Джийн Улф
Сянката на Инквизитора (9)

9
Лазурния дом

Целта на нашето пътуване се оказа един от онези сложни конгломерати, които се срещат, доколкото ми е известно, единствено в по-старите части на града и които с течение на времето са обединили в себе си първоначално самостоятелни сгради чрез множество галерии, пасажи и надстройки, принадлежащи към най-различни архитектурни стилове. Тук снегът беше натрупал повече или просто бе заваляло по-силно над града, докато пътувахме с каляската. Накацалите по високия портал безформени бели къдели, размазали леко контурите на входа и сипнали пухкави снежни възглавници по первазите, сякаш обещаваха тишина, уют и дискретност.

По-ниските прозорци бяха очертани от приглушена жълтеникава светлина. Въпреки натрупалия сняг, някой вътре вече бе дочул шума от нашето пристигане. Вратата, голяма и леко захабена, се отвори, преди Рош да успее да почука, Озовахме се в малък, тесен будоар като кутийка за бижута, със стени, покрити с драперия от син сатен. Мъжът, който ни бе отворил, носеше жълта роба и обувки с дебели подметки. Късата му, бяла коса някак не подхождаше на високото, овално чело и на голобрадото, бузесто лице. Докато го подминавах на прага, установих, че да го погледнеш в очите, е като да се взреш през прозорец. Тези очи сякаш наистина бяха направени от стъкло, така безцветни и лъскави, досущ като небето в лятна жега.

— Какви късметлии! — възрадва се той и подаде на всеки от нас напълнен бокал. — В момента тук няма никой, освен вас.

— И сигурно момичетата са много самотни — отвърна му Рош.

— Така е. Усмихвате се… Виждам, че не ми вярвате, но това е самата истина. Те се оплакват, когато затворниците станат твърде много и са тъжни, когато никой не идва. Тази вечер всяка от тях ще се опита да ви впечатли. Ще видите. После, когато си тръгнете, вашите избранички ще се хвалят на останалите. Освен това, и двамата сте красиви млади мъже. — Той замълча за миг и макар да не се взря настойчиво, ми се стори, че оглежда Рош. — Вие сте бил тук и преди, нали не греша? Помня червената ви коса и руменото ви лице. Далече на юг, в пустинните земи, дивашките племена изобразяват своя дух на огъня точно като вас. Вашият приятел пък има лицето на екзалтиран… Моите млади жени обожават такива мъже. Виждам, че вие сте го довел тук. — Гласът му можеше да мине за мъжки тенор или за женски контраалт.

В този миг се отвори друга врата. Дървената й рамка обрамчваше витраж, изобразяващ Изкушението. Преминахме в стая, която ми се стори (несъмнено и заради усещането за маломерност, което предишната бе оставила у мен) неестествено просторна за истинските размери на сградата. Таванът беше покрит с бяла коприна, създаваща впечатлението за изпълнен със светлина павилион. По дължината на двете успоредни стени се проточваха колонади, за които след кратко вглеждане установих, че са бутафорни — просто релефни очертания, открояващи се на синия фон. И все пак, докато гледах фалшивите колони от центъра на помещението, илюзията ми се стори почти съвършена.

В далечния край на стаята, точно срещу прозорците, се виждаше стол с висока облегалка, напомнящ трон. Нашият домакин се настани в него и в същия миг някъде от вътрешността на сградата се разнесе звън. Двамата с Рош, вече настанени в два по-малки стола, изчакахме ехото на гонга да заглъхне. Отвън не долиташе нито звук. Стори ми се дори, че чувам как навън снегът кротко се сипе. Виното ми обещаваше закрила от студа и след няколко жадни глътки видях дъното на бокала. Сякаш ни предстоеше да станем свидетели на церемония, подобна на онази в порутения параклис, но едновременно по-нереална и по-впечатляваща.

— Благородната Барбеа! — обяви домакинът.

Появи се висока жена. Беше толкова стройна, толкова красиво и дръзко облечена, че ми бяха нужни само няколко мига преди да си дам сметка, че не би могла да е на повече от седемнайсет. Лицето й беше овално и изящно, с кристално ясни очи, малко, право носле и малка уста, гримирана така, че да изглежда още по-малка. Косата й беше като огряно от залязващото слънце злато.

Тя направи крачка или две, след което започна бавно да се върти, изпълнявайки неописуемо грациозни движения. До този миг не бях виждал професионална танцьорка, а не съм сигурен дали и до ден-днешен съм срещал по-красива от нея. Не мога да опиша онова, което изпитвах тогава, докато я наблюдавах.

— Всички красавици на Двора са дошли за вас — каза нашият домакин. — Тук, в Лазурния дом, сред нощта, изтекла отвъд златните стени, само за да ви дарят удоволствие.

Полуизпаднал в хипнотичен транс, аз приех думите му сериозно.

— Това не може да е истина!

— Дошли сте тук заради удоволствието, не е ли тъй? Ако въображението би ви помогнало да се насладите по-пълно на тази нощ, защо да не го използваме?

