Джийн Улф
Сянката на Инквизитора (6)

6
Учителят на кураторите

— Кой е там? — повтори в мрака гласът.

— Пратеник със съобщение — казах аз, придавайки на гласа си цялата тежест, на която бях способен.

— Да го чуем тогава.

Очите ми започваха да привикват с мрака и аз успях да различа смътните очертания на нечия внушителна осанка, заобиколена от няколко други мрачни и парцаливи фигури с още по-висок ръст.

— Става въпрос за писмо, господарю — отвърнах аз. — Вие ли сте учителят Ултан?

— Без съмнение.

Сега вече беше застанал точно пред мен. Онова, което бях помислил за някаква белезникава дреха, се оказа брада, проточваща се почти до кръста му. Вече бях достигнал обичайния за зрелите мъже ръст, но въпреки това той беше с около глава и половина по-висок от мен, истински екзалтиран.

— Ето, заповядайте, господарю — казах аз и му подадох писмото.

Той не го взе.

— Ти чий ученик си?

Отново същият ехтящ тембър. Най-неочаквано ми се стори, че и двамата с него сме мъртви, а мракът, който ни заобикаля, е гробищна пръст, притиснала клепачите ни, гробищна пръст, в която отеква камбанен звън, призоваващ ни да му се подчиним. Посинелият труп на жената, който бях видял да измъкват от гроба, се появи пред мен толкова реален, че можех да разгледам дори чертите на лицето й.

— Чий ученик си? — попита отново тъмната фигура.

— Ничий. Аз съм просто послушник от братството. Учителят Гурлойс ме изпрати. С послушниците иначе се занимава учителя Палемон.

— Но не и по граматика. — Ръката на мъжа се протегна бавно към писмото.

— О, да, и по граматика също. — Чувствах се като дете, докато говорех с този мъж, който трябва да е бил старец още преди да се родя. — Учителят Палемон казва, че трябва да можем да четем, да пишем и да смятаме, защото ако някога станем учители, ще ни се наложи да пишем писма, да четем инструкциите, изпратени от двора, и да се оправяме със сметките на братството.

— Като това — натърти фигурата пред мен. — Писма като това.

— Да, господарю. Като него.

— И какво пише вътре?

— Не знам. Запечатано е, господарю.

— Ако го отворя… — Чух как восъкът се пропука под пръстите му. — … ще ми го прочетеш ли?

— Тъмно е тук, господарю — рекох колебливо аз.

— Тогава ще трябва да извикаме Сайбай. Извини ме.

В мрака едва успях да различа как той вдигна дланите си и ги събра във формата на фуния. „Сайбай! Сайбай!“ Името отекна из мрачните коридори и като че ли отново се озовах в бронзовото тяло на камбаната, по чиито стени се удряше стоманен език.

Някъде в далечината се разнесе ответният вик. Изчакахме известно време в пълна тишина.

Накрая видях светлина надолу по една тясна пътека, очертана (както ми се стори отначало) от спускащи се почти отвесно грапави скали. Постепенно светлината придоби форма. Оказа се свещник с пет разклонения, носен от едър, неестествено изопнат мъж на около четирийсет години, с бледо, безизразно лице.

Брадатият мъж до мен каза:

— А, ето те най-после и теб, Сайбай. Донесе ли светлина?

— Да, учителю. Кой е този?

— Пратеник с писмо. — Учителят Ултан се обърна към мен и продължи с още по-церемониален тон: — Това е моят личен ученик Сайбай. Ние, кураторите, също си имаме братство. Библиотекарите се числят към един от нейните клонове. Аз съм последният учител библиотекар. Ние имаме традиция да прикрепяме към всеки старши член на братството по един ученик. Затова и Сайбай е мой личен ученик от известно време насам.

Казах на Сайбай, че за мен е чест да се запознаем и го попитах, малко плахо, кой е официалният празник на кураторите, тъй като ми се стори, че ако има такъв, то Сайбай ще да е пропуснал доста възможности да стане пътуващ куратор.

— Отмина вече — каза учителят Ултан. Докато говореше, той се обърна право към мен и на светлината на свещите успях да забележа, че очите му са с цвета на разредено мляко. — В началото на пролетта е. Прекрасен ден. По това време дърветата се окичват с първите си листа.

В Големия двор нямаше дървета, но аз кимнах. После осъзнах, че той не може да ме види и бързо добавих:

— Сигурно е много красиво с лекия ветрец, който ги полюшва.

