Андреа Камилери
Формата на водата (9) (Комисарят Монталбано се съмнява)

9

Рицо все още не беше затворил вратата зад себе си и Монталбано вече набираше номера в дома на Николо Дзито. Това, което адвокатът току-що му беше казал, задвижи в него някакъв мисловен механизъм, който външно се конкретизираше в нетърпимото му желание да действа. Отговори му съпругата на Дзито.

— Мъжът ми току-що излезе, долу е, тръгва за Палермо. — След това изведнъж се изпълни със съмнение и каза: — Ама тази нощ не е ли бил с вас?

— Разбира се, че беше с мен, госпожо, но се сетих за един важен факт едва тази сутрин.

— Почакайте, може би ще успея да го спра, ще го повикам по домофона.

Не след дълго първо чу тежкото дишане, а след това и гласа на приятеля си.

— Какво искаш? Не ти ли стигна тази нощ?

— Имам нужда от едно сведение.

— Само ако е нещо кратко.

— Искам да знам всичко, ама наистина всичко, дори и най-странните клюки по адрес на Джакомо Кардамоне и съпругата му, която май е шведка.

— Май? Тя е егати парчето с тия крака и цици, метър и осемдесет, руса! Ако искаш наистина да научиш всичко за тях, ще ми е нужно време, което сега нямам. Слушай, да направим така: сега аз тръгвам, но по време на пътуването ще го обмисля и веднага щом пристигна, заклевам се, ще ти го пратя по факса.

— Къде ще го изпратиш? В полицейския участък ли? Ама ние тук все още сме в първобитнообщинния строй и подаваме сигналите с пушек.

— Това означава, че ще го изпратя в моята редакция в Монтелуза. Мини още тази сутрин, преди обяд.

* * *

Монталбано имаше нужда да се раздвижи по някакъв начин, затова излезе от кабинета си и отиде в стаята на сержантите.

— Как е Торторела?

Фацио погледна към празното бюро на колегата си:

— Вчера ходих да го видя. Изглежда, са решили да го изпишат от болницата чак в понеделник.

— Ти знаеш ли как се влиза в старата фабрика?

— Когато направиха оградата, след като я затвориха, сложиха някаква ниска желязна врата, през която човек, ако иска да влезе, трябва да се наведе.

— Кой има ключове за нея?

— Не знам, но мога да се поинтересувам.

— Не само се информирай, но още тази сутрин да са тук при мен.

Върна се в канцеларията си и се обади на Якомуци. Онзи, след като го накара да чака, най-накрая благоволи да му се обади.

— Какво ти е, да нямаш дизентерия?

— Стига, Монталбано, какво искаш?

— Откри ли нещо по огърлицата?

— Какво си мислиш, че съм открил? Нищо. Или по-точно отпечатъци — да, но толкова много и така наслоени един върху друг, че се превръщат в неразпознаваеми. Какво да правя с нея?

— Още днес ми я върни обратно. Ама днес, разбрахме ли се?

От съседната стая дочу ядосания глас на Фацио.

— Ама как така, никой ли не знае на кого е принадлежала тази „Сицилхим“? Би трябвало да има ликвидатор и пазач! — И веднага щом видя Монталбано да влиза, каза: — Изглежда, е по-лесно човек да се сдобие с ключовете на свети Петър.

Комисарят обаче му съобщи, че излиза и ще се върне най-късно след два часа, а на връщане иска да намери ключовете върху бюрото си.

* * *

В мига, в който го видя на прага, съпругата на Монтаперто пребледня и сложи едната си ръка върху сърцето.

— О, господи! Какво е станало? Какво се е случило?

— Нищо, за което да се безпокоите. Напротив, нося ви добри новини, повярвайте ми. Съпругът ви вкъщи ли е?

— Да, господине, днес по-рано е свършил.

Жената го настани в кухнята и отиде да повика Саро, който си беше легнал в спалнята до детенцето и се опитваше да го приспи поне за малко.

