Серия
Книга за новото слънце (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Shadow of the Torturer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

24
Цветето на забвението

Доркас се наведе над водата, откъсна една бяла лилия и я сложи в косата си. С изключение на малък участък в самото начало на градината, никъде не бях мярнал каквото и да е цвете. Огледах се наоколо, за да зърна други лилии, но не открих нищо.

Нима беше възможно цветето да се е появило само защото Доркас се бе навела, за да го откъсне? Ако пишех тези редове през деня, вместо след полунощ, сигурно бих тръснал глава в неверие, но сега си мисля иначе. Може би заради думите на Хилдегрин, който бе намекнал, че тази градина всъщност се намира от другата страна на нашия свят. Още учителят Малрубиус ме бе учил, че там всичко е обърнато — на юг е студено, на север горещо, през нощта е светло, през деня мрачно, а снегът вали през лятото. Изглежда това беше и обяснението за пронизващия студ в разгара на лятото. Освен това, макар да беше все още ден, светлината си правеше странни шеги със зрението ми.

Създателят поддържа всичко в равновесие, а теолозите твърдят, че светлината е негово отражение. Тогава защо в мрака, редът във вселената да не губи от силата си, а цветята да не се появяват от нищото? Може би, след като затворим очи нощем, над света се възцарява хаосът. А кой знае, може би именно тази липса на порядък, която нашите несъвършени и заслепени от светлината очи възприемат като мрак, да представлява всъщност истинската реалност?

Вятърът довя отнякъде мъгла, която се спусна ниско над водата. Бях чувал да казват, че вещиците били способни да създават мъгла от нищото, но не го вярвах, тъй като никога не бях срещал вещица, макар кулата им в Цитаделата да беше в съседство с нашата.

Хилдегрин се приведе към мен, без да спира да гребе и ми каза тихо:

— Решил си, че отиваш на сигурна смърт. Чете се по лицето ти. Смяташ, че ще те убият в двубоя, който и да е противникът ти.

— Грешиш — отвърнах му спокойно — не мислех за двубоя, а за смъртта си още по-малко.

Почти на ухото ми, толкова тихичко, че дори Хилдегрин не я чу, Доркас прошепна:

— Напротив, мислеше и за това. Лицето ти е изпълнено с красота и е благородно по свой особен начин. Когато светът наоколо е ужасен, мислите са извисени, белязани от изящество и величие.

Обърнах се към нея, за да я погледна в очите, мислейки, че ми се подиграва, но не беше така.

— Този свят е изпълнен наполовина със зло и наполовина с добро. Ние можем да допуснем в мислите си по-малко или повече от едното или от другото, но от това съотношението между тях няма да се промени.

— И все пак аз бих опитал да изтласкам цялото зло от мислите си, за да надделее доброто в света — отвърнах й аз, без да знам дори защо отвръщам на безсмислената й реплика.

— По-скоро доброто би се огънало. Но и аз съм като теб — ако можех бих върнала времето назад.

— Освен това не мисля, че красивите или пък мъдрите мисли зависят по някакъв начин от неприятностите, които те сполетяват.

— Не казах „красиви мисли“, а „мисли, белязани от изящество и величие“, макар изяществото и величието също да са отражение на красотата. Нека ти покажа, какво имах предвид. — Тя вдигна дясната ми ръка, пъхна я сред дрипите си и я притисна към голите си гърди. Усетих приятната твърдост на зърната й, нежността на топлата й, кадифена плът. — Кажи сега, какви мисли те споходиха? Не ти ли се струва светът малко по-сладък отпреди?

— Къде си научила всичко това? — попитах стреснато.

Миг по-късно лицето й отново придоби предишната си безизразност и единственото доказателство за внезапния, съживил я порив, останаха двете кристални сълзи, които се стекоха по страните й.

Брегът, на който растяха аверните се оказа не толкова блатист. Почувствах се някак странно, когато след няколкочасовото газене из тинята на отсрещния бряг, стъпих отново на що-годе твърда почва. Аверните вече не представляваха онова размазаното петно, което бях видял отдалеч, а растения със специфичен цвят, форма и височина. Хвърлих им няколко бързи погледа и попитах:

— Те не са оттук, нали? От Ърт, искам да кажа.

Никой не ми отговори. Май бях задал въпроса си твърде тихо, за да ме чуе някой, освен може би Доркас.

Аверните изглеждаха някак неестествено, с почти геометрични очертания. Очевидно беше, че са се появили под лъчите на нечие чуждо слънце. Листата им имаха цвета на скарабей и бяха обсипани с ярки петънца.

Когато се приближихме още повече, забелязах, че листата са по-големи, отколкото ми се бе сторило отначало, и имат формата на саби, с остър връх и твърд, режещ ръб, който би задоволил дори учителя Гурлойс. За разлика от тях цветчетата на аверните бяха нежни и девствено бели.

