Джийн Улф
Сянката на Инквизитора (7)

7
Изменницата

Вече бе станало време да занеса храната на пътуващите братя на пост в тъмницата. Дрот бе застъпил на първото ниво, но аз реших да отида при него най-накрая. Главата ми преливаше от мисли, предизвикани от посещението ми при архиваря, и ми се щеше да ги споделя с някого.

Него обаче никакъв го нямаше. Оставих вечерята му и четирите книги върху постовата маса и го повиках. Миг по-късно той се обади от една от близките килии. Изтичах дотам и надзърнах през решетките на малкото прозорче. Затворничката, изтощена до изнемога жена на средна възраст, лежеше просната по гръб върху нара. Дрот се бе навел над нея, а по пода имаше кръв.

Дрот беше твърде зает, за да извърне глава към мен.

— Ти ли си, Севериън?

— Да. Донесох ти вечерята. Нося и книги за благородната Текла. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Тя ще се оправи. Беше си разкъсала превръзките, за да умре от кръвоизлив, но все пак успях да се намеся навреме. Остави таблата на масата. Не успях да раздам храната на останалата част от затворниците. Ще се заемеш ли с това вместо мен? Стига да имаш малко свободно време, разбира се.

Поколебах се. Послушниците нямаха право да се доближават до поверените в ръцете на братството.

— Хайде, моля те. Трябва само да бутнеш таблите им през процепите.

— Донесох и книгите.

— Пъхни и тях през процепа.

Хвърлих един последен поглед на Дрот, който продължаваше да оглежда мъртвешки бледото тяло на жената, после тръгнах по коридора, открих неразнесените табли с храна и се заех да изпълня молбата му. Повечето от затворниците бяха все още достатъчно силни, за да се изправят и сами да поемат храната, която им носех. Няколко не бяха в състояние да го сторят и аз оставих таблите им пред вратата. Дрот щеше да се погрижи по-късно за тях. Имаше няколко жени с благородни осанка, но нито една от тях не ми заприлича на Текла, с други думи на новопристигнала екзалтирана господарка, която се радваше — поне засега — на някои допълнителни привилегии.

Трябваше да се досетя, че ще я открия в последната килия. Подът на килията беше застлан с килим, а самата Текла носеше бяла рокля с широки ръкави вместо обичайните дрипи, с които бяха облечени нашите затворници. Краищата на ръкавите и ръбът на полата бяха леко зацапани, но дрехата й все още издаваше онази елегантност, толкова чужда и непозната за мен, както и за самата килия. Заварих я да бродира на светлината на свещник със сребърен отражател. В първите няколко мига не казах нищо, но тя усети погледа ми. Сигурно е редно да кажа, че не забелязах по лицето й и следа от страх, но в действителност не беше така. Чертите й бяха пропити от ужас, макар и контролиран почти до границата на незабележимото.

— Не се страхувайте — казах аз. — Просто ви нося храната.

Тя кимна и ми благодари, после се изправи и дойде до вратата. Беше по-висока, отколкото бях очаквал, толкова висока, че почти й се налагаше да ходи леко приведена заради сравнително ниския таван на килията. Лицето й, по-скоро изострено, отколкото овално, ми напомни за жената, която бях видял с Водалус в некропола. Може би всичко беше заради прекрасните й теменужено лилави очи, подчертани от синия грим, или пък заради гарвановочерната й коса, която се разделяше ниско над челото. Каквато и да беше причината, аз се влюбих в благородната Текла. Влюбих се мигновено и безусловно, съвсем по момчешки. И тъй като бях все още само едно глупаво момче, дори не си дадох сметка за чувствата си.

Бялата й ръка, студена, леко влажна и почти нереално крехка, докосна моята, докато й подавах таблата с храната.

— Това е обичайната храна — казах й аз. — Мисля, че биха ви осигурили нещо по–добро, стига да помолите за това.

— Ти не носиш маска — отвърна ми тя. — Твоето лице е първото нормално нещо, което виждам, откакто ме затвориха тук.

— Аз съм само послушник. Ще нося маска чак следващата година.

Тя се усмихна. Все едно че пред мен отново се разтвориха вратите на Атриума на времето, отвъд които след зимния мраз ме очакваше топлината на камината. Очите й, бездънни като водоема под кулата на камбанарията, грейнаха ведно с усмивката й.

— Извинете — казах аз. — Не ви чух.

Тя се усмихна отново и склони прекрасното си лице.

— Казах, че съм щастлива, че виждам лицето ти и попитах дали няма да можеш да ми носиш храната и занапред, както и какво е това, което си ми донесъл този път.

