Серия
Книга за новото слънце (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Shadow of the Torturer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

20
Огледалата на отец Инир

Аджиа беше права, истинските джунгли отмираха далеч на север. Никога не съм ги виждал, но тогава, в Джунглата, ми се стори, че просто се завръщам в тях за пореден път. Дори сега, докато седя на писалищната си маса в Двореца на Сюзерена ми се струва, че дочувам острия писък и бърборенето на онзи неописуемо пъстър папагал, който видях тогава на един клон. Стори ми се, че в погледа му се чете неодобрение и враждебност, без съмнение поради странното въздействие на градините. После крясъкът на пъстрата птица се примеси с нов, непознат за мен рев, долетял сякаш от свят, оплискан в яркочервеното на кръвта.

— Какво беше това? — докоснах аз сепнато ръката на Аджиа.

— Смилодон. Не се безпокой, далеч от нас е. Просто иска да изплаши някоя глупава антилопа, която после сама да се набута в острозъбата му паст. Освен това, при вида на меча ти ще избяга далеч по-бързо, отколкото ти би могъл да избягаш от него.

Острият шип на някакво растение разкъса роклята й и разголи наполовина гърдите й. Това дребно премеждие определено не вдигна градуса на настроението й.

— Къде води тази пътека? И как би могла тази голяма котка да бъде толкова далеч, след като се намираме в помещение с ограничени размери? Нали все пак видях от Адамниевите стъпала, че градините не са безкрайни?

— Никога не съм навлизала толкова навътре в тази градина. Ти сам пожела да дойдем тук.

— Отговори на въпросите ми — натъртих аз и я хванах за рамото.

— Ако тази пътека е като останалите — искам да кажа като в другите градини — то тя обикаля по обширен маршрут цялата градина и след това се връща при входната врата. Няма от какво да се боиш.

— Но вратата се скри.

— Обикновен трик. Зрителна измама. Ще видиш, че вратата ще се появи отново, още щом се приближим към нея.

Една пъстра змия изпълзя от храстите, вдигна за миг отровната си глава, впи в нас кехлибарения си поглед и после продължи спокойно по пътя си. Аджиа си пое рязко въздух и аз не пропуснах възможността да си го върна:

— Кой сега е по-изплашеният от двама ни? — попитах невинно. — Дали пък ти нямаше да се скриеш по-бързо, отколкото тази змия успя да се скрие от теб? Сега ми отговори на въпросите за смилодона. Наистина ли е толкова далеч? И ако е така, как е възможно това?

— Не знам. Да не мислиш, че имам готови отговори за всичко тук? Не си ли виждал подобни неща там, откъдето идваш?

Припомних си за миг онова, което знаех за Цитаделата и обиталищата на братствата и гилдиите.

— Не. В мястото, където съм израснал, има само забравени места, но не и такива, които менят размерите си. Забравени кули, забравени стаи, тунели, в който никой не е прониквал от хилядолетия.

— Е, това място също си има своите тайни. Признай, че когато огледахме постройката на градините отгоре, ти всъщност не успя да различиш нейните граници.

— Така си беше — съгласих се аз. — Имаше разни пилони и знамена, които ми пречеха. Освен това блясъкът на тези стъклени плоскости…

— И все пак, можеш ли да свържеш онова, което видя от стъпалата, с някакви конкретни размери?

Аз свих рамене.

— Тогава защо ми задаваш такива въпроси? Всъщност, питай каквото си искаш, но разбери, че не мога да ти отговоря на всичко. Реших, че смилодонът е далеч, защото така ми прозвуча ревът му. Може би в действителност той въобще не е тук. Може би разстоянието, което ни дели от него не се измерва в левги, а във векове.

— Да, но когато погледнах сградата отгоре, аз видях съвсем ясно нейния стъклен покрив, а сега, когато погледна нагоре, виждам само листа и небе.

— Стъклените плоскости са големи. Сигурно сглобките им не се виждат от клоните на дърветата — каза Аджиа.