— Седнете и двамата — каза комисарят — и ме чуйте много внимателно. Къде мислехте да заведете сина си с парите, които щяхте да вземете след оставянето на огърлицата в заложната къща?

— В Белгия — отговори му незабавно Саро, — че там е брат ми, който е склонен да ни приюти в дома си за известно време.

— Имате ли пари за пътуването?

— С хиляди икономии сме успели да заделим нещичко настрана — каза жената и не прикри горделивата нотка в гласа си.

— Но ще стигнат само за пътуването — уточни Саро.

— Много добре. Тогава ти още днес отивай на гарата и купи билети. Всъщност не, хващай автобуса и отивай в Ракадали, там май има агенция, нали?

— Да, господине, но защо да ходя чак в Ракадали?

— Не искам тук, във Вигата, да се разбере за това, което сте наумили да правите. Междувременно госпожата да започва да приготвя багажа. Не казвайте на никого, дори на близките си къде отивате. Ясен ли съм?

— Да, напълно сте ясен, ако е за това. Но, извинете, комисарю, какво лошо има в това да идем в Белгия, за да лекуваме нашия син? Вие ми казвате да направя всичко скришом, сякаш се касае за нещо противозаконно.

— Саро, не правиш нищо против закона, ясно ли е? Аз съм този, който иска да е сигурен за много неща, затова трябва да ми се довериш и да действаш само така, както ти казвам.

— Добре де, ама вие май забравихте какво ще правим в Белгия, тъй като парите, с които разполагаме, едва ще ни стигнат да се върнем обратно. Екскурзия ли?

— Парите, които са ви нужни, ще ги имате. Утре сутринта един от моите полицаи ще ви донесе чек за десет милиона лири.

— Десет милиона? И защо? — попита го Саро, останал без дъх.

— Полагат ти се по право, това е процентът за огърлицата, която си намерил и ми предаде. Тези пари може да ги харчите спокойно, без никакви угризения. Веднага щом получиш чека, тичай да го осребриш и отпътувайте.

— От кого е чекът?

— От адвокат Рицо.

— Ах! — каза Саро и пребледня.

— Не се страхувай, всичко е редовно и в моите ръце. Но по-добре е да се вземат всички предпазни мерки; не бих искал Рицо да направи, както правят всички рогоносци, които размислят, след като вече всичко е забравено. Десет милиона винаги си остават десет милиона.

* * *

Джаломбардо му каза, че сержантът е отишъл да вземе ключовете за старата фабрика, но ще минат поне два часа, докато се върне, защото пазачът, който не бил добре със здравето, отишъл да погостува на сина си в Монтедоро. Полицаят го информира също, че съдебният следовател Ло Бианко го е търсил по телефона и помолил до десет часа той да му се обади.

— Ааа, комисарю, слава богу, тъкмо излизам, отивам в катедралата за погребението. Знам, че ще бъда нападнат, буквално нападнат от влиятелни особи и всички ще ми задават все един и същ въпрос. Вие знаете ли кой е този въпрос?

— Защо все още не е приключен случаят „Лупарело“?

— Отгатнахте, комисарю, но с това шега не бива. Не бих искал да си служа с големи думи и ни най-малко пък да бъда криворазбран… но всъщност, ако сте се натъкнали на нещо конкретно, продължавайте, но в противен случай приключвайте. Впрочем, позволете ми да ви попитам, защото аз не съм в състояние да го разбера: какво искате да откриете? Инженерът се е споминал от естествена смърт, а вие продължавате да се инатите, поне така ми се струва, само защото е отишъл на Егрека и там му е дошъл краят. Бихте ли задоволили любопитството ми, като ми отговорите на следния въпрос: ако Лупарело беше намерен на края на някое шосе, вие щяхте ли да имате някакви възражения?

— Не.

— Ами тогава накъде биете? До утре случаят трябва да е приключен. Разбрахте ли ме?

