Джийн Улф
Сянката на Инквизитора (13)

13
Ликтор на Тракс

Следващите десет дни прекарах в ролята на клиент. Настаниха ме в една килия на най-горното ниво, недалеч от тази, в която преди беше затворена Текла. За да не бъде обвинено братството, че си е позволила да ме задържи без съд, вратата на килията беше отключена, но отпред пазеха двама пътуващи братя, въоръжени с мечове. Не се приближих до прага нито веднъж, като се изключи краткото ми излизане на втория ден, когато ме заведоха при учителя Палемон, за да му разкажа всичко отново. Това беше моят съд, ако щете. През останалото време братството обмисляше моята присъда.

Някои казват, че времето „захаросвало“ фактите, превръщайки миналите ни притворства и лъжи в истина. И при мен беше така. Бях излъгал, когато казах, че обичам братството и не желая нищо друго, освен да остана в нейното лоно. След като ме затвориха, лъжите започнаха да се превръщат в реалност. Животът на пътуващите братя и дори този на послушниците ми се струваше неустоимо привлекателен. Не само, защото бях убеден, че ще умра, но и заради самата възможност, която бе ми се изплъзнала завинаги. Сега виждах братята през погледа на затворник и те ми се струваха толкова могъщи, част от една безпогрешна и почти съвършена машина.

Тъй като знаех, че случаят ми е безнадежден, успях да осъзная в дълбочина една мисъл, която учителят Палемон ми бе втълпявал, когато бях още момче — „Надеждата е психологически механизъм, който не се влияе от реалностите“. Бях млад, хранеха ме прилично, позволяваха ми да спя, логично беше у мен да се появи някаква надежда. Лягах си, заспивах, събуждах се и после пак си лягах, за да заспя отново и да сънувам как Водалус се появява малко преди да ме екзекутират. Не сам, както го бях видял в некропола, а начело на армия, която щеше да помете стария свят и щеше да ни направи отново господари на звездите. Понякога ми се счуваха стъпки в коридора и аз дотичвах до прозорчето на вратата със свещ в ръка, за да видя дали не е Водалус.

 

 

Както вече казах, предполагах, че съм обречен. Затова и въпросът, завладял мислите ми през тези тягостни дни беше по какъв начин ще приключат с мен? Вече бях изучил изкуство на инквизицията. Прийомите за изтезание се редуваха в съзнанието ми един през друг, в най-малки подробности, точно както ги бях изучавал, едно истинско преоткриване на болката. Да живееш ден след ден в килия под земята, представяйки си мъченията, е мъчение само по себе си.

На единайсетия ден бях извикан при учителя Палемон. Видях отново нажежения диск на слънцето и вдишах онзи влажен повей, който ни казва, че пролетта почти е дошла. Но колко само ми струваше усилието да прекрача отново прага на кулата Матачин. Колкото и да се мъчих, не успях да отвърна поглед от онази врата във външната стена, през която изнасяме труповете.

Кабинетът на учителя Палемон ми се стори далеч по-просторен и някак по-скъп за мен, като че ли прашните книги и свитъци, наредени по полиците, бяха мое лично притежание. Учителят ме помоли да седна. Беше маскиран и ми се стори по-стар, отколкото го помнех.

— Обсъдихме твоя случай — каза той. — Аз и учителят Гурлойс. Бяхме принудени да уведомим и всички пътуващи братя, дори и послушниците. По-добре е всички те да знаят истината. Повечето мислят, че заслужаваш смъртно наказание.

Той изчака, за да ми даде възможност да кажа нещо, но аз не го сторих.

— Въпреки това, казано бе не малко и в твоя защита. Някои от пътуващите братя настояха при личната си среща с мен и учителя Гурлойс да ти бъде разрешено да умреш без болка.

Не знам защо, но неочаквано ми се стори ужасно важно да разбера колко всъщност са тези мои приятели, затова и попитах.

— Не са само двама или трима. Точната бройка е без значение. Не мислиш ли, че заслужаваш да умреш с болка?

