алегра представи баща си и на госпожа Хамилтън. Когато свещеникът свърши с разясненията си и присъстващите отново се разделиха на групички и подхванаха разговори помежду си, Чарлз бавно се насочи към Алегра и майка й. Двете стояха една до друга и разговаряха за градината.

— Здравей, Блеър. — Ако беше по-млад, сигурно щеше да се изчерви. Но в момента просто стоеше и се взираше в нея. Тя изглеждаше толкова млада и непроменена. Имаше чувството, че е върнал часовника назад. Връхлетяха го горчиво–сладки спомени, припомни си времето, когато Пади и Алегра бяха деца. — Изглеждаш много добре — тихо рече той.

— Ти също — отвърна тя.

Не знаеше какво друго да му каже. Погледите им се срещнаха и в очите си видяха отразени едни и същи спомени, една и съща болка, разбитите мечти, заменили радостта и смеха, които бяха споделяли навремето. Сега им бе трудно да си спомнят тези дни. Останали бяха само трагедиите — смъртта на Пади, раздялата им. И сега той бе дошъл, за да прибави един последен спомен.

— Много мило от твоя страна, че дойде — каза му Блеър, а Алегра се отдалечи, за да поздрави Тони Джейкъбсън и режисьора на Джеф.

Забеляза, че Нанси Тауърз усилено флиртува с брат й, а Скот като че ли нямаше нищо против. Нанси вече бе успяла да се понакваси и ръката й се плъзгаше по бедрото му.

Скот срещна погледа на Алегра и тя му кимна.

— Тя прилича много на теб — каза Чарлз на Блеър и се загледа в Алегра, която вървеше през стаята и се смееше, а косата й се развяваше също като косата на Блеър навремето. Беше толкова висока, млада и елегантна. — В началото даже ме стресна… помислих я за теб… Днес след обяд добре си поговорихме в хотела.

— И тя така ми каза. — На Блеър й се искаше да протегне ръка към него, да го утеши, да му каже колко много съжалява за случилото се между тях. — Всичко наред ли е, Чарлз? — попита тя, опитвайки се да не мисли за времето на тяхната младост, когато го бе наричала Чарли.

— Животът ми е много спокоен и скучен — отвърна той, но като че ли вече се бе примирил с това. — Имаш прекрасно семейство — отбеляза после и се огледа.

Не му беше трудно да ги забележи. Всичките й деца приличаха на нея. А самият той бе останал много удовлетворен от краткия си разговор със Саймън. Може би Блеър все пак бе получила онова, което заслужаваше. Защото по никакъв начин не бе заслужила болката, причинена й от него. Но по онова време и той се разкъсваше от болка. И се надяваше, че тя разбира това. Искаше му се да може да й каже нещата, които бе изрекъл пред Алегра този следобед, но и двамата знаеха, че отношенията между тях са по-различни.

— Радвам се, че си тука, Чарлз — рече Блеър и той я разбра.

Очите му се напълниха със сълзи, докосна я по ръката и се отдалечи. Не можеше да остане повече близо до нея. Беше твърде болезнено. Приближи се до Мери Хамилтън и двамата поведоха разговор. Откриха, че не само че имат няколко общи приятели в Бостън, но той бе познавал баща й — един от професорите му в медицинския факултет. Двамата продължаваха да разговарят оживено, когато Блеър ги покани на вечеря.

Тази вечер бяха вдигнати много тостове, а Джеф и Алегра успяха все пак да седнат един до друг, да поговорят и да се посмеят заедно. На следващата вечер щяха да са вече в хотел Бел Еър, а на заранта щяха да отлетят за Европа. Беше им трудно да повярват, че моментът най-после беше настъпил… почти. Оставаха още двадесет часа до сватбата.

Саймън вдигна тост в тяхна чест. Джеф вдигна тост в чест на съпругата си, а Блеър изрази гордостта си от всичките си деца. Алегра забеляза, че Чарлз Стентън често поглежда към майка й, но едновременно с това оживено разговаря с майката на Джеф — двамата като че ли се разбираха чудесно, а госпожа Хамилтън изглеждаше по-сговорчива от всякога.

