Андреа Камилери
Формата на водата (3) (Комисарят Монталбано се съмнява)

3

Саро и Тана прекараха нощта зле. Нямаше и съмнение, че Саро случайно е намерил огърлицата, както става в приказките, в които дрипавите пастири се натъкват на делви, пълни със златни монети, или на покрити с брилянти агнета. Тук обаче ситуацията беше доста по-различна от тази в Античността, защото герданът със съвременен дизайн беше изгубен предния ден, за което нямаше две мнения, и дори с просто око се виждаше, че струва цяло състояние. Възможно ли е никой да не се е появил да каже, че го е изгубил? Както всяка вечер, седяха около масата в кухнята, чийто прозорец зееше широко отворен, а звукът на телевизора беше усилен до дупка, за да избегнат дори и при най-малкото помръдване от тяхна страна съседите им, които не изпускаха нищо, да започнат да ги одумват, споглеждайки се. Тана незабавно се противопостави на изразеното от съпруга й намерение да отиде да продаде огърлицата още на следващия ден, веднага щом отвореше магазинът на братята бижутери Сиракуза.

— Преди всичко — каза тя, — аз и ти сме честни хора, затова не можем да отидем и да продадем нещо, което не е наше.

— Хъм, тогава какво искаш да направим? Да отида при началник бригадата да му кажа, че съм намерил огърлицата, и да му я предам, а той да я върне на притежателя й, когато същият дойде да се оплаче, че му липсва? Знаеш ли какво ще стане — след не повече от десет минути големият рогоносец Пекорела ще отиде да я продаде, за да се облажи той.

— Може да го направим по друг начин. Ще задържим вкъщи огърлицата, като междувременно уведомим за нея Пекорела. Ако някой дойде да си я поиска, ще му я върнем.

— И какво ще спечелим от цялата тая работа?

— Някакъв процент, изглежда, се полага на всеки, който намери подобно нещо. Колко струва според теб?

— Около двайсетина милиона — отговори й Саро, но му се стори, че е изтърсил твърде голяма цифра. — Да кажем обаче, че на нас ни се полагат два милиона. Обясни ми как ще платим цялото лечение на Нене с два милиона лири?

Обсъждаха чак до разсъмване и сложиха край на дискусията само защото Саро трябваше да отива на работа. Постигнаха обаче временно споразумение, което отчасти спасяваше тяхната почтеност: щяха да задържат огърлицата, без да кажат на никого нито дума, щяха да изчакат да мине една седмица и после, ако никой не се появеше да каже, че е негова, щяха да отидат и да я заложат. Когато готовият за работа Саро отиде да целуне сина си, там го чакаше приятна изненада, защото Нене спеше спокойно и дълбоко, сякаш беше разбрал, че баща му е намерил начин как той да оздравее.

* * *

Тази нощ и Пино сън не го ловеше. Той беше умозрителен човек, харесваше му театърът и беше играл като актьор някои роли в усърдните, но все по-малобройни самодейни трупи от Вигата и околностите. Четеше драматургия и винаги когато ниският доход му го позволяваше, тичаше в единствената книжарница на Монтелуза, за да си купи книги с комедийни и драматични пиеси. Живееше с майка си, която получаваше ниска пенсия, но нямаха истински проблеми с изхранването си. Старата го накара три пъти да й разкаже за откриването на мъртвия, като го принуди да й опише още по-добре всеки детайл и подробност. Правеше го, за да може на следващия ден да го разказва на своите приятелки от църквата и пазара, възхвалявайки себе си, че е научила за всичките тези факти, както и сина си, който се е оказал толкова способен, че да се замеси в история като тази. Към полунощ тя отиде да си легне, а не след дълго и Пино помириса леглото. Но за сън и дума не можеше да става, защото нещо го мъчеше и караше да се върти под чаршафа. Казахме, че е умозрителен човек, и затова след два часа, прекарани в напразни опити да притвори очи, по най-разумния начин се самоубеди, че няма как да стане, защото тази нощ беше точно като коледната. Надигна се, поизми се и седна пред писалището, което се намираше в спалнята му. Повтори и на себе си всичко, което беше разказал на майка си, и всичко беше както трябва, всяко нещо се връщаше на мястото си, но писукането, което чуваше в главата си, оставаше като фон. Беше като играта „Студено, студено, горещо, горещо“, защото, докато си повтаряше всичко онова, което й беше казал, писукането сякаш му казваше: „Студено, студено!“. Вероятно обаче безпокойството му се пораждаше от онова, което не беше разказал на майка си. В действителност не й беше съобщил същите факти, които в съгласие със Саро бяха премълчали и пред Монталбано: че бързо бяха разпознали трупа и се бяха обадили на адвокат Рицо. На това място писукането стана много силно и започна да крещи: „Горещо, горещо!“. Тогава той взе лист и химикалка и написа дума по дума диалога, който проведе с адвоката. Препрочете го и нанесе корекции, насилвайки паметта си до такава степен, че да може като в театрална пиеса да опише дори паузите. Когато беше готов, отново го препрочете в окончателния му вариант. Имаше нещо, което не се връзваше в този диалог. Но вече беше твърде късно и трябваше да тръгва към „Сплендор“.

