Серия
Книга за новото слънце (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Shadow of the Torturer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

29
Аджилус

Когато дежурният лекар ме прегледа и установи, че не се нуждая от лечение, той ме помоли да напусна възможно най-бързо лечебницата, защото плащът ми и мечът обезпокоявали болните.

Срещу столовата, в която бях похапнал с войниците, открихме магазин, открит вероятно, за да обслужва техните нужди. По рафтовете му бяха пръснати купища фалшиви бижута с евтини камъчета, от тези, които войниците имат навика да подаряват на възлюбените си. Имаше и богат избор от всевъзможно женско бельо. Макар голяма част от моето „състояние“ да се бе стопила още в страноприемницата, аз все пак успях да купя една рокля за Доркас.

Входът на Палатата на правосъдието се намираше недалеч от магазина. Там се бяха скупчили около стотина души, които започнаха да се ръчкат и да шушукат, след като мярнаха плаща ми, тъй че се видяхме принудени набързо да се отдалечим към отсрещния край на двора, където все така трополяха разпрегнатите коне. Но дори там успя да ни открие някакъв служител от Палатата — висок, кльощав мъж с изпъкнало коремче.

— Вие трябва да сте карнифексът — каза той. — Виждам, че вече се чувствате достатъчно добре, за да поемете задълженията си.

Отвърнах му, че съм готов още днес да се заема с по-неотложните дела.

— Още днес? О, не, няма да е възможно. Делото ще приключи едва късно следобед.

Аз му подхвърлих небрежно, че след като си е направил труда да ме намери чак тук, то сигурно се очаква подсъдимият да получи смъртно наказание.

— О, естествено. По въпроса няма никакви съмнения. Имаме девет трупа, а извършителят все пак е бил задържан на местопрестъплението. Няма облекчаващи вината обстоятелства, тъй че не може да се надява на обжалване. Трибуналът ще обяви решението си чак утре сутрин, а вашето присъствие няма да е наложително поне до обяд.

Тъй като никога дотогава не си бях имал вземане-даване със съдии или съдилища, а и нямах търпение да изпълня ролята, за която се бях подготвял през целия си съзнателен живот, предположих, че не е изключено командирът на полка да пожелае да организира факелно шествие същата вечер.

— Изключено. Той ще трябва да се съсредоточи върху решението си. А как би изглеждало всичко това отстрани? И без друго страшно много хора си мислят, че военните магистрати са сприхави и дори капризни. Честно казано, аз лично предпочитам гражданските дела, защото при тях присъдата се произнася едва след седмица, а междувременно съдиите имат възможността да огледат внимателно всички налични доказателства и дори да потърсят нови, за което, естествено, вече никой не си прави труда.

— До утре следобед, тогава — казах аз. — Ще ни е нужна квартира за през нощта. Освен това искам да огледам ешафода и килията на моя клиент, за да го подготвя. Ще ми е нужен ли пропуск за целта?

Съдебният пристав попита дали не можем да останем в лечебницата и след като му обясних как стоят нещата, тримата с Доркас се върнахме там и приставът подхвана дълъг, но безполезен спор с лекаря, който не отстъпи от своето. Последва втори подобен спор с един от низшите офицери, който пък отсече на няколко пъти, че не може да пусне жена в казармите, а ако ни дадял някоя от офицерските стаи, после никой нямало да пожелае да се настани в нея. Накрая ни разчистиха едно малко складово помещение без прозорци и вкараха вътре две войнишки легла. Оставих Доркас там и се запътих към килиите на подсъдимите, тъй като никак не ми се искаше да се боря с осъдения още на първата си екзекуция.

За мое съжаление се оказа, че тукашните килии нямат нищо общо с нашата тъмница, която за мен все пак бе символ на нещо познато и — колкото и абсурдно да звучи — на моя единствен дом. Въпреки ужаса, който извиква у хората, дори споменаването на нейното име, инквизиторската тъмница в кулата Матачин винаги е била едно изрядно и посвоему хуманно (нито един наш затворник не е умирал от инфекция, болест или глад) държавно учреждение.

Докато се спусках по влажните, мухлясали стъпала на местния арест, равняващ се едва на една десета от размерите на нашата тъмница, в съзнанието ми се загнездваха все нови и нови нерадостни мисли. Мракът и вонята ме смазваха като воденичен камък, легнал на гърдите ми.