— Не се ядосвайте, господин съдебен следовател!

— Разбира се, че ще се ядосвам, но на себе си. Вие ме карате да използвам думата „случай“, която при тези обстоятелства не е редно да се употребява. До утре, разбрахме ли се?

— Може ли и събота включително?

— Да не се намираме на пазара, че да правим пазарлъци? Добре, ама ако закъснеете само с един час, ще доложа за вашето поведение на началниците ви.

* * *

Дзито беше удържал на думата си и секретарката от редакцията на „Свободна мрежа“ му предаде факс от Палермо, който Монталбано прочете още докато отиваше към Егрека.

Господинчото Джакомо е класически пример за бащино синче, той напълно отговаря на този стереотип и е без капчица фантазия. Баща му е всеизвестен джентълмен, като се изключи един негов недостатък, за който ще спомена впоследствие, и е пълна противоположност на многоуважаемия покойник Лупарело. Джакомино живее на първия етаж на бащиния си палат с втората си жена, Ингрид Шострьом, чиито качества устно вече ти илюстрирах. Ще ти изброя неговите заслуги, поне тези, за които аз си спомням: невеж е като тиква, но никога не е искал нито да учи, нито пък да заляга на друго, различно от преждевременните му заигравания с леки жени, и въпреки това винаги е преминавал в по-горен клас с отличен успех благодарение намесата на Всемогъщия (или в по-простия случай на баща му). Никога не е посещавал университет, макар че е записал медицина (толкова по-добре за общественото здраве). На шестнайсет години, шофирайки без книжка мощната кола на баща си, удря и убива едно дете на осем години. На практика обаче не Джакомино, а баща му е платил, и то доста щедра сума, на семейството на детето. В зряла възраст създава фирма, която се занимава с услуги. След две години тя фалира, Кардамоне обаче не губи нито лира от това, но неговият съдружник за малко да се самоубие, а един офицер от финансовата служба, който иска да разнищи нещата по този фалит, изведнъж се озовава преместен в Болцано. Понастоящем се занимава с фармацевтични продукти (Представи си! А баща му играе ролята на ятак!) и харчи наляво-надясно като луд, много повече от това, което се предполага, че печели.

Пристрастен към спортните коли и конете, създава (в Монтелуза!) поло клуб, в който нито веднъж не се е изиграла нито една игра от този благороден спорт, но пък за компенсация в него се смърка дрога на воля.

Ако трябва да изразя искрената си преценка за тази особа, бих казал, че се касае за расов тъп екземпляр, от тези, които виреят само там, където има по някой богат и властимащ татко. На двайсет и две години сключва брак (нали така се казваше?) с Албамарина (за приятелите Баба) Колатино, която произхожда от едрата търговска буржоазия на Палермо. След две години Баба представя иск за анулиране на брачното им тайнство пред Висшия католически църковен съд, мотивирайки го с явната невъзможност за продължаване на рода от страна на съпруга й. Пропуснах да напиша, че когато Джакомино е на осемнайсет години, тоест четири години преди брака му с Баба, от него забременява дъщерята на една от камериерките и досадният инцидент, както обикновено, е премълчан с помощта на Вездесъщия. На базата на този факт възможностите са две: или Баба е излъгала, или е излъгала дъщерята на камериерката. Според безапелационното становище на висшите римски прелати, разбира се, че прислужничката е излъгала (как може да се помисли друго?), Джакомо не е в състояние да продължи рода си (и за това е трябвало да благодари на Всевишния). След анулирането на брака им Баба се сгодила за свой братовчед, с когото вече била имала връзка, а Джакомо се отправил към студените северни страни, за да я забрави.