* * *

Телефонното позвъняване към десет часа сутринта от началника на полицията в канцеларията на Монталбано го прекъсна, докато четеше двата сицилиански всекидневника, единият от които се печаташе в Палермо, а другият — в Катания.

— Трябва да ви предам благодарности — започна началникът на полицията.

— Хъм, така ли? От кого са?

— От името на епископа и нашия министър. На монсеньор Теруци му хареса вашето християнско милосърдие, точно така каза, изразено в това да се избегнат журналистите и фотографите, които са лишени от скрупули и благоприличие, за да не могат да обрисуват и разпространят неприлични снимки на мъртвия.

— Но аз издадох тази заповед, когато все още не знаех кой е трупът! Щях да го направя за когото и да е.

— В течение съм. Всичко ми беше докладвано от Якомуци. Но защо трябваше да разкривам на светия прелат^[1] този незаслужаващ внимание детайл? За да го разочаровам за вашето, имам предвид вас лично, християнско милосърдие ли? Отнася се за милосърдие, скъпи приятелю, което придобива толкова по-голяма стойност, колкото по-висока е позицията на обекта на самото милосърдие, разбрахте ли ме? Помислете си само, епископът изтъкна дори Пирандело.

— Не може да бъде!

— Обаче може. Цитира репликата от „Шест лица търсят автор“, в която бащата казва, че човек не може да остане завинаги свързан с някой недотам почтен жест по вина на някакво моментно отклонение, при положение че е водил неподкупен живот. Тоест не може да се предава на потомците образът на инженера точно в момента, когато той е бил със смъкнати панталони.

— А министърът?

— Той не цитира Пирандело, защото дори не знае кой е, но измърморената от него мътна идея имаше същия смисъл. И с оглед на това, че принадлежи към същата партия на Лупарело, той си позволи да добави една дума в повече.

— Коя?

— Предпазливост.

— Какво общо има предпазливостта с тази история?

— Не знам, аз ви предавам думата буквално.

— Има ли новини след аутопсията?

— Все още не. Паскуано искаше да държи трупа на инженера в хладилника си чак до утре, но аз го убедих да го аутопсира или днес преди обед, или в ранния следобед. Но не вярвам оттам да изскочи нещо ново.

— И аз така мисля — завърши комисарят.

* * *

Монталбано се върна да дочете вестниците си и от тях научи доста по-малко, отколкото вече знаеше за целия живот и смъртта на инженер Лупарело. Те му послужиха само да си опресни паметта. Мъртвият беше наследник на строителна династия от Монтелуза (дядо му проектирал старата гара, а баща му — Съдебната палата). Младият Силвио, след като се дипломирал с отличие в Политехниката на Милано, се завърнал в родния си град, за да продължи да разширява дейността на фамилията. Като ревностен католик е следвал и в политиката идеите на дядо си, който е бил яростен привърженик на дон Луиджи Стурцо (за идеите на баща му, който е бил част от действащите фашистки отряди и похода към Рим, се пазеше необходимото мълчание), придобил опит в ИСКФ^[2], организацията, която обединява младите студенти католици, създавайки си солидна мрежа от приятелства. Оттогава на всяка манифестация, тържество, митинг или каквато и да е партийна проява Силвио Лупарело се е появявал до големците на партията, но винаги на крачка зад тях, с половинчата усмивка, за да е ясно, че той е там, защото така е решил, а не заради йерархичната стълбица. Няколко пъти бил канен да се кандидатира за политическите или административните избори, но винаги се оттеглял, изтъквайки твърде благородни мотиви за отказа си, като в тях се позовавал на мълчаливото смирение и службата в сянка — типичните добродетели на католика, които са били така умело поднесени, че да станат обществено достояние. И така, в сянка и мълчание беше служил почти двайсет години, докато един ден, изпълнен със сила заради всичко онова, което беше видял с твърде проницателния си поглед, на свой ред си беше набавил слуги, като пръв сред всички останали бил народният представител Кузумано. Впоследствие наметнал с ливреята и сенатор Портолано и депутата Трикоми (но вестниците ги наричаха „братски приятели“, „предани последователи“). За кратък период от време цялата партия в Монтелуза и провинцията преминала в неговите ръце, така както и осемдесет процента от всички публични и частни търгове. Дори парата, вдигната от неколцината съдии от Милано, която разтърси властващата от петдесет години насам политическа класа, не го достигна, напротив — тъй като винаги е бил на заден план, сега можеше да излезе на открито, да се покаже и да порицае корупцията на своите партийни другари. В рамките на година или по-малко като знаменосец на промяната и с ентусиазма на партийните членове станал секретар на провинцията, но, за съжаление, между триумфалното му избиране и смъртта му бяха минали само три дни. Един от вестниците скърбеше, че злата съдба не беше дала време на толкова морално издигнат човек да направи така, че партията му да възвърне стария си блясък. За да го споменат с добро, и двата вестника единодушно припомняха голямата му щедрост и великодушие и благоразположението му винаги да подаде ръка при всеки печален повод, без разлика на приятели и неприятели. Тръпка премина през Монталбано, когато си припомни за документалния филм, който беше видял предишната година, излъчен от някаква местна телевизия. Инженерът откриваше в Белфи, селото, в което дядо му беше роден, някакъв малък дом за сираци, носещ името на стария. Двайсетина дечица, всичките облечени еднакво, пееха някаква благодарствена песничка за инженера, който ги слушаше развълнувано. Думите на тази песничка трайно се бяха запечатали в паметта на комисаря: „Колко е добър и колко е красив инженер Лупарело“.