Някъде наблизо се разнесе стон на жена, но аз продължих напред, тъй като знаех, че клиентът ми е мъж. Килията трябваше да е третата отдясно. Почнах да броя — една, две… три. Вратата беше дървена, подсилена с няколко жалки метални ленти, но за сметка на това, съвсем по военному, ключалките се оказаха напълно изрядни и дори смазани съвсем наскоро.

Вътре, върху купчина слама, лежеше гол мъж. Една жена, също съвсем гола, се беше надвесила над него и тъмнокестенявата й коса се бе пръснала върху гърдите му. Жената се извърна към мен и аз видях, че това е Аджиа.

— Аджилус — изсъска тя и мъжът седна. Лицата им така си приличаха, че Аджиа сякаш бе застанала пред огледало.

— Значи ти си бил — казах аз. — Но това е невъзможно. — И все пак, още преди да довърша фразата си, си спомних как се бе държала Аджиа на Полето на двубоите, както и че за миг бях мярнал черната превръзка през едното от ушите на конника.

— Ти! — каза Аджиа. — Тъй като не пожела да умреш, сега той ще трябва да се прости с живота си вместо теб.

— Наистина ли е Аджилус? — Само това се сетих да попитам.

— Разбира се. — Гласът му беше само една октава по-нисък от този на неговата сестра близначка. — Нищо ли не разбираш?

Поклатих глава.

— Аджиа беше облякла костюма на северняка. Тя влезе през страничния вход, докато говорех с теб и аз й направих знак, след като ти и дума не даде да се продума да ми продадеш меча.

— Не можех да говоря — каза Аджиа, — ти щеше да познаеш, че гласът е женски. Ризницата прикриваше гърдите ми, а ръкавиците — ръцете. Освен това, да вървиш като мъж, далеч не е толкова трудно, колкото си мислят мъжете.

— Ти въобще някога поглеждал ли си този меч? Заостреният край трябва да е надписан. — Ръцете на Аджилус се надигнаха безпомощно, опитвайки се сякаш за последен път да се доберат до меча.

— Надписан е — каза Аджиа със стържещ глас. — Видях го в страноприемницата.

Високо над тях бе разположено тясно прозорче, през което най-неочаквано, въпреки облачното време навън, проникна слънчев лъч, който окъпа телата им в светлина. Огледах внимателно лицата им.

— Вие се опитахте да ме убиете. Заради един меч.

— Опитах всичко, за да те накарам да ми го продадеш или да се откажеш от двубоя — простена Аджилус. — Щях да ти дам дрехи. И пари също, всичките, които имах.

— Севериън, не разбираш ли? Този меч струва няколко пъти повече от нашето магазинче, а то е всичко, което имаме.

— Правили сте го и преди. Сигурно сте го правили. Твърде добре бяхте се подготвили. Един труп повече или по-малко в Гиол, чудо голямо. Узаконено убийство.

— Ти ще убиеш Аджилус, нали? За това трябва да си дошъл. Но не знаеше кой е смъртникът, преди да отвориш тази врата. С какво тогава си по-добър от нас? Нима и ти не си убиец?

— Това беше честен двубой — присъедини се гласът на брат й. — Бяхме еднакво въоръжени и ти се съгласи с условията. Ще ми гарантираш ли утре и ти същото?

Ти знаеше, че с настъпването на вечерта топлината на дланите ми ще стимулира аверна и той ще атакува лицето ми. Ти имаше ръкавици и просто трябваше да изчакаш. Като се има предвид и това колко често си участвал в подобни дуели, ти на практика не рискуваше абсолютно нищо.

Аджилус се усмихна.

— Значи все пак се сети за ръкавиците. — Той разтвори ръце. — Да, аз трябваше да спечеля. Но по някаква странна логика дуела спечели ти. Ти ме излъга на три пъти, а според един стар закон излъганият три пъти има правото на едно желание, което не бива да се пренебрегва от виновника. В днешно време на никой не му пука за старите закони, но както разбрах от моята любима, ти имаш слабост към миналото, към времето, когато твоето братство е било на върха на славата си, а неговата кула се е смятала за първа опора на властта. Е, аз предявявам желанието си към теб. Освободи ме.

Аджиа се изправи и отърси сламата от коленете и от закръглените си бедра. Едва тогава осъзна, че е гола, грабна синьо-зелената брокатена рокля, която така добре познавах, и я притисна към тялото си.

— И как те излъгах, Аджилус? На мен ми се струва, че ти ме излъга, или поне се опита.

