Даниел Стийл
Сватбата (13)

Глава 13.

Алегра прекара седмицата последвала годежа й, завъртяна в ураганния вихър на безбройните си ангажименти в офиса. На практика се оказа, че всичките й клиенти имат някакви проблеми, предстои им сключването на нови договори и обсъждането на лицензи и всичко това трябваше да бъде внимателно проучено и подготвено. Алегра имаше усещането, че някой е опънал незабележимо въже в бързея на живота й и се опитва да я удави.

А когато Джеф най-после се обади на майка си, за да й съобщи за годежа им, нещата се усложниха още повече. Единственият й коментар беше, че постъпката му й се струва малко прибързана, тъй като никога преди не го била чувала да говори за Алегра, и че се надява, че Джеф няма да съжалява за избора си. След това разговаря и с Алегра няколко минути, а на Джеф заяви, че очаква от тях да отидат до Ню Йорк поне за няколко дни, за да могат да се срещнат с нея.

— Струва ми се, че трябва да отидем преди да започнат снимките през май — отбеляза Джеф след разговора им с нея, но Алегра просто не можеше да си представи как биха могли да го направят. Тя все още беше твърде заета в офиса. На Джеф обаче обеща, че ще направи всичко възможно, за да се освободи през следващите няколко седмици.

Единственото нещо, което не пожела да направи през тази седмица, оправдавайки се с прекомерната си ангажираност, бе да се обади на баща си. Джеф избягваше да я разпитва по въпроса, но в крайна сметка тя сама му бе доверила, че родителите й се развели преди много години, а разводът бил изключително болезнен и мъчителен. През изминалите двадесет години Алегра го виждала едва няколко пъти, но срещите им никога не били приятни. Той като че ли я държал отговорна за постъпките на майка й.

— Постоянно ми повтаря, че много приличам на нея, не забравя да изтъкне, че според него и двете сме изключително разглезени и не прави никакви опити да прикрие неодобрението си по отношение на холивудския начин на живот. Държи се така сякаш не съм адвокат, а си вадя хляба като танцьорка в стриптийз бар.

— А може би изобщо не вижда разлика между двете професии — опита се да се пошегува Джеф, макар да разбираше, че на Алегра не й е до шеги.

Собствената му майка също не беше във възторг от Холивуд и всичко онова, което светът на киното представляваше. Отнасяше се твърде подозрително към задълженията му и работата му в Ел Ей. Но положението с бащата на Алегра изглеждаше много по-сериозно. Освен това Джеф остана с впечатлението, че тя не му казва цялата истина. Той обаче разумно реши да премълчи и да я изчака сама да му разкаже всичко, когато е готова. Не можеше обаче да не се пита дали отношенията й с баща й не лежат в основата на предишните й връзки с неподходящи за нея мъже. Ако баща й я е отхвърлил, тя може би несъзнателно търси около себе си мъже, които биха направили същото. А това означаваше, че й предстоеше да се разочарова горчиво от Джеф. Защото той нямаше никакво желание да я отхвърли или изостави.

Точно обратното — Джеф обожаваше спокойните дни, които прекарваха заедно, следобедите в леглото, мързеливите утрини, които си позволяваха от време на време. А през уикенда последвал вечерята при родителите й, двамата най-после намериха време за приятна вечеря у дома. В събота успяха дори да отидат на кино. Легнаха си веднага щом се прибраха у дома — никога не можеха да устоят на желанието, което изпитваха един към друг — и вече се унасяха в сън, когато телефонът иззвъня.

Джеф бе склонен да го остави да си звъни, но не и Алегра. В такива моменти винаги си мислеше, че някой от клиентите й е в беда и тя е длъжна да се погрижи за него. В някои от случаите това наистина бе така, но повечето пъти се оказваше, че някой просто е набрал грешен номер.

— Ало? — Гласът й прозвуча сънливо и за миг отсреща не отговори никой. Тъкмо се канеше да затвори, когато долови някакво ридание. — Ало? — отново повтори тя и се намръщи. — Кой се обажда? — Отново мълчание, последвано от друго ридание и най-накрая измъчен глас прошепна:

— Кармен е.

— Добре ли си? — Дали не бе претърпяла злополука? Нещо сериозно ли се бе случило? Дали Кармен не беше ранена? Ами ако Алън я е напуснал? Какво би могло да се е случило? — Кармен, говори! — помоли я Алегра, опитвайки се да прикрие раздразнението си.

Джеф изпъшка от другата страна на леглото. След всеки скандал между Алън и Кармен тя се обаждаше в дома им, изпаднала в истерия, а на Джеф това изобщо не му се струваше забавно. Той много харесваше и двамата, но не смяташе, че Алегра е тази, която неизменно трябва да разрешава съпружеските им недоразумения.

