Джийн Улф
Сянката на Инквизитора (12)

12
Изменник

На следващия ден ме боля ужасно глава и се чувствах отвратително. И макар (според дългогодишните традиции) да ми бе спестено участието в почистването на Стария двор и параклиса, от задължението си в тъмницата не успях да се измъкна. Разходката по празните, тихи коридори ми донесе само временно облекчение, После послушниците се изсипаха подрънквайки с таблите и аз успях да мярна малкия Еата (вече не чак толкова малък) с подута устна, но и с победоносен блясък в очите. Закуската на затворниците се състоеше предимно от студено месо, останало от снощното пиршество. Наложи ми се да обясня на няколко от обитателите на тъмницата, че това е единственият ден в годината, в който ще получат месо, както и да успокоя други, че няма да има никакви церемониални мъчения, човешки жертвоприношения и тям подобни щуротии. Нещо повече, всички изтезания, които се полагаха за този ден според различните присъди, щяха да бъдат отложени. Благородната Текла все още спеше. Не я събудих, а само отключих вратата й и оставих таблата с храна на масата.

Утринта вече преваляше, когато чух по коридора да отекват отново стъпки. Откъм площадката на стълбището се зададоха двама войници в люспести ризници, един анагност — църковен четец, учителят Гурлойс и една млада жена. Учителят ме попита дали имам празна килия и аз му описах набързо с какво разполагаме.

— Настани тази затворничка. Вече съм сложил подписа си за нея.

Кимнах и стиснах момичето за ръката, а войниците я пуснаха и се обърнаха на пети като марионетки.

Сатенената й рокля (вече изцапана и скъсана на няколко места) показваше, че затворничката принадлежи към класата на първенците. Една обикновена, дори и заможна гражданка едва ли щеше да бъде облечена в дреха с толкова изкусна изработка, а простолюдието не можеше да си позволи да се облича в сатен. Четецът се опита да ни последва по коридора, но учителят Гурлойс го спря. Чух метални налчета на войниците да потракват в пълен унисон, отдалечавайки се нагоре по стълбите.

— Ще ме вкарат ли… — В гласа й се долавяше ужасена, почти истерична нотка, Ще ме вкарат ли в залата за разпити?

Тя се вкопчи в ръката ми, сякаш бях неин баща или любим.

— Да, мадам.

— Откъде знаете?

— Така става с всички, доведени тук, мадам.

— Всички ли? Нима никой не бива освободен?

— И това се случва понякога.

— Тогава може да се случи и с мен, нали? — Надеждата в гласа й извика в съзнанието ми образа на цвете, поникнало на сянка.

— Възможно е, но е малко вероятно.

— Не искате ли да знаете какво съм направила?

— Не — казах аз.

Оказа се, че килията до тази на Текла е свободна. За миг се замислих дали да не затворя жената там. Така двете щяха да могат да си говорят през прозорчетата на вратите. Но нейните въпроси и тракането на ключалката сигурно щяха да събудят Текла. И все пак реших да го направя — компанията вероятно си струваше Текла да жертва малко от съня си.

— Бях сгодена за един офицер, но открих, че той издържа някаква блудница. Тогава платих на няколко главореза, за да подпалят бордея на онази мръсница. В пожара изгорял един пухен дюшек, малко мебели и няколко рокли. Нима това е престъпление, за което би трябвало да бъда измъчвана?

— Не знам, мадам.

— Казвам се Марселина. А вие?

Завъртях ключа на килията й, докато се чудех дали да й отговоря. Текла, която чух да се размърдва, сигурно и без друго щеше да й каже името ми.

— Севериън.

— И си изкарвате хляба като трошите кости? Сигурно така спите по-спокойно.

Широко разтворените, развълнувани очи на Текла се появиха на прозорчето.

— Кой е с теб, Севериън?

— Нова затворничка, господарке.

— Жена? Всъщност и сама разбрах, че е жена, нали чух гласа й. От Двореца на Сюзерена ли идва?

— Не, господарке.

