Андреа Камилери
Формата на водата (12) (Комисарят Монталбано се съмнява)

12

Веднага щом излезе изпод душа, се разположи пред телевизора, а капките все още се стичаха по голото му тяло. Картините, които излъчваха, бяха от погребението на Лупарело, което беше сутринта, и операторът си беше дал сметка, че единствените хора, които бяха в състояние да придадат някаква драматичност на церемонията, иначе тя щеше да е твърде сходна с една от многото скучни официални прояви, бяха тези, които съставяха триото вдовица, син Стефано и племенник Джорджо. Госпожата от време на време несъзнателно получаваше нервен тик с главата си, като започваше да я накланя назад, все едно многократно казваше „не“. Това „не“ коментаторът с нисък и съкрушен глас тълкуваше като явен жест на човешко същество, което извън всякаква логика отричаше конкретността на смъртта. Но докато операторът я фокусираше, за да извади на преден план погледа й, Монталбано намери потвърждение на онова, което вдовицата вече му беше признала: в очите й имаше само презрение и досада. До нея седеше синът й, „вцепенен от мъка“, казваше говорителят и го определяше като скован само защото младият инженер демонстрираше умереност, която граничеше с безразличие. Джорджо обаче се олюляваше като дърво под напора на силен вятър, потръпваше пребледнял, а в ръцете си държеше подгизнала от сълзи кърпичка, която непрестанно мачкаше.

Телефонът иззвъня и Монталбано отиде да отговори, без да откъсва очи от телевизора.

— Комисарю, Джермана се обажда. Всичко е наред. Адвокат Рицо ви благодари и каза, че ще намери начин да се реваншира.

Носеше се слух, че кредиторите биха се отказали с удоволствие от някои от тези начини за отплата на адвоката.

— След това отидох при Саро и му дадох чека. Трябваше да ги убеждавам, защото не искаха да повярват, мислеха, че е някаква лоша шега, но после започнаха да ми целуват ръцете. Ще ви спестя всичко онова, което според тях Бог трябва да направи за вас. Колата ви е пред участъка. Какво да правя, да ви я докарам ли вкъщи?

Комисарят погледна часовника си, до срещата му с Ингрид оставаше малко повече от час.

— Добре, но без да бързаш. Да кажем, че в девет и половина трябва да си тук. След това аз ще те закарам обратно.

Не искаше да изпусне момента с престорения припадък, чувстваше се като зрител, на когото илюзионистът е разкрил трика си и той не се наслаждава повече на изненадата, а на ловкостта. Но го изпусна операторът, който не успя да хване навреме този момент, тъй като дори и за съвсем кратко завъртя панорамно камерата, за да покаже на преден план събралите се — от министъра до групата на роднините, но докато стигне до тях, Стефано и двама други усърдни мъже вече извеждаха навън госпожата, а Джорджо остана на мястото си и продължи да се олюлява.

* * *

Вместо да остави Джермана пред комисариата и да продължи, Монталбано слезе с него. Завари Фацио, който се беше върнал от Монтелуза след разговора си с ранения, след като той най-накрая се беше успокоил. Сержантът му разказа, че става дума за някакъв милански дистрибутор на електродомакински уреди, който на всеки три месеца се качвал на самолета, слизал в Палермо, вземал кола под наем и правел своята обиколка. Когато спрял на бензиностанцията, започнал да разглежда някакъв лист, за да провери адреса на следващия магазин, който трябвало да посети, след това чул изстрелите и усетил остра болка в ръката си. Фацио вярваше на разказаното от него.

— Комисарю, когато се върне в Милано, ще се съюзи с онези, които искат да откъснат Сицилия от Севера.

— А бензинджията?

— Бензинджията е тежък случай. С него остана да говори Джаломбардо, но вие го знаете какъв е, човек седи два часа с него, бъбри, сякаш го познава от сто години, и след това си дава сметка, че му е казал тайни, които не би казал дори на свещеника в изповедалнята.