В края на краищата всяко семейство си имаше своите проблеми и повечето хора не се обаждаха на адвокатите си, очаквайки от тях да ги разрешат.

— Той си тръгва — най-накрая успя да отрони Кармен, а след това избухна в силни ридания. Алегра долови и нечии крясъци, които се чуваха въпреки плача на момичето.

— Какво става? — попита Алегра, опитвайки се да й вдъхне малко спокойствие по телефона, но не се получаваше. — Той те напуска?

— Да, тръгва. — Тя преглътна, а после Алън измъкна слушалката от ръката й.

Говореше ядосано, но по гласа му личеше, че е изтощен.

— Не я напускам, за бога! Заминавам за Швейцария, за да снимам филм, и нямам никакво намерение да умирам там или пък да започвам връзка с друга жена — повтори той може би за десетхиляден път през тази вечер. — Заминавам да работя, това е всичко. А когато снимките приключат, ще се върна у дома. Нали така си вадя хляба! — След това изявление той просто подаде слушалката на жена си, изпаднала в истерия, която вече плачеше още по-силно.

— Но аз съм бременна…

Алегра въздъхна. Най-после картинката й се изясни. Кармен не искаше Алън да заминава на снимки за новия си филм. Но той имаше договор. Много изгоден при това. И беше длъжен да замине.

— Стига, Кармен, бъди справедлива! Той трябва да работи. Можеш да отидеш и да го посетиш преди самата ти да започнеш да снимаш през юни. Или пък тръгни още сега, за бога! Ще можеш да останеш там цял месец преди започването на репетициите.

Риданията изведнъж престанаха и от другата страна се възцари мълчание.

— Бих могла да го направя, нали? О, боже, благодаря ти, Алегра. Обичам те! — Може и наистина да я обичаше. Но Алегра не беше сигурна, че и Алън е също толкова очарован от предложението й. Понякога Кармен можеше да бъде ужасно досадна и нетърпима.

— Ще ти се обадя утре — набързо приключи разговора Кармен и затвори.

Алегра поклати глава, загаси осветлението и се върна в леглото при Джеф, който измърмори нещо, заровил лице във възглавницата, когато тя се притисна към него.

— Трябва да кажеш на тези хора да престанат да ти звънят през пет минути и да се отнасят с теб като с безплатен психоаналитик. Поведението им е просто нелепо. Не разбирам как понасяш всичко това.

Алегра осъзнаваше, че тези обаждания наистина го ядосват, но той проявяваше изключително разбиране. Знаеше, че клиентите й й звъняха по този начин от години. Или поне Кармен, както и съпругата на Брам Морисън. Самият Брам също й се обаждаше без да се съобразява с часа, а Малаки й звънеше всеки път, когато се дрогираше, напиеше или пък се забъркаше в неприятности. Че даже и Алън й се обаждаше без оглед на времето. Имаше и други. Но всички адвокати от Ел Ей работеха по този начин, защото знаеха, че клиентите им се обаждат или на тях, или на агентите си.

— Това произтича от ангажиментите ни към тях. Трудно е да ги накараме да очакват нещо по-различно.

— Но е много изнервящо. И какво се е случило този път? Отново ли са се скарали? Не бих могъл да понеса този брак, ако възнамеряват да ни звънят посред нощ всеки път, когато не успеят да се разберат кой от двамата трябва да изхвърли боклука. — В действителност всичкият им боклук се смилаше, а след това се заключваше в контейнер със специална комбинация, защото се бояха, че някой любопитен репортер може да го открадне. — Ако ти не я предупредиш, че не може да продължава така, аз ще го направя.

— Кармен не иска Алън да заминава за Швейцария през идната седмица. Иска той да си остане у дома с нея и бебето.

— Все още няма никакво бебе — възрази Джеф, ядосан още повече. — Но това е пълна глупост. Та тя е бременна едва от десет минути и очаква от него да стои край полата й през следващите девет месеца?

— Само седем месеца и три седмици. Бременна е от пет седмици.

Джеф отново изпъшка, а Алегра се разсмя. Наистина беше глупаво. Но не и за Кармен.

— Може би трябва да се захванеш с антитръстово законодателство — предложи той, а след това реши да се възползва от факта, че и двамата са напълно будни. Претърколи се към Алегра и сериозно се зае да изучава тялото й. Това поне възвърна доброто му настроение.

А когато най-после заспаха отново, никой друг не позвъни, за да наруши съня им.

През следващата седмица вниманието на всички бе приковано от връчването на оскарите, а и Кармен бе заета с плановете и приготовленията за пътуването им. Щяха да отпътуват два дни след церемонията. С Алън бяха сред номинираните, но никой от тях не очакваше да спечели тази година. Въпреки това номинациите бяха от голямо значение за кариерите им, макар че напоследък Кармен не проявяваше никакъв интерес към професионалното си израстване. Единственото, което имаше значение за нея в момента, бе бебето. И, разбира се, Алън.

