Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Книга за новото слънце (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Shadow of the Torturer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2017)
Корекция
WizardBGR (2018)
Допълнителна корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Джийн Улф

Заглавие: Сянката на Инквизитора

Преводач: Ивелин Иванов

Година на превод: 2001

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-585-269-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/975

История

  1. — Добавяне

19
Ботаническите градини

Слънчевата светлина беше ослепителна. Сякаш прескочихме от полунощ направо към пладне. Около нас се разлетяха малки сламки.

— Така е по-добре — каза Аджиа. — Само да се ориентирам и ще поема отново задълженията си. Мисля, че Адамниевите стъпала са някъде вдясно от нас. През тях минава най-краткият път до площада пред градините. Подай ми пак ръка, Севериън, кракът ми не се е оправил съвсем.

Вървяхме по затревена площ и аз забелязах, че храмът шатра е разположен върху голо поле, обградено от полуукрепени къщи. Моравата граничеше с широка, павирана улица и когато достигнахме до нея, аз попитах отново кои са Пелерините.

Аджиа ме изгледа изпод вежди.

— Извинявай, но трябва да разбереш, че ми е трудно да говоря за посветени девственици на мъж, който току-що ме е видял гола. Макар че при други условия това не би ме притеснило особено. — Тя си пое дълбоко въздух. — Наистина не знам кой знае какво за тях. Все пак в нашия магазин имаме доста от техните дрехи. Затова и попитах веднъж брат си за тях. След това се вслушвах във всичко, което успявах да дочуя за Пелерините. Накратко, те са орден от монахини, както предполагам вече си забелязал. Одеждите им са пурпурни в чест на Новото слънце. Произхождат от някаква древна задруга на земеделци. Сега пътуват из страната с подвижния си храм и успяват някак да съберат достатъчно пари, за да го поддържат. Орденът им претендира да е собственик на най-ценната съществуваща реликва — Нокътя на Миротвореца, тъй че ето ти и още една причина ритуалният им цвят да е наситеночервено — раните оставени от Нокътя.

— Не знаех, че е имал нокти — опитах се да подхвърля с шеговит тон аз.

— Не е истински нокът, нито ръка. Говори се, че става дума за скъпоценен камък. Сигурно си чувал за него. Не разбирам защо са го нарекли Нокътя и се съмнявам, че идеята е дошла от жриците. Но дори самият намек за някаква близост с Миротвореца оправдава изключителната стойност на тази реликва. В края на краищата нашите познания за него са чисто умозрителни — едни признават, а други отричат, че той е установил контакт в далечното минало с нашата раса. Ако Нокътят наистина е онова, за което Пелерините се опитват да го представят, то тогава Миротворецът наистина е живял някога.

Погледът, който ми хвърли една жена, понесла на рамо някакъв съд, ме предупреди, че наскоро купеното наметало се е разместило и вече не прикрива толкова добре моя плащ с опушен цвят. Наместих го набързо и казах:

— Като всички реликви и тази губи стойността си с времето. Дори Миротворецът да се е разхождал по тази земя от плът и кръв, макар и в незапомнени времена, какво значение би могъл да има този „нокът“ за някой друг, освен за фанатиците? Оценявам легендата за Миротвореца като част от нашето свещено минало, но именно тя е по-ценна за мен, а не някакви си реликви или свети мощи.

Аджиа потърка длани, сякаш за да ги стопли под лъчите на слънцето.

— Да речем… Тук трябва да завием, Севериън. Още малко и ще стигнем до основата на стълбите. Ще ги познаеш по статуите на епонимите — консулите. Да речем, че той наистина е бил реална личност. Съвременниците му го описват като Господар на силата, което вероятно значи, че е имал някаква власт над реалността и може би дори над времето. Съгласен ли си?

Кимнах.

— В такъв случай, какво би могло да му попречи да се пренесе от един миг, да речем, преди трийсет хиляди години в онова, което ние наричаме настояще? Мъртъв или не, ако той наистина е съществувал, това означава, че бихме могли да го срещнем след броени минути или пък след седмица, на няколко преки оттук, където и да е в този град.

Достигнахме началото на стълбите. Стъпалата им бяха направени от камък, бял като стрита сол. На места те бяха толкова стръмни, че беше трудно човек да слиза по тях, докато на други бяха безкрайно разлати. Спускайки се надолу, видяхме какви ли не търговци, изложили своите стоки върху непретенциозни улични сергии. Не знам защо, но ми беше много приятно да се разхождам с Аджиа и да обсъждам с нея разни чудати истории.