— Чрез „Новатора“ — казах аз с надеждата, че ако избера тази смърт по свое желание, тя няма да ми бъде позволена.

— Да, изглежда уместно. Но…

И тук той замълча. Минаха миг, два. Една от първите медночервени мухи избръмча в тишината на кабинета. Прииска ми се да я размажа, за да се успокоя, да изкрещя на учителя Палемон да проговори най-после, да избягам от стаята, но не можех да направя нито едно от тези неща. Вместо това продължавах да седя на неудобния дървен стол, без да помръдна. Мислех си, че вече съм мъртъв и въпреки това смъртта тепърва ми предстоеше.

— Видиш ли, ние не можем да те убием. Беше ми ужасно трудно да убедя Гурлойс в това, макар да е самата истина. Да отнемем живота ти без присъда, би означавало да станем като теб. Ти предаде нас, а ние бихме предали закона. Нещо повече, самото бъдеще на братството ще бъде поставено на карта — от инквизитори ние бихме се превърнали в обикновени убийци.

Той изчака отново и аз казах:

— Но за това, което направих…

— Заслужаваш подобно наказание, така е. И все пак ние нямаме правото да пренебрегваме закона и да отнемаме нечий живот по собствено усмотрение. Но ако отидем при онези, които властта е натоварила с товара на правораздаването, репутацията на нашето братство ще бъде сериозно разклатена и може би дори непоправимо опетнена. Голяма част от гласуваното ни доверие ще бъде изгубена завинаги. Това означава, че най-вероятно в бъдеще делата ни ще бъдат контролирани пряко от по-висша инстанция. Ти би ли предпочел нашите подопечни да бъдат охранявани от войници, Севериън?

Видението, което бях получил, когато за малко не се удавих в Гиол, се възправи отново пред мен, болезнено и разтърсващо.

— По-добре сам да отнема живота си — казах. — Бих могъл да се удавя в Гиол, докато плувам в реката.

Сянка на горчива усмивка премина по съсухреното лице на учителя.

— Радвам се, че сме само двамата с теб. Учителят Гурлойс би приел предложението ти с огромно удоволствие, особено сега, близо месец преди реката да стане достъпна за плуване.

— Говоря искрено. Наистина търся безболезнена смърт, но търся именно смъртта, а не удължаване на живота си.

— Дори да беше средата на лятото, предложението ти пак нямаше да бъде прието. За твой късмет, ние измислихме по-подходящо решение на твоя проблем. Чувал ли си нещо за практикуването на нашите умения в провинциалните градове?

Поклатих глава.

— Практикуване наистина е доста силно казано. Нивото е несравнимо по-ниско. Единствено тук, в Несус, и по-специално в Цитаделата има седалище на нашето братство. Малките градчета имат само мизерни затвори, където се изпълняват екзекуции и мъчения според постановеното от местните съдилища. Хората, които ги изпълняват, могат да разчитат само на страха и омразата на останалите. Осъзнаваш ли това?

— Не заслужавам подобно снизхождение — отвърнах аз.

Думите ми бяха съвсем искрени. В този миг се презирах повече, отколкото когато бях пълноправен член на братството. Оттогава често си припомням тези думи. Те са ми давали утеха в много премеждия.

— Има едно градче, наречено Тракс, градът без прозорци — продължи с учителя Палемон. — Местният владетел, някой си Абдиесус, е писал до Двореца на Сюзерена. Вестоносец донесъл писмото на кастеланите, а те го предадоха на мен. Излиза, че в Тракс има остра необходимост от човек, който да изпълнява описаните от мен функции. Тази провинция е прогнила от предателства и измами и затова местните управници вече не са склонни да опрощават с лека ръка греховете на поданиците си.

— Разбирам — казах аз.

— В миналото членове на братството са били изпращани на два пъти в далечни провинции, но хрониките не уточняват дали случаите са били сходни с твоя. Така или иначе, твоето назначение в Тракс няма да бъде прецедент. Трябва да отидеш там, Севериън. Вече съм приготвил писмото, с което ще се представиш на тамошния владетел и неговите магистрати. В него те описвам като изключително добре запознат с нашето изкуство инквизитор. На подобно място думите ми биха могли да минат и за истина.

