Даниел Стийл
Сватбата (2)

Глава 2.

На следващата сутрин Алегра се събуди преди часовникът да е иззвънял в шест и петнадесет. Брандън го бе нагласил за този час предишната вечер. Той стана и отиде да се измие и избръсне, а тя влезе гола в кухнята, за да направи кафе.

В шест и четиридесет и пет, напълно облечен и готов за работа, Брандън седна край кухненската маса. Алегра постави пред него две кифлички с къпини и димяща чаша кафе.

— Обслужването в този ресторант е страхотно — констатира той. Изглеждаше доволен. — Особено ми допада облеклото на персонала — продължи Брандън, приковал изпълнен с възхищение поглед в голото й тяло.

— И ти изглеждаш много добре — рече тя и огледа с одобрение тъмносивия му костюм. Брандън купуваше всичките си дрехи от „Брукс брадърс“, а Алегра от време на време се опитваше да го накара да се поразпусне малко и да отдаде дължимото на Армани и Родео Драйв. Но стилът на Брандън бе съвършено различен. Той се обличаше като истински служител от Уол стрийт. — Бих казала, че изглеждаш дяволски добре за този ранен час. — Тя се усмихна, сподавяйки прозявка, и си сипа чаша кафе. Не й се налагаше да бърза особено, защото трябваше да бъде в кабинета си чак в девет и половина. — Какво ще правиш тази вечер, между другото? — попита тя. Беше поканена на една премиера, но не беше сигурна дали той ще може да я придружи предвид подготовката му за процеса. Много се съмняваше, че Брандън ще може да дойде, а и на нея не й се ходеше особено.

— Трябва да работя. Никакви развлечения повече. Казах на колегите, че тази вечер едва ли ще си тръгнем преди полунощ — въздъхна той.

Като че ли изглеждаше леко паникьосан от работата, която трябваше да свършат. Преди всеки процес беше така и именно поради тази причина Алегра бе доволна от факта, че в тяхната фирма разполагат със специален екип за подобни случаи и на нея самата никога не й се бе налагало да участва в истински съдебен процес. Тя просто си сътрудничеше с тях и им подаваше нужната им информация. В много отношения работата й беше далеч по-проста от тяхната. Творческият елемент присъстваше и в онова, което Алегра вършеше, но задълженията й бяха съвършено различни от непосилните изисквания към защитата в един федерален процес.

— Искаш ли да дойдеш при мен, след като приключиш? — попита тя като отчаяно се опитваше да не изглежда като просителка. Обичаше Брандън да бъде около нея в дома й, но той невинаги желаеше това. А тя на свой ред не желаеше да го притиска излишно.

— Много бих искал — в гласа му се прокрадна съжаление, — но наистина не мога. Когато приключа с всичко, ще съм съсипан от умора. Освен това от време на време трябва да се прибирам и у дома.

— Родителите ми ни канят на вечеря в петък — рече Алегра, предавайки му поканата на майка й. Знаеше, че в края на краищата независимо дали го харесва или не, майка й непременно щеше да го покани само за да угоди на дъщеря си.

— В петък вечер отивам да видя момичетата — спокойно обяви Брандън и довърши едната кифличка. — Казах ти вече.

— Не смятах, че говориш сериозно — отвърна тя. Изглеждаше изненадана. — Ами Златните глобуси? — Очите й бяха пълни с очакване и нетърпение. — Това е важно събитие. — Важно за нея, но не и за Брандън.

— Стефани и Ники също са важни. Трябва да ги видя преди започването на процеса — неотстъпчиво заяви той.

— Брандън, казах ти за тази церемония още преди няколко месеца. Това е голямо събитие за мен и за родителите ми. Кармен също е номинирана. Не мога просто да зарежа всичко и да тръгна за Сан Франциско — каза тя, като се опитваше да говори по-спокойно, отколкото се чувстваше. Все пак часът бе едва седем сутринта.

— Разбирам, че не можеш да тръгнеш. Аз и не очаквам да дойдеш с мен — съвършено спокойно отвърна той.

— Но аз очаквам ти да дойдеш с мен — възрази тя. Въпреки всичките й усилия, в гласа й започваше да се долавя раздразнение. — Искам да бъдеш на церемонията.

— Не е реално да очакваш това от мен, Алегра. Вече ти казах, че не мога. Казах ти и защо. И не виждам никакъв смисъл да продължаваме да говорим за това. Защо настояваш?

