Даниел Стийл
Сватбата (18)

Глава 18.

На първи юли Алегра най-после изпълни сърцето на Делия Уилиамс с радост. Алегра и майка й отидоха на пазар в Диор и поръчаха рокля, която господин Фере с удоволствие щеше да преправи леко, за да подхожда по-добре на Алегра.

Роклята беше от бяло пике и цялата бе покрита с дантела. Отпред беше къса, а отзад — дълга. Господин Фере щеше да добави и къс жакет от бяла дантела с дълги ръкави и високо закопчаване. В комплект с роклята вървеше широкопола бяла шапка от дантела — точно такава, каквато Алегра искаше да носи на сватбата си. Тоалетът беше елегантен, младежки и вълнуващ! Блеър се разплака, когато видя дъщеря си, облечена с него, а Алегра засия в момента, в който се видя в огледалото. В допълнение към роклята възнамеряваха да поръчат бели дантелени обувки. Майка й обеща да й даде назаем фантастичната перлена огърлица, която Саймън й бе подарил за петдесетия й рожден ден. Майка и дъщеря носеха един й същ размер, даже и за бижутата, а това бе изключително удобно и за двете.

През същия ден намериха и една къса рокля от бежова дантела с къс ръкав и малък волан отзад, която бе идеална за шаферките. Блеър предложи да им ушият и малки бежови шапки — умалени копия на широкополата шапка на Алегра. А служителите на Диор вече й бяха обещали неограничено количество бял тюл за воал. Тоалетът щеше да бъде абсолютно неповторим.

— Е, всичко е готово — заяви Блеър, която преглеждаше един от списъците, връчен й от Делия Уилиамс.

— Сега вече можеш да й кажеш да престане да ми звъни в офиса. Нямам време да се занимавам с глупостите й.

— Това не са глупости, скъпа. Става дума за собствената ти сватба.

Бяха избрали класическа сватбена музика за церемонията. Бетовен щеше да звучи през цялото време докато гостите се събираха в градината. Майка й вече бе уточнила и менюто. Букетът щеше да бъде от бели рози, лилии и орхидеи. Шаферките щяха да носят малки бежови орхидеи. Тортата също бе избрана, а за гостите бяха поръчани малки бели кутийки, върху които със сребърни букви бяха изписани имената им и датата на сватбата. Също като в Европа. Все още не бяха избрали цветята за масите, но шатрата бе поръчана, а Питър Дъчин щеше да свири по време на приема.

Оставаше единствено да се изчисти и подреди градината. Специалистите обещаваха, че всичко ще е готово на първи септември, а сватбата щеше да се състои само четири дни по-късно.

Бяха ангажирали апартамент в хотел Бел Еър за госпожа Хамилтън и по-малки стаи за двете шаферки, които щяха да пристигнат от Ню Йорк и Лондон. Блеър бе наела фризьор за всички тях и гримьор за онези, които сметнеха, че имат нужда от услугите му.

На първи юли нещата по подготовката на сватбата изглеждаха под контрол. Оставаха още много малко неща, за които да се погрижат, както и да планират онова, което Делия наричаше съпътстващи празници: ергенската вечеря и репетицията за приема.

При нормални обстоятелства за тези неща трябваше да се погрижи госпожа Хамилтън, но в случая това бе невъзможно, тъй като тя щеше да пристигне от Ню Йорк. Ето защо семейство Стайнбърг щяха да организират всичко от нейно име в Бистро. Организацията не ги затрудняваше ни най-малко, а и освен това смятаха, че ще е забавно. Залата вече бе ангажирана.

А Алегра най-после успя да надмогне себе си и да напише писмо на баща си. Информира го, че ще се жени, спомена, че не очаква да я удостои с присъствието си, но го увери, че ще е добре дошъл. Писмото й костваше много нерви и тя го обсъди надълго и нашироко с доктор Грийн. Беше изпратила писмото в началото на юни, но тъй като все още не бе получила отговор, започваше да вярва, че той просто няма да дойде. А това й донесе огромно облекчение.

След като купи сватбената рокля, Алегра се върна в офиса си. Беше в приповдигнато настроение. Двете с майка й бяха обсъдили и плановете си за ежегодното семейно празненство, което организираха в чест на Четвърти юли^[1]. Блеър и Саймън обикновено канеха едно–две приятелски семейства, а децата им всяка година водеха нови и нови приятели. Събираха се по двадесетина души в задния двор и макар че тази година барбекюто щеше да е върху голата пръст, защото озеленителите все още не бяха завършили с градината, всички единодушно се съгласиха, че това е без значение. Важното беше да са заедно.