* * *

Вестниците, освен че запазваха мълчание относно обстоятелствата около смъртта му, мълчаха и за мълвата, която от години се носеше, необезпокоявана от никого, за недотам публичните афери, в които се беше забъркал инженерът. Говореше се за нагласени търгове, подкупи за милиарди, упражняване на натиск, граничещ с изнудване. И неизменно в тези случаи изплуваше името на адвокат Рицо, първо асистент, след това доверено лице и накрая алтер его^[3] на Лупарело. Винаги обаче ставаше дума за клюки, които бяха вятър и мъгла. Говореше се също, че Рицо е мостът между инженера и мафията, и точно по този въпрос комисарят беше имал възможност да погледне бегло един секретен доклад, в който се говореше за трафик и пране на мръсни пари. Но това бяха само подозрения и нищо повече, защото тези съмнения никога не бяха имали възможността да се превърнат в конкретни, тъй като всяко искане да се разреши на следствието да започне разследване по тях се губеше в меандрите на същата тази Съдебна палата, която бащата на инженера беше проектирал и построил.

* * *

През обедната почивка телефонира в Службата по разкриване на престъпленията в Монтелуза и поиска да говори с инспектор Ферара. Тя беше дъщеря на негов съученик, който се беше оженил доста млад. Момичето беше приятно и духовито, но иди разбери защо, понякога се опитваше да го сваля.

— Анна? Имам нужда от теб.

— Не може да бъде!

— Имаш ли няколко свободни часа този следобед?

— Ще се намерят, комисарю. Нали знаеш, че винаги съм на твое разположение, денем и нощем. На твоите заповеди или, ако искаш, на твоите желания!

— Тогава ще мина към три да те взема от дома ти в Монтелуза.

— Изпълваш ме с радост.

— И слушай, Анна, трябва да се облечеш женствено.

— Високи токчета и пола с цепка.

— Не, просто исках да кажа, че не трябва да си с униформа.

* * *

При второто изсвирване на клаксона Анна, суперточна, излезе от дворната врата, облечена с пола и блузка. Не зададе никакви въпроси, ограничи се само с това да целуне Монталбано по бузата. Едва когато колата пое по първия от трите коларски пътя, които водеха от междуградското шосе към Егрека, проговори:

— Ако искаш да ме чукаш, заведи ме в твоята къща, тук не ми харесва.

На откритата кошара имаше само два или три автомобила, но беше ясно, че хората в тях не бяха част от нощния кръг на Джедже Гулота, а студенти и заможни любовници, които не разполагаха с друго място за среща. Монталбано шофира до края на коларския път и удари спирачките, когато предните гуми вече заораха в пясъка. Големият храст, до който беше намерено беемвето на инженера, остана встрани и по този път не можеше да се стигне до него.

— Това ли е мястото, където са го намерили? — поинтересува се Анна.

— Да.

— Какво търсиш?

— И аз не знам. Хайде да слезем.

Отправиха се към плажа. Монталбано я хвана през кръста, притисна я към себе си и тя опря глава в рамото му, като му се усмихна. Сега разбираше защо комисарят я е поканил — всичко беше само театър, двамата изглеждаха като влюбена двойка или като любовници, които бяха дошли, за да се усамотят на Егрека. Анонимни, защото така нямаше да възбудят ничие любопитство.

„Ама че кучи син! — помисли си тя. — Не му пука за това, което изпитвам към него.“

По някое време Монталбано спря с гръб към морето. Колата беше на стотина метра пред тях по права линия. Нямаше място за съмнение: беемвето не беше дошло по някой от черните пътища, а откъм плажа и беше спряло едва след като е обърнало към горичката с муцуна към старата фабрика, тоест в напълно противоположна посока на тази, в която всички коли, които идваха от междуградското шосе, се налагаше да спират, тъй като нямаше никакво място за маневриране. Който искаше да се върне на второкласния път, нямаше друга възможност, освен да измине коларския път на заден ход. Повървя още малко с наведена глава, продължавайки да прегръща Анна, но не намери никакви следи от гуми, защото морето беше заличило всичко.

— А сега какво ще правим?

— Първо ще се обадя на Фацио, а после ще те изпратя до вкъщи.

— Комисарю, ще ми позволиш ли да ти кажа нещо с цялата си искреност?

— Разбира се.

— Ти си голямо лайно!