Серия
Книга за новото слънце (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Shadow of the Torturer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране
sqnka (2017)
Корекция
WizardBGR (2018)
Допълнителна корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Джийн Улф

Заглавие: Сянката на Инквизитора

Преводач: Ивелин Иванов

Година на превод: 2001

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-585-269-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/975


Пред погледа ти векове

прелитат като мимолетен залез,

като бдение, което възвестява

края на нощта

миг преди изгрев-слънце.

1
Възкресение и смърт

Струва ми се, че още тогава предусещах по някакъв начин какво ме очаква. Заключената, проядена от ръждата порта, между чийто пречки се виеха като планински пътеки ивици речна мъгла, се е запечатала в съзнанието ми като символ на моето изгнание. Ето защо трябва да отпочна своя разказ с последиците от онова плуване, при което аз, Севериън, послушникът на инквизиторите, за малко не се удавих.

— Стражът го няма — рече моят приятел Рош на Дрот, който вече се бе уверил в това със собствените си очи.

Еата предложи неуверено да заобиколим отстрани. Момчето вдигна бледата си, покрита с лунички ръка и посочи нагоре към виещата се хиляди стъпки стена, която заобикаляше бедняшкия квартал, за да се извиси стремително чак до високата фасада на Цитаделата. Аз наистина щях да измина този път, но по-късно. Доста по-късно. — И да опитаме да преминем през външното укрепление без пропуск? Веднага ще ни обадят на учителя Гурлойс.

— Но къде се е дянал стражът?

— Няма значение. — Дрот разтърси портата. — Еата, виж дали няма да можеш да се провреш между решетките.

Дрот беше нашият предводител. Еата пъхна едната ръка и единия си крак между железните прътове, но веднага стана ясно, че няма да може да провре цялото си тяло от другата страна.

— Някой идва — прошепна Рош и Дрот изтегли Еата обратно.

Погледнах надолу по улицата. Фенерите се поклащаха сред приглушените от мъглата стъпки и гласове. Понечих да се скрия, но Рош ме хвана за ръката и каза:

— Чакай, виждам пики.

— Мислиш ли, че стражите се връщат?

Той поклати глава.

— Твърде много са.

— Поне дванайсетина мъже — каза Дрот.

Все още мокри от водите на Гиол, ние зачакахме. В дълбините на съзнанието ми, все още стоим там, зъзнещи в студа. Тъй както всичко нетленно се стреми към саморазрушение, онези мигове, които отпърво изглеждат мимолетни, се възраждат — не само в паметта ми, която в крайна сметка не губи нито един спомен, но също и в ударите на сърцето и настръхването на косата ми, подновявайки се точно както нашата империя възвръща всяка сутрин нявгашното си величие под пронизителните звуци на собствените си фанфари.

Доколкото можех да видя на жълтеникавата светлина на фенерите, мъжете нямаха брони, но както бе забелязал Дрот, освен пики, носеха тояги и брадвички. Техният предводител бе затъкнал на колана си дълъг, двуостър нож. Онова, което ме заинтригува повече, беше масивният ключ, окачен на врата му. На пръв поглед ми се стори, че не е изключено да пасне чудесно в ключалката на портата.

Малкият Еата закърши нервно ръце. Мъжът вдигна фенера на главата си.

— Откога чакаме да влезем вътре, добри ми човече — извика Дрот. Той беше най-висок измежду нас, но придаде на смуглото си лице смирено и почтително изражение.

— Не и преди зазоряване — промърмори дрезгаво предводителят. — По-добре си вървете у дома, млади люде.

— Добри ми човече, стражът трябваше да ни пусне, но го няма.

— Няма как да влезете през нощта. — Предводителят сложи ръка на дръжката на ножа си и направи крачка напред. За миг се изплаших, че знае кои сме.

Дрот отстъпи, а ние се скупчихме зад него.

— Кои сте вие, добри ми човече? Не сте войници.

— Доброволци сме — отвърна единият от мъжете. — Дошли сме да пазим мъртвите си.

— Тогава можете да ни пуснете.

Предводителят се извърна настрани.

— Никой няма да влезе, освен нас.

Ключът му проскърца в ключалката и между крилата на портата се появи неголям процеп. Еата се стрелна през него, преди някой да успее да му попречи. Един от мъжете изруга и предводителят им, заедно с още двамина, хукнаха след момчето, но малкият беше твърде пъргав. Видяхме светлата коса и дрипавата му ризка да криволичат сред хлътналите бедняшки гробове малко преди да потънат в морето от надгробни плочи. Дрот се опита да го последва, но двамина от пазачите го сграбчиха за ръцете.