— Не. Не, няма да мога. Само днес, тъй като Дрот е зает. — Опитах да си спомня какво съм й донесъл за вечеря, но не успях. Тя беше взела вече таблата и я бе сложила на масичката, където не можех да я видя, тъй като решетките ми пречеха. Накрая казах неуверено: — По-добре изяжте това, което ви донесох. Но мисля, че ако помолите Дрот, той ще ви осигури по-добра храна.

— Няма да се цупя. Винаги са ми правили комплименти за стройната фигура, но истината е, че имам вълчи апетит. — Тя взе таблата и я поднесе към мен, сякаш без моята помощ никога нямаше да се досети дори за една от съставките на вечерята си.

— Това е праз, господарке — казах аз. — Ето, тези зелени парченца. Кафявите са леща. А това е хляб.

— Господарке? Защо са тези официалности? Ти си мой тъмничар, можеш да ме наричаш както си поискаш. — В бездната на очите й просветна весела искрица.

— Не исках да ви обидя — казах аз. — Как предпочитате да ви наричам?

— Наричай ме Текла. Това е името ми. Титлите са церемониални, а това е доста нецеремониална ситуация, не мислиш ли? Иначе сигурно ми се полага екзекуция в пълно съгласие със закона.

— Обикновено е така, за екзалтираните.

— Сигурно ще присъства и някой екзарх, стига да го пуснете тук, долу. Ще носи дреха, извезана отгоре до долу с пурпурни знаци. Вероятно ще дойдат дори няколко — може би Негово преосвещенство Еджино ще е между тях. Сигурен ли си, че това е хляб? — И тя побутна сухия комат с върха на дългия си пръст, сякаш се страхуваше, че може да скочи и да я ухапе.

— Да. Господарката сигурно е яла хляб и преди да дойде тук.

— Не като този. — Тя отчупи малък залък и отхапа от него, бързо и изискано. — Не е чак толкова лош. Значи казваш, че ще ми донесат по-добра храна, ако ги помоля?

— Така мисля, господарке.

— Текла. Помолих за няколко книги, преди два дена, веднага след пристигането ми, но все още не съм ги получила.

— Донесох ги — казах аз — Веднага се връщам. Изтичах до масата на Дрот, донесох книгите и й подадох най-малката от тях.

— О, чудесно! Други има ли?

— Още три.

Кафявата книга също мина без проблем през процепа, но зелената и голямото издание с гравираните върху корицата оръжия се оказаха твърде широки.

— Дрот ще ви отвори вратата по-късно и ще ви ги даде.

— А ти не можеш ли? Ужасно е да ги гледам през решетките, без дори да мога да ги докосна.

— Аз нямам право дори да ви нося храна. Това е задължение на Дрот.

— И все пак го направи. Освен това, донесъл си книгите лично. Не значи ли това, че трябва да ми ги дадеш?

Можех да поспоря, макар и не особено уверен в гледната си точка, тъй като по принцип тя беше права. Правилото, забраняващо на послушниците да работят в тъмницата, бе измислено, за да бъдат предотвратени евентуални бягства. Все пак това не можех да си представя как тази жена, въпреки стройната си фигура, ще успее да ме отстрани от пътя си, нито пък как ще се измъкне след това, без да бъде забелязана. Отидох до масата на Дрот, който все още се бореше за живота на затворничката, и се върнах с ключовете.

Когато застанах пред нея в килията, след като бях затворил и заключил вратата отвътре, установих, че не мога да кажа нито дума. Поставих книгите на масичката, редом със свещника, таблата с храната и гарафата с вода. Едва успях да ги наредя така, че да се поберат, без да съборя нещо. След като приключих, се изправих и зачаках. Знаех, че трябва да си тръгна веднага, но въпреки това не можех да го сторя.

— Защо не поседнеш?

Седнах на нара, оставяйки стола на нейно разположение.

— Ако това бяха моите покои в Двореца на Сюзерена, щях да ти предложа повече уют. За съжаление, ти никога не си ме навестявал, докато все още живеех там.

Поклатих глава.

— Не мога и да ти предложа нищо. Обичаш ли леща?

— Няма да ям от храната ви, господарке. Скоро ще вечерям, а тази храна няма да стигне за вас.

— Така е. — Тя взе едно парченце праз, после го пусна в устата си така, сякаш просто не знаеше какво друго би могла да направи с него. — А ти какво ще вечеряш?

— Праз с леща, хляб и овнешко месо.