Продължихме напред и край един малък водоем ни посрещна влечуго със зловещи зъби, което обаче предпочете бързо да се скрие под водата, вместо да се занимава с нас. Веднага измъкнах Терминус Ест от ножницата му, тъй като се уплаших, че звярът може да ни нападне изневиделица.

— Сигурно — подхвърлих на Аджиа, докато се оглеждах — дърветата тук растат твърде бързо, защото така и не можах да видя къде свършва помещението.

— Предупредих те, че градините променят размерите си. Освен това, материалът, от който са направени стените, отразява по особен начин светлината, така че да се създава впечатлението за необозримо пространство.

— Някога познавах жена, която се бе срещала с отец Инир. Тя ми разказа една история за него. Искаш ли да ти я разкажа?

— Давай, щом ти се разказва.

Всъщност аз бях този, който искаше да чуе историята отново. И тъй, разказах историята по-скоро на самия себе си. Споменът за мига, в който Текла бе положила хладната си, бледа като лилия ръка върху моята, изплува от паметта ми.

„Когато бях тринайсетгодишна, Севериън, имах приятелка на име Домнина. Тя беше красиво момиче и изглеждаше с няколко години по-малка от истинската си възраст. Може би точно това е била причината за неговата привързаност към нея.

Знам, че Дворецът на Сюзерена ти е напълно непознат. Затова ще трябва просто да ми се довериш. На едно място в Залата на смисъла има две огледала. Всяко от тях е широко около три-четири лакътя и се извисява от пода до тавана. Двете огледала са разположени така едно спрямо друго, че когато някой премине пред тях, той вижда собствения си образ безброй пъти, тъй като всяко от огледалата отразява не само преминаващия, но и отражението му в другото огледало и така до безкрай.

Естествено подобно място е доста привлекателно за едно малко момиче, което освен всичко останало се смята и за красавица. Една вечер двете с Домнина си играехме там. Въртяхме се безспир пред огледалата и се радвахме на новите си роклички. Бяхме си придърпали два големи свещника наблизо и ги бяхме поставили срещуположно на огледалата.

Така бяхме се увлекли, че забелязахме отец Инир, едва когато той се озова на крачка от нас. Иначе, както сам се досещаш, щяхме да избягаме и да се скрием още щом го мернем отдалече, макар ръстът му да надвишаваше едва-едва нашия. Отецът беше облечен в роба, чиято тъкан пречупваше светлината по много странен начин. Платът избледняваше, разнасяше се и миг по-късно добиваше отново плътност, сякаш бе изтъкан не от проста вълнена нишка, а от мъгла.

— Трябва да внимавате, когато се заигравате така пред огледалата — каза той — защото вътре има едно малко дяволче, което само дебне някой да се загледа по-продължително, за да се промъкне в очите му.

Досетих се какво искаше да каже и се изчервих, а Домнина най-неочаквано каза:

— Мисля, че го видях. Едно такова с формата на сълза, ослепително блестящо.

Отец Инир не се поколеба, преди да й отговори, дори не мигна, но въпреки това усетих, че е изумен. Той каза:

— Не, това е някой друг, възлюблена. Ясно ли го виждаш? Не? Тогава ела в моята килия малко след следобедната молитва и аз ще ти го покажа.

Бяхме изплашени, след като той си тръгна. Домнина се закле стотина пъти, че няма да отиде. Поздравих я за твърдостта и се опитах да подкрепя решението й. Успяхме да уредим тя да остане с мен не само през нощта, но и през следващия ден.

Но това не помогна особено. Малко преди уречения час един слуга, който не бяхме виждали никога преди, дойде за горката Домнина.

Седнах в стаята си и се заиграх с една от новите си кукли така, сякаш Домнина все още беше с мен. Чаках часове тя да се върне.

Накрая дойката ми ме повика за вечеря. По това време вече бях убедена, че отец Инир е убил Домнина. Или пък че я е пратил при майка й с нареждане тя никога повече да не ми гостува. И тъкмо когато си дояждах супата, на вратата се почука. Прислужницата на майка ми стана от масата и отиде да види кой е. Когато отвори вратата, в стаята влетя Домнина. Лицето й беше бяло, досущ като лицата на моите кукли. Никога няма да забравя изражението й. Тя се разрида, а дойката ми я прегърна, за да я успокои. После късче по късче успяхме да научим от нея какво се е случило.