* * *

Лампите бяха угасени, а стъклената входна врата залостена. Монталбано беше избрал точно деня от седмицата, когато барът в Маринела почиваше. Паркира колата си и зачака. Няколко минути след това пристигна двуместен автомобил, червен и плосък като риба камбала. Ингрид отвори вратата и слезе от него. Въпреки слабата светлина от уличната лампа комисарят видя, че тя е по-красива, отколкото си я беше представял. Носеше прилепнали дънки, които опасваха много дългите й крака, бяла разгърдена риза с навити ръкави и сандали, а косите й бяха събрани на кок: същинска жена, слязла от корица на списание. Ингрид се огледа наоколо, забеляза загасените светлини на заведението и равнодушно, но със сигурна крачка се насочи към колата на комисаря, наведе се и му заговори през отвореното прозорче:

— Видя ли, че имах право? Сега къде отиваме, у вас ли?

— Не — каза разгневено Монталбано. — Качвайте се.

Жената се подчини и веднага автомобилът се изпълни с парфюма й, който беше вече познат на комисаря.

— Къде отиваме? — повтори тя, но вече нито се бъзикаше, нито се шегуваше и като една истински расова жена беше забелязала нервността на събеседника си.

— Имате ли време?

— Колкото искаш.

— Да отидем тогава на едно място, на което ще се почувствате удобно, защото вече сте били там.

— А колата ми?

— След това ще минем да си я вземете.

Потеглиха и след няколкоминутно мълчание Ингрид му зададе въпроса, с който трябваше да започне в началото.

— Защо искаше да ме видиш?

Комисарят обмисляше идеята, която му беше дошла на ум, казвайки й да се качи при него в колата; хрумването му беше точно като на ченге, какъвто той си оставаше винаги.

— Исках да ви видя, за да ви задам няколко въпроса.

— Слушайте, комисарю, аз говоря на „ти“ на всички и ако ти ми говориш на „вие“, ме поставяш в неудобно положение. Как ти е името?

— Салво. Адвокат Рицо каза ли ти, че сме намерили огърлицата?

— Каква огърлица?

— Как каква? Тази със сърцето, обсипано с диаманти.

— Не, не ми е казал. А пък и аз нямам връзка с него. Със сигурност трябва да го е казал на съпруга ми.

— Би ли ми задоволила любопитството: ама ти да не си свикнала да губиш и да намираш бижутата си?

— Защо?

— Как защо, казвам ти, че сме намерили огърлицата ти, която струва стотици милиони, а ти го приемаш, без да ти мигне окото.

Ингрид се засмя глухо.

— Проблемът е в това, че не ми харесват. Виждаш ли? — показа му ръцете си. — Не нося пръстени, дори халката от сватбата.

— Къде загуби огърлицата?

Ингрид не му отговори веднага.

„Преговаря си урока“, помисли си Монталбано.

След това жената започна механично да му говори, а фактът, че беше чужденка, не й беше от полза, за да го излъже.

— Бях любопитна да видя този Ѐгрек…

— Егрѐк — поправи я Монталбано.

— … за който бях чувала да се говори. Убедих съпруга си да ме заведе там. Слязох, направих няколко крачки, но бях почти нападната, уплаших се, като отделно от това се боях съпругът ми да не започне разпра. Тръгнахме си. Вкъщи забелязах, че ми липсва огърлицата.

— Как така, въпреки че не ти харесват бижута, точно тази вечер си я беше сложила? Не ми се струва твърде подходяща за ходене на Егрека.

Ингрид се подвоуми.

— Носех я, защото следобедът бях с една приятелка, която искаше да я види.

— Слушай — каза Монталбано, — трябва да те предупредя, че говоря с теб винаги като комисар от полицията, но неофициално, добре ли се изразих?

— Не. Какво означава неофициално? Не знам тази дума.

— Означава, че това, което ще ми кажеш, си остава между нас. Защо съпругът ти е избрал точно Рицо за свой адвокат?

— Не е ли трябвало?

— Не, поне от логическа гледна точка. Рицо беше дясната ръка на инженер Лупарело, тоест на най-големия политически противник на твоя свекър. Впрочем ти познаваше ли Лупарело?