— Защото тази церемония означава много за мен. — Тя си пое дъх, като се опита да не се ядосва. Вероятно съществуваше начин този проблем да бъде разрешен така, че всички да останат доволни. — Виж, защо не останеш, за да ме придружиш на връчването на наградите, а в неделя двамата ще отлетим заедно за Сан Франциско? Какво ще кажеш за един такъв компромис? — Изгледа го победоносно, развълнувана от факта, че бе успяла да предложи рационално разрешение на проблема.

Той обаче само поклати глава, изпи кафето си на една последна глътка и скочи от масата.

— Няма да стане, Алегра. Съжалявам. Имам нужда да прекарам повече време с тях. Не мога да постъпя така.

— Защо? — Съзнаваше, че започва да хленчи, и мислено си напомни, че трябва да престане.

— Защото и те имат нужда от повече време с мен и защото, да си призная честно, трябва ми време, за да поговоря с Джоани относно онзи апартамент в Скуоу. Тя май е решила да го продава.

— Но това е нелепо — възкликна Алегра, загубила напълно самообладание. — Можеш да направиш това и по телефона. За бога, Брандън, през последните две шибани години не правиш нищо друго, освен да говориш с нея за апартамента, за къщата, за килима, за колата или пък за кучето. Тази церемония е важна за нас. — Алегра имаше предвид семейството си, но той очевидно не се трогна. За него семейството включваше бившата му съпруга и двете му дъщери. — Не си мисли, че ще те деля с Джоани — грубо додаде тя.

— Няма. — Той се усмихна и се изправи. Нямаше желание да отстъпи пред доводите й и бе твърдо решен да й го демонстрира по най-категоричен начин. — Но какво ще кажеш за Стефани и Ники?

— Те ще разберат, ако им обясниш положението.

— Съмнявам се. Пък и за мен подобна възможност не съществува. — Той се изправи и я изгледа. Алегра изглеждаше неспособна да повярва, че ще я зареже, за да замине за Сан Франциско.

— Кога ще се върнеш? — с болка попита Алегра, макар да й се искаше да не го бе правила.

Отново се чувстваше изоставена, дълбоко в душата й се надигаше ужас и тя знаеше, че не бива да се оставя да я победи. Той отиваше в Сан Франциско, за да види децата си, и ако с това си решение я разочароваше, очевидно не го правеше нарочно. Просто така се бе случило. И защо тогава тя се чувстваше толкова зле?

Алегра все не успяваше да намери верния отговор на този въпрос. Не можеше дори да реши дали трябва да е бясна, или само натъжена от отказа му да я придружи на церемонията. Какво чак толкова бе станало всъщност? Имаше ли право да поставя такива изисквания пред него? И защо, когато въпросът опреше до нещата, от които тя имаше нужда, неговите реакции изведнъж ставаха толкова трудни за разгадаване? Дали причината се криеше във факта, че, както бе изтъкнала и доктор Грийн, тя просто отказваше да признае пред себе си какво всъщност става? Дали Брандън с тези си постъпки я отхвърляше, или просто правеше онова, което трябва? И защо тя никога не успяваше да отговори на нито един от тези въпроси?

— Ще се върна както всеки друг път — с последния самолет в неделя вечерта. Ще кацна в десет и петнадесет. Бих могъл да съм тук преди единадесет — увери я той, опитвайки се да я утеши, но в този момент Алегра с болка в сърцето осъзна, че тя няма да е тук.

— Току-що си спомних, че в събота след обяд заминавам за Ню Йорк. Ще бъда там през цялата следваща седмица. До петък.

— Значи и бездруго нямаше да можеш да дойдеш с мен в Сан Франциско — логично отбеляза Брандън.

— Ако искаш, бих могла да излетя от Ню Йорк направо за Сан Франциско. А в неделя ще се приберем заедно.

— Но това е нелепо — заяви той, отхвърляйки плана й. После се наведе да вземе куфарчето си. — Ти си имаш твоята работа, Али, а аз — моята. Понякога просто се налага да разсъждаваме и постъпваме като зрели хора. — Той й се усмихна и двамата изведнъж осъзнаха, че ще се видят отново чак след десет дни — през следващия уикенд.

— Искаш ли да дойдеш тази вечер и да останеш тук, щом няма да се виждаме толкова дълго време? — Алегра наистина искаше да го направи, но както обикновено той не отстъпи от първоначалното си решение. Не се случваше често Брандън да промени нещо в плановете си.

— Наистина не мога. Когато приключим с всички задачи за деня, просто вече няма да мога да гледам от умора. Едва ли ще съм особено приятна компания. Какъв е смисълът да идвам само за да преспя тук? — Но точно в този пункт мненията им коренно се различаваха.

