Серия
Книга за новото слънце (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Shadow of the Torturer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

16
Вехтошарският магазин

Вървях по улиците на все още спящия Несус, когато за пръв път ме обзе с пълна сила онова тягостно чувство, което щеше да ме мъчи често за в бъдеще. Докато бях затворен в Цитаделата, мисълта за огромното прегрешение, което бях сторил, и за изкуплението, което смятах, че ще получа съвсем скоро от ръцете на учителя Гурлойс, явно бе успявала да приглуши това усещане. През изминалия ден, когато поех нагоре по реката, бе ми помогнало пък опиянението от новопридобитата свобода. Но онази сутрин нищо на света не можеше да заглуши болката от загубата на Текла. Всяко трепване на сенките ми напомняше за косата й, всяко бяло петънце — за абаносовата й кожа. Едва успях да устоя на порива да хукна обратно към Цитаделата, за да проверя дали тя все още не е в килията си, зачетена в някоя от любимите си книги.

Седнахме в едно кафене, чийто масички бяха наредени направо върху тротоара. Все още беше твърде рано и движението по улицата беше достатъчно спокойно. На ъгъла лежеше някакъв човек и по всичко личеше, че не е в съзнание. Доктор Талос го пребърка, но остана с празни ръце.

— Сега — каза той дълбокомислено — трябва да си напрегнем главите. Налага се да измислим план.

Сервитьорката ни донесе три чаши мока и Баландерс веднага си придърпа една от тях, погледна я за миг и разбърка кафеникавата течност с исполинския си показалец.

— Приятелю Севериън, май ще трябва да те въведа в нашата ситуация. Двамата с Баландерс — той е моят единствен пациент — сме родом от областта около езерото Диутурна. Нашият дом изгоря и тъй като се нуждаехме от известна сума пари, за да го ремонтираме, ние решихме да тръгнем на път. Моят приятел е човек с невероятна сила. Събираме тълпата, той потрошва няколко дебели греди, вдига десетина мъже наведнъж, след което аз продавам своите лекове. Дребна работа, ще кажеш ти. Но това не е всичко. Аз съм написал пиеса. Когато ситуацията е предразполагаща, двамата с Баландерс изиграваме някои избрани сцени от пиесата и дори провокираме зрителите да се включат в изпълнението. По този начин успяваме да си набавим някои нужни вещи и провизии. Е, друже мой, ти спомена, че си тръгнал на север, а от това къде те заварих тази сутрин, стигам до извода, че също като нас имаш известни финансови затруднения. Мога ли в такъв случай да ти предложа съдружие?

Баландерс, който изглежда бе схванал само първата част от тирадата на своя спътник, каза бавно:

— Не е напълно разрушена. Стените са от камък, много здрав камък. Само някои от опорните греди изгоряха.

— Абсолютно вярно. Възнамеряваме да възстановим това старо уютно обиталище. Но дилемата ни е следната. Нашето турне е почти преполовено, а събраните средства все още са твърде недостатъчни. Затова ти предлагам…

Сервитьорката, млада жена с разпусната коса, се приближи с поднос, на който носеше купа с овесена каша за Баландерс, плодове и хляб за мен и парче сладкиш за доктора.

— Какво привлекателно момиче! — възкликна той.

Тя му се усмихна.

— Ще поседнеш ли при нас? Изглежда засега сме единствените ти клиенти.

След като хвърли един бърз поглед към кухнята, тя сви рамене и си изтегли един стол.

— Можеш да си похапнеш от това. Аз ще бъда твърде зает с приказки, за да ям едновременно толкова сух сладкиш. Пийни си и от моката, стига да не те притеснява, че ще пием от една и съща чаша.

— Сигурно си мислите, че той ни позволява да се храним тук безплатно, но грешите. Кара ни да си плащаме всичко на редовна цена.

— О! В такъв случай ти не си дъщеря на собственика. Боях се, че може да си. Или пък негова съпруга. Как не го е срам да държи такова прекрасно цвете неполято?