Тази година Джеф също бе сред поканените. И това щеше да бъде първият му празник със семейството, защото той бе пропуснал Деня на благодарността и Коледа. Семейство Стайнбърг много обичаха празниците и почитаха традициите.

След като влезе в офиса, Алегра седна зад бюрото си и се зае да описва сватбената рокля пред Алис.

— Сигурно е фантастична — съгласи се Алис и в този момент иззвъня телефонът. Алис бързо вдигна слушалката, намръщи се, а след това я подаде на Алегра. Тя се заслуша, после надраска набързо някакви бележки и затвори телефона. Очите й искряха от гняв.

Без да каже нито дума, тя разлисти някакви книжа по бюрото си, а след това избра презокеански телефонен номер. Звънеше в хотела на Алън в Женева. Помоли да я свържат със стаята му. Някой вдигна телефона след четвъртото иззвъняване. Както и бе очаквала, този някой се оказа Кармен.

— И какво точно си мислиш, че правиш там? — яростно избухна Алегра. — Ти, проклета глупачке! Не разбираш ли, че по този начин проваляш цялата си кариера? А хората от филмовата индустрия никога няма да забравят това.

— Просто не издържах — проплака в отговор Кармен. — Той ужасно ми липсва. — Не се осмели да каже на Алегра, че това бе периодът на овулацията й, а тя отчаяно се надяваше да забременее отново.

— Информираха ме, че си изчезнала вчера и вече два дни снимките са прекратени. Твоето отсъствие им струва цяло състояние. Разходите за днес и утре ще трябва да поемеш ти. Ако не се явиш и вдругиден, ще те изхвърлят от филма. С други думи, още утре те искам обратно тук. В противен случай аз ще те убия преди те да са успели да го сторят.

— Не искам да се връщам — отново проплака Кармен.

Алегра съвсем съзнателно продължи да й се кара и да я заплашва.

— Ако не се върнеш, най-добре ще е да се пенсионираш, защото от утре нататък името ти няма да означава и пукната пара. Ще те изхвърлят от бизнеса, Кармен Конърз. — След това реши, че е безсмислено да спори с нея и попита за Алън. — Накарай я да се върне веднага, чу ли! — категорично заяви Алегра и той веднага разбра, че няма място за шикалкавене.

— Аз нямам пръст в това, Ал, кълна се. Изобщо не подозирах, че има намерение да дойде. Тя просто се появи изневиделица. Беше страхотно, но аз бях сигурен, че ще си дяволски ядосана. Утре сутринта ще я кача на самолета. А след месец се връщам и аз — напомни той. — Междувременно, ти продължавай да се грижиш за нея.

— Това не е никак лесно. — На Алегра наистина започваше да й писва от Кармен. Момичето се държеше като разглезено хлапе и постоянно хленчеше заради отсъствието на Алън. — Може би тя все пак има право и отсега нататък вероятно ще е най-разумно двамата да работите заедно.

— Ще говорим за това, когато се върна.

— Утре непременно я изпрати обратно, защото в противен случай ще се наложи да платите огромна сума. Глобата й за днешното отсъствие е петдесет хиляди долара. Още толкова ще я глобят и за утрешния ден и държа да отбележа, че това е напълно заслужено.

Алън подсвирна от изненада и сърдито размаха пръст под носа на Кармен.

— Веднага ти я пращам обратно.

— Гледай наистина да го направиш.

Тя затвори телефона и веднага след това позвъни на продуцентите на филма, в който се снимаше Кармен. Засипа ги с многословни извинения от нейно име, изтъкна, че актрисата е била болна, емоционално изтощена и отчаяно се нуждаела да види съпруга си. Обеща им, че това няма да се повтори и че Кармен без възражения ще заплати наложените й глоби. Увери ги, че актрисата ще се върне на работа вдругиден. Те се съгласиха да забравят за случилото се, но само при условие че тя плати глобите и се върне веднага на работа.