Спрях Марселина пред вратата на Текла, тъй като не знаех колко време ще мине, преди двете да успеят да се видят една друга.

— Друга жена? Това не е ли необичайно? Колко жени има тук, Севериън?

— Осем на този етаж, господарке.

— Предполагам, че обикновено са повече.

— Рядко са повече от четири, господарке.

— Колко време ще остана тук? — попита Марселина.

— Няма да е задълго. Малко остават тук дълго време, мадам.

— На мен ми казаха, че ще ме освободят. Той също знае — каза Текла с необичайно сух тон.

Новата затворничка на братството се вгледа с нескрит интерес в лицето на Текла.

— Наистина ли ще ви освободят, господарке? — попита тя.

— Той ще ви каже. Той предаваше моите писма. Нали, Севериън? Вече от няколко дни се сбогува с мен. Наистина е много мило момче, по свой си начин.

— Трябва да влезете в килията си, мадам — казах аз.

— После можете да продължите да си говорите, ако желаете.

След като разнесох обяда на затворниците, се почувствах малко по-добре. Дрот ме срещна на стълбите и ми предложи да си почина.

— От маската е — казах му аз. — Изглеждам ти странно, защото не си свикнал да ме гледаш с маска.

— Виждам очите ти и това ми е достатъчно. Ти не може ли да разпознаеш всеки от братята само по очите и да се досетиш дали е ядосан, или е в добро настроение? Трябва да си починеш.

Казах му, че първо трябва да свърша нещо и отидох до кабинета на учителя Гурлойс. Оказа се, че го няма, точно както се бях надявал. Сред документите открих нещо, за което, без да знам защо, бях сигурен, че ще е там — заповедта Текла да бъде подложена на изтезания.

Вече не можех да заспя. Вместо това отидох за последен път, както се оказа след това, до гробницата, в която бях играл като момче. Погребалната бронзова статуя беше помътняла и няколко сухи листа се бяха промъкнали през открехната врата. Всичко друго си беше същото. Бях споменал веднъж на Текла за това място и сега си я представих там с мен. Уж беше избягала с моя помощ и аз й обяснявах как в гробницата няма да я открие никой, как ще й нося храна и как по-късно, когато престанат да я търсят, ще й помогна да се качи на някоя търговска ладия, с която да се спусне незабелязано по лъкатушещото течение на Гиол до морето.

Ако бях чак такъв герой като тези, за които бях чел в старите любовни саги, сигурно щях да я освободя още същата вечер, като приспя или обезвредя със сила някой от братята. Но аз не бях, нямах приспивателно, а единственото ми оръжие беше един нож, откраднат от кухнята. Благородната Текла бе казала, че съм „много мило момче“ и една част от мен ми нашепваше, че дори да успеех въпреки нищожните шансове, аз щях все пак да си остана просто едно много мило момче. По онова време все още си мислех, че това има някакво значение.

 

 

На следващата сутрин учителят Гурлойс ми заповяда да му асистирам при изпълнението на изтезанията. С нас дойде и Рош.

Отключих килията й. Отначало тя не разбра защо сме дошли и попита дали има посетител или е дошла заповед за освобождаването й.

Още преди да отворим вратата на стаята за изтезания, Текла осъзна какво й предстои. Много мъже припадат пред тази врата, но тя се овладя. Учителят Гурлойс я попита учтиво дали желае да й бъде разяснено предназначението на различните механизми.

— Имате предвид само тези, които ще използвате върху мен? — Гласът й трепна леко, но не премина в хлипане.

— Не, всички механизми, които ви се сторят интересни. Някои от тях са толкова стари, че вече почти не се употребяват.

Текла се огледа, преди да отговори. Изпитната зала — нашето работно помещение — не е разделена на килии. От пода до тавана, подобно на колони, се извисяват цилиндрите на древни двигатели, а между тях са разположени всевъзможните инструменти и уреди на нашия мистериозен занаят.

— Механизмът, който ще използвате в моя случай… и той ли е много стар?