— Разбира се, че има. Не е нужно да ме забавляваш — рече тя, изправи се на пръсти, обви ръце около шията му и го целуна.

— Ще се видим другата седмица, хлапенце — хладно рече той, след като отвърна на целувката й. — Ще ти се обадя довечера, а утре, преди да излетя за Сан Франциско, ще ти звънна отново.

— Не искаш ли да отидем на вечерята у нашите в петък вечерта преди да тръгнеш? — попита го тя и се намрази заради умолителните нотки в гласа си. Чудесно знаеше, че не трябва да го прави, но просто не можеше да се въздържи. Толкова много искаше да бъде с него.

— Ако приема, най-вероятно ще изпусна самолета, както стана последния път, и тогава децата ще бъдат много разстроени.

— Децата? — повтори тя, повдигнала въпросително едната си вежда, докато мислено си повтаряше да спре, преди да е объркала всичко. — Или Джоани?

— Стига, Али, бъди добро момиче! Знаеш, че нямам избор. Предстои ми процес, а теб те чака пътуване до Ню Йорк. Освен това имам две деца в Сан Франциско. И двамата си имаме своите задължения. Защо просто не направим онова, което трябва, а после да се съберем отново заедно и да се насладим на компанията си?

В неговите уста всичко звучеше толкова разумно, но въпреки това една част от нея отказваше да приеме доводите му. Тази част, която винаги оставаше разочарована в случаите, в които той отказваше да я придружи, както сега за церемонията по награждаването, или пък когато си отиваше у дома, след като са се любили, за да спи сам в собствения си апартамент. Добре поне, че се бе съгласил да остане при нея през изминалата нощ. Алегра си напомни, че трябва да е благодарна за това и да престане да го тормози заради промяната в плановете за уикенда.

— Обичам те — рече тя, когато той я целуна за довиждане на входната врата. Отдръпна се малко по-навътре, защото не желаеше някой да я види гола на прага.

— И аз. — Брандън се усмихна. — Забавлявай се в Ню Йорк. И не забравяй да си вземеш дебел панталон. Прочетох в Таймс, че се очаква сняг.

— Страхотно…

Алегра го изпрати с тъжен и изпълнен със самота поглед и му махна с ръка, когато той влезе в колата. Затвори входната врата, застана пред прозореца на спалнята и го проследи с поглед как излиза от алеята пред къщата й. Започна да й се гади, докато го гледаше как се отдалечава. Нещо не беше наред, но тя не можеше да разбере какво точно — дали фактът, че Брандън отказваше да промени плановете си, дали прозрението, че той отново предпочита Джоани и децата, или пък просто необходимостта да обяснява на родителите си защо ще бъде сама на церемонията. А може би всичко се дължеше на разочарованието, предизвикано от факта, че няма да го вижда цели десет дни. Каквато и да бе причината, Алегра се чувстваше ужасно нещастна.

Влезе в банята и пусна душа.

Остана дълго в банята, оставила водата да се стича по лицето й. Мислеше си за Брандън и се чудеше дали изобщо някога ще се промени. Или винаги ще настоява да спи сам, ще продължава да твърди, че пътуването до дома й след работа изисква твърде много усилия, и ще си остане женен за Джоани? Сълзите й се сливаха с топлата вода, тя постоянно си повтаряше, че е глупаво да се разстройва толкова много, но все не можеше да намери отговорите на измъчващите я въпроси.

Когато половин час по-късно Алегра най-после спря душа, тя се почувства смазана от изтощение. Брандън сигурно вече бе в кабинета си и тя не можеше да се примири с факта, че той все още е в града и ще бъде тук още два дни, а тя изобщо няма да може да го види. Но всеки път, когато се опитваше да му обясни какво чувства в подобни случаи, да го накара да проумее колко много се нуждае от него и колко силно го желае, той сякаш все не успяваше да вникне в смисъла на думите й.

— И защо се получава така? — винаги я питаше доктор Грийн.

— Откъде да зная? — рязко отговаряше Алегра в повечето случаи.

— Мислиш ли, че това може да се дължи на нежеланието му за обвързване и сериозна връзка? — продължаваше да настоява доктор Грийн. — А може би не те обича толкова силно, колкото го обичаш ти? Или пък просто не е в състояние да ти даде онова, което очакваш от него — целенасочено продължаваше тя, следвайки познатата вече посока на разсъждения, която изкарваше Алегра от кожата й. Защо тя непрестанно повтаряше, че мъжете в живота на Алегра й дават прекалено малко от себе си? Защо все се връщаше на тази тема и защо настояваше, че това започва да се превръща в модел на поведение за нея?