Човекът, който дойде за нея, я превел през коридори, за чието съществуване тя дори не подозирала. Това, Севериън, само по себе си беше доста стряскащо. И двете с Домнина познавахме отлично Двореца на Сюзерена. В края на краищата изглежда се озовали в личната килия на отеца. Това била просторна стая с драперии в наситено пурпурночервено. Вътре нямало почти никаква мебелировка, без да се броят няколкото вази, по-високи от човешки ръст и по-широки от обхвата на двете й разперени ръце.

В центъра на помещението имало нещо, което Домнина отначало сметнала за стая в стаята. Формата му била осмоъгълна, а по стените му били изрисувани лабиринти. Сторило й се, че вътре в нещото е запалена най-ярката лампа, която някога е виждала. Светлината била синкавобяла и толкова ярка, че чак очите я заболели и тя отвърнала поглед.

В този миг вратата се хлопнала зад гърба й. Домнина хукнала към една от драпериите, за да потърси друг изход, но тогава една от стените на осмоъгълното тяло се отворила и отвътре излязъл отец Инир. Зад него се виждала бездънна дупка, изпълнена със светлина.

— Ето те и теб — казал той. — Идваш тъкмо навреме, дете. Рибката е почти уловена. Можеш да погледаш как се подготвя кукичката със стръвта и как накрая златните перки ще се мятат в нашата мрежа.

След това я хванал за ръка и двамата влезли заедно в осмоъгълния корпус.“

Тук ми се наложи да прекъсна разказа си, за да помогна на Аджиа да преодолее един доста буренясал участък от пътеката.

— Говориш си сам — отбеляза тя. Нищо не чувам като си мърмориш така зад гърба ми.

— Разказвам си сам историята, за която ти споменах. Стори ми се, че не изпитваш особено желание да я чуеш. На мен пък ми се искаше да си я припомня отново. Освен това в нея се разказва за огледалата на отец Инир, а това може да се окаже полезна информация.

„Домнина се дръпнала. В центъра на корпуса, точно под лампата, се забелязвало някакво мъгляво жълтеникаво сияние. То непрекъснато се движело. Танцувало нагоре и надолу, вляво и вдясно, а от време на време пращяло и изпускало малки искри. Странното сияние наистина й заприличало на рибка, плуваща в невидим басейн. Отец Инир затворил вратата на осмоъгълника зад себе си. Отвътре стените били огледални. Домнина се вгледала в собственото си отражение и в това на златната рибка. После й се сторило, че зад нея има още едно малко момиченце, което надзърта над рамото й, зад него още едно и тъй нататък. И тъй до безкрай.

Златистото сияние в центъра на осмоъгълния корпус започнало да трепти по-интензивно и като че ли да придобива форма.

— Сега ще го видиш — казал отец Инир. — Древните, които са познавали този процес поне колкото нас, а може би дори още по-добре, смятали рибката за най-незначителния от обитателите на отражението. Няма да се занимаваме сега с погрешното им схващане, че съществата, които успявали да призоват, обитават вътрешността на стъклото. Навремето ги вълнувал един по-сериозен проблем. Ако точката на тръгване се намира на астрономическо разстояние от точката на пристигане, как би могло това да повлияе на самото пътуване?

— Мога ли да промуша ръката си през нея?

— Засега да, детето ми. Но после не бих ти го препоръчал.

Домнина докоснала сиянието с ръка и по кожата й плъзнала топлина.

— Какво е това? — попитала тя.

— Майка ти вземала ли те е някога със себе си на своя летател?

— Разбира се.