Алегра бе толкова ядосана, че почти не можа да спи през нощта. На следващия ден отиде да посрещне Кармен на летището. Започна да й чете конско още в мига, в който я видя да излиза от митницата, а Кармен се опита да се извини, като постоянно повтаряше, че имала нужда да бъде с Алън. Заради нея работата върху филма щеше да продължи дори и на Четвърти юли, защото продуцентите държаха да наваксат пропуснатото време. Това означаваше ангажимент и за Алегра в свободния й ден. Тя бе толкова вбесена от поведението на актрисата, че изобщо не и мина през ума да я покани на семейното тържество.

На следващия ден направи нужното, за да се увери, че Кармен е на снимачната площадка в четири часа сутринта. Остана там до девет, за да е сигурна, че момичето се държи добре. После се върна в Малибу, легна до Джеф и спа до обяд, след което двамата отидоха в дома на родителите й за празненството.

Цялото семейство беше там. Даже и Скот, който бе поканил едно момиче. Сам пък бе поканила Джими Мазорели. Както добронамерено отбеляза Саймън, той вече се бе превърнал в част от интериора на къщата. Момчето почти не излизаше от дома им. Сред поканените бяха още две съседски семейства и неколцина приятели на Скот. Тази година обаче приятелите на Сам ги нямаше. Групичката беше по-малка от обикновено, но всички обичаха този празник и се забавляваха добре въпреки хаоса, който цареше в задния двор.

Хората, които не бяха виждали Сам от известно време, останаха шокирани от вида й. Тя беше бременна на осем месеца. Алегра си помисли, че най-тъжното от всичко бе нежеланието на присъстващите да говорят за състоянието й. Като се изключи плувният басейн, коремът на Сам бе най-видното нещо в задния двор, но въпреки това никой не го споменаваше. Темата беше абсолютно табу и Алегра се зачуди дали това мълчание не се отразява още по-зле на Сам. Вместо да бъде най-щастливият миг от живота й, тази бременност й носеше само мъка и болка.

Блеър все още я придружаваше на груповите занятия за по-лесно и безболезнено раждане. Алегра бе опитала да отиде с нея един-два пъти, но за по-често просто не й оставаше време. Дори и Джими бе ходил с нея няколко пъти. Той много обичаше да седи редом със Сам и да наблюдава движенията на бебето. То сякаш се мяташе насам–натам, коремът й се местеше и човек оставаше с впечатлението, че става дума за малко слонче, скрито под одеяло.

— Как се чувстваш? — попита я Алегра и седна до нея на един стол.

— Добре съм. — Сам сви рамене. Джими се приближаваше към тях, понесъл един от сандвичите, приготвени от баща й. — Напоследък ми става все по-трудно да се движа.

— Не остана още много — опита се да я окуражи Алегра, но очите на Сам се напълниха със сълзи.

Алегра се изненада, но в следващия момент Сам й съобщи, че вече е взела решение по отношение на детето.

— Спрях се на семейство Уитман от Санта Барбара. Вчера Сюзан им съобщи решението ми. След всичко преживяно, те се държат малко странно, но мисля, че са добри хора и че наистина искат бебето. — Едва ли някой би могъл да го иска повече от тях. — Сюзан ми каза, че били невероятно щастливи от решението ми. Тя ме предупреди, че сега е много важно да не променям решението си, особено пък по време на установения от закона срок за оформяне на документите. Сюзан смята, че след двата им безуспешни опита да си осиновят дете, семейство Уитман едва ли биха понесли едно такова разочарование за трети път.

— Ти обаче не си отговорна за предишните им несполуки — изтъкна Алегра и Сам веднага се съгласи.

— Така е, но въпреки това няма да е честно да ги разигравам. На Кетрин й били нужни години, за да се възстанови от травмата, причинена й от двете момичета, които поискали бебетата си обратно.

Сам рязко си пое въздух, сякаш се опитваше да свикне с мисълта за взетото решение. Внезапно й се прииска час по-скоро да приключи с всичко това. Раждането, юридическите формалности по осиновяването, агонията, предизвикана от съзнанието, че ще настъпи онзи ужасен миг, в който ще трябва да им даде детето си и да се откаже от него завинаги. Никога нямаше да може да надживее това. Изобщо не можеше да си представи как ще продължи животът й оттам насетне.

— Те са непреклонни в изискването си да присъстват на раждането — рече Сам и отново се почувства неловко.

— Постъпи така, както е най-добре за теб, Сам — посъветва я сестра й и в този момент видя баща им да се приближава до тях.

— Вие двете защо сте толкова сериозни? — попита той и ги огледа с удоволствие.