Алегра и Джеф видяха родителите й на церемонията, а филмът на Саймън спечели пет оскара, измежду които, за огромна радост на Алегра, бе и наградата за най-добър филм. Майка й също изглеждаше много развълнувана и щастлива, но Алегра при всяка тяхна среща забелязваше известно напрежение в поведението й. Не беше сигурна дали това се дължи на проблемите с телевизионния сериал или просто на лошото й настроение напоследък. Понякога Алегра решаваше, че притесненията й са плод на собственото й въображение, макар да съзнаваше, че те се базират не толкова на факти, колкото на неясни предчувствия. Опита се да разговаря с Джеф по този въпрос, но той се закле, че не вижда нищо тревожно в държанието на Блеър.

— Тя ми се струва разстроена, или напрегната, или просто тъжна — категорично заяви Алегра.

— Може би просто не се чувства добре. Възможно е да е болна — практично подхвърли той, а Алегра се притесни още повече.

— Надявам се да не е.

Както и се очакваше, Алън и Кармен не спечелиха, но и двамата като че ли не се разстроиха особено.

След края на церемонията Блеър, вярна на себе си, попита Алегра дали се е обадила на баща си, за да го информира за годежа.

— Не, мамо, не съм — през зъби отвърна Алегра.

Облечена беше с прилепнала сребриста рокля, която подчертаваше съвършеното й тяло. Изглеждаше фантастично и баща й беше последният човек, за когото искаше да разговаря в момента.

— Трябва да зная какво да пиша на поканите — отново я сряза Блеър и Алегра изразително завъртя очи.

— Добре, добре, ще му се обадя. — Веднага след това обаче размисли. — Защо ти не му се обадиш и не го попиташ дали желае името му да фигурира върху поканите? Аз и бездруго не желая това. Саймън е моят баща. И нямам никаква нужда от онзи тип и глупавите му проповеди. Защо трябва да му се обаждаме? Не можете ли двамата със Саймън да обявите сватбата? Та аз дори вече не използвам името му, така че какво значение толкова има?

Хората я познаваха единствено като Алегра Стайнбърг, макар че Саймън така и не можа да я осинови законно. Блеър никога не пожела да повдигне въпроса за осиновяването пред истинския баща на Алегра, Чарлз Стентън. Името Алегра Стентън звучеше мелодично и приятно, но не и в ушите на Алегра.

— А както вече ти казах, нямам никакво намерение да вляза в църквата заедно с него. Татко е този, който ще ме предаде на съпруга ми. — Преди Блеър да успее да каже нещо в отговор, те бяха заобиколени от приятели и представители на пресата, които искаха да им честитят наградата на Саймън.

По-късно, когато тълпата около тях изтъня, Алегра видя лейди Елизабет Коулсън, която се приближи, за да поздрави баща й. Двамата разговаряха задушевно, заобиколени от група хора, а Блеър се бе отдръпнала по-встрани и бъбреше с приятели. Алегра обаче я забеляза напрегнато да поглежда през рамо към Саймън. Започна да се пита дали Джеф нямаше да се окаже прав, че майка й може да не се чувства добре.

След това двете двойки тръгнаха към различни партита. Веднага след церемонията Алегра и Джеф отидоха на приема, организиран от Шери Дансинг на втория етаж на „Бистро“, а след това посетиха още едно празненство в „Спаго“. И двете обаче изобщо не можеха да се сравняват с бляскавите приеми, организирани от Ървинг Лазар в миналото. Въпреки това Алегра и Джеф се позабавляваха добре.

Два дни по-късно Кармен и Алън отпътуваха за Швейцария, натоварени с безброй куфари, чанти, калъфи за дрехи и кутии. Сякаш някакъв пътуващ цирк напускаше града, но сред целия този хаос и безпорядък, Кармен изглеждаше на седмото небе от щастие. Заминаваше с Алън за Швейцария!

— Само не забравяй да се върнеш навреме — напомни й Алегра, която ги изпрати до летището.

Алън изглеждаше потресен от количеството багаж, което Кармен бе помъкнала. На всичкото отгоре пресата също се появи на летището и усложни допълнително заминаването й, което и бездруго бе съпроводено с много нерви от негова страна.

Служителите от ВИП терминала и Алегра най-после успяха да ги качат в самолета. Алегра накара Алън да подпише няколко последни документа, които носеше със себе си в куфарчето си, след което спокойно се върна в града с наетата лимузина. Остана й дори време да се обади на Джеф. Чувстваше се като в рая.

— Как мина? — попита я Джеф.

— Невероятно. Както винаги.

— С полиестерни костюми и перуки ли бяха? Според мен трябваше да тръгнат дегизирани.

