Джийн Улф
Сянката на Инквизитора (8)

8
Компаньон

На следващия ден за пръв път занесох храна на Текла. Останах с нея един час, а през това време Дрот честичко ни хвърляше по един поглед през решетките на вратата. Играхме на игри с думи, в които тя беше по-добра от мен и след известно време поведохме разговор за задгробния живот, такъв, какъвто се твърдеше, че са го описали онези, които уж се били завърнали след смъртта. Текла се позоваваше на прочетеното в една от малките книжки, където се описваха не само ученията на йерофантите (първожреците), а и няколко нестандартни и дори еретични теории.

— Когато изляза на свобода — каза тя — ще основа своя собствена секта. Ще разказвам на всички за мъдростта, която съм придобила по време на пребиванието си сред инквизиторите. Сигурна съм, че ще им бъде интересно.

Попитах я какво ще бъде учението й.

— Ще проповядвам, че не съществува задгробен живот. Че след смъртта съзнанието заспива непробудно.

— И от кого ще твърдите, че сте научила всичко това?

Тя поклати глава и положи заострената си брадичка върху едната си ръка. Тази поза разкри изящната линия на врата й.

— Още не съм решила. От някой ангел може би. Или от духовете. На теб кое от двете ти харесва повече?

— Не противоречат ли и двете на вашата теория?

— Точно там е смисълът. — В гласа й пролича удоволствие. — Силата на новото учение ще се дължи точно на неговата противоречивост. Нова теология, основана на Нищото. Нищото е доста солиден фундамент, особено когато съдържа в себе си противоречие. Само си припомни великите религии на древността — те твърдят, че техните божества са владетели на всички вселени и въпреки това очакват закрила от простосмъртните, сякаш са деца, които се страхуват от тъмнината. Или теорията за авторитета, който не наказва никого, докато съществува възможността за реформация, но е готов да накаже всеки, който не се възвиси духовно, стига да е налице възможност.

— Тези неща са доста сложни за мен — казах аз.

— Не, не са. Мисля, че си не по-малко интелигентен от повечето млади хора. Но предполагам, че вие, инквизиторите, нямате религия. Нима ви заставят да се откажете от религията?

— Нищо подобно. И ние си имаме божествени покровители и ритуали като всяко друго братство.

— А ние нямаме — каза Текла и като че ли се замисли за миг върху казаното. — Само в братствата и гилдиите е така. Във войската също, но и тя е нещо като братство, нали? Но така ни е по-добре. Нали сега всички празници и нощни бдения са се превърнали в поводи за празненства и балове, където всеки да покаже новите си одежди. Това харесва ли ти? — Тя стана и разпери ръце, за да ми покаже вече зацапаната си рокля.

— Много е красива — отвърнах й аз. — Бродерията, начинът, по който са пришити малките перли към нея.

— Само това ми остана — роклята, с която бях облечена, когато ме отведоха. Носи се от късния следобед до началото на ранната привечер.

Казах й, че съм сигурен, че учителят Гурлойс ще се разпореди да й донесат и други, стига да го помоли.

— Вече го молих и той ми каза, че е изпратил хора до Двореца на Сюзерена, за да ми донесат оттам дрехи, но те не са успели да го открият, което означава, че в Двореца се опитват да забравят, че изобщо някога съм съществувала. Все пак не е изключено всичките ми дрехи да са били изпратени в нашия замък на север или в някоя от резиденциите на моето семейство. Той каза, че ще нареди на секретаря си да напише писмо дотам.

— Знаете ли кого е изпратил? — попитах. — Дворецът на Сюзерена би трябвало да е голям почти колкото Цитаделата. Мисля, че е невъзможно някой да не го забележи.

— Напротив, съвсем възможно е. Тъй като не може да бъде лесно разпознат, ти може да си до него и въобще да не разбереш, че си имал това щастие. Освен това за тях не представлява никакъв проблем да наредят на шпионите си да се разхождат по пътищата и да упътват, когото трябва в погрешна посока. Шпионите им са буквално навсякъде.

