Серия
Книга за новото слънце (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Shadow of the Torturer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

32
Представлението

Малко след като невероятното видение се стопи във въздуха, аз най-неочаквано осъзнах, че съм влюбен в Доркас. Двамата заслизахме по пътеката, която открихме кой знае защо точно на върха на хълма. Мракът бавно ни поглъщаше. Мислите ни бяха заети изцяло от загадъчната сграда, но душите ни се бяха вплели една в друга без всякакви задръжки. Видението бе оставило у нас усещането, че през онези няколко кратки секунди сме били застанали пред врата, която никога преди не е била отваряна, но и никога повече няма да се отвори.

Нямах никаква представа къде точно се намираме или в каква посока вървим. Помня само, че когато се спуснахме по склона в неговото подножие открихме извит като дъга мост, който пък ни отведе до друга пътека. Близо миля вървяхме покрай някаква странна на вид, неумело скована дървена ограда. Почти не говорехме за себе си. Обсъждахме единствено чудото, което бяхме видели, и гадаехме какъв би могъл да бъде смисълът му.

Когато вечерта потеглихме от крепостта в Несус аз все още не гледах на Доркас като на приятен събеседник и желана спътница. В края на нашето пътуване тя се бе превърнала за мен в жената, която обичах повече от всичко на света. Не че любовта ми към Текла бе намаляла, просто чрез Доркас обичах Текла още повече от преди, а мисля, че и Доркас я обичаше не по-малко, заради онова, която тя означаваше за мен.

— Мислиш ли — попита ме тя — че някой друг го е видял, освен нас?

Не бях се замислял за това, но казах, че макар видението да бе продължило само няколко мига, то все пак се бе появило над един от най-големите градове и дори милиони от жителите му да не са успели да го видят, то поне няколко десетки хиляди бе трябвало да са го сторили.

— А не е ли възможно, това да е било видение, предназначено само за нас двамата?

— Никога преди не съм имал видения, Доркас.

— Аз пък не си спомням дали съм имала или не. Когато се опитам да си припомня времето преди мига, в който ти помогнах да се измъкнеш от езерото, ме спохожда единствено мисълта, че преди това и аз съм била във водата. Всичките ми спомени сякаш са се пръснали на хиляди малки парченца. Веднъж например ми се яви образът на напръстник, поставен върху парче кадифе, а друг път чух само лая на някакво малко кученце. Но летяща сграда виждам за пръв път в живота си. Нямам никакви спомени за нещо подобно.

Думите й ме накараха да се замисля за копието на бележката, и така си спомних за кафявата книга, която лежеше редом с него в пътната ми чанта. Попитах Доркас дали не иска да види книгата, която някога бяхме чели заедно с Текла, щом поспрем за почивка.

— Да — отвърна ми тя. — Но едва когато седнем отново край разпален огън като онзи в странноприемницата.

— Изведнъж си спомних за нещо, което съм чел в нея. Чувала ли си някога за ключа към Вселената?

Тя се засмя тихо.

— Не, Севериън. Трудно може да се очаква от човек, който си спомня само собственото си име, да знае нещо за тайните на Вселената.

— Не, нямах предвид някакви истински знания. Аз също не бих могъл да се похваля с нещо подобно. Исках по-скоро да разбера дали някога си чувала, че Вселената си има свой таен ключ? Някакво изречение или тайна дума, предавана от поколение на поколение сред посветените…

— Бебетата знаят тази дума — каза Доркас. — Знаят я още преди да са се научили да говорят, но я забравят, преди да се научат. Поне така са ми казвали.

— Да, нещо такова. Кафявата книга е сборник с митове от миналото и в нея има цял раздел, в който се разказва за ключовете към Вселената. Двамата с Текла, често четяхме за тях и ги обсъждахме. Единият от тези ключове гласеше, че каквото и да се случи, то има три значения. Първото значение е „практическото“. Например — „Една крава откъсва стиска трева и започва да я дъвче.“ Тревата е истинска и кравата също, а това значение, макар и елементарно на пръв поглед, е също толкова важно, колкото и останалите две. Второто значение е отражението на света, заобикалящ събитието. Всеки обект е в неразривна връзка с останалите и така ние можем да научим много за един обект чрез отражението му върху другите обекти. Това значение е овладяно до съвършенство от гадателите.

— А третото значение? — попита Доркас.