Напоследък в семейството имаше доста сериозни проблеми за обсъждане. Сам, разбира се, както и сватбата, която покрай щастливото очакване бе съпътствана и от безброй дребни проблеми и хаоса на подготовката. На всичкото отгоре рейтингът на Блеър отново бе започнал да пада и този път положението беше доста сериозно. Тя бе много разстроена, макар че почти не говореше по въпроса със Саймън. Напоследък двамата не общуваха много, но той по очевидни причини избягваше да я притиска и да настоява за обяснения.

— Тъкмо казвах, че тази година сандвичите ти са по-вкусни от всякога. — Алегра го погледна с усмивка, после се изправи и го целуна.

В този момент Сам политна назад и едва не падна в басейна. След рязкото ставане на Алегра столът се прекатури назад под внушителното тегло на Сам и момичето със смях се изтърси на земята. Дори и Алегра се разсмя на комичната ситуация. Няколко минути по-късно Джими се върна с нов сандвич за Саманта.

— Имаш нужда от баласт — с усмивка отбеляза той. — Съветвам те да внимаваш повече, защото току-виж сестра ти те изстреляла чак в съседския двор.

И двамата се разсмяха. Той седна до нея на мястото на Алегра и двамата продължиха да си бъбрят и да се смеят.

По-късно, когато останалите гости се разделиха на групи и захванаха да хвърлят конски подкови и да играят на пинг-понг, двамата с Джими останаха сами и Сам му довери решението си по отношение на семейство Уитман. И преди бяха разговаряли за осиновяването, но сега вече нямаше връщане назад. Сам, естествено, все още можеше да промени решението си, но Сюзан настояваше да не го прави. Освен това след раждането на бебето щеше да разполага с още шест месеца, през които също имаше право да промени решението си.

— Нали знаеш, че не си длъжна да го правиш. Вече сме говорили за това — тихичко каза Джими, защото не искаше някой от присъстващите да го чуе.

Беше й предложил да се ожени за нея, но Сам не искаше да го правят. Какво щяха да постигнат чрез един брак? Той беше на осемнадесет години. Сам щеше да стане на осемнадесет след две седмици. Бяха две хлапета, а щеше да им се наложи да се грижат за бебе. Тя знаеше колко безпомощни щяха да бъдат и двамата. Едва щяха да издържат себе си, но нямаше да са в състояние да осигурят добър живот на бебето. Освен това Сам чувстваше, че Джими не заслужава подобно бреме. Та детето дори не беше негово! Саманта го харесваше твърде много, за да му причини това.

Двамата се бяха сближили много през последните месеци, през които той постоянно се мотаеше из къщата, носеше й учебници, учеше с нея за контролни и изпити. Вече бяха неразделни, а когато Джими я целуна за пръв път, и двамата съвсем ясно осъзнаха какво ще стане след раждането на бебето. Само че Сам не искаше дори да мисли за това в момента. Те обаче се целуваха често, макар че напоследък Сам получаваше контракции след всяка целувка и това малко я плашеше. Една част от нея искаше да се отърве от това бреме час по-скоро, но друга част от нея се боеше от онова, през което й предстоеше да премине.

След известно време Блеър се приближи и седна до тях. Сам бе забелязала, че майка й изглеждаше много нещастна от падането на рейтинга й. Блеър бе дълбоко разстроена и отчаяна. Шоуто означаваше много за нея и тя бе хвърлила доста труд и усилия през последните девет години. Напоследък обаче то сякаш се разпадаше пред очите й, а тя безсилно наблюдаваше отстрани и имаше чувството, че неин стар и близък приятел бавно умира от рак.

През целия ден, разбира се, разговорите се въртяха около предстоящата сватба. Обсъждаха броя на гостите, дискутираха въпроса за шатрата, коментираха музиката и изтъкваха предимствата на фирмата, която щеше да организира празненството. Сватбата като че ли бе най-важната тема за разговор през този ден. После, в късния следобед, Саймън пожела да разговаря с Джеф насаме. От няколко седмици си мислеше, че трябва да му се обади, но все не намираше свободно време.

— От доста време възнамерявам да поговоря с теб.

Най-после бе успял да го издебне сам близо до купите със сладолед. През целия ден се бяха тъпкали с какво ли не и Сам се бе заклела пред Джими, че ако хапне само още една хапка, ще роди бебето на часа.

Джеф си хапваше ескимо и изглеждаше неизразимо щастлив.