— Работя тук само от месец. Бакшишът е всичко, което получавам за труда си. Да вземем вас тримата, например. Ако не ми оставите нещо, ще излезе, че просто съм ви прислужвала безплатно.

— Така си е, така си е! Но я да те попитам нещо друго. Да речем, че ние ти дадем някой скъп подарък. Ще откажеш ли да го приемеш? — Доктор Талос се приведе бавно към нея, докато изричаше последната си фраза. Изведнъж ми се стори, че той поразително прилича на лисица (което не беше чак толкова странно предвид огненочервения цвят на косата му) и то на не каква да е лисица, а на препарирана. От онези, които си изкарват прехраната като копачи. Чувал съм, че където и да забиеш по-дълбоко лопата, със сигурност ще се натъкнеш на някакви останки от миналото — счупени предмети, ръждясали железа. Книжниците пък твърдят, че онзи пясък, който художниците наричат полихром (тъй като в прозрачната му белота се съдържат ведно всички цветове), всъщност не е никакъв пясък, а просто натрошен остатък от материала, който древните са използвали за направата на прозорците си. И ако под реалността, която възприемаме, има и други, невидими слоеве, досущ като историческите пластове, погребани под почвата, по която вървим, то тогава как ли изглеждат тези други слоеве на реалността? Лицето на доктор Талос беше лицето на лисица, окачена като трофей на стената, затова ми се стори изумително колко реалистични бяха мимиките му, как по носа и челото му пробягваха сенки, които отчитаха настроението и интонацията му. — Ще откажеш ли? — повтори въпроса си докторът, а аз тръснах глава, сякаш за да се отърся от унеса.

— Какво имаш предвид? — поинтересува се жената. — Единият от вас е палач. Смъртта ли е този ценен подарък? Самодържецът, чиято мъдрост грее по-ярко от слънцето, защитава своите поданици.

— Смърт? О, не! — Доктор Талос се засмя. — Не, скъпа моя. Смъртта е нещо, което всеки от нас притежава по рождение. Всеки от нас. Как можем да те дарим с нещо, което само ти притежаваш? Подаръкът, който ще ти предложим, е красотата, заедно с известността и богатството, които произтичат от нея.

— И да продавате нещо, аз нямам пари, за да го купя.

— Да продаваме ли? В никакъв случай! Нещо повече, ние ти предлагаме нова работа. Аз съм драматург, а тези двама първенци са актьори. Никога ли не ти си е искало да се качиш на сцена?

— Значи правилно ми се е сторило, че изглеждате странно вие тримата. Още от пръв поглед.

— Нужна ни е жена с голям талант и ти би могла да опиташ късмета си, стига да искаш. Имай предвид, че нямаме време за губене и освен това едва ли някога ще се появим тук отново.

— Дори да стана актриса, това няма да ме направи по-красива.

— Аз ще те направя красива, тъй като си ни нужна като актриса. Това е едно от уменията ми. — Талос се изправи. — Сега или никога. Ще дойдеш ли с нас?

Сервитьорката също се изправи, без да сваля очи от лицето му.

— Трябва да отида до стаята си…

— Какво би могла да вземеш оттам, освен дрипи и боклуци? А аз трябва да ти придам блясък, да те науча на репликите и всичко това за един ден. Нямам време за чакане.

— Дайте ми парите за закуските си и ще отида да кажа на съдържателя, че напускам.

— Глупости! Като член на нашата трупа ти трябва да си загрижена за икономисването на парите, нужни за ушиването на твоите костюми. Да не говорим, че ми изяде сладкиша. Плати си го сама.

Тя се поколеба за миг.

— Можеш да му се довериш — каза Баландерс. — Докторът си има свои собствени възгледи за света, но за сметка на това лъже по-малко, отколкото би могъл да предположи човек.

Плътният провлачен тембър изглежда я убеди окончателно.

— Добре — каза тя. — Идвам с вас.