— Трябва да го намерим. Няма да смутим покоя на мъртвите.

— Но защо искахте да влезете вътре? — попита един от доброволците.

— За да събираме билки — отвърна му Дрот. — Чираци лечители сме. Не искате ли болните да бъдат лекувани?

Доброволецът се втренчи в него. Мъжът с ключа бе пуснал фенера си, преди да хукне след Еата и сега фенерите бяха два. На мъждивата им светлина доброволецът изглеждаше доста глуповат и наивен. Мисля, че беше прост черноработник.

Дрот продължи:

— Сигурно знаеш, че някои билки трябва да бъдат събирани на лунна светлина от гробищна пръст, за да остане ненакърнена лековитата им сила. Скоро ще скове студ и ще затрие всичко, затуй учителите ни искат да попълнят запасите си за през зимата. Трима от тях ни уредиха да влезем тази вечер, а за онова момче се спазарих с баща му, за да ми помага.

— Нямате в какво да сложите набраните билки.

Още се възхищавам на Дрот за находчивостта му.

— Първо ги събираме на връзки за изсушаване — рече невъзмутимо той.

И без дори да се поколебае, измъкна от джоба си връв.

— Ясно — промърмори доброволецът.

Двамата с Рош се приближихме до портата, а Дрот дори отстъпи малко.

— Ако няма да ни пуснете да си наберем билки, по-добре да си вървим. Пък и едва ли ще успеем да намерим момчето.

— Няма да успеете.

— Все пак — каза колебливо Дрот и ние влязохме вътре, следвани от доброволците.

Някои мистици твърдят, че реалният свят е бил създаден от човешкия ум, а нашите съдби се управляват от измислени категории, в които обикновено включваме неопределени неща, по-слаби от нашите думи за тях. Онази нощ долових интуитивно този принцип, когато последният от доброволците затвори портата зад нас. Мъжът, с който Дрот бе говорил, каза:

— Отивам да бдя над гроба на майка си. И без друго пропиляхме толкова време.

Останалите смотолевиха нещо в знак на съгласие и групата се разпръсна — един фенер наляво, другият надясно. Ние поехме по централната алея, онази, по която винаги тръгвахме, за да стигнем до порутената част от стената на Цитаделата.

Моя орис, моя благословия и мой кръст е да не забравям нищо. Всяка подрънкваща брънка на веригата, всеки шепот на вятъра, всичко видяно, помирисано и вкусено остава непроменено в паметта ми и макар да знам, че не с всички е така, не мога да си представя как би могло да бъде иначе — все едно да проспиш неща, които стават кажи-речи под носа ти. Ето, онези няколко стъпала, които изкачихме, за да се озовем на белналата се пътека, сега изникват пред очите ми. Ставаше все по-студено. Нямахме светлина, а мъглата бе започнала да се разстила по бреговете на Гиол. Някакви птици, нощуващи на боровете и кипарисите, прелитаха неспокойно от клон на клон. Спомням си усещането за вкочанените ми ръце, просветването на фенера, поклащащ се някъде напред, и как мъглата напои ризата ми с мириса на речна вода и острия мирис на прясно изкопана пръст. За малко не бях се удавил същия ден, след като се заплетох в подводните стъбла на лилиите, а нощта трябваше да сложи начало на моето възмъжаване.

После изтрещя изстрел. Лилава мълния разцепи мрака като клин. Някъде до нас един от надгробните камъни се пропука и падна. После настана тишина, в която сякаш се разтвори всичко покрай мен. Затичахме се. В далечината се чуха мъжки викове. Чух иззвънтяването на метал, срещнал каменна плоча, като че ли някой бе ударил с алебарда надгробен знак. Хукнах по пътека, която ми беше напълно непозната тясна лента, по която едва можеха да вървят рамо до рамо двама души, криволичеща надолу към малка долчинка. В мъглата не можех да видя нищо друго, освен мрачните силуети на мемориалите от двете ми страни. После пътеката изчезна. Все едно че някой я бе изтеглил като килим изпод краката ми. Вероятно бях пропуснал някой от завоите. Хвърлих се встрани, за да избегна изникналия пред мен обелиск и се блъснах с пълна сила в някакъв мъж, облечен в черна връхна дреха.

Стори ми се непоклатим като дънер. Сблъсъкът ме повали на земята и ми изкара въздуха. Чух го да мърмори някакви проклятия, миг преди да доловя просъскването на изтеглено от канията острие.

— Какво беше това?

— Някой се блъсна в мен. Вече го няма, който и да е бил.

Продължих да лежа на земята, без да помръдвам.

— Запалете фенера — чу се женски глас.