— Добрият тон изисква ти сам да си избереш растение, Севериън — каза Аджиа — но аз ще дойда с теб и ще ти помогна. Номерът е да хванеш стеблото малко под най-ниските листа и да го прекършиш с рязко движение.

Хилдегрин я хвана за рамото.

— Как ли пък не. — После се обърна към мен: — Вървете сам, млади господарю. Аз ще отведа тези женски настрани.

Аз вече бях направил няколко крачки към аверните, но неговият глас ме накара да спра за миг. Добре, че Доркас извика — „Внимавай!“, и това ми позволи да се престоря, че съм спрял именно заради нейното предупреждение.

Истината беше по-различна. Още откакто бях мярнал Хилдегрин за пръв път, не ме напускаше натрапчивата мисъл, че сме се срещали и преди, но едва сега това усещане бе успяло буквално да ме парализира за секунда.

Както вече казах, аз не забравям нищо, но понякога ми е нужно време, за да изровя някое лице или факт от паметта си. След злополучното си падане в ледената вода така и не бях успял да разгледам лицето на Хилдегрин достатъчно добре, но когато той каза: „Ще отведа тези женски настрани“, нещо изведнъж ми проблесна. Та това беше помощникът на Водалус от онази знаменателна нощ в некропола, едрият мъж с лопатата. Миг след това в съзнанието ми изплува и името му — Рачо.

— Листата са отровни — извика Аджиа. — Ако увиеш мантията около ръката си, това ще ти осигури известна защита, но гледай все пак да не ги докосваш. И бъди нащрек! Аверните са винаги по-близко до теб, отколкото си мислиш.

Кимнах, за да й покажа, че съм разбрал.

Не знам дали аверните са смъртоносни и в своя собствен свят. Може би не са. Може би единствено фактът, че този техен свят е толкова различен от нашия, ги прави опасни за нас. Почвата около стъблата на растенията беше покрита с къса, гъста и много нежна тревица, каквато не бях виждал преди, и сред тази тревица бяха нападали безброй мъртви буболечки, сред които се белееха костите на мъртви птици.

Когато се озовах само на няколко крачки от аверните, аз спрях, стреснат от мисълта за един проблем, за който не бях се замислял досега. Аджиа беше права — не бе все едно кое точно растение ще избера. Нямах никаква представа нито за начина, по който авернът се използва като оръжие, нито за правилата на двубоите. Можех, разбира се, да се върна и да попитам своята спътница за всичко това, но ми се стори абсурдно да се съветвам с жена за нещо подобно. Накрая реших да се доверя на собствената си преценка. Надявах се, че ако все пак направя очевидно погрешен избор, тя веднага ще ме върне обратно, за да поправя грешката си.

Височината на аверните варираше от около педя при младите растения до близо три аршина при най-избуялите. По-зрелите растения имаха по-малко, но затова пък по-едри листа. При младите растения листата бяха значително повече, при това разположени толкова гъсто, че стеблото почти не се виждаше. Ако идеята на двубоя беше растенията да се използват като боздугани, авернът с по-дълго стебло и по-големи листа щеше да даде предимство на онзи, който го е избрал за свое оръжие. Проблемът беше, че по-едрите растения бяха обградени отвсякъде от по-дребни и затова, ако смятах да избера именно такъв аверн, щеше първо да ми се наложи да откъсна не един и два по-дребни. И тъй като листата на младите растения стигаха почти до земята, съветът на Аджиа, да ги прекърша чак под най-ниските листа, едва ли щеше да ми е от полза.

Накрая си избрах един аверн, висок около два аршина. Клекнах и бавно се пресегнах към стъблото му, но тъкмо когато се канех да го сграбча, установих, че пръстите ми са в ужасяваща близост с острия като игла връх на едно от листата на съседното растение. Дръпнах ръката си като попарен и огледах отново избрания от мен аверн. Този път ми се стори, че дори да легна по корем и да протегна ръце към стеблото, пак няма да мога да го достигна, без преди това да се убода или порежа на някое стърчащите заплашително „остриета“, Изкушението да си послужа за целта с Терминус Ест беше наистина голяма, но си помислих, че така само ще се изложа пред Аджиа и Доркас, пък и нали след това, по време на двубоя, щеше да ми се наложи да се оправям някак си с растението.

Протегнах отново ръка, този път значително по-бавно, плъзгайки предмишницата си плътно по земята. Прецених, че все пак мога да се добера до стъблото, без да пострадам, особено ако не бързам излишно. Едно листо, което преди беше на близо аршин от мен, сега потрепна леко от дъха ми.

Едва след като отчупих стеблото (което се оказа не особено лесна работа) осъзнах защо около аверните расте само ниска, мека тревица, Случайно закачих с едно от листата на моя аверн едно близко, тръстикоподобно растение и то тутакси се сгърчи.