До края на вечерта Чарлз Стентън и госпожа Хамилтън се превърнаха в първи приятели и Алегра забеляза, че баща й отиде да я изпрати до хотела й.

— Струва ми се, че моят баща преследва твоята майка — през смях рече тя на Джеф преди той да тръгне за Малибу. — Тази вечер ще ми липсваш.

Изведнъж старата традиция й се стори невероятно глупава. Младоженецът не трябвало да вижда булката преди сватбата! Така е било преди години, когато младоженците не живеели заедно преди сватбата си, но в днешно време спазването на тази традиция имаше само символично значение.

— Между другото, как мина срещата ви днес? — предпазливо попита Джеф. Така и не бе успял да поговори с нея за това по време на вечерята.

— Доста добре. — Алегра се усмихна едва-едва. — Струва ми се, че получих някои отговори, от които имах нужда. Всъщност той е доста тъжен човек. И сигурно е много самотен.

— Може би така е по-добре. Не мога да си представя майка ти редом с него. Та те се различават като деня от нощта.

— Така е, нали? Благодаря на бога, че след това е срещнала Саймън.

— Все още ли се притесняваш за това кой от двамата ще те заведе до олтара?

Джеф й се усмихна тихо. Никак не му се искаше да си тръгне без нея.

— Саймън обеща да се погрижи за това и ме посъветва да не се тревожа повече.

Тя въздъхна с облекчение. За пръв път от двадесет и повече години бе в мир с баща си, но въпреки това предпочиташе да извърви пътя до олтара заедно със Саймън.

Излязоха пред ресторанта и се качиха всеки в колата си. Сам и Джими бяха тръгнали още преди час, защото Сам трябваше да накърми детето. Алегра отново напомни на Джеф къде е оставила куфарите за медения им месец. Все се притесняваше, че може да ги забрави.

— Не забравяй моите куфари — извика тя от прозореца на колата.

— Ще се опитам! — изкрещя в отговор той и последва Алън и Кармен към колата им, с която щяха да го закарат в Малибу. Те двамата напоследък живееха предимно там.

Десет минути по-късно Алегра влезе в къщата на родителите си в Бел Еър. Саймън и Блеър обсъждаха някакви последни подробности за сватбата, а всички лампи в къщата за гости светеха. На Алегра много й се искаше да отиде на гости на Сам и Джими, но не желаеше да им се натрапва. С удоволствие би поговорила и със Скот, но след вечерята той изчезна някъде с Нанси и Алегра остана с впечатлението, че двамата нямат намерение да се прибират до сутринта.

— Мисля, че трябва да поспиш — посъветва я Блеър.

Алегра обикаляше из цялата къща и изглеждаше много неспокойна.

— Не съм уморена — отвърна тя. Гласът й прозвуча като на малко момиченце и майка й се усмихна.

— Но утре ще бъдеш.

В крайна сметка Алегра все пак се качи на горния етаж, влезе в старата си стая, съблече се и легна в леглото. Обади се на Джеф, който току-що се бе прибрал у дома, и двамата поговориха за приятната вечер, която бяха прекарали. Посмяха се за сметка на някои от приятелите си, споделиха вълнението си от предстоящата сватба.

— Толкова много те обичам — искрено възкликна Джеф. Не си спомняше друг момент от живота си, в който да е изпитвал такова щастие.

— И аз те обичам — отвърна тя.

Затвори телефона и остана будна часове наред, замислена за Джеф и за невероятния късмет, който бе извадила. Беше срещнала точно мъжа, за когото бе мечтала. Но по-важното бе, че той беше мъжът, от когото имаше нужда. И точно както си бе мечтала преди, той малко й напомняше за Саймън.

Тази нощ Алегра спа спокойно. Без сънища и кошмари. Беше се погрижила за всичко. За работата си, за живота си, за миналото си, за бъдещето си и за баща си.