Понечих да я попитам как е възможно Дворецът на Сюзерена (който си представях като бляскав палат с източени кули и огромни зали) да бъде трудно разпознаваем, но Текла вече се беше замислила за нещо друго и поглаждаше гривната си във формата на стилизирано морско чудовище, чийто пипала сякаш се бяха впили в бледата й кожа. Очите на чудовището бяха два ярки смарагда. — Оставиха ми тази гривна, а тя е доста скъпа. От платина е, не от сребро. Наистина странно.

— Тук няма човек, който да може да бъде подкупен.

— Може да бъде продадена в Несус. С парите ще си купя дрехи. Опитаха ли някои от приятелите ми да си уредят свиждане с мен? Знаеш ли нещо по въпроса, Севериън?

Поклатих глава.

— Едва ли биха ми казали.

— Разбирам, но все някой може да е опитал. Знаеш ли, че повечето от обитателите на Двореца на Сюзерена дори не подозират за съществуването на това място? Виждам, че не ми вярваш.

— Искате да кажете, че не са чували за Цитаделата?

— Чували са, разбира се. До някои части от нея е осигурен свободен достъп, пък и е невъзможно човек да не забележи кулите, когато е в южната част на града, независимо от коя страна на Гиол се намира. — Тя удари с ръка по металната стена на килията си. — Но те не знаят за това тук, или по-скоро голяма част от тях не вярват, че все още съществува.

 

 

Тя беше прекрасна, прекрасна и благородна, а аз бях нещо по-лошо дори и от роб (така поне гледа на нас простолюдието, което не разбира истинската функция на нашето братство). И все пак, когато определеното време изтече и Дрот почука на вратата, за да ме предупреди, аз бях онзи, който се озова навън сред свежия нощен въздух, а Текла остана долу, сред писъците и стоновете на обречените. (Макар килията й да се намираше на известно разстояние от стълбището, налудничавият смях и нечленоразделните звуци все пак се чуваха, особено след като при нея нямаше никой, с когото да си говори.)

 

 

В спалното помещение попитах дали някой не знае имената на пътуващите братя, които учителят Гурлойс е изпратил до Двореца на Сюзерена. Никой не знаеше, но въпросът ми постави началото на оживена дискусия. Макар че никой от нас не бе ходил дотам, нито пък беше говорил с някой, който да е посещавал лично това място, всеки бе чувал по някоя история за него. Повечето от тях разказваха за приказни съкровища — златни съдове, копринени наметала за коне, все неща от този сорт. По-интересни бяха описанията на Самодържеца. Едни твърдяха, че прав бил невероятно висок, други, че седнал бил обикновен на ръст, още, че бил стар, че бил млад, че бил жена, облечена като мъж, и тъй нататък. Още по-фантастични бяха разказите за неговия прочут висш сановник отец Инир, който приличал на маймуна и бил най-старият човек на света.

Въображението ни тъкмо се беше развихрило, когато на капака на помещението се почука. Най-младият измежду послушниците го вдигна и оттам се показа Рош, наметнат с обичайния за новия му ранг плащ, под който за мое учудване забелязах цивилни дрехи, които, макар да не бяха нищо особено, все пак можеха да минат за нови и модни. Той ми махна с ръка и когато се приближих достатъчно до капака, ми направи знак да го последвам, без да каже нито дума.

След като се бяхме спуснали малко по-надолу по стълбата, той ми каза:

— Май че успях да заблудя малкия. Той не ме познава.

— Трудно би те познал с тези дрехи — казах аз. — Ако си беше облечен както обикновено, сигурно щеше да се сети кой си.

Рош се усмихна доволно.

— Знаеш ли, че се почувствах доста странно, след като почуках по капака? Коя дата трябва да сме днес? Деветнайсети? Това прави почти три седмици. Как вървят нещата при теб?

— Не се оплаквам.