— Прав си, че трябваше. — Алегра се разсмя. — Алън мъкнеше някакво мече, без което Кармен не тръгвала никъде, а тя бе облечена с палто от самур и прилепнал по тялото й костюм, който привлече погледа на всеки мъж на летището. Все още ми се иска да можехме да се оженим във Вегас, както направиха те.

— На мен също. Което ми напомня — предпазливо подхвърли той, — че днес разговарях с майка ми. Тя наистина държи да отидем да я видим. И бих искал да го направим преди да се захвана с филма.

Снимките започваха след две седмици и Алегра просто не можеше да си представи как ще успеят. В момента се занимаваше с последните детайли по турнето на Брам Морисън. Освен това трябваше още веднъж да прегледа плановете за охраната му, да изчете отново целия договор, да изясни до последна подробност задълженията им по него, а всичко това представляваше огромна по обем работа. Алегра вече се бе запознала с приятеля на Джеф, Тони Джейкъбсън, който беше копродуцент на филма. Прекрасно знаеше, че Тони и Джеф също имат да свършат още куп неща преди да се заловят със снимките. Не можеше да си представи как някой от тях двамата би могъл да намери свободно време за пътуване на изток, пък било то и за да се срещнат с майка му.

— Не виждам как, Джеф… но ще опитам. Обещавам.

— Аз й казах, че ще отидем през последния уикенд от април. — Той сдържа дъха си и мислено се помоли Алегра да се съгласи. Майка му вече бе достатъчно разстроена от факта, че е направил предложение на Алегра без преди това да я е запознал с нея. — Ще можеш ли?

— Ще се справя. Ще се справя. — Щеше да се наложи да отпътуват два дни преди първия концерт от турнето на Брам. За щастие концертът щеше да бъде в града, но въпреки това отсъствието й можеше да се окаже проблематично.

— Ако искаш, ще останем там само една нощ.

Беше готов на всичко, за да я улесни, но за него това пътуване означаваше много и тя не можеше да му откаже просто ей така. От първия миг на познанството им той бе проявявал към нея изключително разбиране и готовност да й се притече на помощ. Тя, на свой ред, му дължеше същото отношение.

— Ако искаш, на връщане можем да се отбием в Бостън и да се срещнем с баща ти — предложи Джеф, опитвайки се да постъпи по възможно най-справедливия начин.

Думите му обаче бяха посрещнати с мълчание:

— Чарлз Стентън не ми е баща.

Джеф умираше да научи цялата истина по въпроса, но тя все още не искаше да му я каже.

Изявлението й обаче му даде повод да я попита по-късно вечерта, докато двамата приготвяха вечерята. Бяха изгладили този процес до степен на съвършенство. Той приготвяше месото, а Алегра се занимаваше с всички салати и гарнитури. Тя проявяваше изключителна находчивост в приготвянето на зеленчуци, салати, сосове и всякакви декоративни украси, докато той обичаше да готви пържоли и пиле. Джеф повтори въпроса си, но и този път, както винаги, последва дълго мълчание.

— Май трябва да престана да те питам? — рече той. Отбягваше въпросите му от две седмици, от мига, в който той за пръв път бе научил за баща й. — Но някак си ми се иска да разбера защо разговорите на тази тема те травмират толкова силно. Може би е редно веднъж завинаги да приключим с този проблем. Какво мисли твоят психоаналитик по въпроса? Питала ли си я? — попита Джеф и Алегра кимна в отговор.

— Каза ми, че трябва да ти кажа. — Последва дълго мълчание. Тя му сипа ориз и броколи в чинията, а Джеф добави парче печена на скара риба. Получи се доста апетитна вечеря. Освен рибата имаше още чеснов хляб и салата, приготвени от Алегра.

— Заповядай! — с пресилено веселие я покани на масата Джеф, а Алегра се усмихна едва-едва. Мислеше си за Чарлз Стентън. А Джеф като ча той. — Какво ти е причинил? На теб или на майка ти?

Джеф предполагаше, че става дума за нещо наистина ужасно. Но тя само сви рамене и се залови с вечерята си.

— Всъщност не е направил нищо кой знае какво… тогава… въпросът е по-скоро в онова, което не направи след това… Имах брат, който се казваше Патрик… Пади. — Тя се усмихна и погледна Джеф. — Той беше моят герой. Беше с пет години по-голям от мен. Готов бе на всичко за мен… аз бях малката му принцеса. Повечето братя потупват малките си сестрички… Но не и Пади. Той поправяше счупените ми кукли, помагаше ми да си сложа ръкавичките, завързваше връзките на обувките ми, докато… — Очите й се напълниха със сълзи; винаги плачеше, когато разказваше за Пади. Все още пазеше негова снимка. Държеше я в едно заключено чекмедже в офиса си. Нямаше сили да я извади и да я сложи върху бюрото си. Изпитваше твърде силна болка, макар че оттогава бяха минали двадесет години. — Умря, когато бях на пет годинки — с измъчен глас промълви тя. — Страдаше от рядка форма на левкемия, която в онези години не можеше да бъде лекувана. Дори и днес невинаги успяват. Той знаеше, че ще умре. Често ми казваше, че ще отиде на небето и ще ме чака там.