— Сигурно си виждала и летателите-играчки, които по-големите деца си моделират от хартия и дърво? Това, което виждаш тук, е частичка от силата, използвана някога, за да се лети между звездите. Тя наподобява онази древна енергия дотолкова, доколкото летателите-играчки наподобяват истинските летатели. И все пак чрез нея можем да призовем рибката, а може би и други неща. И както понякога играчките могат да сторят някоя беля, така и нашите огледала, макар и маломощни, не са безопасни.

— Не знаех, че може да се пътува между звездите, седнал върху огледало.

Отец Инир се засмял. Домнина го виждала за пръв път да се смее и затова си помислила, че е успяла да го развесели. Въпреки това тази мисъл не я разведрила особено.

— Не, не. Нека ти разясня проблема. Когато нещо се движи много, много бързо, толкова бързо колкото светлината на свещта успява да обходи една мрачна стая — то натежава. Не става по-голямо, а просто натежава. И тъй, земята на Ърт, или който и да е друг свят, започва да го привлича по-силно. Ако това нещо се движи достатъчно плавно, то би могло на свой ред да се превърне в отделен свят и да привлече други неща. Това е малко възможно, но все пак не е изключено. Но дори светлината на свещта не се движи достатъчно плавно, за да преодолее разстоянията между слънцата.

Рибката трепнала нагоре и надолу, после наляво и надясно.

— А не може ли да се направи по-голяма свещ? — Домнина веднага се сетила за голяма пасхална свещ, която се пали в храмовете всяка пролет.

— Би могло, разбира се, но така светлината няма да се задвижи по-плавно. Светлината е тъй недоловима за нас, че ние успяваме да уловим единствено отражението й върху предметите. Когато поставим свещта между две огледала, нейната светлина достига до всяко от тях, отразява се в него и се насочва към другото огледало, за да се отрази отново и така до безкрай. Нека тогава да предположим, че след отражението си, тя се срещне със самата себе си, какво ще се случи тогава?

Домнина се засмяла, въпреки че все още била много изплашена, и казала, че не би могла да отгатне.

— Светлината ще се самонеутрализира. Представи си две малки момиченца, които тичат едно срещу друго по ливадата. Ако се сблъскат, те няма да могат да продължат да тичат. Но ако огледалата са достатъчно добре направени и разстоянията между тях са добре премерени, отраженията няма да се срещнат. Вместо това едното отражение ще последва другото. Този ефект ни би могъл да се получи, когато светлината идва от свещ или от някоя обикновена звезда, тъй като и в двата случая светлинните вълни се разпространяват произволно, досущ като произволните кръгчета, които се пръсват по повърхността на езеро, в което си хвърлила шепа камъчета. Но когато светлината идва от кохерентен източник и бива отразена от оптически съвършено огледало, ориентацията на светлинните вълни се запазва, защото отражението е точно копие на светлината. И тъй като нищо не би могло да се движи в нашата вселена със скорост по-голяма от тази на светлината, ускореният светлинен поток напуска вселената и се пренася в друга, за да се завърне отново, когато скоростта му намалее, но вече в друга точка.

— И това тук е само отражение? — попитала Домнина, загледана в рибката.

— Би могла да се превърне в истинско същество, ако не затъмним лампата или не разместим огледалата. Защото когато едно отражение съществува, без да има свой източник, то нарушава законите на нашата вселена, следователно престава да бъде отражение и се превръща в самостоен обект.“

— Виж — каза Аджиа — приближаваме се към нещо.

Сянката на тропическите дървета бе станала толкова непроницаема, че слънчевите петънца по пътеката блестяха като разтопено злато. Присвих очи, за да различа онова, което се бе появило отвъд тях.

— Къща, построена върху четири кола от жълто дърво, с покрив от палмови листа. Виждаш ли я?

Хаотичните контури пред погледа ми започнаха да добиват плътност и накрая се сляха в едно цяло. На верандата забелязах човек, облечен в светли дрехи. Пооправих мантията си.

— Не е нужно да го правиш — отбеляза Аджиа. — Тук тези неща са без значение. Ако ти е горещо с нея, просто я свали.

Смъкнах мантията от раменете си и я преметнах през лявата си ръка. Човекът на верандата се извърна с ужасено изражение и се скри в павилиона.