— Само по физиономия. Рицо винаги е бил адвокат на Джакомо. Аз обаче не разбирам нищо от политика.

Опъна дъгообразно ръцете си назад над главата.

— Отегчавам се. Жалко. Мислех, че срещата ми с полицай ще е по-възбуждаща. Може ли да знам накъде отиваме? Още дълго ли ще пътуваме?

— Почти стигнахме — каза Монталбано.

Едва подминали завоя Санфилипо, и жената започна да става нервна, погледна един или два пъти с ъгълчето на окото си комисаря и промърмори:

— Виж, тук по тия места няма барове.

— Знам — каза Монталбано и като намали скоростта, се протегна и взе дамската чанта, която беше сложил зад седалката, на която сега седеше Ингрид. — Искам да видиш нещо. — И я остави на коленете й.

Жената я погледна и остана наистина изненадана.

— Как така е при теб?

— Твоя ли е?

— Разбира се, че е моя, гледай, това са моите инициали! — Виждайки, че двете букви липсваха, остана още по-озадачена. — Може да са паднали — каза полугласно, но не беше убедена. Започваше да се губи в лабиринт от въпроси без отговор и в този момент беше видно, че нещо започва да я притеснява.

— Твоите инициали са все още тук, но не можеш да ги видиш, защото сме на тъмно. Откъснали са ги, но са се запазили отпечатъците им върху кожата.

— Ама защо са ги махнали? И кой го е направил? — попита, а в гласа й прозвуча нотка на безпокойство.

Комисарят не й отговори, но много добре знаеше защо е направено — точно за да го накарат да повярва, че Ингрид се е опитала да направи чантата си анонимна. Бяха стигнали до мястото, от което коларският път тръгваше към Капо Масария, и Монталбано, който се беше засилил, все едно щеше да продължи направо, изведнъж рязко нави волана и пое по него. В един момент, без да каже нито дума, Ингрид отвори вратата, ловко скочи от движещата се кола и се втурна да бяга между дърветата.

Комисарят, проклинайки, натисна спирачката, изхвърча навън и започна да я преследва. След няколко секунди си даде сметка, че никога няма да може да я настигне, и се спря нерешително, но точно тогава я видя да пада. Когато застана до нея, тя вече се беше опитала, но не беше могла да се изправи, за да му избяга, затова се наложи да прекъсне монолога й на шведски, който красноречиво изразяваше страха и яростта й.

— Върви по дяволите! — каза тя и продължи да масажира десния си глезен.

— Ставай и не прави повече щуротии!

Накрая с мъка се подчини, като се подпря на Монталбано, който стоеше неподвижен до нея, без да й помогне.

* * *

Градинската врата се отвори с лекота, но входната оказа съпротива.

— Дай на мен — каза Ингрид. Беше го последвала, без да направи нито жест, напълно безропотно, но пък си бе направила собствен план за отбрана. — Така или иначе, вътре няма да намериш нищо — каза му на прага с предизвикателен тон.

Запали самонадеяно лампата, но като видя мебелите, видеокасетите и перфектно подредената стая, не успя да прикрие изненадата си и една бръчка проряза челото й.

— Бяха ми казали… — успя да се удържи и млъкна, повдигна рамене, погледна Монталбано, очаквайки той да направи нещо.

— В спалнята — каза комисарят.

Ингрид отвори уста, беше на път да каже някаква нецензурна фраза, но смелостта я напусна, обърна му гръб и, куцукайки, се отправи към другата стая, запали лампата, този път без да демонстрира никаква изненада, защото вече очакваше всичко да е подредено. Седна на ръба на леглото. Монталбано отвори лявото крило на гардероба.

— Знаеш ли на кого са тези дрехи?

— Мисля си, че са на Силвио, инженер Лупарело.

След това комисарят отвори централното крило.

— Тези перуки твои ли са?

— Никога не съм носила перука.

Когато обаче отвори дясното крило, Ингрид затвори очи.

— Виж, с това поведение няма да разрешиш нищо. Твои ли са?