Очите й отново се напълниха със сълзи. Джеф престана да се храни, протегна ръка и стисна нейната.

— Съжалявам. — Почувства как мъката го стиска за гърлото.

Тя кимна, но продължи с разказа си. Може би доктор Грийн имаше право. Най-добре беше да му разкаже всичко и да приключи с това веднъж завинаги.

— А аз го умолявах да не ме изоставя. Той обаче твърдеше, че трябва да го направи. Накрая вече беше много болен. Все още си спомням. Човек не би трябвало да си спомня неща, случили се, когато е бил на пет годинки, или поне не с големи подробности. Аз обаче помня всичко за Пади. Помня и деня, в който умря.

Тя едва не се задави с последните думи, но продължи.

Джеф й подаде една книжна салфетка. Тя му се усмихна през сълзи. Прииска й се той да можеше да се запознае с брат й. Прииска й се Пади все още да беше жив. Често си мечтаеше за това.

— Мисля, че татко се побърка след смъртта му. Очевидно се бе опитвал да го лекува по някакъв начин. Аз не знаех това, но мама ми го каза по-късно. Но не е могъл да направи нищо. Никой не би могъл. Но баща ми беше специалист хематолог и мисълта, че не е могъл да помогне на сина си, го подлуди. Никога не бе имал особено високо мнение за мен — може би защото бях твърде малка или пък защото бях момиче или… Не зная… Не си го спомням много добре. Помня единствено Пади. Всъщност баща ми никога не беше край нас, той постоянно работеше. А след това брат ми почина и той не издържа. Мъката го пречупи и той изля всичката си горчилка върху мама. Започна да й крещи, обвиняваше я за всичко. А аз, кой знае защо, започнах да си мисля, че вината за това положение е изцяло моя. Мислех си, че съм направила нещо ужасно и така съм причинила смъртта на Пади и съм предизвикала гнева на баща си. Единственото, което си спомням от онова време, са постоянните му викове.

Въздъхна. Избърса сълзите си.

— Това продължи около година. Мисля, че по това време той много пиеше. Родителите ми се караха през цялото време, бракът им напълно се провали. Нощем често се криех в гардероба и плачех, за да не чувам виковете им.

— Звучи ужасно — прошепна съчувствено Джеф.

— Наистина беше ужасно. В крайна сметка той започна да я удря. Постоянно се страхувах, че може да удари и мен, и се разкъсвах от чувство на вина, че не мога да го възпра, но в действителност не можех да направя каквото и да било. Само си мислех, че ако Пади не беше умрял, това нямаше да се случи. Може би обаче съм се заблуждавала. Той започна да обвинява мама за всичко. Твърдеше дори, че тя е виновна за смъртта му. Тя му заяви, че ще го напусне. А той я увери, че ако го направи, той ще ни обърне гръб и ще ни остави да умрем от глад на улицата. Майка ми нямаше живи роднини и предполагам, че не е имала никакви спестени пари. Много години след това ми разказа, че постепенно си изработила план за бягство. Започнала да изпраща свои разкази до различни списания. Така спестила няколко хиляди долара. И една нощ, след като той я преби от бой, тя ме взе и двете си тръгнахме. Спомням си, че отседнахме в някакъв много студен хотел. Спомням си още, че бях гладна и тя ми купи понички. Вероятно се е бояла до смърт да похарчи толкова много пари наведнъж.

Алегра замълча, сякаш взряна в миналото.

— Мисля, че известно време се крихме в онзи хотел, но той така и не ни намери. След това мама отиде да говори с него в кабинета му и ме взе със себе си. Всички в клиниката се отнасяха към него като към някакво божество. Освен това баща ми беше някаква важна клечка в харвардския медицински факултет. Никой от колегите му не подозираше за навика му да пребива майка ми и да й крещи. И всички те много му съчувстваха заради Пади.

Гласът й започна да укрепва, докато разказваше.