— А, значи инквизиторите ще получат и овнешко месо, в това е цялата разлика? Как е името ти, инквизиторе?

— Севериън. Това няма да ви помогне, господарке. Нищо няма да промените така.

Тя се усмихна.

— Кое няма да промени нищо?

— Дори да се сприятелим, това няма да ви върне свободата. Не бих ви помогнал, дори да бяхте единственият ми приятел в целия свят.

— Не съм си го и помисляла, Севериън.

— Тогава защо си правите труда да говорите с мен?

Тя въздъхна и цялата радост се стопи от лицето й, тъй както слънчевите лъчи изоставят камъка, на който е поискал да се стопли някой скитник.

— А с кого бих могла да говоря, освен с теб, Севериън? Може би това е последната ми възможност да си поговоря с някого. Знам какво си мислиш — че ако бяхме в моите покои, не бих ти хвърлила дори и поглед. Но грешиш. Човек не може да говори с всекиго. На света има толкова много хора. Но в деня, преди да ме отведат, аз говорих с човека, който държеше поводите на коня ми. Говорих с този мъж, просто защото трябваше да почакам известно време, но въпреки това научих нещо от него, нещо много интересно.

— Повече няма да ме видите. Дрот ще ви носи храната.

— А защо не го правиш ти? Защо не го помолиш да остави това задължение на теб? — Тя хвана ръцете ми. Пръстите й бяха студени като лед.

— Ще опитам — промълвих аз.

— Опитай. Моля те, опитай! Кажи му, че искам по-добра храна и ти ще ми я сервираш. Не, почакай! Аз лично ще го помоля. Той на кого е подчинен.

— На учителя Гурлойс.

— Ще кажа на другия. Нали Дрот му беше името? Ще му кажа, че искам да говоря с него. Ти си прав, длъжни са да го направят. Самодържецът може да ме освободи. Те все още не знаят какво да правят с мен. — Очите й проблеснаха.

— Ще кажа на Дрот, че искате да го видите. Когато е по-свободен — рекох аз и се изправих.

— Чакай! Няма ли да ме попиташ защо съм тук?

— Вие знаете защо сте тук — отвърнах й аз и се запътих към вратата. — За да бъдете евентуално измъчвана като всички останали. — Репликата ми беше доста жестока, но аз я изрекох с небрежността на повечето млади хора, които често говорят, без да ги е грижа за казаното. Това си беше самата истина и аз изпитах известно облекчение, че съм го казал, след което завъртях ключа в ключалката.

И преди ни бяха пращали екзалтирани. Често при това. Повечето от тях, като благородната Текла, имаха известна представа какво ги очаква. Но минеха ли няколко дни, без да бъдат подложени на мъчения, надеждите им се пробуждаха отново и те започваха да говорят за своето освобождаване, затова как семейството и приятелите им ще се застъпят за тях и какво точно ще правят, след като се озоват на свобода.

Някои се канеха да се оттеглят в именията си, за да не обременяват повече Двора на Самодържеца с присъствието си. Други смятаха да поведат на север отряд от ланскинети. Накратко, пътуващите братя се наслушваха на всевъзможни истории за непознати места и незнайни провинции, за ловджийски кавалкади и мистерии. Разказите на жените обикновено биваха по-реалистични и в повечето случаи засягаха бившите им високопоставени любовници, които никога нямало да ги забравят и чийто деца благородните дами носели в утробите си.

После някой ден, вместо обичайната порция храна при затворника пристига учителя Гурлойс, следван от трима или четирима пътуващи братя и евентуално от служител, който да води разпита. Исках да предпазя благородната Текла от измамни надежди. Окачих ключовете на Дрот на забития в стената пирон над масата на дежурния и докато минавах покрай килията, където той вече се бе захванал да избърше кръвта от пода, му казах, че знатната дама в съседство желае да говори с него.

 

 

На следващия ден бях извикан при учителя Гурлойс. Очаквах, че ще трябва да остана прав както обикновено, с ръце зад гърба, но той ми каза да седна, свали обточената си със злато маска и се наведе към мен с почти приятелски маниер.

— Преди около седмица те изпратих при архиваря — каза учителят.

Кимнах.

— Както разбрах, занесъл си лично поръчаните книги на затворничката. Вярно ли е това?

Аз обясних как точно бе станало всичко.

— Няма нищо нередно в това. Не си мисли, че ще те накажа с допълнителна работа. Ти си вече почти пътуващ брат. На твоята възраст аз вече бях пълномощник по време на разпити. Работата е там, Севериън, че тази затворничка е доста високопоставена. — Гласът му премина в остър шепот. — С много сериозни връзки!