— Точно така. Ти си млад човек със сродно сърце. — Ултан сложи ръка на рамото ми. Нямаше как да не забележа, че пръстите му са почернели от прахоляка. — И Сайбай е млад човек със сродно на моето сърце. Когато се помина, той ще стане главен библиотекар. Ние, кураторите, си имаме традиционна процесия. По улица „Юбар“. Сайбай върви редом с мен, двамата сме облечени в сиви роби. Каква е официално баграта на твоето братство?

— Опушено — казах му аз. — Цветът, който е по-тъмен от черното.

— Има дървета — дъбове и чинари, явори и кленове, за които се твърди, че са най-старите на Ърт. Тези дървета разстилат сянката си от двете страни на улица „Юбар“. По площадчетата, надолу към центъра, са още по-гъсто засадени. Съдържателите на магазини излизат, за да видят чудатите куратори, а продавачите на книги и антикварите естествено ни поздравяват. В известен смисъл нашата процесия е едно от малкото пролетни събития в Несус.

— Сигурно е доста впечатляващо — казах аз.

— Така е, така е. И катедралата е прекрасна. Огромните й канделабри са окичени с хиляди запалени свещи. Сякаш слънцето се отразява в нощното море. Свещите, поставени под сини стъклени похлупаци, символизират Нокътя на помирителя. Обгърнати от светлина, ние извършваме церемониите си пред Свещения олтар. Кажи ми, вашето братство ходи ли до катедралата?

Обясних му, че ние използваме един параклис, тук в Цитаделата, и изразих учудването си от факта, че на библиотекарите и другите куратори е позволено да напускат нейните предели.

— Видиш ли, ние сме упълномощени. Самата библиотека се ползва с допълнителни привилегии, нали така, Сайбай?

— Определено е така, учителю. — Сайбай имаше квадратно чело, над което сивеещата му коса бе започнала да окапва. Лицето му изглеждаше някак малко и детинско. Можех да разбера защо Ултан, който вероятно неведнъж бе прокарвал длан по него, както учителя Палемон прокарваше дланта си по моето, продължаваше да възприема Сайбай почти като незряло момче.

— Значи вие поддържате тесни връзки със своите колеги от града — казах аз.

Старецът поглади брадата си.

— Възможно най-тесни, тъй като сме едно цяло. Видиш ли, библиотеката тук е едновременно и Градска библиотека, както и библиотека на Двореца на Сюзерена. Тя обслужва и още много други места.

— Нима искате да кажете, че градското простолюдие може да влиза в пределите на Цитаделата и да използва вашата библиотека?

— Не — каза Ултан. — Искам да кажа, че самата библиотека се е разпростряла отвъд стените на Цитаделата. Пък и, струва ми се, това далеч не е единствената институция, за която важи подобно твърдение. Проблемът е там, че съдържанието на тази крепост надхвърля сериозно нейната вместимост.

Докато говореше, той сложи ръка на рамото ми и ме поведе по една от тесните пътеки между извисяващите се лавици, претъпкани с книги. Сайбай ни последва със свещника, чиято оскъдна светлина помагаше по-скоро на младшия библиотекар, отколкото на мен. Все пак успявах да различа очертанията на дъбовите стелажи достатъчно отчетливо, за да не се блъсна в някой от тях.

— Очите ти все още не са те изоставили — каза след известно време учителят Ултан. — Нали не се притесняваш, че някой от стелажите по тази пътека би могъл да се катурне?

— Не, господарю — уверих го аз.

От пода, та чак до предела на трепкащата светлина, устремени към губещия се в мрака таван, се извисяваха едни и същи на вид редове с книги. Някой от лавиците бяха разбъркани, други безупречно подредени. Един или два пъти мярнах следи, които ми говореха, че плъховете са си устроили уютни дву и триетажни семейни гнезденца сред книгите.

Книгите нямаха край. Редици от издания с всевъзможни подвързии — от кожа, от плат или хартия, както и от десетки други материи, които не можех дори да назова, тук-там проблясващи с позлатата си, най-често с тъмни корици, някои от които с налепени по тях хартиени етикети, придобили цвета на мъртви есенни листа.

— Мастилената пътека е безкрайна — каза ми учителят Ултан. — Поне един мъдрец е твърдял така. Той е живял много отдавна. А какво ли би казал, ако видеше това? Друг пък е казал; „Човешкият живот често минава в прелистването на книги.“ Питам се, има ли човек, който би могъл да прелисти тези тук — от първата до последната, в коя да е област?

— Бях се загледал в подвързиите — казах аз и тутакси се почувствах глупаво.