— Мама му каза, че иска да си тръгне, а той й заяви, че, ако го направи, ще престане да се интересува от нас. Пет пари не давал какво ще стане с мен. Даде ясно да се разбере, че ако с мама си тръгнем, аз повече няма да бъда негова дъщеря. — Очите й отново плувнаха в сълзи. Джеф продължаваше да стиска ръката й, но не каза нищо. — Точно така се изрази — аз повече няма да бъда негова дъщеря. И тогава мама му заяви, че въпреки това ще си тръгнем. Когато излизахме от кабинета му, го чухме да казва, че и двете сме мъртви за него. Дълго след това чаках да умра. Той не ми каза довиждане, не ме целуна. Нищо. Държеше се така, сякаш наистина ни мразеше. Предполагам, че в онзи момент наистина е мразел майка ми, а в мислите му аз съм била неразривно свързана с нея. Мама мислеше, че с времето той ще омекне и ще се промени, и ме уверяваше, че аз винаги ще бъда негова дъщеря. Обясняваше ми, че той е ужасно тъжен заради смъртта на Пади и поради това се държи като обезумял. После ме информира, че заминаваме за Калифорния. Пристигнахме с автобус. Тя му се обаждаше от време на време, но той отказваше да разговаря с нея и затваряше телефона.

Избърса с бързо движение сълзите си.

— Когато пристигнахме в Ел Ей, тя започна да пише за телевизията. Мисля, че на няколко пъти извади късмет, а и шефовете наистина харесваха работата й. Един ден бях с нея в телевизията и тя разказа историята ни на някакъв мъж, който се разплака, докато я слушаше. Мисля, че той й осигуряваше доста ангажименти и проекти в телевизията. Около шест месеца по-късно майка срещна Саймън. Тогава бях на шест години и половина. Напуснахме Бостън непосредствено след рождения ми ден. Прекарах рождения си ден в леденостудената хотелска стая без празнична торта и подаръци. Татко дори не се обади, за да ме поздрави. Но след всичко, което се бе случило със семейството ни през изминалата година, аз бях започнала да вярвам, че не заслужавам нито подаръци, нито поздравления. Смятах, че съм виновна за всичко, макар че изобщо не можех да проумея защо. Просто бях решила, че аз съм причината за всичките беди и нещастия.

Въздъхна дълбоко.

— Години наред пишех на баща ми писма, в които го умолявах да ни прости, но той все не ми отговаряше. Най-накрая получих от него писмо, в което обясняваше, че постъпката на майка ми била грозна и непростима. Според него тя изобщо не трябвало да го напуска. Заминала за Холивуд като уличница и го изоставила, а аз съм водела живот на разврат и поквара в Калифорния и той не искал и да чуе за мен. Скъсах писмото на безброй парченца, за да не го виждам никога повече. И плаках в продължение на седмици. Но по онова време вече бях започнала да възприемам Саймън като свой баща. И с годините постепенно се отказах от Чарлз Стентън.

Алегра никога повече не го бе нарекла свой баща.

— Когато бях на около петнадесет години, той дойде да ме види… предполагам, че просто се е намирал в Калифорния и е решил да се възползва от възможността. Не зная по каква причина се обади, а аз пожелах да се срещнем. Той се съгласи. Аз просто бях любопитна. Исках да видя как изглежда и що за човек е станал. Но той си беше все същият. Пихме чай в Бел Еър. Мама ме остави сама с него, а той наговори цял куп ужасни неща за нея. Изобщо не ме попита как съм, не изрази съжаление, че не ме е виждал почти десет години, не се извини, че не ми е писал. Каза само, че много приличам на майка си и той ужасно съжалява за това. Заяви ми, че двете с нея сме постъпили много несправедливо с него и някой ден ще си платим за това. Прекарах ужасен следобед. Не можах да изчакам мама да мине и да ме прибере — напуснах ресторанта и тичах през целия път до дома. Исках единствено да се махна надалеч от него. След това години наред не поддържах никаква връзка с него. След седем години обаче проявих глупостта да го поканя на церемонията при завършването на колежа. И той взе, че дойде в Йейл и отново се нахвърли върху ми. Само че на мен вече ми бе писнало от всичко това. Той обиди и майка ми и аз му заявих, че не желая да го виждам никога повече.

Вече говореше по-спокойно, надмогнала кошмара на спомена.

— После, кой знае защо, ми изпрати една коледна картичка. Аз му писах в отговор и го информирах, че уча в юридическия факултет. Той обаче така и не се обади повече. Отказа се от мен напълно. Мама може и да го бе изоставила сам в Бостън, но аз все пак бях негова дъщеря. Не трябваше да ме зачерква напълно от живота си, но той го направи. Години наред бях като обсебена от желанието да го видя, да му пиша, да го намеря. Но този период от живота ми приключи. Вече не давам пет пари за него. Всичко свърши. Той не е мой баща. А сега майка ми иска да сложи името му върху поканите за сватбата. Не мога да повярвам. Аз обаче няма да позволя името ми да бъде написано на една страница с неговото. Той не е мой баща. А и не желае да бъде. Единственото почтено нещо, което можеше да направи за мен през тези години, бе да се откаже от мен напълно и да позволи на Саймън да ме осинови, но когато го помолих за това през онзи следобед в Бел Еър, той ми заяви, че молбата ми е много груба и унизителна и той никога не би се съгласил. Този тип се оказа едно абсолютно себично копеле. Пет пари не давам колко добър доктор е и с каква репутация се ползва сред колегите си. За мен той е само една презряна и окаяна човешка твар. И вече не ми е никакъв баща.