В Швеция му се удала възможността да присъства на нещо като рали, което било убийствено, защото маршрутът му преминавал през езера, урви и планини. Победителката била една руса висока мадама, по професия механик, а името й било точно Ингрид Шострьом. Какво друго да ти кажа, скъпи приятелю, за да избегна сапунката? Любов от пръв поглед и след това сватба. Пет години вече живеят заедно и само от време на време Ингрид се връща в родината си, за да участва в своите автомобилни състезания. Освен това слага рога на мъжа си по най-семплия начин с прекалено свободното си шведско държание. Предния ден няколко джентълмени (само така ги наричат) играеха някаква колективна игра в поло клуба. Сред многото въпроси лъсва и този: „Има ли някой, който да не е спал с Ингрид, ако има такъв, нека се изправи!“. Всичките петима мъже останали седнали по местата си. Смели се много, най-вече Джакомо, който бил там, но не участвал в играта. Носи се и слух, чиято достоверност е абсолютно недоказуема, че дори строгият професор Кардамоне-баща се е облажил покрай снахата. Това е неговата слабост, за която ти споменах в началото. Друго не ми идва на ум. Надявам се да съм задоволил изискванията ти за супер клюкар. Поздрави.

Никола

Пристигна на Егрека към два часа, но там не се виждаше жива душа. Ключалката на желязната вратичка беше покрита със сол и ръжда. Беше го предвидил и нарочно взе със себе си спрей с машинно масло, което служеше за смазване на оръжията. Докато чакаше смазката да си свърши работата, се върна в колата и пусна радиото.

— Погребението — съобщаваше говорителят от локалната радиостанция — беше докоснало толкова силно най-тънките човешки струни в душата на вдовицата, че в един определен момент тя припадна и се наложи да я изнесат навън. Надгробните слова бяха произнесени в следния ред: от епископа, националния вицесекретар на партията, регионалния секретар и министър Пеликано в ролята си на частно лице, с оглед на това, че с Лупарело винаги са били приятели. Тълпа от почти две хиляди човека чакаха на площада пред църквата да изкарат ковчега, за да избухнат в пламенни и сърцераздирателни ръкопляскания.

„Пламенни — да, ама сърцераздирателни, как ли ръкоплясканията можеха да станат сърцераздирателни?“, запита се Монталбано. Спря радиото и отиде да изпробва ключа. Превъртя го, но вратата все едно беше пуснала корени в земята. Удари й едно рамо и най-накрая успя да я открехне само толкова, колкото да може да се промуши, и то със зор. Оказа се затънала с откъртена мазилка, късове желязо и пясък, което очевидно показваше, че пазачът не е идвал тук с години. Забеляза, че външните зидове бяха два: охранителният с входната вратичка в него и една стара полуразрушена оградна стена, която е опасвала фабриката, когато тя е функционирала. През процепите на този втори зид се виждаха ръждясали машини, огромни тръби, някои от тях прави, а други спираловидни, гигантски аламбици^[1], железни скелета, в които зееха широки отвори, абсурдно уравновесени висящи конструкции, стоманени кули, които се издигаха под нелогичен наклон. И навсякъде по подовата настилка се виждаха дупки, таваните бяха изтърбушени, а обширни участъци по тях, които някога са били покрити с желязна арматура, сега бяха разбити и на места готови да паднат долу, където вече не беше останало нищо освен намиращия се в окаяно състояние циментов слой, през чиито цепнатини стърчаха пожълтели тревни стъбла. Монталбано се спря като омагьосан, за да надзърне в пролуката, която се образуваше между двете стени. Щом фабриката му харесваше, докато я гледаше отвън, отвътре направо го караше да изпадне в екстаз и затова съжали, че не си е взел фотоапарата. Вниманието му беше отклонено от долавящия се тих и непрекъснат шум, нещо като звукова вибрация, която, изглежда, идваше точно от вътрешността на фабриката.

„Какво ли работи в нея?“ — запита се той, изпълнен с подозрение.