— Ти си истински щастливец. Радвам се за теб. Аз вече не мога да ги видя, но все още си спомням какво удоволствие ми доставяше да ги разглеждам. Трябва да е било малко след като станах старши библиотекар. Сигурно съм бил около петдесетте. Аз бях чирак дълги, дълги години.

— Наистина ли, господарю?

— Самата истина ти казвам. Мой учител беше Герболд. Десетилетия наред ми се струваше, че той ще живее вечно. Редяха се година след година, коя от коя по-тежки, а аз не преставах да чета. Съмнявам се, че са много хората, които са изчели толкова книги. Започнах, подобно на всички млади хора, с четене на книги, които ми доставяха удоволствие. После, след като започнах да губя часове в търсенето на подобни книги, осъзнах, че така само ограничавам удоволствието си от четенето. Тогава си изготвих план за обучение и проучих най-подробно десетки редки науки от зората на познанието, та чак до наши дни. Накрая изчерпах и тази тема, без да пропусна дори книгите в махагоновото ковчеже, което ние библиотекарите пазим вече триста години в очакване на Самодържеца Сулписиус, който все не идва. Наложи ми се да напусна пределите на библиотеката и да чета извън нея в продължение на петнайсет години, през които понякога свършвах и по две книги на ден.

Зад нас Сайбай измърмори:

— Превъзходно, господарю. Подозирах, че той едва ли чува за пръв път тази история.

— После стана онова, за което не бях помислил. Учителят Герболд почина. Трийсет години по-рано щях да бъда идеално подготвен от гледна точка на предпочитанията, образованието, младостта, семейното положение и амбициите си, да го наследя. Но по времето, когато ми се наложи да го направя, аз бях възможно най-неподходящият избор. Бях чакал толкова дълго, че можех вече само да чакам, а мозъкът ми се задушаваше под бремето на безбройните ненужни факти. Въпреки това се заставих да поема поста и отделих повече време, отколкото би могъл да предположиш, за да си припомня плановете и максимите, които си бях подготвил преди толкова много години в очакване на този миг.

Той замълча и аз осъзнах, че в момента се рови отново в един мозък, по-огромен и по-мрачен от тази библиотека.

— Но старият навик да чета не ми даваше мира. Жертвах в полза на книгите дни и дори седмици, в които трябваше всъщност да се занимавам с делата на повереното ми ведомство. И после, неочаквано като иззвъняването на часовник, ме обзе нова страст и на мига измести старата. Никога не би се сетил каква беше тя.

Казах му, че наистина не се сещам.

— Тъкмо си четях на масата до онзи еркерен прозорец на четирийсет и деветия етаж, който гледа към… Забравил съм. Сайбай, накъде гледаше прозорецът?

— Към Градината на тапицерите, господарю.

— Да. Сега си спомних — онзи малък кръг в зелено и кафяво. Доколкото си спомням, изсушеният розмарин се слага във възглавниците. Та седях си там, както вече казах, и изминаха няколко смени, преди да осъзная, че съм спрял да чета. За известно време ми беше трудно да назова новото си занимание. Когато опитах, в съзнанието ми изникнаха само някакви аромати и цветове, които нямаха нищо общо с томчето, което бях подхванал. Накрая разбрах, че вместо да го чета, аз бях започнал да го изучавам като физически обект. Червеното, за което си спомнях, бе дошло от везаната лентичка, с която отбелязвах докъде съм стигнал. Материята, гъделичкаща пръстите ми, беше хартията, на която бе напечатана книгата. Миризмата в ноздрите ми принадлежеше на старата кожа на подвързията, пропита с брезов сок. Едва когато видях за пръв път самите книги, осъзнах колко странни са те.

Пръстите му се впиха по-силно в рамото ми.

— Тук имаме книги, подвързани с кожите на ехидни, морски дракони и зверове, изчезнали толкова отдавна, че дори учените, посветили трудовете си на тези създания, признават, че по-голямата част от наличната им информация произтича от митове и легенди. Имаме подвързии от метал с напълно неизвестен произход и други обкови, инкрустирани с най-твърдите измежду скъпоценните камъни. Имаме книги, затворени в кутии от ароматизирано дърво, донесени на континента в зората на нашата цивилизация — двойно по-ценни, тъй като никой на Ърт не ги е чел.