През цялото време момичето със златните коси продължаваше своя бавен неакомпаниран от никакви звуци танц.

Миговете преливаха един в друг.

— Харесва ли ви? — попита домакинът. — Нея ли избирате?

Понечих да кажа — или по-скоро да извикам, подтикван от изгарящ копнеж по тази жена — че избирам нея. Но преди да успея да си поема дъх, Рош каза:

— Нека видим някоя друга.

Момичето прекъсна танца си на мига, поклони се и напусна стаята.

— Можете да си вземете повече от една. Поотделно или наведнъж. Някои от леглата ни са много големи.

Вратата се отвори отново.

— Благородната Грация!

Макар следващото момиче да беше доста различно, в нея имаше нещо, което ми напомняше за предишната „благородна Барбеа“. Косата й беше сребристо руса като снежинките, които се сипеха отвън, и правеше и без друго младото й лице да изглежда още по-свежо, като подчертаваше тайнственото му излъчване. Тя имаше (или поне така ми се стори) по-големи гърди и по-щедри устни. Все пак си помислих, че не е изключено това да е същата жена, успяла за няколкото кратки секунди да смени дрехите и перуката си и да си сложи нов грим. Тази мисъл беше абсурдна, но и в нея, като в повечето подобни мисли, имаше известна доза истина. Имаше нещо много сходно в очите на двете жени, в изражението на устните им, в осанката и в пластичността им. Излъчването им ми напомняше за нещо, което бях виждал преди (не можех да се сетя къде) и макар това впечатление да беше ново, все пак ми се стори, че онова, предишното, е някак за предпочитане.

— Тази ще ми свърши работа — каза Рош. — Сега да намерим нещо за моя приятел.

Сребристото момиче, което, вместо да танцува като предишното, само бе стояло пред нас, въртейки се бавно и правейки реверанси, позволи на леката си усмивка да разцъфне едва забележимо, отиде до Рош, настани се на облегалката на стола му и започна тихо да му шепне.

Вратата се отвори за трети път и домакинът обяви:

— Благородната Текла!

Стори ми се, че наистина е тя, точно такава, каквато я помнех. Не знаех само как е успяла да избяга. Няколко мига по-късно здравият разум надделя над несъвършенството на зрението и аз реших, че очевидно греша. Пък и жената пред мен определено беше по-ниска.

— Значи искаш нея — каза нашият домакин.

Не си спомнях да съм казвал нещо.

Рош пристъпи напред с кожената кесия в ръка и обяви, че ще плати и за двама ни. Гледах как монетите се изсипват върху дланта му и очаквах, да мерна блясъка на някой крисос, но всичко, което видях, бяха няколко асими.

„Благородната Текла“ докосна ръката ми. Ароматът на парфюма й беше по-силен от слабото ухание на истинската Текла, но парфюмът беше същият. В съзнанието ми изникна образът на погълната от пламъци роза.

— Ела промълви тя.

Последвах я. Минахме по коридор, слабо осветен и не особено чист, в края на който имаше стълбище. Попитах я колко други дами от Двора има тук и тя спря, като ме огледа с любопитство. Изражението й можеше да мине за израз на задоволена суета, любов или онова странно усещане, което ни обзема, когато някой дребен наш трик бива приет далеч по-благосклонно, отколкото сме очаквали.

— Тази вечер само няколко. Заради снега. Аз пристигнах с шейна, заедно с Грация.

Кимнах. Помислих си, че по-скоро е дошла от някоя от неугледните улички наоколо, загърната в избелял шал, при това най-вероятно пеш, обута в износени обувки, без да обръща особено внимание на студа, камо ли на снега. И все пак нейният отговор ми се стори далеч по-интересен от реалността. Мигом си представих пъргавите, запъхтени коне, ските на шейната, плъзгащи се по искрящия сняг по-бързо от коя да е машина, свирещия вятър и младите, пищно красиви жени, загърнати със самурени наметки и накичени с украшения, седнали удобно върху пухкавите възглавници от червено-черно кадифе.

— Идваш ли?

Вече се бе изкачила на върха на стълбището и аз почти не я виждах. Някакъв женски глас се обърна към нея със „скъпа сестро“ и след като изкачих още няколко стъпала, видях друга жена, която пък ми заприлича на спътничка на Водалус със своето овално лице, подаващо се изпод качулката на наметалото. Тя не ми обърна никакво внимание и още щом се отместих, за да й направя място, тутакси се спусна надолу.

— Сега вече знаеш какво можеше да получиш, ако бе изчакал още съвсем малко.

Пуснах в ход една шлифована дълга усмивка, която ми се стори уместна за случая.

— Пак бих избрал вас.

— Виж, това вече е наистина интересно. Хайде, хайде, ела с мен, ако не искаш да останеш в този мизерен коридор завинаги. Лицето ти не трепна, но очите ти се завъртяха като грънчарско колело. Хубавичка е, така си е.