— Третото значение учените наричат „транссубстанциално“. Тъй като всички обекти във Вселената са творение на Първосъздателя и всички те са добили живота си от неговите ръце, те до един би трябвало да са израз на неговата воля и следователно да отразяват една по-висша реалност.

— Искаш да кажеш, че това, което видяхме, е знак?

Поклатих глава.

— Книгата казва, че всичко е знак. Онази дървена ограда беше знак, начинът, по който дърветата се бяха надвесили над нея, също. Но е вярно също така, че някои знаци могат да изразяват третото значение по-пълно от други.

Изминахме около стотина крачки, без никой от нас да каже нещо.

После Доркас рече:

— Ако онова, което казва книгата на благородната Текла е вярно, тогава хората виждат всичко на обратно. Ние видяхме как една огромна сграда изскочи над града и после пропадна в нищото, нали така?

— Аз я видях, когато вече бе увиснала над града. Наистина ли видя как тя изскочи?

Доркас кимна. Косата й проблясваше на меката лунна светлина.

— Струва ми се, че онова, което ти наричаш трето значение, е съвсем ясно. Второто значение е по-трудно за откриване, а първото, което изглежда най-елементарно, е пълна загадка.

Тъкмо се канех да й кажа, че разбирам какво има предвид, поне за първото значение, когато в далечината се разнесе приглушено трополене.

— Какво беше това? — възкликна Доркас, и взе ръката ми в своята малка, топла длан. Усещането беше много приятно.

— Не знам, но мисля, че дойде откъм ей онази горичка.

Тя кимна.

— Сега пък на мен ми се причуват гласове.

— Значи слухът ти е по-добър от моя.

Трополенето прозвуча отново, този път по-силно и по-продължително. Може би просто защото се бяхме приближили, ми се стори, че виждам как снопчета светлина пробиват между дънерите на дърветата, оформили младата горичка пред нас.

— Ето там! — каза Доркас и посочи нещо в северния край на горичката. — Това не може да е звезда. Прекалено ярка е и е прекалено ниско. Освен това се движи твърде бързо.

— Струва ми се, че е фенер. Закачен на фургон, вероятно, или пък носен в ръка.

И отново онова трополене. Този път се сетих откъде идва. Някой биеше барабан. Вече можех да различа, макар и едва-едва, няколко гласа. Един от гласовете обаче се долавяше съвсем ясно, защото тембърът му беше по-дълбок от този на барабана и почти толкова силен.

Заобиколихме ръба на горичката и аз видях около петдесетина души, събрани около малка платформа. На нея, осветен от трепкащата светлина на факлите, бе застанал един гигант, стиснал барабан под мишницата си.

От дясната му страна стоеше друг, далеч по-нисък мъж в богати одежди, а от лявата почти гола жена с най-красивото тяло, което някога бях виждал.

— Всички са тук — казваше дребният мъж високо и забързано. — Всички са тук. Какво очаквате да видите? Любов и красота? — Той посочи жената. — Сила? Смелост? — Мъжът махна с пръчицата си към гиганта. — Измами? Мистерии? — Той потупа собствените си гърди.

— Пороци? — Той отново посочи гиганта. — Но погледнете насам, вижте кой е дошъл току-що! Това е нашият общ враг Смъртта, който винаги идва рано или късно.

— Той посочи към мен и цялата публика се извърна, за да ме види.

Това бяха доктор Талос и Баландерс, тях трудно можеше да ги обърка човек. Колкото до жената, стори ми се, че никога не съм я виждал.

— Смъртта! — каза доктор Талос. — Смъртта дойде. През последните два дни се съмнявах в теб, стари ми приятелю, а би трябвало да те познавам по-добре.

Очаквах зрителите да се засмеят и да загримасничат, но те не го. Няколко от тях почнаха да си шепнат нещо, а други свиха средния и безименния пръст на ръката си и посочиха към земята. В дланта на жената блесна медна монета.

— И кого е довел той със себе си? — Доктор Талос наведе факела си напред, за да ни огледа по-добре. — Невинността, струва ми се. Да, това е невинността. Сега всички са тук! Представлението ще започне след миг-два и няма да е за хора със слаби сърца. Никога през живота си не сте виждали нещо подобно. Никога! Вече всички са тук.

Красивата жена бе изчезнала. Магнетизмът на доктора беше толкова силен, че дори не забелязах кога бе станало това.