Откъсването на аверна само ми докара нови главоболия, както и сам бях предположил. Оказа се, че е напълно невъзможно да го натоваря на лодката, без това да струва живота на някой от нас. Затова преди да напуснем брега се наложи да се изкача на близкия хълм и да отсека там една фиданка, към чийто дънер привързахме аверна, за да могат клонките й да ни пазят от смъртоносните му листа, Така щяхме да можем след това да го разнасяме и из града. Картинката щеше да е наистина комична, но за друг начин не се сетихме.

После Аджиа ми обясни как да използвам това странно растение като оръжие и аз откъснах втори аверн (въпреки бурното несъгласие на Аджиа) и се поупражнявах на брега. Оказа се, че авернът може да бъде използван не само като импровизиран боздуган. С ловко движение на палеца, така че той да не се докосва до острия връх или режещия ръб на листата, те можеха да се отчупват от ствола и да се превръщат в убийствени метателни остриета, Аджиа ме предупреди да не прекалявам с отчупването на листа, тъй като така можех да оголя значителна част от стеблото на аверна си, която противникът ми можеше лесно и безопасно да хване, за да използва собственото ми оръжие срещу мен самия или евентуално да го изтръгне от ръцете ми.

Докато упражнявах всевъзможните номера на Аджиа си мислех, че моят аверн ще представлява за мен не по-малка заплаха, отколкото за моя противник. Не трябваше да го държа нито твърде близко до себе си и така да рискувам сам да се убода или порежа, нито с твърде протегната ръка, защото така пък щях да загубя контрол над „оръжието“. По едно време отчупих едно голямо листо, но го изпуснах на земята, преди да успея да го хвърля. Поспрях за миг и го погледнах, така както си лежеше върху пръстта. На мига усетих как смъртта, въплътена в него, сякаш се опитва да ме привлече към себе си.

Хвърлянето на листата се оказа по-лесно, отколкото предполагах. Повърхността им беше мъхеста и удобна за хващане, а тежестта им повече от достатъчна, за да ги хвърляш точно на няколко метра разстояние. Можеха да бъдат хвърляни с върха напред, като стрелички, или с въртене, както се мятат ножове.

Нямах търпение, естествено, да попитам Хилдегрин за Водалус, но докато бяхме на брега така и не ми се отвори удобна възможност. По-късно, вече в лодката, Аджиа се заяде за нещо с Доркас и аз успях да се приведа за малко към Хилдегрин и да му прошепна тихичко, че аз също съм приятел на Водалус.

— Бъркате ме с някого, млади господарю — отвърна ми той също така тихо. — За онзи Водалус ли става дума, за престъпника?

— Никога не забравям гласове — казах аз — нито пък каквото и да било друго. — После ядосано добавих: — За малко не ми отнесе главата с лопатата си онази нощ.

Явно последната ми забележка изигра точно обратния на търсения от мен ефект, лицето на Хилдегрин отново се превърна в безизразна маска и тъй продължи да гребе безмълвно.

Когато двамата с Аджиа напуснахме Ботаническите градини, Доркас все още ни следваше. Аджиа едва се сдържаше да не я изгони и за известно време аз нямах нищо против да го стори. Водеше ме отчасти мисълта, че докато Доркас е с нас, едва ли ще успея да убедя Аджиа да легне с мен. Освен това момичето някак се бе привързало към мен, или поне така ми се струваше, и аз не исках да й се наложи да ме види мъртъв, защото това вероятно щеше да я довърши окончателно. Новите премеждия бяха успели да изместят почти изцяло тъгата по Текла от съзнанието ми. Сякаш с разказа си пред Аджиа, бях успял да прогоня болката поне за известно време. Не е ли странно как изказаната болка по някакъв странен начин губи силата си над нас? А може би не е, тъй като ако не се освободим от нея, тя сигурно би изгорила душата ни отвътре.

И тъй, каквито и да са били мотивите ми, за да не искам Доркас да продължи да върви с нас, и каквото и да е карало Аджиа да иска същото, от това просто нищо не излезе. Накрая ми писна да слушам мърморенето и клетвите на Аджиа и й казах да млъкне, за да не си го получи. После се обърнах към Доркас, която ни следваше на почетно разстояние, и я повиках.

Вече заедно, тримата продължихме по пътя си, привличайки не един и два учудени погледа. Все още бях мокър до кости и затова бях свалил купената от вехтошаря мантия. Хич не ме интересуваше какво ще си помислят хората, след като се разминат посред бял ден с инквизитор. Доркас беше все така оплескана до уши с кал, която бе започнала да засъхва. Като се прибавеха и русите и къдрици, картинката ставаше доста странна. Над нас, прикрит в клоните на фиданката, пръскайки странния си аромат, се полюшваше леко авернът. Полуразтвореният му цвят беше все така искрящо бял, докато на ярката слънчева светлина листата му изглеждаха почти черни.