Тези теории наистина вбесяваха Алегра.

Алегра изхвърли останалите кифлички. Брандън почти ги беше изял, а тя и бездруго не беше гладна. Направи си чаша прясно кафе и започна да се облича. В осем и половина бе готова да тръгва за работа, но реши, че разполага с още малко време, преди смело да се включи в движението по магистралата. Погледна часовника си. Знаеше, че майка й е излязла за студиото още в четири часа сутринта, но остави съобщение на телефонния секретар, за да я информира, че ще отиде на вечерята в петък и че ще бъде сама. Беше сигурна, че самотната й поява ще предизвика коментари в семейството й — особено пък ако им кажеше къде всъщност е Брандън. Единственото положително нещо бе, че поне за момента щеше да си спести забележките им.

А после избра по памет един телефонен номер в Бевърли Хилз, за който всяка втора жена в Америка доброволно би дала да отсекат дясната й ръка. Бяха приятели от четиринадесетгодишната им възраст. В продължение на шест кратки месеца бяха гаджета през втория им клас в гимназията, а оттогава насам бяха най-добри приятели. Както винаги когато не беше зает или извън дома си, той отговори на второто позвъняване и Алегра се усмихна на познатия глас, който за всички жени, освен нея самата, звучеше непоносимо секси.

— Здрасти, Алън, аз съм. Надявам се да не си много разочарован. — Алегра винаги се усмихваше, когато разговаряше с него. Той просто си беше веселяк.

— В този ранен час? — В гласа му се долавяше неподправен ужас, но тя прекрасно знаеше, че той става сравнително рано. Току-що бе завършил един филм в Банкок и се бе прибрал у дома за три седмици. Алегра знаеше още, че съвсем наскоро е сложил край и на връзката си с английската филмова звезда Фиона Харви. Беше чула клюката от агента му. — Какво си правила снощи. Да не би да са те арестували? Някой трябва да плати гаранцията ти? Затова ли ми се обаждаш?

— Точно така. Искам да ме вземеш от полицейския участък на Бевърли Хилз след двадесет минути.

— За нищо на света! Мястото на всички адвокати е в затвора. Ако зависи от мен, можеш да си останеш там завинаги.

Беше тридесетгодишен, с лице и тяло на гръцки бог, но освен това беше изключително интелигентно и почтено човешко същество. Беше един от най-близките приятели на Алегра и единственият мъж, който според нея би могъл да я придружи на церемонията по награждаването. Самата мисъл, че се обръща към Алън Кар като към резервен вариант, защото приятелят й й е вързал тенекия, я накара да се разсмее. Повечето от жените в Америка биха дали живота си само за една среща с него.

— Какво ще правиш в събота? — директно попита тя. Люлееше единия си крак като хлапе и се опитваше да не мисли за Брандън и да не позволява на случилото се помежду им да я разстройва.

— Това изобщо не ти влиза в работата — заяви той, престорил се на вбесен от любопитството й.

— Среща ли имаш?

— Защо? Да не би да си решила отново да ме уредиш с някоя от страховитите си колежки? Струва ми се, че онази, последната, ми е повече от достатъчна, вещице такава!

— О, я стига, лайно такова! Онова не беше среща и ти го знаеш. Имаше нужда от експерт в областта на перуанското законодателство и аз ти уредих среща точно с такъв човек. Така че не ми пробутвай повече тези глупости. Всъщност случайно разбрах, че през онази вечер тя ти е дала безплатни юридически съвети на стойност три хиляди долара, и смятам, че трябва да престанеш да се заяждаш на тази тема.

— Кой се заяжда? — Гласът му прозвуча направо смирено и той се престори на шокиран от възмутителния й език.

— Ти! И на всичкото отгоре още не си отговорил на въпроса ми.

— Имам среща с едно четиринадесетгодишно момиченце, което в крайна сметка може и да ме вкара в затвора. Защо?

— Нуждая се от услуга. — Можеше да му каже всичко без всякакви превземки и без да се смущава. Обичаше го като роден брат.

— Да. Нищо ново под слънцето. Винаги имаш нужда от услуга. Кой иска автографа ми този път?

— Никой. Жива душа не проявява интерес към теб. Но аз имам нужда от тялото ти.

— Е, това вече е интригуващо предложение. — Неведнъж през изминалите четиринадесет години, след края на опита им за романтична връзка, той си бе повтарял, че трябва отново да опита да поднови любовните им отношения, но просто не можеше да се реши да го стори, защото я чувстваше почти като сестра. Да, Алегра беше красива и интелигентна и той я познаваше и харесваше повече от всяка друга жена на планетата. Но може би точно в това беше проблемът. — И какво точно имаш предвид по отношение на това изнурено, покрито с белези, старо тяло?