Гласът прозвуча като крясък на чайка, но в него нямаше страх.

Мъжът, с когото току-що се бях сблъскал, отговори:

— Ще ни налетят като глутница диви кучета, мадам.

— И без друго скоро ще се появят, нали Водалус стреля.

— Изстрелът по-скоро ги е сплашил.

С интонация, която поради своята неопитност не можах веднага да разпозная като принадлежаща на екзалтиран, мъжът додаде:

— Трябваше да го взема със себе си. Ще ни е необходим срещу хора като тези.

Сега беше доста по-близо и миг по-късно, го видях през мъглата — висок, строен, гологлав, застанал до по-едрия мъж, с когото се бях сблъскал. Загърната в черно, третата фигура очевидно беше на жена. Макар да бях останал без дъх и краката ми да бяха омекнали, аз все пак успях да се изтърколя зад постамента на един паметник. След като се усетих в безопасност, отново надзърнах.

Очите ми започваха да привикват с полумрака. Вече можех да различа овалното лице на жената, както и да установя, че е висока почти колкото стройния мъж, когото бяха нарекли Водалус. Едрият мъжага беше изчезнал, но скоро чух гласа му.

— Още въже.

Стори ми се, че е на не повече от две-три стъпки от мястото, където бях паднал първоначално, но той самият бе изчезнал, като вода, изсипана в пясък. После видях нещо тъмно, трябва да е била шапката му, да помръдва до краката на стройния мъж и се досетих къде всъщност се бе дянал здравенякът — там явно имаше дупка и той се бе спуснал в нея.

— Как е тя? — попита жената.

— Свежа като цвете, мадам. Въобще не се е вмирисала. Нищо, за което да се притесняваме. — И той изскочи от дупката далеч по-чевръсто, отколкото можех да предположа. — Сега ми подайте единия край и хванете другия, сеньор. Ще я измъкнем като морков.

Жената каза нещо, което не можах да разбера, а стройният мъж й отговори:

— Не е нужно да идваш, Теа. Какво ще си кажат другите, ако аз не поема никакъв риск?

Двамата със здравеняка се напънаха, изпъшкаха и в краката им се появи нещо бяло. Двамата се наведоха, за да го вдигнат. В този миг мъглата се разнесе и един зеленикав лунен лъч освети тримата като с докосването на сияен магически жезъл. Пред тях лежеше трупът на жена. Тъмната й коса се бе разпиляла в безпорядък върху бледото лице. Беше облечена с дълга рокля от някаква светла материя.

— Видяхте ли! — възкликна мъжагата. — Точно както ви казах, сеньор. Мадам, обзалагам се, че й няма нищо. Сега трябва само да я прехвърлим през стената.

Последната му дума се сля с нечий вик. Трима от доброволците се задаваха по пътеката.

— Задръжте ги, сеньор — изпъшка едрият мъж, докато мяташе тялото на рамото си. — Аз ще се погрижа за останалото и ще отведа мадам в безопасност.

— Вземи го — каза Водалус.

Луната се отрази в дулото на пистолет.

Едрият мъж ахна при вида му.

— Никога не съм използвал нещо такова, сеньор…

— Вземи го, може да ти потрябва. — Водалус се наведе и когато се изправи, държеше нещо, подобно на тояга. Последва звук от търкането на метал в дърво и в ръката на Водалус проблесна дълго острие.

Без да се колебае нито за миг, жената грабна пистолета от здравеняка и двамата отстъпиха заднешком в мъглата.

Доброволците се поколебаха за миг. После единият мина вдясно, другият вляво, а третият остана в центъра, за да могат да атакуват едновременно от три страни. Мъжът, който остана на пътеката, посипана сякаш с натрошени кости, стискаше пика, а другият имаше брадва.

Третият се оказа предводителят на доброволците, който бе говорил с Дрот при портата.

— Кой си ти? — извика той на Водалус. И каква сила, в името на Еребус, ти дава правото да идваш тук и да оскверняваш гробовете?

Водалус не му отговори, но върхът на меча му фиксира тримата един по един като око на хищник.

— Трима сме, ще се справим с него — изръмжа предводителят.

Въпреки това тримата запристъпваха колебливо и още преди да успеят да се приближат достатъчно, Водалус скочи към тях. Видях как острието му просветна на бледата светлина и чух как срещна върха на пиката с металическо проскърцване, като че ли стоманена змия се размърда в железен пън. Собственикът на пиката извика и отскочи назад. Водалус също чевръсто отстъпи, вероятно за да не позволи на някой от другите да му мине в гръб, после изглежда изгуби равновесие и падна.