Помисли си, че е по-добре да излезе оттук, за да отиде до колата, да отвори жабката и да се въоръжи. Почти никога не носеше пистолета си, защото се дразнеше от тежкото оръжие, което обезформяше панталоните и саката му. Върна се отново във фабриката, където звукът продължаваше да се чува, и предпазливо започна да се придвижва в противоположната посока на страната, откъм която беше влязъл. Планът, който Саро му беше начертал, беше изключително точен и му служеше като пътеводител. Шумът наподобяваше бръмченето, което често издават жиците за високо напрежение, когато са поразени от влагата, само че този беше по-разнороден и музикален, като на моменти спираше, за да започне малко след това в някаква друга тоналност. Напрегнато вървеше напред, като внимаваше да не се спъне в камъните и отломките, които се търкаляха по пода на тесния коридор между двата зида, когато с периферното си зрение видя през една дупка мъж, който успоредно с него се движеше вътре във фабриката. Дръпна се назад, убеден, че другият вече го е видял. Нямаше време за губене, защото със сигурност човекът имаше съучастници, изскочи напред, като стискаше в ръка оръжието си, и извика:

— Не мърдай! Полиция!

За части от секундата разбра, че всъщност другият, с почти наполовина наведено напред тяло и с пистолет в ръка, изчакваше точно това негово движение. Монталбано стреля, докато се хвърляше на земята, и преди още да е докоснал пода, вече беше възпроизвел още два изстрела. Но вместо да чуе това, което очакваше — изстрел в отговор на неговите, стон и изтрополяването на бягащи крака, чу ужасен трясък и след това продължителното дрънчене на стъкло, което ставаше на парчета. Изведнъж разбра всичко и го обзе такъв бурен смях, който не му позволяваше да се изправи на крака. Беше стрелял по себе си, в отражението, което беше видял в огромната оцеляла и замацана от мръсотия витрина.

„Това не бива да казвам на никого — помисли си той, — защото ще ми поискат оставката и ще ме изхвърлят с ритници в задника от полицията.“

Оръжието, което държеше в ръката си, веднага му се стори смешно и го пъхна в колана на панталоните си. Изстрелите, продължителното им ехо, трясъкът и чупенето на стъкла напълно бяха покрили звука, който отново започна да се долавя, но този път беше по-променлив. Тогава разбра, че това беше вятърът, който всеки ден, дори и през лятото, връхлиташе върху тази част от плажа, а вечер притихваше, все едно не искаше да смущава делата на Джедже. Същият този вятър, промушвайки се между металните скелета, жиците, които на определени места бяха прекъснати, а на други добре обтегнати, и дупките по комините, наподобяващи тези върху някоя цафара^[2], свиреше своята погребална песен в мъртвата фабрика и комисарят като омаян се спря, за да я послуша.

За да стигне до мястото, което Саро му беше отбелязал върху чертежа, му трябваше половин час, защото в определени участъци трябваше да се катери по купчини с отпадъци. Най-накрая разбра, че се намира точно на права линия с мястото оттатък стената, където Саро беше намерил огърлицата. Без да бърза, започна да оглежда наоколо: пожълтели от слънцето вестници и парчета хартия, бурени, бутилчици от кока-кола (кутийките бяха твърде леки, за да преодолеят височината на зида), винени бутилки, продънена метална ръчна количка, няколко външни гуми, железни късове, някакъв неопределен предмет, изгнила греда. И близо до нея една твърде нова и елегантна маркова кожена дамска чанта с дълга дръжка. Контрастираше на разрухата, която я заобикаляше, и беше много несъпоставима с нея. Монталбано я отвори и вътре не намери нищо друго освен два доста големи камъка, очевидно сложени за тежест, за да може при хвърлянето й да опише правилната парабола и да прелети над стената. Огледа я още по-добре и забеляза, че металните инициали на собственика й бяха изтръгнати, но върху кожата все още личаха отпечатъците им — буквите И и Ш: Ингрид Шострьом.

„Поднасят ми я като на сребърен поднос“ — помисли си Монталбано.