— Да. Но…

— … но не би трябвало повече да са тук — завърши вместо нея Монталбано.

Ингрид се сепна.

— Откъде знаеш? Кой ти каза?

— Никой не ми е казал, сам разбрах. Забрави ли, че съм полицай? И чантата ти ли е била в гардероба?

Ингрид кимна с глава в знак на потвърждение.

— А огърлицата, за която каза, че си я загубила, къде беше?

— Вътре в чантата. Веднъж трябваше да си я сложа, след това дойдох тук и я оставих. — Направи пауза и дълго се взира в очите на комисаря. — Какво означава всичко това?

— Да се върнем оттатък.

Ингрид взе една чаша от бюфета, напълни я до половината с чисто уиски и я изпи на екс, след това пак я напълни.

— Ти искаш ли?

Монталбано отказа. Той седеше на дивана и гледаше морето. Светлината беше твърде слаба, за да му позволи да го съзре дори и смътно оттатък панорамния прозорец. Ингрид дойде и се настани до него.

— Била съм тук да се любувам на морето и в по-добри ситуации. — Смъкна се малко на дивана и подпря главата си на рамото на комисаря, който не се помръдна, защото веднага разбра, че жестът й не е опит за прелъстяване.

— Ингрид, ти спомняш ли си онова, което ти казах в колата? Че разговорът ни е неофициален?

— Да.

— Честно ми отговори, дрехите в гардероба ти ли си ги донесла, или са сложени от някой друг?

— Аз ги донесох. Можеше да ми потрябват.

— Била си любовница на Лупарело?

— Не.

— Как не? Тук ми се струва, че си като у дома си.

— С Лупарело съм спала само веднъж — шест месеца след като дойдох в Монтелуза. След което никога повече. Доведе ме тук. Но така се случи, че станахме приятели, истински приятели, както никога дотогава, дори в моята страна не ми се е случвало такова нещо с мъж. С него можех да си споделям всичко, ама всичко, а ако ми се случеше някоя неприятност, той ми помагаше да я преодолея, без да ми задава въпроси.

— Искаш да ме накараш да ти повярвам, че в онзи един-единствен път, когато си била тук с Лупарело, си носела със себе си рокли, дънки, гащички, чанта и огърлица?

Ингрид, раздразнена, се отдръпна от него.

— В нищо не искам да те карам да вярваш. Само ти разказвах. След известно време попитах Силвио дали може от време на време да използвам тази къща, и той ми каза „да“. Помоли ме само за едно нещо — да бъда много дискретна и никога да не казвам на кого принадлежи.

— Ако ти се е налагало да дойдеш, как разбираше, че теренът е свободен и е на твое разположение?

— Бяхме се договорили за определен брой телефонни позвънявания, които ни служеха като код. Винаги съм държала на думата си пред Силвио. Тук съм водила все един и същ мъж. — Изпи голяма глътка, изглеждаше сякаш се е сгушила в раменете си. — Мъж, който от две години се опитва насила да стане част от живота ми. Защото след това аз не го исках повече.

— Кога след това?

— След първия път. Ситуацията с него ме плашеше. Но той беше… е като сляп, как се казва това, аха, обсебен е от мен. Но само физически. Всеки ден иска да се виждаме. Но като го доведа тук, ми се нахвърля, става агресивен, къса ми дрехите. Ето защо в гардероба имам дрехи, за смяна.

— Този мъж знае ли на кого е тази къща?

— Никога не съм му казвала и между другото той никога не ме е питал. Виж, той не е ревнив, само ме желае, никога не би се уморил да ме обладава, във всеки един момент е готов да го прави.

— Разбирам. А Лупарело на свой ред знаеше ли кого водиш тук?

— Същото важи и за него. Не ме е питал и аз не съм му казвала.

Ингрид се изправи.

— Не може ли да отидем да говорим другаде? Сега това място ме потиска. Женен ли си?

— Не — отговори Монталбано изненадан.

— Да идем у вас — усмихна му се тя, но не беше никак весела. — Казах ли ти, че така ще свърши?