— Страхотно празненство — доволно рече той. Съзнанието, че е част от семейството, му носеше огромно удовлетворение. Това тук нямаше нищо общо с уикенда, през който бе завел Алегра при майка си в Саутхемптън. Онова посещение се бе оказало пълно фиаско. — Голям си майстор на барбекюто. Ще трябва да ми предадеш няколко урока. Освен това трябва някой ден да ни дойдете на гости в Малибу. Макар че те предупреждавам, че не съм такъв майстор като теб — сърдечно заключи Джеф и Саймън се усмихна. Той искрено харесваше бъдещия съпруг на Алегра. Дъщеря му бе направила мъдър избор и той смяташе, че и двамата са извадили голям късмет.

— Сигурен съм, че имаш и други таланти, освен барбекюто — увери го Саймън. — И точно за тях искам да поговорим. Прочетох втората ти книга и много я харесах. И като казвам много, наистина значи много.

— Думите ти ми действат окуражаващо. — Джеф го погледна с усмивка без да очаква нищо повече. Беше много мило от страна на Саймън да го заговори за книгата му.

— Какво правиш по въпроса със сценария?

— Все още нищо — честно си призна Джеф. — Разговарях с няколко души за откупуването му, но никой от тях не ми предложи удовлетворителен договор. Не желая сам да продуцирам филма по следващата си книга. Работата се оказа твърде много, а аз искам да отделя повече време на писането. Така че в момента чакам изгодно предложение, за да продам правата върху книгата, и може би ще се съглася само да напиша сценария.

— Точно това имах предвид — простичко заяви Саймън, но той винаги работеше по този начин. — Искам да ти направя предложение. Ако имаш свободно време през седмицата, можем да се видим и да поговорим.

Джеф засия, неспособен да повярва на ушите си. Саймън беше един от най-известните продуценти в Холивуд, а ето че искаше да продуцира следващия филм на Джеф. А и фактът, че скоро щеше да се ожени за дъщеря му, не беше за подценяване. Или поне това щяха да си помислят хората. Но Джеф познаваше Саймън достатъчно добре, за да е сигурен, че Саймън никога не би откупил книгата на Джеф, ако не я харесваше.

— Това е най-доброто предложение, което съм чувал от много време насам — с усмивка отсече Джеф.

— Какво става? — попита Алегра, която се приближи до тях любопитна да узнае за какво си говорят.

— Татко ти харесва новата ми книга. И може да реши да направи нещо с нея — скромно отвърна Джеф. После погледна бъдещата си съпруга и се ухили широко. — Защо не се ограничим само в рамките на семейството? Ще водиш ли преговорите от мое име, Алегра?

— И това ако не е конфликт на интереси. — Тя се разсмя на глас. Но бе силно развълнувана заради Джеф. Не можеше да си представи по-добра бизнес комбинация от Джеф и баща й. Двамата си подхождаха чудесно.

В края на следобеда Алегра със съжаление погледна часовника си. Трябваше да тръгват. Бяха поканени на концерта на Брам Морисън по случай Четвърти юли. Това бе кулминацията на турнето му преди да отпътуват за Япония и макар че Джеф не беше любител на музиката му, двамата бяха обещали да отидат. Концертът щеше да е на открито. Алегра знаеше, че организаторите са наели осем души охрана, които трябваше да пазят Брам от многобройните му почитатели. До този момент турнето му бе преминало при огромен успех и той все повече и повече се утвърждаваше като култовата фигура на рок музиката за всички времена.

— За къде сте се забързали толкова? — попита Сам, която забеляза, че Джеф и Алегра се приготвят за тръгване.

— Ще ходим на концерта на Брам Морисън.

— Късметлии! — със завист възкликна Сам.

На Джими като че ли също му се ходеше. Но двамата със Сам се бяха разбрали, че за нея е твърде опасно да се блъска сред тълпите от почитатели на Брам.

— Следващия път ще взема билети и за вас — обеща им Алегра и след няколко минути тръгнаха за къщата й в Бевърли Хилз, за да се преоблекат. Вече бяха решили да обявят тази къща за продан и да си купят по-голяма къща в Малибу.

В шест часа двамата с Джеф бяха готови. Алегра бе наела лимузина, която да ги откара до мястото на концерта, а организаторите бяха обещали да й осигурят бодигард, но тя се съмняваше, че ще имат нужда от него. Тълпата, макар и многолюдна, бе добронамерена. Феновете на Брам го боготворяха и понякога се приближаваха твърде близо, защото желаеха да го докоснат. Но иначе бяха безобидни.