Баща й я бе изоставил и тя бе плащала за това в продължение на почти двадесет и пет години. Все още не беше готова да му прости и се съмняваше, че някога ще може да го направи.

— Разбирам чувствата ти към него, Али. Защо тогава да го каним на сватбата? Смятам, че това изобщо не е нужно.

Джеф изпитваше дълбоко съжаление към нея след чутото. Съзнаваше обаче, че животът й е бил далеч по-добър, а детството — много по-щастливо в дома на Саймън Стайнбърг. Ранната загуба на брат й обаче, както и отхвърлянето й от родния й баща, очевидно я бяха наранили дълбоко. Затова години наред бе поддържала отношения с мъже като баща си. За да продължи историята. Докато най-накрая, след години терапевтични сеанси с доктор Грийн, най-сетне бе съумяла да наруши този стереотип.

— Майка ми смята, че трябва да го поканя. Можеш ли да повярваш? Мисля, че се е побъркала. Опитва се да стовари чувството си за вина заради онова, което е могло да се случи помежду им през тези години, върху мен и очаква да понеса и този товар на раменете си. Само че аз няма да го направя. Пет пари не давам за онова копеле и не го искам на сватбата си.

— Тогава не го кани — простичко заключи Джеф.

— Мама не ще и да чуе за това. Направо ще ме побърка. Непрекъснато ме пита дали съм го поканила. А аз й обещах, че ще го направя.

— Какво казва Саймън по въпроса?

— Не съм го питала, но той винаги е държал да постъпва по възможно най-справедливия и почтен начин. Затова поканих баща си на дипломирането си. Саймън все повтаряше, че няма да е честно да не го поканя, и ме уверяваше, че онзи щял много да се гордее с мен. Но не стана нищо подобно. Той просто пристигна и се държа грубо с всички нас, включително и със Сам, а по онова време тя беше само на десет годинки. Скот го намрази от пръв поглед. Така и не можа да разбере кой е този тип. Не позволих на мама и Саймън да му кажат и те го излъгаха, че той е някакъв стар семеен приятел. Сега вече и двамата със Сам знаят истината, но аз никога не посмях да призная пред тях, че Саймън не е мой баща. Все си мислех, че това ще ги накара да решат, че съм човек втора категория и ще престанат да ме обичат. Истината обаче е, че Саймън никога не е правил разлика между мен и другите си деца. Даже се е отнасял с мен по-добре отколкото с тях. — Тя се усмихна, а след това въздъхна и разрови рибата си с вилицата. После вдигна поглед към Джеф. — Извадих голям късмет, като се изключат първите години от живота ми. — Те обаче очевидно я бяха травмирали дълбоко и възстановяването й бе отнело години. — Е, как смяташ, че трябва да постъпя?

— Направи онова, което желаеш — отново й повтори той. — Това е нашата сватба. Постъпи така, както ти желаеш, а не както майка ти смята за редно.

— Струва ми се, че понякога тя все още изпитва чувство на вина по отношение на него и сега се опитва да му подхвърли едно малко кокалче, за да се почувства по-добре. Аз обаче не му дължа нищо, Джеф. Той никога, ама никога, не е постъпвал почтено спрямо мен.

— Наистина не му дължиш нищо. Мисля да кажа на майка ти да не вписва името му в поканите — твърдо заяви Джеф.

— Съгласна съм — с облекчение отвърна Алегра. Джеф отново я бе разбрал. — И изобщо не се притеснявам дали това е редно или не. Нима отношението му към мен през последните двадесет и пет години беше редно?

— Той не се ли е оженил повторно? — с любопитство попита Джеф.

Тази история се бе отразила трагично върху всички засегнати. А смъртта на брат й сигурно ги бе поразила до степен, от която просто не са могли да се възстановят и да продължат с живота си.

— Не, не е — отвърна Алегра. — Кой ли би пожелал да се омъжи за човек като него?

— Той може и да не е толкова лабилен както по онова време. Онова, което ми разказа, ми се стори доста травмиращо.

— Травмиращо беше и ранното ми детство. — Тя се облегна назад на стола си и въздъхна, преизпълнена с облекчение от факта, че вече нямаше тайни от Джеф. — Както и да е, сега вече знаеш всичките ми грозни тайни. Истинското ми име е Алегра Шарлот Стентън, но ако някога ме наречеш по този начин, ще те убия. Стайнбърг ми харесва много повече — безцеремонно додаде тя.

— На мен също — съгласи се Джеф, който продължаваше да разсъждава върху разказа й. После заобиколи масата и я целуна.