— Имаме книги, чийто страници са били напоени в тайнствени алкалоиди, които предизвикват у нищо неподозиращия читател, плюнчещ пръст, за да ги разлисти, чудновати видения и фантастични сънища. Книги със страници не от хартия, а от фини нефритени, абаносови или седефени плочки. Книги със съдържание, изложено върху хербаризираните листа на незнайни растения. Книги с необичайна форма свитъци, плочки и записи върху стотици различни носители. Тук някъде трябва да има един кристален куб, не по-голям от възглавничката на палеца ти, вече не си спомням точно къде беше, който съдържа в себе се повече книги от цялата библиотека. Някоя уличница сигурно би го сметнала за мънисто, но няма на света друго нещо, в което да е събрана толкова информация. Когато си дадох сметка за всичко това, аз посветих живота си на съхраняването на книгите.

Седем години се занимавах само с това. И тогава, тъкмо когато бях успял да реша най-належащите проблеми по съхраняването на книгите и бях на път да се заема с първата цялостна инспекция на библиотеката от нейното създаване насам, очите ми започнаха бавно да гаснат. Онзи, който бе предал всички тези книги в моите ръце, ме ослепи, за да ми напомни, че именно той стои над всичко, а не книгите.

— Ако не можете да прочетете донесеното от мен писмо, господарю казах — аз с радост ще ви го прочета.

— Да, да — изпъшка учителят Ултан. — Бях забравил за него. Сайбай ще ми го прочете. Той чете добре. Вземи, Сайбай.

Аз поех свещника, а Сайбай разгъна пропукващия пергамент, разпъна го пред себе си като прокламация и започна да чете. Стояхме там в малкия светъл кръг, обградени отвсякъде от мрачното книжно море, заслушани в написаното.

„От учителя Гурлойс от Ордена на търсещите истината и покаянието…“

— Какво?! — прекъсна го учителят Ултан. — Нима си инквизитор, млади човече?

Казах му, че съм. Последва пауза, толкова дълга, че Сайбай подхвана писмото за втори път.

„От учителя Гурлойс от Ордена на търсещите истината…“

— Чакай — каза Ултан.

Сайбай млъкна отново. Аз останах неподвижен, със свещника в ръка. Почувствах как кръвта започва да нахлува в лицето ми. Накрая учителят Ултан проговори отново и гласът му беше такъв, сякаш отново ми обясняваше колко добре чете Сайбай.

— Почти не си спомням как точно бях приет в нашето братство. Ти сигурно си запознат с начина, по който нашето братство набира членовете си?

Признах, че не съм.

— Според древната традиция, във всяка библиотека има стая, предназначена за деца. В нея са подредени книги с ярки илюстрации, каквито децата обикновено много обичат, книги, разказващи простички легенди, изпълнени с чудеса и приключения. Много деца влизат в тези стаи и докато са в техните предели, никой не се занимава с тях.

Той се поколеба и макар да не успях да уловя каквото и да е изражение на лицето му, все пак останах с впечатлението, че се бои от онова, което се кани да каже, да не причини болка на Сайбай.

— Но от време на време библиотекарите забелязват как едно от децата, все още в съвсем крехка възраст, се отделя от останалите, обикаля известно време из стаята… и накрая я напуска. Някои от тези деца успяват да открият на един нисък, но закътан рафт Златната книга. Ти не си виждал тази книга и никога няма да я видиш, тъй като си надхвърлил съответната възраст.

— Сигурно е много красива.

— Наистина. Ако не ме лъже паметта, подвързията й е от черен лен, избелял значително на задната корица. Тогава библиотекарите идват като вампири, казват някои, но други ги сравняват с любящи осиновители. Те заговарят детето и то тръгва с тях. От този миг нататък библиотеката се превръща в негов роден дом, а родителите му скоро престават да го виждат. Предполагам, че и при вас, инквизиторите, става приблизително така.

— Ние задържаме децата, попаднали в ръцете ни — казах аз — докато са още съвсем малки.

— И ние правим същото — промърмори Ултан. — Затуй едва ли бихме могли да ви виним. Чети нататък, Сайбай.

„От учителя Гурлойс от Ордена на търсещите истината и покаянието до архиваря на Цитаделата.

Привет, Братко!

По волята на Двора в нашите ръце беше предадена екзалтираната господарка Текла, поради което ние сме длъжни да осигурим на горепоменатата някои ненадхвърлящи разумните граници удобства. И тъй, докато времето за срещата й с нас настъпи, или докато, както тя непрестанно се моли, сърцето на Самодържеца, чиито благородство и мъдрост не познават граници, се смили над нея, поверената ни Текла ви моли да й осигурите, съгласно задълженията на подопечното ви ведомство, следните книги…“

— Можеш да прескочиш заглавията, Сайбай — каза Ултан. — Колко са на брой?