— Твърди се, че Нокътят изцелявал рани, възкресявал мъртви, създавал нови същества само от шепа пръст, пречиствал низките страсти и прочие. За всички тези свойства се предполага, че Миротворецът ги е изпитал най-напред върху себе си.

На ярката слънчева светлина лицето на Аджиа далеч не изглеждаше безупречно, но дори нейните несъвършенства се превръщаха в не по-малка съблазън за моята страст. Тя притежаваше онази безнадеждна смелост на бедните, която комай е едно от най-очарователните човешки качества.

— Както и да е — продължи тя, стиснала ръката ми. — Поне ми е ясно защо Пелерините все мърморят, че страстите на хората трябвало да бъдат изкупени. Но страстите, възвишени или не, са част от нас.

— Тогава едва ли ще ти е все едно, ако ти кажа, че съм влюбен в теб — казах аз полу на шега.

— Няма жена, на която да й е все едно дали я харесват или не. И колкото повече мъже я харесват, толкова по-добре! Но аз няма да отвърна на любовта ти, ако натам биеш. Това би било толкова лесно, както си вървим из града и се забавляваме. Но да не забравяме, че довечера ти ще бъдеш убит. Имам лоши предчувствия.

— Аз също.

— Друг път! Хич не ти пука даже. Нито за това, нито за какво да е друго. Когато си мъртъв, не изпитваш болка. Ти поне би трябвало да го знаеш по-добре от повечето хора.

— Почти съм склонен да си мисля, че двамата с брат ти сте ми погодили някакъв номер. Ти беше отвън, когато влезе конникът. Сигурна ли си, че не си му казала нещо, с което да го настроиш срещу мен? Да не би той да ти е любовник?

Аджиа се засмя и зъбите й блеснаха на слънцето.

— Я ме погледни! Можеш ли да преброиш годините на тази брокатена рокля? Забрави ли, че краката ми са боси? А да си видял случайно някакви украшения по мен — обици, накити, пръстени? Някоя сребърна огърлица? Ако ли не, можеш спокойно да се досетиш, че нямам любовник измежду офицерите гвардейци. Само един стар моряк се навърта около мен от дъжд на вятър, колкото да не е без хич. Магазинът е всичко, което притежаваме двамата с брат ми. Получихме го в наследство от майка ни. Понякога едва успяваме да съберем по две-три асимита, колкото за чиния леща.

— Тази вечер поне ще се нахраниш до насита — казах й аз. — Брат ти направо ме оскуба за това наметало.

— Какво? Нима ти няма да ме почерпиш? — Чувството й за хумор се бе възвърнало. Тя направи крачка назад с широко отворени очи и комично-драматична физиономия. — Особено след като смятам да изгубя толкова време, за да те напътствам и да ти отварям очите?

— И да ме набъркаш в разрушаването на един свещен олтар.

— Съжалявам, че стана така. Наистина. Не искам да се изтощиш от ходене. За дуела ще са ти нужни свежи сили. Просто като се появи онзи фиакър не можах да издържа на изкушението да спечеля малко за твоя сметка.

Тя поспря за малко, вече със сериозна физиономия, и се облегна на един от парапетите, за да си почине.

— Наистина ли всичко беше толкова безобидно? — попитах аз.

— Честно казано, щеше ми се да си помислят, че ти си благородник. Благородниците само се мотаят наоколо и не правят нищо друго, освен да сключват облози и да участват в турнири. Пък и лицето ти си е направо благородно. Точно това си помислих, когато те мярнах за пръв път. В края на краищата, това е всичко, за което мога да си мечтая, някой дребен благородник или някое копеле от онези, екзалтираните.

— Разбирам — казах аз. Изведнъж ме напуши смях. — Колко ли идиотски сме изглеждали двамата в онзи фиакър, теглен от пощръклелите магарета.

— Като разбираш, по-добре ме целуни.

Вгледах се в лицето й.

— Целуни ме! Колко възможности си мислиш, че ще ти се отворят до довечера? Аз мога да ти дам… — Аджиа замълча и после също се засмя. — След вечеря, може би. Можем да си намерим някое усамотено място, макар че това ще намали още повече шансовете ти за успех в дуела.

И тя се хвърли в прегръдките ми, надигна се на пръсти и впи устните си в моите. Гърдите й бяха дръзки и стегнати. Усетих и сладострастното потъркване на бедрата й.