Броени секунди по-късно, ние вече се бяхме отдалечили поне на четири улици от кафенето и продължавахме да подминаваме със забързана крачка все още затворените магазини на търговския квартал. След като набрахме нужната преднина, доктор Талос заяви:

— А сега, скъпи приятели, трябва да се разделим. Аз ще посветя времето си на лустросването на тази прекрасна девойка. Ти Баландерс ще отидеш да прибереш мизерните ни декори и останалото ни имущество от хана, в който се срещнахме със Севериън. Надявам се всичко да мине гладко. Севериън, предстои ни представление, при Кръста на Ктесифон. Знаеш ли къде се намира?

Кимнах, макар да нямах никакво представа. Всъщност нямах никакво намерение да се присъединявам към тях.

Доктор Талос се отдалечи в неизвестна посока, следван от бившата сервитьорка и аз останах сам с Баландерс на пустата улица. Нямах търпение и той да ми се махне от главата, затова го попитах къде смята да отиде. Последва разговор, който ми заприлича повече на диалог с каменен монумент.

— Край реката има един парк, в който може да се спи през деня, но не и през нощта. Ще стана по здрач и ще отида да прибера вещите ни.

— На мен май не ми се спи. Ще поразгледам града.

— Ами тогава ще се видим при Кръста на Ктесифон.

Не знам защо, но ми се стори, че той е усетил какви са намеренията ми.

— Да — казах аз. — Разбира бе.

Погледът му беше празен като на впрегатен вол. Той се обърна бавно и с широки крачки се запъти към Гиол. И тъй като паркът на Баландерс явно се намираше някъде на изток, а докторът бе отвел сервитьорката в западна посока, аз реших да продължа на север към Тракс — градът без прозорци.

Междувременно, Несус — вечният град (градът, който никога не бях напускал, но почти не познавах) се разстилаше във всички посоки, докъдето поглед стига. Вървях по широка, павирана улица, без да ме е грижа дали е второстепенна пресечка или пък главен булевард на квартала. От двете й страни имаше добре поддържани тротоари, а по средата — тесен остров, който отделяше платното за движение в северна посока от това за движение в южна.

Отляво и отдясно се извисяваха сгради, сякаш поникнали от земята като засадени твърде нагъсто растения, борещи се за жизнено пространство. Нито една от сградите нямаше размерите на голямата крепост нито пък изглеждаше древна колкото нея. Нямаше и сгради със стени от метал като кулата Матачин. И все пак Цитаделата не можеше да се сравнява с пъстротата и оригиналността на градските постройки. Както и в другите части на града, които бях разгледал вече, първите етажи бяха заети обикновено от магазини. Имаше сгради с най-различно предназначение — седалища на гилдии, арени, консерватории, странноприемници, лазарети, параклиси, хранилища, лудници, манифактури, църкви, мелници, погребални домове, кланници, столове и игрални домове. Тяхната архитектура беше повлияна от предназначението им и свидетелстваше за сблъсъка на хиляди противоречащи си вкусове. Над покривите се извисяваха кули и минарета, открояваха се овалните профили на кубета, остъклени куполи и ротонди. От оцветените в най-различни тоналности стени се спускаха всевъзможни стълбища, стръмни или пък по-полегати. Някои от фасадите бяха опасани от балкони, хвърлящи сянка върху градини с цитрусови дръвчета.

Бях се захласнал окончателно по морето от розов и бял мрамор, червен сардоникс, синьо-зелени, кремави и черни тухли, зелени и жълти греди, когато мярнах случайно постовия до портала на една казарма и тутакси си спомних за обещанието, което бях дал предишната вечер на офицера от охраната. И тъй като имах малко пари, а през нощта несъмнено щеше да ми се наложи да преспя загърнат в плаща на братството, реших да си потърся някаква мантия от евтин плат, която да мога да постеля по-напред на земята. Магазините тъкмо отваряха, но облеклата, които се предлагаха там, бяха или прекалено малки, или прекалено скъпи за мен.