Казах, че разбирам това.

— Не става въпрос за обикновена благородническа фамилия, а за истинска синя кръв. — Той се обърна и след кратко оглеждане на отрупаните лавици зад гърба си, измъкна от тях някакви книга. — Имаш ли представа колко всъщност са родовете на екзалтираните? Тук са описани само онези, които все още съществуват. За пълния списък на отмрелите родове ще е нужна многотомни енциклопедия. Аз лично съм проследил родословното дърво на няколко от тях.

Той се засмя и аз се засмях с него.

— За всеки род е необходима около страница и половина. Тази книга има седемстотин четирийсет и шест страници.

Кимнах, за да покажа, че знам.

— Повечето от тях нямат свои представители в Двора — не могат да си го позволят или просто се страхуват. Става въпрос за малките родове. Могъщите фамилии на екзалтирани са задължени да изпратят свой представител. Самодържецът иска да разполага с наложници, които да са му под ръка, в случай че роднините им решат да кривнат от правия път. Е, Самодържецът не би могъл да поднася едновременно комплименти на около петстотин жени. В полезрението му влизат около двайсет. Останалите се занимават с клюкарстване и танци и не го виждат по-често от веднъж месечно.

Аз попитах (опитвайки се да наподобя възможно най-невъзмутимия си тон) дали Самодържецът спи с всички тези наложници.

Учителят Гурлойс завъртя очи и разтърка брадичка.

— За да бъде спазено благоприличието, благородните дами си намират тъй наречените кайбити — „момичета сенки“. Това са девойки без благороднически произход, които приличат доста на истински екзалтирани. Не знам откъде си ги набавят, но тези момичета трябва да поемат някои от по-специфичните „задължения“ на дамите. Разбира се, те не са чак толкова високи. — Той се засмя отново. — Въпросните „задължения“ биват изпълнявани обикновено в хоризонтално положение, а тогава разликите в ръста не се забелязват особено, нали така. Говори се обаче, че понякога става и обратното — господарките поемат ролята на своите „момичета сенки“. Но настоящият Самодържец, който — трябва да призная — се отнася повече от благосклонно към нашето братство, явно не намира креватните подвизи за особено забавни.

Незнайно защо почувствах облекчение.

— Не знаех нищичко за тези неща. Това е доста интересно, учителю.

Учителят Гурлойс кимна леко в знак на съгласие и поглади корем.

— Някой ден може да ти се наложи да ръководиш нашето братство. Затова трябва да си наясно с тези неща. Когато бях на твоите години, или може би малко по-млад, аз често си фантазирах, че съм от благороднически произход. Някои от нас наистина са.

Думите му ме поразиха. Мисълта, че той и учителят Палемон вероятно познаваха потеклото на всички послушници и на повечето от младите пътуващи братя, ми се стори наистина смущаваща. Та нали те лично бяха одобрявали приемането на всеки един от нас в братството.

— Не знам дали съм благородник или не. Имам физиката на конник и освен това съм малко над средния ръст, въпреки нелекото си детство. Защото, повярвай ми, преди четирийсет години беше далеч по-трудно.

— И аз така съм чувал, учителю.

Той въздъхна с онзи съскащ звук, който понякога издават кожените възглавници, когато седнеш на тях.

— Но с времето осъзнах, че Създателят се е отнесъл благосклонно към мен, като ми е отредил живот и кариера в нашето братство. Не се съмнявам, че съм изживял предишния си живот достойно, както се надявам да изживея и настоящия.

Учителят Гурлойс замълча, а погледът му се спря (както ми се стори) върху купчината с досиетата на затворниците. Накрая, тъкмо когато се канех да го попитам дали мога вече да си вървя, той каза:

— През всичките години, прекарани в братството, не съм чувал нито веднъж за неин член, който да е бил подлаган на мъчения. Не й през последните няколко века.

Опитах се да се включа в разговора като казах, че е по-добре да си жабата, криеща се под камъка, отколкото пеперудата, смачкана от него.

— Ние, членовете на братството, сме нещо повече от жаби, поне така си мисля. Досега в килиите на тъмницата съм виждал стотици екзалтирани, но нито една от дамите не принадлежеше към онзи вътрешен кръг от избраниците на Самодържеца.

— А благородната Текла е една от тях? Това ли искате да кажете, учителю?

Той кимна мрачно.

— Щеше да е далеч по-добре, ако имахме заповед да я подложим незабавно на мъчения, но не е така. Могат да минат години, преди да се стигне дотам, а може и въобще да не пристигне подобна заповед.