Бяха се уговорили двамата с Джеф да се качат на сцената преди започването на концерта, но когато пристигнаха, тълпата беше толкова голяма, че те едва успяха да си проправят път. Дори и сцената бе обсадена от почитатели. Една част от тях се озоваха на самата сцена и по време на концерта стърчаха около състава. Броят на почитателите, дошли да видят своя идол, беше огромен. Това беше най-големият концерт, за който Алегра бе чувала.

Двамата с Джеф стояха, побутвани насам–натам от наобиколилите ги фенове. На няколко пъти Алегра се уплаши, че някой може да прояви насилие, но нищо подобно не се случи.

Концертът продължи часове. Голяма част от зрителите изпаднаха в екстаз — някои бяха напълно дрогирани, други — пияни. В единадесет часа се предвиждаха фойерверки. Пет минути преди започването им на сцената се качи някакъв тип с дълга коса и разголени гърди, който грабна микрофона на барабаниста. Започна да крещи колко много обичал Брам Морисън, спомена, че навремето двамата били заедно във Виетнам, но загинали и двамата и се превърнали в едно цяло. Брътвежите му напомняха на текст за песен, но той продължаваше да крещи и да ги повтаря безспир. Охраната се насочи към него, но не можа да си проправи път пред плътната стена от зрители. Онзи продължаваше да крещи с пълно гърло: Обичам те! Обичам те!. В този момент започнаха фойерверките и всички зрители насочиха вниманието си към тях. Охраната най-после стигна до него и го сграбчи. Само с едно плавно движение го смъкнаха от сцената. Той продължи да крещи: Обичам те!, но сега вече плачеше, а в ръката му изневиделица се появи пистолет. Отдалеч приличаше на играчка. Над главите на зрителите гърмяха многоцветни фойерверки и осветяваха нощното небе. И тогава Алегра случайно погледна право пред себе си и видя Брам, който се бе свлякъл на колене, с обляно в кръв тяло. Главата и раменете му кървяха, кръв се стичаше и по двете му ръце. Алегра се спусна напред и сграбчи един бодигард.

— Той е ранен! — изкрещя тя и посочи Брам.

Хората се извърнаха по посока на погледа й и също го видяха. Жена му и децата му се спуснаха към него и изведнъж около него се струпа многолюдна тълпа, през която никой не можеше да си проправи път. Най-накрая успяха да вдигнат Брам над главите си. Музикантите от състава продължаваха да свирят, кръвта на Брам капеше по телата и главите на почитателите му, жена му стискаше ръката му, а децата му плачеха от страх.

Брам умря преди парамедиците да стигнат до него. Алегра коленичи на земята до него, а жена му го притисна към себе си, умолявайки го да не ги напуска. Той обаче вече си бе отишъл. Духът му се рееше високо в небесата, а музиката му звучеше по-силно от всякога.

Тълпата така и не разбра какво се бе случило. Музиката не спря нито за миг. Едва в полунощ съобщиха за смъртта му. Почитателите му обезумяха от мъка — коленичиха разплакани, а музиката звучеше безспир.

Това бе последният концерт на Брам Морисън.

Мъжът, който го застреля, не го бе виждал никога преди и изобщо не го познавал, но твърдеше, че бил изпратен от Бог, за да спаси Брам. Трябвало да го спаси от хората, които щели да го наранят, и да го върне обратно при Бог. Което и бе сторил. Каза на полицаите, че мисията му била изпълнена и сега Брам бил вече щастлив. Никой друг обаче не беше щастлив.

Един самотен лунатик бе отнел живота на Брам Морисън, един от най-великите герои на рок музиката. Петдесет хиляди фенове обезумяха от мъка — всички те плачеха, пищяха, ридаеха. Органите на реда успяха да ги прогонят едва на сутринта.

Алегра изобщо не си бе лягала. Дънките и бялата й риза все още бяха покрити с кръвта на Брам. Държеше главата на Джийни и слушаше думите, които вдовицата нашепваше. Тя искаше скромна церемония в тесен семеен кръг, но съзнаваше, че почитателите на Брам нямаше да допуснат това.

В края на краищата решиха погребението да се извърши в семеен кръг, но да се организира възпоменателна служба за сто хиляди души в Колизеум. Организаторите се заеха с подготовката на службата, а Алегра пое всичко останало. Погребението, хвалебствените речи, юридическите подробности, отмяната на останалите концерти, включени в турнето.