 

 

Ако трябваше сега да опиша представлението на доктор Талос, то моят разказ сигурно би предизвикал само объркване. А ако уточня какво беше неговото въздействие върху публиката, вие най-вероятно няма да ми повярвате. В тази драма, двама, от чиито изпълнители дори не подозираха за ролите си, на сцената се появяваха огромни армии, свиреха оркестри, валеше сняг, Ърт потръпваше, разтърсван от подземни трусове. Доктор Талос жонглираше с въображението на своите зрители с помощта на живия си, увлекателен разказ и няколко прости, но ефектни сценични машинарии — сенки, хвърляни върху екрани, холографски образи, записани звуци, отражатели и огледала и още няколко подобни хитринки. Като цяло, съдейки по въздишките, възклицанията и коментарите на публиката, ефектът беше просто зашеметяващ.

И въпреки всичко представлението на доктор Талос не постигаше целта си, защото неговата амбиция беше да общува с публиката, да успее да разкаже с прости думи една величава легенда. Боя се, че дори никой от нас, които се разхождахме по сцената и изговаряхме по някоя реплика, когато той ни дадеше знак, не успя да схване неговия разказ в пълнота. Идеята, както сам докторът каза по-късно, можела да бъде изразена единствено чрез биене на камбани и топовни гърмежи, или пък чрез ритуални обреди и танци. Все пак накрая се оказа, че дори подобни изразни средства не биха помогнали. Имаше една сцена, в която доктор Талос и Баландерс се биха, докато от лицата им потече кръв. Имаше и друга сцена, в която Баландерс търсеше уплашената до смърт Йолента (така се казваше най-прекрасната жена на света) в някакво тайно, подземно помещение, за да седне накрая върху раклата, в която тя се бе скрила. Във финалната сцена аз стоях в центъра на подиума и водех съдебно дирене, а Баландерс, Йолента и Доркас бяха завързани към различни уреди за разпит. Аз трябваше да подложа всеки от тях на доста странни (и доста безсмислени) мъчения. Нямаше как да не забележа колко заплашително започна да мърмори публиката, докато се подготвях уж да изкълча краката на Доркас. В това време, без аз да се усетя, Баландерс вече беше на път да се освободи от машината. Няколко жени изпищяха, когато веригите му издрънчаха по пода. Огледах се, за да получа нови инструкции от доктор Талос, но той вече се беше освободил като по чудо и тъкмо се приближаваше към публиката.

— Жива картина! — извика той.

Аз замръзнах, тъй като вече бях научил какво означава това.

— Мили хора — продължи докторът — вие всички проследихте нашето представление с трогателно внимание. Сега ни отделете част от товара на кесиите си, тъй както ние ви отделихме от времето си. В продължението на пиесата ще видите какво се случи, след като чудовището успя да се освободи. — Доктор Талос бе протегнал към зрителите високата си шапка и аз чух как в нея звъннаха няколко монети. Недоволен от резултата, той тръгна сред хората. — Не забравяйте, че след като се освободи, нищо няма да може да му попречи да изпълни своите брутални въжделения. Не забравяйте, че аз, неговият мъчител, все още съм вързан и изцяло завися от волята му. Не забравяйте, че все още не сте научили — благодаря ви, господине — на кого всъщност принадлежи тайнствената фигура, чийто силует контесата видя през спуснатите завеси. Благодаря ви. Хайде, вие бяхте така щедри с вашето внимание. Сега ви молим само да не бъдете твърде благоразумни, когато бъркате в кесиите си. Някои от вас вече оцениха по достойнство нашето изкуство, но ние няма да изиграем продължението само пред няколко души. Къде са лъскавите асимита, които вече трябваше да лежат на дъното на моята шапка? Не може няколко души да плащат за мнозинството! Ако са ви свършили асимитата, нека тогава да са орикалки. Ако ли пък не ви се намират и орикалки, сигурно поне някой нещастен аес се търкаля из джобовете ви!

Накрая необходимата сума беше събрана и докторът пъргаво се озова на мястото си върху машината за мъчения. Баландерс изрева страховито и протегна дългите си ръчища, за да ме сграбчи и така позволи на публиката да забележи втората, все още здрава верига, която продължаваше да го удържа на безопасно разстояние.

— Погледни го — каза ми доктор Талос шепнешком. — После размахай факела си срещу него.

Аз се престорих, че едва забелязвам освободилия се Баландерс и бързо измъкнах един от факлите, които ни служеха за осветление. Пламъкът се люшна, изпращя и леко промени цвета си.