— Смятате, че ще я освободят, така ли, учителю?

— Тя е пионка в играта на Самодържеца с Водалус — това дори аз го знам. Нейната сестра благородната Тия е избягала от Двореца на Сюзерена; за да стане любовница на Водалус. Сигурно ще се пазарят за Текла, поне за известно време, а дотогава ние ще трябва да се грижим за нея. Макар и не прекалено добре.

— Разбирам — казах аз.

Всъщност се чувствах на тръни, тъй като не знаех какво точно е казала благородната Текла на Дрот и какво той е казал на учителя Гурлойс.

— Тя е помолила за по-добра храна и аз вече се разпоредих да й бъде осигурена такава. Помоли също за компаньони и когато й казахме, че свижданията тук са забранени, тя настоя поне един от нас да я посещава от време на време.

Учителят Гурлойс спря, за да избърше челото си с края на наметалото.

— Разбирам — казах аз и наистина си мислех, че знам почти със сигурност какво ще последва.

— Тя помоли това да бъдеш ти, тъй като вече е видяла лицето ти. Казах й, че ще й правиш компания, докато се храни. Не искам съгласието ти, не само защото не се нуждая от него, а и защото съм убеден в твоята преданост към братството. Ще помоля за нещо друго — не бъди нито прекалено груб, нито прекалено мил с нея.

— Ще се постарая да не ви разочаровам. — Почувствах се горд от равния тон, с който произнесох тази реплика.

Учителят Гурлойс се усмихна, сякаш отговорът ми също му бе доставил удоволствие.

— Ти си надежден член на братството, Севериън, макар че си още доста млад. Бил ли си вече с жена?

Сред послушниците това беше една от обичайните теми за хвалба, но сега не бях сред връстниците си и затова поклатих глава.

— Още не си ходил при вещиците? Може би е за добро. Навремето именно те ми откриха „пътя към блаженството“, но не мисля, че бих им изпратил някой друг на същата възраст. Не е изключено знатната дама да си търси мъж, който да й стопля леглото. Не го прави. Евентуална бременност само би отложила назначените мъчения за известен срок, което, впрочем, не противоречи на интересите на братството. Схващаш ли мисълта ми?

Кимнах.

— Момчетата на твоята възраст са доста неспокойни. Ще се погрижа някой да те заведе на място, където бързо ще ти възвърнат спокойствието.

— Както кажете, учителю.

— Какво? Няма ли да ми благодариш?

— Благодаря ви, учителю — казах аз.

Гурлойс беше един от най-мъчните за разбиране хора, които познавах. Може би защото беше човек със сложна душевност, който се опитваше да се държи съвсем обикновено. Не лицемер, а по-скоро прекалено уравновесен. Точно както придворните благородници са принудени да си изградят перфектната защитна комбинация от качества, нещо средно между паркетен кавалер и дипломат, дори малко нещо като убиец, ако се наложи, така и учителят Гурлойс се бе научил да бъде нещо средно между ограничен администратор и властен наставник, който да управлява с твърда ръка братството. Той владееше всяка една от тези роли до съвършенство, но нито една не му пасваше напълно. Той пиеше много и страдаше от кошмари, а кошмарите му се появяваха само след като беше пил, сякаш виното, вместо да избие с трясък вратите на съзнанието му и да излети през тях, само ги отваряше широко и го оставяше да чака беззащитен първите лъчи на изгряващото слънце, което да прогони призраците от стаята му. Понякога се качваше на самия връх на кулата, над бойниците с оръдията, говореше си сам и се взираше през бронираното стъкло, очаквайки зората да изсветли хоризонта. Той беше единственият човек в нашето братство, който не се страхуваше от силите, които можеше да срещне на върха на кулата Матачин, сили, които сами избираха кога и с кого да влязат в контакт. Обичаше музиката и често барабанеше по облегалките на стола си, но в ритъм, твърде учестен и нестроен за хората с по-стандартни представи за музиката. Ядеше твърде много и твърде често, четеше, когато смяташе, че се е скрил от чуждите погледи, и посещаваше някои определени затворници, дори измежду затворените на трето ниво, за да си говори с тях за неща, които никой от нас, дочулите случайно по някоя фраза, не можеше да разбере. Очите му искряха по-ярко от тези на коя да е жена. Той произнасяше неправилно съвсем обикновени думи като уртикария, салпинкс (маточна тръба) и бордеро. Не мога да ви опиша колко зле изглеждаше, когато се върнах наскоро в Цитаделата, и как изглеждаше сега.