Така и не довършиха вечерята си. Двамата излязоха на дълга разходка по плажа и продължиха да разговарят за баща й. Алегра имаше чувството, че огромна тежест е била свалена от плещите й. Радваше се, че Джеф вече знае всичко за детството й. И макар все още да изпитваше гняв към баща си, тя установи, че всъщност не се тревожи чак толкова много от отношението му към нея. Вече си имаше Джеф и собствения си живот. Раните й постепенно започваха да се изцеляват.

Когато се прибраха в къщата, двамата седнаха на верандата. Нощта беше прекрасна. Алегра се облегна на Джеф, отпиваше по малко вино и се опитваше да се отпусне.

Минаваше полунощ, когато телефонът иззвъня.

— Не отговаряй — помоли я Джеф, но тя не можеше да постъпи така. — Някой от клиентите ти вероятно е получил хемороиди. Или пък са го тикнали зад решетките. И в двата случая той очаква именно ти да разрешиш проблема.

— Не мога да го избегна. Това ми е работата, а и може някой наистина да има нужда от мен.

Само че този път не я търсеше клиент, а Сам, която попита дали Алегра би могла да й отдели малко време на следващия ден.

Алегра остана изненадана от обаждането, макар такива неща да се бяха случвали и преди. От време на време Сам прибягваше до помощта й, особено когато трябваше да убеди родителите си в нещо.

— Да не си се карала с мама? — с усмивка попита Алегра.

— Не, тя е твърде заета да крещи на всички заради градината и кухнята. Цяло чудо е, че все още не е получила инфаркт — намусено заяви Сам. Напоследък майка й бе станала непоносима.

— На всичкото отгоре се притеснява и за сватбата — додаде Алегра.

— Да, зная — отвърна Сам и гласът й отново прозвуча по-сериозно. — Къде ще се срещнем?

— За какво става дума? — Алегра искаше да знае предварително. — За някакъв договор с модна агенция или какво?

— Да… — загадъчно отговори Сам. — Нещо от сорта.

— Ще те взема в дванадесет часа. Джеф ще обядва с Тони Джейкъбсън, неговия копродуцент. Ще отидем на някое приятно местенце като например „Дъ Айви“ или „Нейт’Н Олс“.

— Нека да отидем някъде, където да можем да поговорим — тихо възрази Сам и Алегра се усмихна.

— Добре. Това ми звучи сериозно. Сигурно става дума за любов.

— Така е — мрачно се съгласи Сам.

— Добре, ставам все по-добра в тази област, макар да смятам, че просто извадих късмет. Ще направя каквото мога за теб.

— Благодаря ти, Ал — рече сестра й и Алегра повтори обещанието си да мине и да я вземе на обяд в неделя. Беше трогната от факта, че Сам се бе обърнала към нея за помощ.

— Защо всички ни звънят посред нощ? — възропта Джеф, когато Алегра му каза за обаждането на Сам.

— Стори ми се разстроена. Сигурно има ново гадже.

— Тя поне е от семейството — отстъпи той.

Обаждането на Сам му се струваше далеч по-естествено от пиянските изстъпления на Малаки О’Донован, който обикновено звънеше от някоя долнопробна кръчма.

— Имаш ли нещо против да обядвам утре с нея? — попита Алегра, когато си легнаха няколко минути по-късно. По-рано през деня Джеф я бе поканил да обядва с него и Тони.

Алегра много харесваше Тони. Той беше типичен представител на източните щати. Много умен при това. Родом беше от Ню Йорк, а баща му беше един от най-известните инвестиционни банкери на Уол стрийт. Беше им помогнал да намерят финансова помощ за филма, а освен това им бе дал някои безценни съвети. Тони беше много различен от Джеф, но Алегра искрено го харесваше.

— Не, разбира се. Ще се видим след това. Може би четиримата ще успеем да поиграем малко тенис. Аз разбирам, че трябва да се видиш със сестра си. Тони също ще разбере. А и Сам много ще му допадне — подразни я той, а годеницата му го изгледа с неодобрението на по-голяма сестра.

— На татко това много ще му хареса — заяви гневно тя, а след това се разсмя.

Всичко се подреждаше чудесно. А Джеф имаше право. Не беше нужно да канят Чарлз Стентън на сватбата си. Сега й оставаше единствено да съобщи това решение на майка си. Можеше да го направи на следващия ден след обяда със Саманта.

Алегра се усмихна на себе си, сетила се за обаждането на Сам, и се зачуди какъв ли съвет ще поиска от нея сестра й. Алегра определено не беше експерт в областта на любовта, но бе поласкана от доверието на Сам. Връзката помежду им бе много важна и за двете. Е, Сам понякога се държеше като разглезено хлапе, но Алегра я обичаше дори и в тези случаи.