Кимнах, но вече се чувствах разкъсван от угризения. И макар да продължавах да седя там с безизразно лице, без да помръдвам, у мен се разгаряше пламъкът на срама. Проблемът беше там, че вместо да изпитвам все същите и дори по-големи угризения за стореното, аз вече изгарях от желание да тръгна за този град, краката ми да усетят допира на новопоникналите треви, очите ми да се насладят на непознати гледки, а гърдите ми да поемат дълбоко от свежия въздух на непознати места.

Попитах учителя Палемон къде се намира градчето.

— Надолу по Гиол — каза той. — Близо до морето.

После поспря, както обикновено правят старците, и бързо се поправи:

— Не, не, какви ги приказвам. Нагоре по Гиол, разбира се.

Танцуващите пред очите ми разпенени вълни, пясъкът и реещите се морски птици се стопиха на мига.

Учителят Палемон извади от бюрото си някаква карта, разгърна я пред мен и започна да се взира в нея, докато накрая лещите, които му позволяваха да вижда, почти опряха в пожълтялата хартия.

— Ето — каза той и ми посочи една точка близо до брега на малка рекичка в областта на водопадите.

Ако разполагаше с пари, можеше да наемеш лодка. Сега ще вървиш пеш дотам.

— Разбирам — отвърнах му аз, макар вече да се бях сетил за малката монета, която Водалус ми бе дал, скрита на сигурно място. Все пак нямаше да мога да се възползвам от монетата, колкото и ценна да беше тя, тъй като братството вече бе решило да ме прогони, без да ми даде повече пари, отколкото се полагаха на един млад пътуващ брат. След проявеното снизхождение за мен беше въпрос на чест да се съобразя с нейната воля.

Замислих се. Ако не бях зърнал случайно красивото лице на онази тайнствена жена и не бях заслужил монетата, аз може би нямаше да занеса ножа на Текла и щях да остана в братството до края на живота си. В известен смисъл на тази монета дължах свободата си.

Добре тогава, ще забравя за предишния живот и…

— Севериън! — повиши тон учителят Палемон. — Ти не ме слушаш. Никога преди не си бил разсеян по време на занятия.

— Простете. Толкова мисли се въртят в главата ми.

— Има си хас. — Този път той се усмихна искрено и за малко ми заприлича отново на учителя Палемон, когото познавах от момчешките си години. — Тъкмо ти давах съвет за пътуването. Сега ще трябва да се оправяш без него, но ти сигурно и без друго щеше да забравиш какво съм ти казал. Познаваш ли пътищата?

— Знам, че не бива да бъдат използвани. Нищо повече.

— Самодържецът Марутас ги затвори, когато бях приблизително на твоите години. Пътищата насърчават контрабандата и затова властите решиха, че всички стоки ще се превозват по реката, за да могат да бъдат контролирани и облагани с данъци и мита. Законът още е в сила и доколкото разбрах, има контролни постове на всеки петдесет левги. Но пътищата съществуват. Макар да са в окаяно състояние, говори се, че някои ги използват нощем.

— Разбирам — казах аз за пореден път. Затворени или не, пътищата предлагаха доста по-лесен начин за пътуване от препоръчваните от властите маршрути през пустошта.

— Без съмнение. Исках да те предупредя за тях. По пътищата патрулират улани (леко въоръжени конници), които имат заповед да убиват всеки без предупреждение и тъй като им е разрешено да плячкосват жертвите, те вероятно изпълняват доста съвестно задълженията си.

— Разбирам — отвърнах, чудейки се откъде ли е научил толкова много за пътуването.

— Добре. Денят почти е преполовил, тъй че можеш да преспиш тук и да тръгнеш на сутринта, ако искаш.

— Искате да кажете, в моята стая?

Той кимна. Макар да знаех, че едва ме вижда, усетих, че ме изучава.

— Не, ще тръгна веднага. — Опитах да се сетя за нещо неотложно, което бих искал да направя, преди да обърна завинаги гръб на Цитаделата. Не се сетих за нищо. — Разполагам ли с един час, за да приготвя? Изтече ли времето, ще тръгна на мига.