Жената, която приличаше на Текла, отвори една врата и ние се озовахме в мъничка спалня с огромно легло. От тавана на посребрена верига висеше кандило. В единия ъгъл беше окачен аплик, който пръскаше слаба, червеникава светлина. Имаше още малка тоалетка с огледало и тесен гардероб, които почти не ни оставяха място, за каквито и да е движения.

— Искаш ли да ме съблечеш?

Аз кимнах и протегнах ръце към нея.

— В такъв случай трябва да те предупредя да внимаваш с дрехите ми — каза тя и се обърна с гръб към мен.

— Откопчава се отзад. Започни от горе на долу. Ако се възбудиш и скъсаш нещо, той ще те принуди да си платиш. После да не кажеш, че не съм те предупредила.

Пръстите ми напипаха малкото копче и го освободиха.

— Аз пък си мислех, благородна Текла, че вие имате много рокли.

— Имам. Но какво ще си кажат другите, ако се върна в Двореца на Сюзерена с разкъсана рокля?

— Сигурно имате поне още няколко тук?

— Да, но не мога да държа кой знае какво тук, нали? Може следващия път да не ги заваря.

Материята, която ми се бе сторила толкова наситено ярка и плътна, докато седях в синята стая с колоните, се оказа тънка и евтина.

— Никакъв сатен, нали? — казах аз и откопчах следващото копче. — Никакъв самур и никакви диаманти.

— Естествено.

Отстъпих крачка назад. (Гърбът ми почти опря във вратата.) В нея нямаше нищо от Текла. Всичко се бе оказало бегла прилика, сходни жестове и рокля с подобна кройка. Стоях в една малка, студена стая и гледах врата и голите рамене на някакво бедно момиче, чиито родители може би щяха също да получат своята част от мизерните сребърници на Рош и да се преструват след това, че нямат никаква представа къде дъщеря им е прекарала нощта.

— Ти не си благородната Текла — казах. — Какво правя тук с теб?

Сигурно в гласа ми е имало нещо повече от това, което се опитах да вложа в него. Тя се обърна с лице към мен и тънката материя на роклята се смъкна от гърдите й. Видях как страхът пробяга по лицето й като отблясъка на криво огледало. Явно и преди бе изпадала в подобна ситуация и изходът ще да е бил доста неприятен за нея.

— Аз съм Текла — каза тя. — Нали искаш да бъда?

Вдигнах ръка и момичето добави бързо:

— Тук има хора, които ще ме защитят. Трябва само да извикам. Можеш да ме удариш веднъж, но втори път няма да успееш.

— Не, няма — отвърнах й аз.

— Напротив, има. Трима са.

— Никой няма. Целият етаж е празен и студен. Да не мислиш, че не забелязах колко тихо е наоколо? Рош и неговото момиче останаха долу и вероятно са им дали по-хубава стая, тъй като той плати. Жената, която срещнахме, си тръгваше и искаше преди това да поговори с теб. Виж. — Хванах я през кръста и я вдигнах във въздуха. — Викай. Никой няма да дойде.

Тя не отрони нито звук. Пуснах я на леглото и след малко седнах до нея.

— Ядосан си, защото не съм Текла. Но за теб можех да съм Текла. Все още мога. — Тя смъкна странната връхна дреха от раменете ми и я остави да се свлече. — Много си силен.

— Не, не съм. — Знаех, че някои от момчетата, които се бояха от мен, вече ме бяха надминали по сила.

— Много силен. Не си ли достатъчно силен, за да пречупиш реалността в ръцете си поне за малко?

— Какво искаш да кажеш?

— Слабите хора вярват в онова, което им се втълпи. Силните сами избират своето верую и го превръщат в реалност. Какво е Самодържецът, ако не човек, който вярва, че именно той е самодържец, при това достатъчно силно, за да накара и останалите да повярват в същото?

— Ти не си благородната Текла — повторих аз.

— Но не разбираш ли, че тя също не е? Благородната Текла, която се съмнявам, че някога си… Не, виждам, че греша. Бил ли си някога в Двореца на Сюзерена?

Бе обхванала дясната ми ръка с малките си, топли длани. Поклатих глава.

— Някои от затворниците твърдят, че са били. Винаги ми е забавно да ги слушам.

— А те били ли са там? Наистина?

Тя сви рамене.

— Исках само да кажа, че благородната Текла не е благородната Текла. Не и онази благородна Текла, която обитава съзнанието ти, единствената благородна Текла, която означава нещо за теб. Аз също не съм. Каква тогава е разликата между нас двете?

— Изглежда никаква.

Докато се събличах, добавих:

— И все пак всички ние се опитваме да разберем кое е истинското. Защо? Може би защото недостижимото ни влече. Хирофантите казват, че това е единствената истина.

Тя целуна бедрата ми, осъзнала, че е спечелила.

— Ти готов ли си да го откриеш? Не забравяй, че трябва да си облечен. Иначе ще те дадат на инквизиторите. Това едва ли ще ти хареса.

— Едва ли — казах аз и обхванах главата й с ръце.