Алегра свърши всичко това, но намери време да поговори и с Джийни и да утеши децата. Брам би искал това от нея. Алегра винаги го бе харесвала, той бе толкова различен от Мал О’Донован, който се държеше като палячо. За разлика от него Брам беше един от най-великите музиканти на своето време.

— Не мога да повярвам — промълви Алегра пред Джеф, когато двамата се върнаха в Малибу на следващия ден. Наближаваше обяд, когато най-после се прибраха у дома. Но Алегра искаше да излязат и да се поразходят по плажа. — Не мога да повярвам, че вече го няма.

Тя се изправи край океана и заплака, замислена за Брам и за случилото се през изминалата нощ. Джеф стоеше до нея и я държеше в прегръдките си.

— Живеем в побъркан свят — тихо отрони Джеф. — Свят, пълен с откачени хора. Хора, които искат да вземат душата ти, живота ти, парите или репутацията ти. Всичко. Каквото и да е. — Той също плачеше, потресен до дъното на душата си от безсмислената смърт на Брам, преизпълнен със съчувствие към вдовицата и осиротелите му дечица.

Един лунатик бе отнел живота на Брам, но не и душата му. Душата му щеше да остане свободна навеки. Алегра седна на пясъка и потъна в спомени за първата им среща, за съвместната им работа, за забавните разговори, които бяха водили. Той беше изключително непретенциозен човек, невероятно невзискателен творец. И въпреки това целият му живот бе изпълнен със заплахи. А той беше толкова добър, толкова обикновен, толкова чист и невинен. Истинска находка за откачалките.

По-късно през седмицата погребаха тялото му. Докато гледаше децата му, сгушили се в прегръдките на майка си, Алегра за пръв път осъзна нещо, за което не си бе давала сметка преди. Тя искаше да има дете. Искаше да си роди бебе от Джеф преди съдбата да е нанесла някой неочакван удар и преди той да я е напуснал. Никога преди не бе изпитвала подобно желание. Но преди да помисли за собствено дете, Алегра трябваше да свърши още нещо, да изпълни едно задължение, продиктувано от убеденост, породена дълбоко в сърцето й. Животът беше толкова скъпоценен, толкова кратък, толкова лесно разрушим. Той не биваше да се пилее и прахосва, а трябваше да се пази и цени. Алегра не можеше да направи нищо повече за Брам, но имаше един живот, който можеше да спаси. И тя знаеше, че е предопределена да го направи. Да спаси бебето на Сам.

Погледна мълчаливо към Джеф и го попита докато двамата се прибираха към къщи. В началото въпросът й го изуми, но после изведнъж си даде сметка, че изобщо не бе изненадан. Учудваше се единствено на факта, че не бяха помислили за това по-рано. След един месец двамата щяха да се оженят. На Сам й беше рано да има дете, но не и на тях. Толкова естествено беше да вземат това дете, вместо да го подаряват на напълно непознати хора.

— Мисля, че идеята е страхотна — рече Джеф. Изглеждаше развълнуван, но и малко уплашен.

— Наистина ли? — недоверчиво попита Алегра. Той наистина беше изключителна личност.

— Разбира се. Хайде да кажем на Сам.

Едва бяха преживели погребението на Брам и шока от смъртта му. И въпреки това, по някакъв странен и необясним начин, това решение щеше да бъде последния им дар в негова памет. Имаха чувството, че той ги е подтикнал да го сторят и да направят за бебето това, за което преди дори не се бяха осмелявали да помислят. То вече беше тяхно.

— Не мога да повярвам — продума Алегра и се разсмя. — Ще си имаме бебе…

Джеф също се усмихна. Алегра искрено се надяваше, че Сам ще проумее колко разумно е предложението им. Единствените потърпевши щяха да бъдат семейство Уитман. Но както беше изтъкнала пред Сам и преди, Алегра бе убедена, че в момента не им дължат каквото и да било. Бебето все още не беше родено.

Когато по-късно през деня споделиха идеята си със Сам, тя веднага се съгласи с тях. Това бе идеалното разрешение на проблема. А Джеф и Алегра щяха да бъдат съвършените родители.

Те я прегърнаха и Сам се разплака. Сега поне бебето щеше да расте край нея. Решението на Алегра и Джеф бе благословия за всички тях и отговор на пламенните молитви на Сам.