— Първо, като ме подведе. Ти носеше със себе си имущество, равностойно на цената на една крайградска вила. Със своето незнание и незаинтересованост ти постави живота ми на карта. Второ, като отказа предложената от мен сделка. Пазарлъкът си е едно на ръка и всеки може да определи колкото си иска висока цена, но да откажеш да продаваш, на каквато и да е цена, си е просто измама. Особено в търговска общност като нашата. Това си е чиста варварщина. И трето, аз се изправих пред сили, които надвишават моите и които аз не разбирам. Така изгубих присъствие на духа, което е разбираемо, и ето ме тук. Имам право на едно желание и го предявявам — освободи ме!

От гърлото ми, без дори да съм го искал, се изтръгна суров смях.

— Ти, човекът, когото имам пълното право да презирам, ме молиш да направя за теб онова, което направих за Текла, жената, която съм обичал най-силно в живота си? Вярно е, че съм глупак, макар преди да не бях. Скъпата ти сестричка ме направи на глупак. И все пак не съм чак такъв глупак.

Аджиа пусна роклята си и се хвърли към мен с такава стръв, че в първия момент си помислих, че ме атакува. Вместо това тя покри устните ми с целувки и после притисна едната ми ръка към голите си гърди, а другата към кадифената кожа на бедрото си. Изтръгнах ръцете си, хванах раменете й и ги разтърсих.

— Севериън, аз те обичам! Жадувах за теб през цялото време и се опитах да ти се отдам на няколко пъти. Забрави ли за Градината на забвението? Колко исках да бъда с теб тогава. И двамата се измъчвахме, но ти не склони. Бъди честен пред себе си. — Тя изговори думата „честен“ със зле прикрито отвращение, сякаш ставаше въпрос за някаква болест. — Не ме ли обичаш? Вземи ме… още тук и сега. Аджилус ще се обърне на другата страна, обещавам ти. — Пръстите й се плъзнаха под колана ми и аз осъзнах, че другата й ръка е бръкнала в джоба на пътната ми чанта, едва когато чух прошумоляването на хартия.

Плеснах я през китката, може би малко по-силно, отколкото беше необходимо, и ноктите й се стрелнаха към очите ми. Аз я отблъснах и тя се стовари върху стената. Главата й се удари в камъка и коленете й се огънаха под тежестта на тялото. Аджиа се свлече по стената и седна върху сламата. Не предполагах, че е способна да заплаче, но тя се разрида съвсем убедително.

— Какво направи тя? — попита Аджилус.

В гласа му се долавяше единствено любопитство.

— Трябва да си я видял. Беше бръкнала в чантата ми. — Измъкнах парите, които ми бяха останали — два бронзови орикалка и седем медни аеса. — А може би искаше да открадне препоръката до владетеля на Тракс. Споменах й веднъж за него, но не съм толкова глупав, че да го оставя в джоба на пътната си чанта.

— Трябвали са й монетите, сигурен съм. Мен ме нахраниха, но тя трябва да е гладна до смърт.

Вдигнах Аджиа от пода, загърнах я с роклята и я изведох навън. Беше още замаяна, но когато й подадох един орикалк, тя го захвърли на пода и плю върху него.

Когато се върнах в килията, Аджилус седеше с кръстосани крака и гръб, опрян на стената.

— Не ме питай за Аджиа — каза той. — Всичко, което подозираш, е вярно. Това стига ли ти? Утре аз ще умра, а тя ще трябва да се омъжи за някой похотлив дъртак или за някой от сорта. Но така ще е по-добре за нея. Аз рано или късно щях да свърша точно така. Сега поне няма да бъда повече бреме за нея.

— Да — отвърнах му — ти ще умреш утре. Затова дойдох да поговоря с теб. Има ли някакво значение за теб как ще изглеждаш на ешафода?

Той огледа бавно красивите си ръце на светлината на слънчевия лъч и после каза бавно:

— Да. Тя може да дойде. Надявам се да не го стори, но, да, не ми е все едно как ще изглеждам на ешафода.

Тогава го посъветвах да яде по-малко тази вечер, за да се чувства по-спокоен на следващия ден. След това му изрецитирах всички онези наставления, на които ме бяха учили, и чиято цел е да се помогне на осъдения да приеме по-леко мисълта за предстоящата смърт. Не знам дали ми повярва, макар да се надявам да е било така, защото ако въобще има лъжи, които Първосъздателят би приел, то това трябва да са именно тези.

Когато излязох отново в коридора, орикалкът беше изчезнал. На неговото място, върху зеленясалия под, бе начертана фигура, която не можах да разбера какво означава, а над нея се виждаха няколко символа, подобни на букви, но от непозната за мен азбука. Изтрих всичко с крак и тръгнах към изхода.