Мисълта да заработя нещо с помощта на новопридобития си занаят още преди да съм стигнал до Тракс, ми се струваше крайно неприемлива. Струваше ми се, че в този град инквизиторските услуги едва ли са толкова търсени, пък и никак не ми се щеше да се запознавам с онези, които биха могли да ме наемат. Мислех си, не за дълго, че трите асимита, орикалките и аесите в джоба ми, ще са ми достатъчни, за да достигна крайната цел на пътуването си. Освен това нямах ни най-малка представа какво бих могъл да заработя като инквизитор. Затова подминавах лъскавите магазини, без дори да забавя крачка, а на повечето витрини хвърлях само по няколко бегли погледа.

Скоро друг вид стоки привлякоха неустоимо вниманието ми. Макар че по онова време все още не знаех за това, лятната кампания тепърва предстоеше и наемниците бяха тръгнали, за да попълнят снаряжението си. Магазините бяха претрупани с къси наметки, седла с бронирана предпазна мида за слабините на коня, червени войнишки барети, флагове за сигнализация, изработени от сребърно фолио, нормални лъкове, къси лъкове за ездачи, всевъзможни кинжали и мечове. Докато живеех в Цитаделата, неведнъж бях изпитвал лека завист към кадетите от една от съседните кули, но при вида на бляскавите униформи, чизми и портупеи просто ми се прииска и аз да замарширувам сред стройните редици на някой военен парад и оттам да се впусна направо във вихъра на битката.

И тъкмо когато почти бях забравил какво съм тръгнал да търся, от един от близките, все още затворени магазини излезе млада жена на около двайсет или малко повече и започна да навива ролетката на витрината. Беше облечена с брокатена рокля, която някога сигурно бе представлявала изумителна гледка, но сега беше избеляла и окъсана, и докато гледах стройното й тяло, игрив слънчев лъч освети една от многобройните дупки по плата, близо до талията, за да разкрие късче бледозлатиста плът.

Не мога да опиша страстта, която изпитах, тогава и след това. През живота си съм срещал много по-красиви и по-пищни жени, но чувството, което изпитах към нея, така и не ме споходи втори път. Беше висока на ръст, имаше малко носле, широки скули и онези кафяви, издължени очи, които често вървят в комплект с тях. Виждах я за пръв път в живота си и въпреки това се влюбих в нея със смъртоносна сила.

Естествено отидох при нея. Привличането, което изпитах, беше далеч по-силно от мен. Не знаех какво да й кажа и потръпнах при мисълта, че моят меч и наметалото ми могат да предизвикат ужас у нея. Но тя се усмихна и като че ли се възхити на вида ми. След като така и не успях да кажа нищо в първите няколко мига, непознатата ме попита какво ще желая, а аз й отвърнах, че си търся мантия.

— Сигурен ли си, че ще ти трябва? — Гласът й беше по-дълбок, отколкото бях очаквал. — Имаш толкова хубаво наметало. Мога ли да го докосна?

— Моля, щом искаш.

Тя хвана единия му край и внимателно потърка материята между пръстите си.

— Никога не съм виждала такова черно, толкова тъмно, че човек не може да види гънките по него. Ръката ми сякаш изчезва, когато го доближи. И този меч. Това опал ли е?

— И него ли искаш да докоснеш?

— Не, не. Ни най-малко. Но ако наистина ти трябва мантия… — Тя посочи към витрината и аз за пръв път забелязах, че на нея са окачени износени дрехи от всякакъв вид. — Цените са много ниски. Наистина са изгодни. Сигурна съм, че ако влезеш вътре, определено ще намериш онова, което търсиш.

Отворих скърцащата врата и влязох, но за мое огромно разочарование момичето не ме последва. Интериорът беше доста мрачен и след като се огледах, ми се стори, че разбирам защо непознатата не се е стреснала от вида ми. Човекът, застанал зад тезгяха, имаше по-страховит вид и от инквизитор. Лицето му беше почти като покрит със съсухрена кожа череп, с хлътнали очни кухини, изпити страни и цепка на мястото на устата. Ако не беше помръднал или заговорил, нямаше да повярвам, че е жив човек. Щях да си помисля, че поради някаква странна причина в магазина е изложена мумията на някой от предишните му собственици.