— Като гледам, май си успял да овладееш положението. Еата е първият ти помощник, нали? Той има цели четири години, докато го направят пътуващ, което значи, че ще бъде капитан три години след теб. Добре ще е за него да натрупа известен опит. Сега съжалявам, че ти нямаше тази възможност. Аз ти стоях на пътя, но тогава не го осъзнавах.

— Рош, къде отиваме?

— Ами, първо ще слезем до моята стая, за да се преоблечеш. Сигурно вече нямаш търпение да станеш и ти пътуващ брат, а, Севериън?

Той изстреля последния си въпрос през рамо и изтрополи с бързи стъпки надолу по стълбата, без да изчака отговора ми.

Моите дрехи бяха точно като неговите, макар и с друг цвят и размер. За всеки от нас имаше също шапка и куртка.

— И това няма да ти е излишно, вън е студено и прехвърча сняг — каза той и метна на рамото ми везан шарф. После ми каза да сваля износените си обувки и ми подаде чифт ботуши.

— Но тези ботуши се полагат само на пътуващите! — запротестирах аз. — Не мога да ги нося.

— Хайде, цял куп хора носят черни ботуши. Никой няма да разбере. Стават ли ти?

Бяха ми твърде големи и той ме накара да си обуя още един чифт чорапи.

— Сега, би трябвало кесията да остане у мен, но тъй като не е изключено да се разделим някъде, по–добре ще е да имаш някое и друго асими за всеки случай. — Рош пусна в ръката ми няколко монети. — Готов ли си? Да тръгваме. Искам да се върнем достатъчно рано, за да поспя малко, стига да успеем, разбира се.

Напуснахме кулата и издокарани в непривичните си дрехи подминахме Кулата на вещиците, за да тръгнем по безистена, който водеше до Мартело и оттам до един площад, който наричаха „Разчупения“. Рош се оказа прав, наистина започна да вали. Пухкавите снежинки, големи колкото възглавничката на палеца ми, се спускаха толкова плавно, че ми се стори, че ще минат години, преди да докоснат калдъръма. Нямаше вятър, а наоколо беше тихо. Чувахме само как ботушите ни проскърцват при допира си с мимолетния бял покров на улиците.

— Ти си истински късметлия — каза Рош. — Не знам как си го издействал, но ти благодаря.

— Какво съм издействал?

— Разходката до Икопраксия и жена за всеки от нас. Знам, че знаеш. Учителят Гурлойс ми каза, че вече те е уведомил.

— Бях забравил. Освен това не бях сигурен, че говори сериозно. Пеш ли ще отидем дотам? Трябва да е доста път.

— Разстоянието не е чак толкова голямо, но както вече ти казах, ние си имаме пари за харчене. При Портата на скръбта сигурно ще има фиакри, от онези малки карети, теглени от коне. Почти винаги има. Хората непрекъснато пристигат там или тръгват нанякъде.

За да върви разговорът му казах за онова, което бе споменала благородната Текла — че хората в Двореца на Сюзерена си мислят, че ние не съществуваме.

— Сигурно е така, убеден съм в това. Когато се озовеш в братството, то ти се струва център на света. Но когато пораснеш, малко неочаквано осъзнаваш, че всъщност вселената не се върти около кулата Матачин, а ти самият просто си попаднал случайно в един добре платен и неособено популярен бранш. Въпрос на личен опит. Казвам ти го, защото знам, че няма да се разприказваш.

Три карети вече чакаха още на Разчупения площад, точно както бе казал Рош. Едната от тях явно принадлежеше на някой от екзалтираните, тъй като на вратите й беше гравиран семеен герб, а на каприте стояха слуги, облечени в лъскави ливреи. Другите две карети бяха малки и съвсем обикновени. Двамата кочияши, нахлупили плътно плитките си кожени шапки, се грееха на огъня, който бяха запалили малко по встрани върху павирания тротоар.