— Нищо приятно, кълна се. — И тогава тя се разсмя. — Всъщност няма да е чак толкова лошо. Би трябвало даже да е забавно. Имам нужда от кавалер за церемонията по връчването на наградите Златен глобус. Мама и татко са номинирани и двамата, а така също и Кармен Конърз — една от клиентките ми. Освен това още двама от клиентите ми се състезават за награда. Трябва да отида, но не ми се ще да бъда сама. — Както винаги, и сега бе напълно откровена с него и това му харесваше.

— И какво стана с онзи, как му беше името?

Алън прекрасно знаеше как му е името, но на няколко пъти вече бе имал повод да сподели с Алегра, че Брандън не му харесва. Смяташе го за студен и надут. Когато за пръв път й го каза, Алегра му се обиди и седмици наред след това отказваше да разговаря с него. След това свикна с отношението му, тъй като Алън никога не пропускаше и най-малката възможност, за да й каже какво мисли по въпроса. Този път обаче я пощади.

— Трябва да замине за Сан Франциско.

— Колко мило от негова страна, Ал. Избрал е най-подходящия момент. Страхотен пич. И защо отива? Да се види с жена си?

— Не, задник такъв! Отива да посети децата си. В понеделник влиза в съдебната зала за поредния процес.

— Не съм сигурен, че разбирам каква е връзката — хладно отбеляза той.

— След началото на процеса няма да може да пътува и няма да вижда децата си няколко седмици. Ето защо иска да отиде и да се срещне с тях сега.

— Да не би да са отменили полетите от Сан Франциско до Ел Ей? Защо малките сладуранки да не дойдат дотук, за да се видят с татенцето си?

— Майка им няма да им позволи.

— Е, в резултат на което ти се оказваш затънала до шията в лайна, нали?

— Така е и точно за това ти се обаждам. Ще можеш ли да помогнеш? — с надежда попита Алегра. Наистина щеше да е забавно да отиде заедно с него. Винаги й бе интересно в компанията на Алън. Сякаш отново ставаха деца. Непрекъснато се шегуваха, смееха се и даже буйстваха понякога.

— Молиш ме за голяма жертва, но, предполагам, че ако наистина е толкова спешно, бих могъл да променя някои планове… — Изрече всичко това с въздишка и Алегра се разсмя.

— Измамник такъв! Обзалагам се, че нямаш никакви планове за вечерта.

— Всъщност имам. Мислех да поиграя боулинг.

— Ти? — Тя се разсмя още по-силно. — Няма да минат и пет минути и почитателките ти ще те изядат жив. Няма начин да отидеш на боулинг.

— Някой път ще те взема с мен и ще ти докажа, че не си права.

— Съгласна. С удоволствие ще дойда. — Лицето на Алегра засия. Както обикновено, Алън и този път й се бе притекъл на помощ. Нямаше да й се наложи да бъде сама на церемонията. Алън Кар беше приятел, на когото можеше винаги да разчита.

— По кое време да мина да те взема, Пепеляшке? — Той като че ли беше доволен от уговорката. Винаги му бе приятно да бъде край нея.

— Церемонията започва доста рано. В шест?

— Ще бъда там.

— Благодаря, Алън — искрено рече тя. — Много съм ти задължена.

— Недей да си ми чак толкова благодарна, за бога! Заслужаваш някой по-добър от мен — заслужаваш онзи тип да те заведе, ако това е, което желаеш. Така че не ми благодари. А си помисли какъв късметлия съм. Ето по този начин трябва да разсъждаваш. Нуждаеш се от малко повече самочувствие. Как, по дяволите, стана толкова смирена и покорна? Твърде умна си, за да се държиш по този начин. С удоволствие бих дал на онзи тип да се разбере. Той даже не си дава сметка какъв късмет е извадил. Сан Франциско ли? Глупости…

Алън продължаваше да мърмори, а Алегра се смееше на глас и се чувстваше много по-добре.

— Трябва да тръгвам за работа. Ще се видим в събота. И, моля те, направи ми една услуга. Опитай се да останеш трезвен, а?

— Недей да си чак такава мърморана. Нищо чудно, че не можеш да се свъртиш с мъж около себе си.

Това беше стара шега помежду им. Алън наистина пиеше повечко, но рядко се напиваше и никога не се държеше непристойно. Двамата с Алегра просто обичаха да се будалкат. Но тя отново се почувства почти човек, когато пое с колата към офиса си. Алън и този път бе успял да повдигне духа й.