— Четири, господарю.

— Никакъв проблем. Продължавай.

„За което, архиварю, ще ви бъдем много задължени.“

Подписано — „Гурлойс от Ордена на търсещите истината и покаянието, назоваван още братството на инквизиторите.“

— Познати ли са ти някои от заглавията в списъка на учителя Гурлойс, Сайбай?

— Три, господарю.

— Чудесно. Намери ги, моля те. Коя е четвъртата книга?

— „Книгата с чудесата на Ърт и небесата“, господарю.

— От това по-голям късмет, здраве му кажи. Един от екземплярите е само на два реда оттук. След като откриеш томовете, ела при вратата, от която дойде този млад човек, на когото се боя, че вече досадихме твърде много.

Понечих да върна свещника на Сайбай, но той ми даде знак да го задържа и се отдалечи по тясната пътечка между рафтовете. Когато се обърнах, Ултан вече бе тръгнал в обратната посока, пристъпвайки тъй уверено, сякаш въобще не бе загубил зрението си.

— Спомням си я добре — каза той — Подвързията й е от кафява щавена кожа, с позлатени метални накрайници по ъглите, гравирани собственоръчно от Гуинок. На третия ред отдолу нагоре е, полегнала леко върху едно издание със зелена подвързия — ако се не лъжа „Животът на седемнайсетте мегатерианци“ от Блайтмайк.

Най-вече за да покажа, че все още го следвам (макар да не се съмнявах, че изостреният му слух отчита безпогрешно стъпките ми), аз попитах:

— Каква е тази книга, господарю? За Ърт и небесата, искам да кажа.

— Нима, ти, млади момко, не се сещаш за по-подходящ въпрос, който да зададеш на един библиотекар? Наша грижа са самите книги, не тяхното съдържание.

Долових почудата в тона му.

— Аз мисля, че вие познавате съдържанието на всяка книга тук, господарю.

— Не мисля. Но преди триста или четиристотин години „Чудесата на Ърт и небесата“ е била обичаен за времето си труд. Тя обхваща по-голямата част от легендите на древните времена. За мен най-интересната от тях е тази за историците, разказваща за времето, когато всяка легенда е можела да бъде свързана с някой полузабравен факт. Схвана парадокса, надявам се. Дали пък тази легенда не е била реалност по онова време? И ако не, то тогава как е възникнала тя?

— Не се ли разказва в тази книга за огромни змии, господарю, или пък за летящи жени?

— О, да — отвърна ми учителят Ултан, докато се навеждаше. — Но не и в легендата за историците. — Той измъкна с триумфален жест книга с подвързия от люспеста кожа. — Хвърли й един поглед, млади момко, и виж дали съм открил нужната книга.

Сложих свещника на пода и коленичих до него. Книгата в ръцете ми беше толкова стара, че ми се стори невъзможно някой да я е разгръщал през последните сто години, но все пак надписът на титулната й страница свидетелстваше за безпогрешната памет на стареца. Подзаглавието гласеше: „Сбор от печатни източници, отнасящи се до Вселенските тайни, датиращи от такава древност, че значението им е станало неразгадаемо с течение на времето.“

— Е — попита учителят Ултан — това ли е книгата?

Аз отворих книгата наслуки и прочетох:

— „… което значи, че една гравюра може да бъде изпълнена с такова майсторство, че дори след нейното унищожаване, тя ще може да бъде реставрирана благодарение дори на някой миниатюрен фрагмент, без значение кой точно.“

Не знам защо, но в съзнанието ми изникна крисосът, който бях получил след нощната битка.

— Учителю — промълвих аз, — вие сте просто феноменален!

— Не съм, но рядко греша.

— Господарю, простете своеволието ми, но се надявам, че ще ме разберете, когато ви кажа, че не се сдържах и прочетох няколко реда от книгата. Учителю, вие навярно сте чувал за онези, които ядат трупове. Чувал съм да казват, че поглъщайки мъртвата плът с определена съставка, те успяват да присвоят живота на своите жертви.

— Непредпазливо е човек да се вслушва в онова, което се говори за тези практики — промърмори архиварят. — И все пак, като си припомня писанията на историци като Ломан и Хермас по въпроса…

— През годините, прекарани в слепота, той явно бе забравил колко лесно лицата на хората издават техните емоции. На светлината на свещите видях чертите му да се изкривяват в такава агония, че се почувствах длъжен да отвърна поглед. Въпреки болката сковала лицето му, гласът му си остана невъзмутим като камбана, отброяваща изминалите часове.