Всичко това ставаше в призрачна мъгла. Видях всичко, но през повечето време едва различавах силуетите на мъжете. Нещо в това, което се разиграваше пред мен, дълбоко ме трогна. Може би искреното желание на Водалус да умре, но да спаси жената. Възхитих се на смелостта му. Много пъти след това, застанал върху паянтовата платформа в центъра на някое търговско селище, с Терминус Ест, опрян пред мен, и нещастника, коленичил в краката ми, долавях съскащата омраза на тълпата и още по-неприятното възхищение на онези, които намират сатанинска наслада в чуждите страдания и смърт, спомнях си за Водалус, вдигах острието и почти си представях, че нанасям удара си заради него.

Той се препъна, както споменах. За миг ми се стори, че животът ми се слива с неговия.

Мъжът с брадвата отстъпи, а предводителят им протегна дългия си нож и направи крачка напред. Вече се бях изправил и следях схватката иззад рамото на надгробния ангел. Видях как ножът политна надолу, Водалус се претърколи встрани и оръжието потъна до дръжката в пръстта само на педя от тялото му. Той се опита да замахне с меча си, но не можа да намери опора, за да го стори. Предводителят на доброволците, вместо да отстъпи, заряза ножа и се вкопчи в него. Двамата бяха на ръба на изровения гроб. Вероятно Водалус се бе препънал в купчината прясна изкопана пръст.

Вторият доброволец вдигна брадвата си, после се поколеба. Предводителят им беше много близо. Той ги заобиколи, за да си осигури възможност за удар, докато накрая се озова на не повече от крачка от мястото, където се бях скрил. В този миг Водалус измъкна ножа от пръстта и го заби в гърлото на противника си. Брадвата се вдигна за удар. Тогава аз сграбчих дръжката й, без дори да се замисля, и за миг се озовавах в центъра на схватката.

Най-неочаквано всичко приключи. Доброволецът, чието смъртоносно оръжие бях възпрял, беше мъртъв. Предводителят на доброволците се гърчеше в краката ни. Третият мъж беше изчезнал, а пиката му лежеше на пътеката. Водалус измъкна от тревата черната, подобна на обгорено дърво кания, и прибра меча си в нея.

— Кой си ти?

— Севериън. Инквизитор съм. Всъщност съм послушник на инквизиторите, сеньор. От Ордена на търсещите истина и покаяние.

— Вземи. — Той сложи нещо в дланта ми.

Беше малка монета, толкова гладка, че отначало ми се стори омазнена. Стиснах я в юмрука си и не помръднах от ръба на гроба, докато той се отдалечаваше в мрака. Мъглата го погълна и няколко мига по-късно над главата ми се разнесе свистенето на сребрист летателен апарат, заострен като наконечника на стрела.

Ножът бе изпаднал от гърлото на мъртвеца. Може би той го бе измъкнал сам в агонията си. Когато се наведох, за да го взема, открих, че монетата е все още в ръката ми и я пуснах в джоба си.

Ние смятаме, че сами създаваме символите. Истината е, че те създават нас. Ние сме техни творения, оформени под натиска на тяхното твърдо, съзидателно острие. След като положат клетва, войниците получават монета — асими с гравирания профил на Самодържеца. Приемат ли тази монета, те приемат задълженията и бремето на воинския живот. От този миг нататък те са войници, макар все още да не могат да боравят с оръжие. Тогава не знаех това. Напълно погрешно е убеждението, че ни влияят само неща, за които знаем предварително. Да вярваш в нещо подобно, е като да вярваш в най–долнопробната и основана на суеверия магия. Бъдещият магьосник вярва в силата на чистото познание. Хората на логиката смятат, че нещата действат или от само себе си, или въобще не действат.

И тъй, когато пуснах монетата в джоба си, аз не знаех нищо за догмите на движението, оглавявано от Водалус, но много скоро ги узнах, защото те се носеха във въздуха. Точно като него и аз мразех сегашната деспотична форма на държавно устройство, но нямах и най-малка представа какво управление би могло да я замести. Точно като него презирах екзалтираните, които, вместо да въстанат срещу Самодържеца, му обричаха най-красивите от дъщерите си чрез церемониално наложничество. Като него мразех простолюдието заради разхайтеността и безцелния му живот. Измежду моралните ценности, които ми бе втълпявал учителят Малрубиус (той все още беше наставник на послушниците през моите момчешки години), и онези, които учителят Палемон продължаваше да ми набива в главата, аз приемах само една — верността към братството. В едно се оказах прав — можех съвсем спокойно да служа на Водалус и да продължавам да бъда инквизитор, точно както бях го почувствал тогава. Ето така започна за мен онова дълго пътуване, благодарение на което се озовах на трона.