Доброто настроение не я напусна през целия ден. Срещна се с част от рекламодателите за турнето на Брам, уговори някои подробности, свързани с безопасността на Кармен, поговори с друг клиент относно попечителските фондове на децата му и в края на следобеда с изненада установи, че напълно бе забравила за Брандън. Все още я измъчваше мисълта, че той няма да я придружи на церемонията, но поне не се чувстваше съсипана и изтормозена като сутринта. Замисли се върху сутрешния им разговор и осъзна, че се е държала глупаво. Брандън имаше право да види децата си. И може би бе прав и за останалите неща, които й наговори. Вероятно и двамата трябваше да се съсредоточат върху кариерите си, да правят онова, което е нужно, и да се събират заедно в малкото останало им свободно време. Подобен начин на живот не беше особено романтичен, но може би за момента не можеха да си позволят нищо повече. В края на краищата нещата не бяха чак толкова зле и може би, както изтъкваше и той от време на време, Алегра поставяше твърде високи изисквания.

— Така ли мислиш наистина? — попита я доктор Грийн, когато се срещнаха по-късно следобед за седмичния сеанс на Алегра.

— Не зная какво да мисля — призна Алегра. — Зная какво си мисля, че искам, но, когато разговарям с Брандън, започвам да си мисля, че се държа неразумно и изисквам от него твърде много. Не съм сигурна как е правилно да постъпя и все се боя да не го изплаша.

— Това е интересна възможност — отбеляза хладно доктор Грийн. — Защо си мислиш, че го правиш?

— Защото той не е готов да даде онова, което аз искам от една връзка. Нито пък е готов да получи онова, което аз искам да дам.

— Значи смяташ, че ти си готова за нещо повече? Защо? — с интерес попита доктор Грийн.

— Струва ми се, че наистина ми харесва да живея с него, но зная, че подобна възможност го плаши до смърт.

— Кое те кара да мислиш така? — Доктор Грийн започваше да се надява, че Алегра най-после постига някакъв напредък.

— Мисля, че се бои, защото вечер все настоява да се прибира в собствения си апартамент. Остава да спи в дома ми само когато наистина не може да го избегне.

— Кани ли и теб в апартамента си? Да не би домът ти да не му харесва?

— Не. — Алегра бавно поклати глава. — Все повтаря, че има нужда от собствено пространство. Веднъж ми каза, че когато се събудим заедно сутрин, това го кара да се чувства като женен. А бракът не се е оказал измежду най-приятните му преживявания и той не желае нещо такова да му се случи отново.

— Ще трябва да се справи с този проблем, защото в противен случай ще прекара остатъка от живота си в самота. Той сам трябва да направи своя избор. Но неговият избор ще се отрази и на твоя живот, Алегра.

— Зная. Но не искам да го препирам.

— Две години не е кратък срок и не може и дума да става за препиране — уточни доктор Грийн и я изгледа с неодобрение. — Крайно време е той да внесе някои промени. Освен ако ти не си доволна от сегашното положение на нещата — довърши тя и както винаги остави на Алегра правото на избор. — Ако това е, което желаеш, значи няма от какво да се оплакваш, нали?

— Не зная. Не мисля, че е така. — Алегра изглеждаше нервна и разтревожена. — Бих искала нещо повече. Не ми харесва, когато той се отдръпва от мен и се затваря в собствения си свят. Или пък когато ходи в Сан Франциско без мен. — И тогава призна нещо, от което се почувства пълна глупачка. — Понякога се тревожа заради бившата му жена, боя се, че може да го върне при себе си отново. Тя все още изцяло зависи от него. И ми се струва, че това е една от причините, поради които той толкова се бои от сериозно обвързване.

— Е, мисля, че е крайно време той най-после да предприеме нещо по въпроса. Не си ли съгласна, Алегра?

— Предполагам — предпазливо отвърна тя. — Но не мисля, че ще е правилно да му поставям ултиматуми.

— И защо не? — веднага попита доктор Грийн.

— Това няма да му хареса.

— И? — Лекарката я притискаше все повече и повече; искаше и Алегра да постъпи така с Брандън.

— Може да прекрати връзката ни, ако го притисна прекалено силно.

— И какво ще стане тогава? — полюбопитства доктор Грийн.

— Не зная — отвърна Алегра. Изглеждаше изплашена. Беше силна жена, но в отношенията си с Брандън, както и с другите двама мъже преди него, никога не бе проявявала достатъчно сила на духа. Боеше се и това бе причината, поради която вече четири години посещаваше доктор Грийн.