Рош махна с ръка и извика. Един от кочияшите се метна на каретата си, плесна с камшика и колелата на возилото затрополяха към нас. След като влязохме вътре, попитах Рош дали той знае кои сме и Рош каза:

— Ние сме двама първенци. Посетихме Цитаделата по работа и сега сме тръгнали към Икопраксия, за да се позабавляваме през нощта. Това е всичко, което той знае за нас. Повече не му е и нужно.

Зачудих се дали Рош има повече опит в подобни развлечения от мен. Струваше ми се малко вероятно да е така, Попитах го къде точно се намира Икопраксия с надеждата, че той вече е бил там поне веднъж.

— В Алгедонския квартал. Чувал ли си за него?

Кимнах и казах, че съм чувал учителя Палемон да казва, че това е една от най-старите части на града.

— Не съвсем. Още по на юг има постройки, които са още по-стари. Жалко за камъните, дето са отишли за построяването им. Там живеят суровоядци. Знаеш ли, че някога Цитаделата е била на известно разстояние северно от Несус.

Поклатих глава.

— Градът продължава да пълзи нагоре по реката. Благородниците и първенците искат по-чиста вода. Не че ще я пият. Трябва им за басейните със златни рибки, за къпане и за домакински нужди. Освен това всеки, който живее твърде близо до морето, е под постоянно подозрение. Така най-ниските части, където водата е най-лоша, постепенно се опразват. В крайна сметка законът също престава да е валиден в тези райони, а останалите да живеят там започват да се боят да запалят и обикновен огън, тъй като не знаят какво ще привлече димът.

Бях се загледал през прозорчето. Вече бяхме преминали край непозната за мен порта, охранявана от стражи с шлемове на главите, но въпреки това все още бяхме в пределите на Цитаделата. Носехме се надолу по стръмна, тясна уличка с безкраен ред от прозорци от всяка страна.

— След като станеш пътуващ, ще можеш да ходиш до града, когато си поискаш, стига да не ти предстои наряд, разбира се.

Естествено знаех това много добре, но все пак попитах Рош дали тази свобода му е приятна.

— „Приятна“ като че ли не е най-точната дума… Честно казано, досега съм ходил в града само два пъти. Не толкова приятна, колкото интересна. Всички те знаят какъв си.

— Нали каза, че кочияшът не знаел?

— Е, може би не знае. Кочияшите обикалят из целия град. Кой го знае този къде точно живее. Може да живее в някой по-отдалечен квартал и да стъпва в Цитаделата най-много веднъж годишно. Но в заведенията знаят. Войниците им казват. Те винаги знаят и винаги разправят наляво-надясно, поне така твърдят всички. Войниците могат да носят униформите си, когато слизат до Несус.

— Всички прозорци са тъмни. Няма ли никой в тази част на Цитаделата?

— Нещата се ограничават. Никой не може да го промени. По-малкото храна означава и по-малко хора до идването на Новото слънце.

Почувствах се вдървен в каретата и причината за това не беше единствено студът.

— Има ли още много? — попитах.

Рош се ухили.

— Нормално е да си изнервен.

— Не съм изнервен.

— Изнервен си и още как. Не се притеснявай, нормално е. Не се изнервяй от това, че си изнервен, ако разбираш какво искам да ти кажа.

— Съвсем спокоен съм.

— Може да мине и бързо, ако така предпочиташ. Не е нужно да говориш с жената, ако не желаеш. На нея й е все едно. Естествено, ако ти поискаш, тя ще говори с теб. Нали си плащаш… Така де, аз плащам, но принципът е все същият. Тя ще изпълни всяко твое желание, в рамките на допустимото, разбира се. Ако я удариш или й извиеш ръката, ще ти поискат повече пари.

— Да не би някой да го прави?

— Има всякакви. Не съм си и помислял, че ти ще поискаш, нито пък че някой друг член на братството би поискал нещо такова, освен ако е пиян. — Рош замълча.

— Тези жени нарушават закона, така че не могат да се оплачат.

Колелата на каретата се занесоха заплашително на следващия завой и ние изтрополихме по някаква още по-тясна уличка.