— Не! Не! Назад! — извиках, след като доктор Талос ми подхвърли следващата реплика.

Баландерс ми отвърна с още по-смразяващ рев. Той опъна веригата така, че декорите започнаха да скърцат, устата му блъвна кълба дим, а от ъгълчетата й се стече противна на вид слуз, която започна да капе по дрехите му. Някой от публиката извика и тогава веригата се скъса с металически плясък. Лицето на гиганта бе придобило наистина зловещ вид и аз заотстъпвах, опитвайки се вече не да го задържа, а само да се предпазя от евентуална атака. Но още преди да направя и няколко крачки, той вече бе успял да изтръгне факлата и да ме повали на пода.

Надигнах леко глава само за да видя как Баландерс грабна още един факел и тръгна с гръмовни стъпки към публиката. Виковете на мъжете заглушиха женските крясъци. Станах бързо и хукнах към Доркас, за да се скрием заедно в близките храсти. Пътьом хвърлих един поглед на доктора, който доволно се усмихваше, докато за пореден път се освобождаваше от веригите си.

— Много добре! — извика той. — Наистина стана много добре. Хайде, върни се, Баландерс. Нали не искаш да ни оставиш в мрака. — После се обърна към мен: — Е, как ти се хареса сценичният ти дебют, господин Инквизитор? За начинаещ, при това без всякакви репетиции, ти се справи съвсем прилично.

Успях да кимна.

— Освен когато Баландерс те събори. Той трябваше да се сети, че не знаеш как се пада в подобни случаи. Баландерс си има своите дарби, но досетливостта не е измежду тях. Имам известно допълнително осветление зад сцената. Двамата с Невинност можете да ми помогнете да го задействаме.

Въпросното „допълнително осветление“ се оказаха още няколко факела, които обаче, макар и използвани, свършиха добра работа. На тяхната светлина изтарашихме набързо опразнената от публиката поляна.

— Парите в тази шапка са нещо сигурно — заобяснява доктор Талос — но както сами виждате, с тях не се изчерпват приходите ни. Какво ли не сме намирали на поляната след представление. Прасенца сукалчета. Зеленчуци. Обувки и дори дамско бельо. Веднъж намерихме бастун с позлатена дръжка, който естествено се полагаше по право на мен. А, да не повярваш, ето ви и цяла-целеничка рокля — и докторът размаха дрехата над главата си като доказателство. — Тъкмо нашата Йолента ще има с какво да прикрие утре своите прелести.

— Ако ще отсядаме в някой хан — обади се не особено възторгнатата Йолента — по-добре да тръгваме още сега, докторе. Страшно съм уморена.

Можех да кажа същото и за себе си.

— Хан ли? Какво престъпно пилеене на средства. Нека ти сведа обстановката, скъпа моя. Най-близкият хан би трябвало да е в най-добрия случай поне на една миля. Което ще рече, че двамата с Баландерс едва ли ще успеем да замъкнем реквизита дотам преди разсъмване, дори ако нашият скъп Ангел на мъченията бъде така добър да ни помогне.

Баландерс изгрухтя утвърдително и после размаза с тока на огромния си ботуш някаква отровна гадина, плъзнала из тревата.

Доктор Талос разпери ръце така, сякаш се канеше да прегърне Вселената.

— От друга страна, скъпа моя, тук, под звездите, ние всички ще можем да получим най-благодатния, при това безплатен подслон, за който бихме могли да мечтаем. Студът е тъкмо толкова резлив, колкото да ни накара да се загърнем по-плътно в наметките си, за да се насладим по-пълно на топлия уют, с който те ни даряват. Въздухът е сух, което ще рече, че едва ли ще ни изненада дъжд. Тук ще устроим нашия лагер и утре ще потеглим напред към нови приключения, докато денят е все още млад.

— А как стоят нещата с провизиите? — попитах аз. — Двамата с Доркас сме много гладни.

— Проблемът ви е решен — заяви жизнерадостно докторът. — Баландерс тъкмо откри кошница с продукти.

Някои от нашите зрители, вероятно фермери, явно бяха посетили представлението на връщане от пазара. В кошницата се намери по нещо за всекиго и ние успяхме да утолим що-годе глада си. Доктор Талос не хапна дори троха и каза, че просто иска да постои край огъня, докато му се приспи, след което ще отиде да дремне на трона на Самодържеца.