— Ако той сложи край на връзката ви, ти ще бъдеш свободна и може би ще срещнеш друг мъж, който да е готов да свърже живота си с твоя. Толкова ужасно ли ти се струва това?

— Вероятно не. — Алегра се усмихна несигурно. — Но подобна мисъл ме плаши.

— Естествено. Но с времето ще преодолееш страха си. Сега седиш и очакваш Брандън най-после да разтвори небесните двери пред теб, но това бездействие може да се окаже много по-пагубно за теб, отколкото страхът, че би могла да срещнеш човек, готов да те обича открито и дълбоко, Алегра. Това е въпрос, върху който трябва да поразмишляваш, нали? — обобщи тя и отново впи проницателния си поглед в нея.

След това се усмихна топло и сеансът приключи.

В определен смисъл тези сеанси напомняха на посещения при циганка гадателка. Когато си тръгна, Алегра се опита да си припомни всичко, което бе казала, и както всеки път, и сега имаше неща, които си спомняше добре, и други, които отчаяно се опитваше да си припомни, но все не успяваше. Като цяло обаче сеансите й се отразяваха добре. През годините бяха обсъждали надълго и нашироко нейната склонност да си избира мъже, които не могат, или не желаят, да я обичат истински. Това беше един стар, много стар модел в живота й. Модел, върху който не обичаше да размишлява и за който избягваше да говори. Надяваше се обаче, че след всичките тези години нещата започват да се оправят.

След сеанса Алегра се върна в кабинета си, отметна няколко неотложни задачки и проведе последната си среща за деня с Малаки О’Донован — нов клиент на фирмата. Той беше приятел на Брам Морисън, нейният невероятно известен клиент рок певец, и също беше с утвърдено име, макар и не толкова, колкото това на Морисън. Роден беше в Ливърпул, но отдавна бе станал американски гражданин чрез брака си с американка. Съпругата му се казваше Рейнбоу^[1], а двете им деца носеха имената Суолоу^[2] и Бърд^[3]. Алегра отдавна бе свикнала с това. Много малко неща от света на рока вече можеха да я изненадат.

Биографията на О’Донован бе изпъстрена с арести и наркотици, няколко нападения и объркани съдебни процеси. През годините бе полежал малко в затвора, имал си бе вземане-даване с много адвокати и изглеждаше силно заинтригуван от Алегра. В началото се опита да се заиграва на тема секс, но след като тя пренебрегна авансите му и целенасочено продължи да обсъжда единствено деловите въпроси, довели го при нея, той най-после миряса и двамата успяха да проведат много интересен и ползотворен разговор. Алегра стигна до извода, че би могла да му бъде от полза за разрешаването на някои от юридическите проблеми, които произтичаха главно от световното турне, което той се опитваше да организира, но постоянно се сблъскваше с редица спънки и законови пречки.

— Ще видя какво може да се направи, Мал. Ще ти се обадя, след като получа документите ти от сегашния ти адвокат.

— Не си прави труда да разговаряш с него — сви рамене той на тръгване. — Истински задник е — заяви той с грубия си ирландски акцент.

— Не мога да работя без документите. — Алегра му се усмихна приятелски. — Ще ти се обадя веднага щом разбера нещо.

О’Донован много я хареса. Морисън не го бе подвел. Алегра беше изключително умна и преминаваше директно към въпроса без много празни приказки. Това му допадаше.

— Можеш да ми се обаждаш по всяко време, скъпа — тихичко рече той, когато Рейнбоу се отдалечи към асансьора. Алегра се престори, че не го е чула, влезе обратно в кабинета си и затвори вратата.

Стана така, че тази вечер Алегра се прибра доста късно у дома. Зачете се в някакви документи, а след това прегледа отново някои от договорите на Брам. Кармен също бе получила много интересно предложение за филм, който можеше да се окаже изключително важен за кариерата й. Работата й й предлагаше много предизвикателства и Алегра я вършеше с огромно удоволствие.

Прибра се у дома в добро настроение и едва тогава си даде сметка, че през целия ден не се бе чувала с Брандън. Зачуди се дали не го е ядосала твърде много с настояването си да я придружи на церемонията за връчването на Златните глобуси.

Към девет часа му се обади в офиса и й се стори, че той е доволен да чуе гласа й. Оплака се, че работи без почивка вече тринадесет часа и че тъкмо възнамерявал да й звънне.

— Яде ли нещо? — загрижено го попита тя. Изпълнена бе с угризения заради гнева, който бе изпитвала към него. А после изведнъж си припомни думите на доктор Грийн. Имаше право да очаква повече от онова, което той искаше или пък можеше да й даде.