— Накратко, според прочетеното някога от мен, ти си прав, макар че не си спомням да съм срещал нещо подобно в книгата, която държиш.

— Учителю — казах аз — давам ви честната си дума, че и през ум не ми минава, че някога сте се занимавал с нещо подобно. Но кажете ми, нека предположим, че двама съучастници в ограбването на някой гроб си поделят по една от ръцете на трупа. Онзи, който е изял, да речем, дясната ръка на мъртвеца, получава ли половината от живота му? А другата половина на погълналия лявата ли се пада? Ако е така, какво би станало, ако дойде трети и изяде единия от краката?

— Жалко, че си инквизитор — каза Ултан. — Можеше да станеш философ. Не, доколкото съм запознат с тази странна материя, всеки получава целия живот.

— Значи целият живот на човека се съдържа както в дясната, така и в лявата му ръка. А може би и във всеки от пръстите му?

— Според мен всеки трябва да изяде повече от една хапка, за да има практиката някакъв ефект. Но предполагам, че поне на теория твоето предположение отговаря на истината. Целият живот се съдържа във всеки от пръстите.

Вече бяхме тръгнали към мястото, откъдето бях дошъл. И тъй като пътеката между рафтовете беше твърде тясна, за да вървим един до друг, аз вървях първи и носех свещника. Ако ни видеше някой, който не познаваше учителя Ултан, сигурно би си помислил, че аз осветявам пътя на стареца.

— Но учителю — казах аз — как е възможно това? По тази логика, животът би трябвало да се съдържа и във всяка става на кой да е от пръстите, а това определено е невъзможно.

— Колко е дълъг човешкият живот? — попита Ултан.

— Не бих могъл да зная, но не е ли по-дълъг?

— Тъй като си го спомняш кажи-речи от самото му начало, той сигурно ти се струва безкраен. Но я си помисли колко малко е необходимо, за да бъде прекъснат той. Предполагам, че именно заради това тези презрени същества, поглъщащи чужда плът, се опитват да се докопат до по-голяма част от него. Нека те попитам нещо. Ти сигурно си даваш сметка, че синовете нерядко приличат изумително на бащите си?

— Да, чувал съм да казват, че е така. Вярвам, че е така — отговорих аз. Не можах да не си помисля за своите родители, които никога не бях виждал.

— Тогава предполагам ще се съгласиш с мен, че приликата между баща и син би могла да се запази поколения наред. Щом синът прилича на баща си, а неговият син на него самия, то в такъв случай наследникът от четвърто поколение, праправнукът, би трябвало да прилича на своя прапрадядо.

— Да — казах аз.

— Значи семето на всеки от тях се е съдържало в един-единствен грам лепкава течност. Ако не е така, откъде се е взела приликата между тях?

Не можах да намеря отговор за този въпрос и продължих да вървя смълчан, докато накрая достигнахме до вратата, през която бях проникнал в това най-затънтено ниво на огромната библиотека. Там заварихме Сайбай, който бе донесъл останалите книги, споменати в писмото на учителя Гурлойс. Взех книгите, сбогувах се с учителя Ултан и с огромно облекчение напуснах гнетящата атмосфера на библиотечните рафтове. Идвах още няколко пъти до по-горните нива на тази част на Цитаделата, но никога повече не се върнах в онова подобно на гробница подземие, нито пък ми се прииска да го сторя.

Едната от трите книги, които бе донесъл, беше голяма колкото плота на малка масичка. На корицата й бяха гравирани кръстосани оръжия и затова предположих, че това трябва да е семейната хроника на някой стар благороднически род. Другите две бяха далеч по-малки. Първата имаше зелена подвързия, беше не по-голяма от дланта ми и не по-дебела от показалеца ми и представляваше сборник с молитви, пълен с рисунки върху емайл на аскетични пантократори и хипостатици с черни ореоли и златоткани одежди. Спрях за малко в една забравена градина с пресъхнал фонтан по средата, за да ги погледам.

Миг след като затворих зелената книжка, усетих най-неочаквано тежестта на изминалото време, което от своя страна е един от първите сигурни признаци за преминалото детство. Бях пропилял повече от два часа за една най-обикновена задача. Слънцето вече клонеше към залез. Събрах набързо книгите и хукнах, за да срещна, макар все още да не го знаех, своята съдба и може би дори самия себе си в лицето на благородната Текла.