— Лесно ще го уредя. Но преди да тръгнеш, мини още веднъж през кабинета ми. Имам нещо за теб. Ще дойдеш ли?

— Разбира се, учителю, щом такова е желанието ви.

— И внимавай, Севериън. Ти имаш много приятели в братството, но и онези, които си мислят, че си изменник и заслужаваш агония и смърт, също не са малко.

— Благодаря ви, учителю — казах аз. — Вторите имат право.

 

 

Малобройните ми лични вещи вече бяха събрани в стаята. Опаковах ги и се оказа, че вързопът е толкова малък, че бих могъл да го нося на колана си. Движен едновременно от угризения и от любовта си към Текла, аз отидох до нейната килия.

Беше все още празна. Някой беше избърсал пода, но бе останало едно голямо тъмно петно, там, където кръвта бе оцветила повърхността на метала. Дрехите и тоалетните принадлежности на Текла бяха изчезнали, На масичката, грижливо подредени до останалите, все още стояха, четирите книги, които й бях оставил. Не можах да се сдържа и взех едната. В библиотеката имаше толкова много, че едва ли щяха да забележат липсата й. Ръката ми се протегна и сякаш по собствена воля грабна една от четирите, преди още да успея да преценя коя всъщност искам да взема. Книгата, посветена на хералдиката, беше най-красива, но размерите й бяха твърде големи, за да я разнасям по пътищата. Теологическата книга беше най-малка от всички, но кафявата бе само малко по-голяма от нея. Оказа се, че съм взел именно най-подходящата от четирите — сборника със сказания от изчезнали светове.

После се изкачих по стълбите на кулата, подминах склада и влязох в оръжейната зала, за да огледам за последен път зейналите заплашително дула на оръдията. Оттам продължих нагоре и поспрях за малко в помещението под стъкления покрив, за да се озова накрая в най-високата точка на кулата. Накацалите по стряхата птици литнаха, стреснати от неочакваната ми поява.

Погледнах надолу. Старият двор ми се стори съвсем малък и някак запуснат, но едновременно с това уютен. Дупката във външната стена се оказа по-голяма, отколкото бях предполагал, макар от двете й страни да се издигаха непокътнати и могъщи Червената кула и Мечата кула. Най-близо до нашата кула се извисяваше мрачна и порутена кула на вещиците. За миг поривът на вятъра довя до мен дивия смях на обитателките й и аз усетих как кожата ми настръхва, макар ние, инквизиторите, винаги да сме били в най-добри отношение с вещиците, нашите посестрими.

Отвъд стената се бе разпрострял огромният некропол чак до брега на Гиол, чийто води успях да мярна между окаяните сгради. Отвъд реката кръглият купол на Кана изглеждаше не по-голям от камъче, а градът около него ми заприлича на една от церемониалните пясъчни мозайки, разказващи за великите учители на инквизиторите от древността.

Видях ладия с висок нос и почти отвесна кърма. Един огромен сал се плъзгаше бавно на юг по тъмното течение. Проследих го с поглед против волята си и продължих мислено пътя му — чак до блатата и делтата на Гиол, до бреговете на океана, където според сказанията в древни времена е стоял на своя пост великият звяр Абая, готов да погълне континентите и да отлети към безкрая на Вселената.

Зарязах всички мисли за юга с неговия задръстен от ледове океан и се обърнах на север, за да огледам планините, от които се спускаше реката. Останах загледан натам, не знам точно колко. Оглеждах планините с очите на своето въображение, тъй като те бяха почти недостъпни за човешкото ми зрение. Някъде на север се намираха Дворецът на Сюзерена и Тракс — градът без прозорци. На север се простираха пампата и неизбродните гори, както и гниещата джунгла, обхванала пояса на света.

Оставих мислите за този нов свят да ме обземат почти до безпаметност, после бавно се отърсих от тях и слязох по стълбите до кабинета на учителя Палемон, за да го известя, че съм готов да поема кръста си.