— Ей там — каза тя накрая и ме отблъсна леко. — Погледни там долу, Севериън. Между пилоните. Какво виждаш?

Под слънчевите лъчи водата проблясваше като огледало.

— Реката.

— Да, Гиол. Сега погледни вляво. Трудно е да се забележи островчето, лилиите са толкова много. Но моравата е по-светла, по-яркозелена. Не виждаш ли стъклото? Там, където светлината се отразява в него?

— Виждам нещо. Сградата изцяло от стъкло ли е?

Аджиа кимна.

— Това са Ботаническите градини. Натам сме тръгнали. Там ще ти отсекат аверн. Просто трябва да си го поискаш, ти имаш право на това.

Продължихме мълчаливо надолу. Адамниевите стъпала се вият около склона на един масивен хълм и са любимо място за разходки. Видях много двойки, облечени изискано, самотни мъже, понесли върху лицата си белезите на минали изпитания, припкащи неуморно деца, които надаваха радостни писъци. Зърнах на отсрещния бряг множеството мрачни кули на Цитаделата и ме обзе лека тъга и носталгия по времето, когато слизах често до Гиол и от речния пристан разглеждах белеещата се лента, която се спускаше по склона, без дори да подозирам какво представлява тя.

 

 

Ботаническите градини бяха разположени върху един малък остров близо до брега и се помещаваха в стъклена сграда, каквато виждах за пръв път в живота си. По нея нямаше кули или амбразури, само бляскави прозрачни плоскости, наредени плътно една до друга чак до самия връх на постройката. Попитах Аджиа дали ще имаме време да разгледаме градините и после, още преди тя да успее да ми отговори, заявих, че ще ги разгледам, независимо с какво време разполагаме. С всяка изминала минута ми ставаше все по-безразлично колко бих могъл да закъснея за срещата със смъртта си, а да си призная, не ми беше и никак лесно да приема на сериозно дуел, в който оръжията щяха да бъдат цветя.

— Щом искаш да прекараш последния си следобед, разглеждайки градините, така да бъде — каза тя. — Аз също идвам тук често. Посещението е безплатно — за градините се грижат хора на Самодържеца.

Влязохме по стъпала от бледозелено стъкло. Попитах Аджиа дали тази огромна сграда е построена единствено, за да снабдява града с цветя и плодове. Тя се усмихна и поклати глава.

— От двете страни на коридора има помещения и всяко от тях е биоскопично, което означава, че колкото по-навътре навлизаме в него, толкова повече ще се увеличава дълбочината му. В известни граници, разбира се. Предупреждавам те, защото някои хора доста се стряскат, когато видят нещо подобно за пръв път.

Влязохме вътре и ни заля почти неестествена тишина. Сякаш изведнъж се пренесохме в първото утро на този свят, малко преди бащите на нашата раса да ударят бронзовите си гонгове, да плъзнат по континента с ревящите си машини и да прекосят Гиол надлъж и нашир с механичните си лодки. Въздухът беше изпълнен с неописуеми ухания, влажен и малко по-топъл от този навън. Стените от двете страни на коридора бяха също от стъкло, но толкова дебело, че погледът ми едва успяваше да проникне през него. Мярнах всевъзможни листа и клонки, виещи се и отвесни стебла, дори няколко растения, които се движеха. На една широка врата се мъдреше надпис:

„ГРАДИНАТА НА СЪНЯ“

Можете да влезете, където си поискате — каза ми един възрастен човек, надигайки се от стола си в ъгъла.

Аджиа поклати бързо глава.

— Ще имаме време най-много за една или две.

— За пръв път ли идвате тук? Новите посетители обикновено предпочитат Градината на пантомимите.

Служителят беше облечен с износена роба, която ми напомняше смътно за нещо. Попитах го дали това не е униформата на някоя гилдия.

— Правилно предположихте. Член съм на гилдията на кураторите. Срещал ли сте преди някой от моите братя?

— На два пъти, струва ми се.

— Редиците ни оредяват от ден на ден. Обществото ни смята за ненужни — нали призванието ни е да пазим образци от забравеното минало. Бяхте ли вече в Градината на антиките?

— Все още не.

— Непременно я посетете! Ако идвате за пръв път, бих ви посъветвал да идете най-първо именно там. Стотици изчезнали растения, включително образци, които не са били виждани в естествената им среда от милиони години.