— Той е най–свещеният от всички — отвърна й учителят Гурлойс. После изчака Текла да каже още нещо, но тъй като тя не промълви и дума повече, продължи с представянето на механизмите. — Хвърчилото вероятно ви е познато, всички са чували за него. Механизмът зад него, ето там… Ако се приближите още малко, ще го видите по-добре… този механизъм наричаме „Апаратус“. Предназначен е за изписването на всевъзможни букви, думи или знаци върху плътта на затворника. Рядко го използваме. Преди е стоял в Стария двор, но вещиците се оплаквали и кастеланите ни заставили да го пренесем тук. Това е било преди около век.

— Кой са тези вещици?

— Боя се, че не разполагаме с време за подобни отклонения. Севериън би могъл да ви разкаже за тях, след като се върнете в килията си.

Тя ме погледна, сякаш искаше да ме попита „Наистина ли ще мога да се върна там?“, а аз се възползвах от факта, че учителят не ме вижда, и стиснах ледената й ръка.

— Ето там…

— Чакайте. Имам ли някакъв избор? Има ли някакъв начин да ви убедя да… направите едно нещо вместо друго?

Гласът й беше все още твърд, но по-слаб от преди.

Гурлойс поклати глава.

— Ние нямаме думата по въпроса, господарке. Вие също. Изпълняваме нарежданията, които сме получили, не правим нищо в повече, не спестяваме нищо и не променяме нищо. — Смутен, той прочисти гърлото си. — Следващият механизъм е интересен, струва ми се. Наричаме го „Огърлицата на Алуин“. Затворникът бива прикрепен към стола, а към плаващата кост на гърдите му бива нагласен един много чувствителен показалец. Оттук нататък всеки път, когато си поеме въздух, веригата около врата му се затяга, което означава, че колкото по-често си поема дъх, толкова по-трудно става дишането му. На теория това може да продължи вечно, с много малки вдишвания и съвсем леко затягане на веригата.

— Колко ужасно. А какво е това отзад? Онази плетеница от кабели и голямото стъклено кълбо над масата?

— О! — възкликна учителят Гурлойс. — Наричаме го „Новаторът“. Обектът ляга ето тук. Легнете, ако обичате, господарке.

Текла замръзна за миг на мястото си. Тя беше по-висока и от трима ни, но страхът правеше ръста й да изглежда незначителен.

— Ако не легнете доброволно — продължи учителят Гурлойс — пътуващите братя ще трябва да ви принудят със сила да го сторите. Това не би ви харесало, нали, господарке?

— Мислех си, че ще ми покажете всички механизми? — прошепна Текла.

— Само докато попитате за този тук, господарке. За нас е по-добре мозъкът на затворника да е зает с нещо друго. Сега легнете, ако обичате. Повече няма да ви моля.

Тя легна веднага, бързо и грациозно, точно по начина, по който я бях виждал толкова пъти да се отпуска върху нара си. Коланите, с които двамата с Рош я привързахме към масата, бяха толкова стари и износени, че се замислих дали ще я удържат.

Трябваше да разгънем няколко кабела от единия до другия край на изпитната зала и да нагласим реостатите и магнитните регулатори на приспособлението. Старинните датчици светнаха по контролния панел като кървавочервени очи и помещението се изпълни със звук, подобен на жуженето на гигантско насекомо. Древният двигател на кулата оживя за броени секунди. Един от висящите свободно кабели пропука няколко пъти и около бронзовия му накрайник се появи синкаво сияние.

— „Мълнията“ — каза учителят Гурлойс, докато наместваше кабела на нужното място. Имаше и друго наименование, но съм го забравил. Както и да е. Накратко, „Новаторът“ се задейства от мълния. Това, разбира се, не означава, че ще бъдете ударена от мълния, господарке. Просто механизмът се задейства от нея.

— Севериън, натисни онази ръчка и я задръж, докато тази игла дойде дотук. — Един от кабелите, който само преди миг беше студен като змия, вече се бе затоплил.

— Какво причинява?