— През няколко часа ни носят сандвичи. Но през повечето време просто забравяме да ги ядем.

— Би трябвало да се прибереш у дома навреме и да се наспиш — напомни му Алегра.

Искаше й се да дойде при нея. Но този път не го попита, а и той не предложи нищо такова. След това Брандън внезапно изпита потребност да се върне към работата и колегите си.

— Ще ти се обадя утре, преди да тръгна за Сан Франциско.

— Ще бъда в дома на родителите си. Ще тръгна към тях направо от офиса.

— В такъв случай може и да не се обаждам — простичко рече той и на нея й се прииска да се разкрещи. Защо той се отдръпваше от всичко, на което тя държеше, и най-вече от семейството й? Всичко се дължеше на страха му от по-дълбоки ангажименти и обвързване. — Ще ти се обадя, след като пристигна. Ще звънна в твоята къща.

— Както желаеш — спокойно отвърна Алегра. Радваше се, че бе имала възможност да обсъди положението с Джейн Грийн. Разговорът с нея й помогна да види нещата в по-ясна и не толкова драматична светлина. Всичко беше толкова простичко, наистина. Той просто не можеше да отвори душата си пред нея, да я обича открито и свободно. Но дали някога щеше да е в състояние да го направи? Тя искаше да се омъжи за него, но само в случай че той реши да се разведе, да се освободи от страховете си и да си позволи да я обича. Алегра вярваше, че Брандън я обича по свой си начин, но дори и за нея бе очевидно, че е силно ограничен в чувствата си от спомена за брака му с Джоани.

— Успя ли да измислиш нещо за церемонията? — внезапно я попита той и Алегра остана изненадана, че Брандън изобщо си направи труда да повдигне този толкова неудобен въпрос.

— Всичко е наред — нехайно отвърна тя. Не желаеше да признае пред него, че все още е разстроена от решението му. — Ще отида с Алън.

— Кар? — В гласа му се долавяше истински шок. Очевидно бе очаквал, че тя ще отиде сама, придружена единствено от родителите си. — Помислих си, че ще бъдеш само с родителите си и брат си.

Алегра се усмихна на наивността му. Церемонията по връчването на наградите Златен глобус бе едно от най-изисканите събития на годината и никоя разумна жена не би отишла там, придружена от двадесетгодишния си брат.

— Малко съм старичка за такъв придружител, както несъмнено знаеш. Но Алън е напълно подходящ. Ще ме разсмива през цялата вечер, ще подхвърля груби забележки за всички знаменитости, които въпреки всичко го обичат, защото познават добрата му душа.

— Не очаквах, че толкова бързо ще ми намериш заместник — подхвърли той. В гласа му се прокрадваха раздразнение и ревност и Алегра се разсмя. Може би едно такова преживяване ще му се отрази добре.

— Винаги бих предпочела да съм с теб вместо с Алън — искрено си призна тя.

— Просто не го забравяй. — Брандън се усмихна. — Това беше един дяволски приятен комплимент, Али. Никога не съм си и помислял, че мога да се сравнявам с Алън Кар.

— Е, не се възгордявай чак толкова — подразни го Алегра.

Двамата поговориха още няколко минути и затвориха, но той така и не предложи да прекара нощта при нея и Алегра отново се почувства депресирана, когато си легна сама и се замисли за живота си. Беше на двадесет и девет години и имаше приятел, който предпочита да спи в собственото си легло, ако невинаги, то през повечето време, и който я бе изоставил сама точно преди едно събитие от изключително значение за нея, за да посети бившата си съпруга и двете си дъщери. Както и да го въртеше в мислите си, каквито и оправдания да измисляше, Алегра не можеше да не се чувства наранена и пренебрегната. И самотна. Брандън живееше изолиран в свой собствен свят и без изобщо да се съобразява с нейните потребности, в постъпките си винаги се ръководеше единствено от своите желания.

Заслужаваш нещо по-добро. Гласът на доктор Грийн отекваше в главата й тази нощ докато се унасяше в сън и Алегра все не можеше да си спомни дали психиатърката наистина бе произнесла точно тези думи, или те само изразяваха същността на онова, което бе искала да й внуши. Докато заспиваше, Алегра сякаш виждаше пред себе си проницателните тъмни очи, които настойчиво й предаваха едно-единствено послание.

Аз заслужавам нещо по-добро, прошепна Алегра… нещо по-добро… Но какво означава това?

И тогава внезапно в главата й изплува образът на Алън… който се смееше… на нея ли се смееше? Или на Брандън?