— Онзи морав увивник, с който толкова се гордеете — обади се Аджиа — виждала съм го да расте по един от хълмовете край града.

Кураторът поклати тъжно глава.

— За съжаление изгубихме известно количество спори. Една от покривните плоскости се счупи и те излетяха навън. — Нещастното изражение бързо напусна резките черти на лицето му. Той се усмихна. — Но сега се радваме на спокойни времена. Всички вредители са унищожени и растенията са в отлично състояние.

Нещо изтрака зад нас и аз се обърнах. Двама работници тъкмо се измъкваха от една от близките врати. Единият буташе ръчна количка. Попитах какво правят.

— Това е Пясъчната градина. В момента я преустройват. Вътре има кактуси и всякакви други пустинни растения. Боя се, че в момента няма да видите кой знае какво вътре.

Хванах ръката на Аджиа и й казах:

— Ела, искам да погледна какво работят.

Тя се усмихна, а кураторът сви леко рамене, но ни последва безропотно.

Пясък определено имаше, но не и градина. Влязохме в просторно на вид помещение, чийто граници бяха очертани с големи, овални камъни. Почти до входа видяхме някакво голямо растение — полухраст, полуроза, със зловещо закривени бодли. Предположих, че това е един от старите образци, който скоро също ще бъде изнесен от градината. Наоколо не видях никакво друго растение, а единственото доказателство за тъй нареченото „преустройство“ бяха следите от ръчната количка на работниците.

— Наистина не е кой знае какво — каза Аджиа. — Искаш ли да те заведа до Градината на удоволствията?

— Вратата зад нас е отворена, защо тогава имам чувството, че не можем да напуснем това място? — попитах аз.

Тя ме огледа набързо и каза:

— Всеки изпитва рано или късно подобно чувство, но то обикновено не се появява толкова рано. За теб ще е по-добре, ако излезем веднага. — Тя каза и още нещо, но аз не успях да го схвана. В ушите ми се надигаше бученето на гигантска вълна.

— Чакай… — казах, но Аджиа ме издърпа обратно в коридора.

По краката ни бе полепнало солидно количество пясък.

— Наистина не ни остава много време — напомни ми Аджиа. — Нека ти покажа Градината на удоволствията. После ще отрежем твоя аверн и ще си тръгнем.

— Но утринта едва е преполовила — възпротивих се аз.

— Преваля пладне. Само в Пясъчната градина прекарахме повече от час.

— Е, сега вече наистина ме лъжеш.

Видях как за миг на лицето и блесна гневна мълния. После яростта отстъпи пред обичайната й философска ирония — опората на нейното поочукано самочувствие.

— Севериън, ако продължаваш да спориш за глупости, ще ми се наложи да те извлека навън. Градините често въздействат така на хората, особено на хората с по-богато въображение. Казват, че това е част от замисъла на Самодържеца и затова неговият архимаг отец Инир е вложил в градините някаква магия. Добре поне, че щом Пясъчната градина ти въздейства с такава сила, то би следвало в останалите да се отървеш по-леко.

— Почувствах, че мястото ми е там — казах аз. — Че трябва да срещна някого в тази градина… Че някаква жена ме очаква, съвсем, съвсем наблизо, но скрита за погледа ми.

Минахме край друга врата, на която бе написано:

„ДЖУНГЛА“

Аджиа не изкоментира последната ми фраза и аз предложих:

— Щом казваш, че другите няма да ми подействат така силно, защо да не влезем в някоя от тях?

— Ако продължим да си губим времето така, няма въобще да успеем да се доберем до Градината на удоволствията.

— Само за малко.

Непреклонната настойчивост на Аджиа започваше да ме плаши леко и в главата ми се развихриха всевъзможни предположения за онова, което ме очакваше в избраната от нея градина.

Отворихме с лекота широката врата на Джунглата и отвътре ни лъхна горещия и влажен въздух на помещението. Навътре мъж дивото осветление добиваше все по-зеленикав оттенък. Входът беше заобиколен от лиани, а на пътя ни се изпречваше повалено дърво с прогнил дънер, на който все още стоеше табелка с надпис „Caesalpinia sappan“.

— Истинската джунгла умира на север с охлаждането на слънцето — каза Аджиа. — Един човек ми каза, че от векове насам е така. Тук джунглата е запазена във вида, в който е съществувала по времето, когато слънцето е било още младо. Хайде, нали сам поиска да разгледаш това място.

Пристъпих напред.

Вратата зад нас се затвори с леко просъскване.