— Не бих могъл да опиша усещането, господарке. Видите ли, аз лично не съм го изпитвал никога. — Пръстът на Гурлойс натисна едно копче и ярка светлина, която обезцвети всичко в обсега си, окъпа тялото на Текла. Тя изкрещя. През целия си живот съм слушал крясъци, но този беше най-болезненият, макар и далеч не най-силният. Стори ми се, че продължи безкрайно.

Когато светлината изгасна тя беше вече в безсъзнание. Очите й бяха отворени, втренчени нагоре, но тя изглежда не виждаше ръката ми, нито пък усети докосването ми. Дишането й беше немощно и забързано.

— Ще изчакаме ли, докато отново е в състояние да върви? — попита Рош.

Видно беше, че носенето на толкова висока жена му се е сторило непосилно.

— Вдигнете я веднага — каза учителят Гурлойс и ние я изнесохме от залата.

След като свърших работата си за деня, отидох до килията й, за да я видя. Текла беше в пълно съзнание, макар да не можеше все още да се изправя.

— Би трябвало да те мразя — каза тя.

Трябваше да се наведа над нея, за да доловя думите й.

— Разбирам — отвърнах й аз.

— Но не те мразя. Не заради теб самия… Ако намразя и последния си приятел, какво ще ми остане тогава?

Не виждах какво бих могъл да й отвърна и затова замълчах.

— Знаеш ли какво точно изпитах? Трябваше да мине доста време, преди да успея да си помисля отново за него.

Дясната й ръка се привдигаше едва-едва към очите. Улових я и я задържах.

— Стори ми се, че срещнах очи в очи най-жестокия си враг, нещо като демон, и това бях самата аз.

Раната на главата й кървеше. Почистих я и сложих чист тампон. Знаех, че скоро ще заздравее. В едната си ръка стискаше няколко черни, лъскави къдрици.

— Оттогава не мога да контролирам ръцете си… Мога само когато се концентрирам върху това, което искам да направя с тях, но ми е ужасно трудно и бързо се уморявам. — Главата й се килна настрани и от устните й се стече кървава струйка. — Непрекъснато се ухапвам някъде. Хапя устните си, бузите, езика си. Веднъж ръцете ми се опитаха да ме удушат и тогава си помислих, Господи, ще умра. Но само загубих съзнание, а ръцете ми явно са отмалели, защото се свестих. Точно като онази машина, нали?

— Огърлицата на Алуин.

— И дори по-лошо. Собствените ми ръце се опитват да извадят очите ми, да оскубят клепките ми. Ще ослепея ли?

— Да — казах аз.

— Колко ми остава да живея?

— Около месец, може би. Онова нещо във вас, което ви мрази, ще отслабва заедно с вас. Демонът, който ви е обладал, се храни от вашата енергия. Накрая ще умрете заедно.

— Севериън…

— Да?

— Разбирам — каза тя. — Това е нещо от Еребус, от Абая, подходящ компаньон за мен. Водалус…

Наведох се още, но не можах да чуя нищо. Накрая казах:

— Опитах се да ви спася. Исках да го направя. Откраднах нож и прекарах цялата нощ в очакване на подходяща възможност, но само учителите могат да изведат затворник от килията му и щеше да ми се наложи да убия…

— Приятелите си.

— Да, приятелите си.

Ръцете й се размърдаха отново и кръвта текна от устата й.

— Ще ми донесеш ли този нож?

— У мен е — казах аз и го измъкнах изпод наметалото си.

— Изглежда остър.

— Остър е — казах аз. — Знам как да наточа добре едно острие и доста се постарах. — Това беше последното нещо, което казах. После сложих ножа в дясната й ръка и излязох.

Знаех, че волята й няма да успее да удържи на изпитанието. Все още можех да се върна бързо в килията и да го прибера. Никой нямаше да разбере за моето малко предателство и аз щях да продължа живота си като член на братството.

Не чух предсмъртния й хрип. Просто стоях загледан във вратата на килията, докато през процепа се стече кървава вадичка. После отидох при учителя Гурлойс и му казах какво съм направил.