Андреа Камилери
Формата на водата (8) (Комисарят Монталбано се съмнява)

8

Върна се уморен вкъщи с намерението веднага да си легне, но почти механично, станало му беше нещо като тик, пусна телевизора. Журналистът от „Телевигата“, след като приключи с водещата новина за деня, която беше свързана с престрелката между дребни мафиоти, случила се в покрайнините на Милета преди няколко часа, съобщи, че в Монтелуза се е събрал провинциалният комитет на партията, към който се числеше (или по-добре е, ако се каже „се е числил“) инженер Лупарело. Събранието беше извънредно, което в не така бурни като днешните времена заради полагаемото се уважение към починалия щеше да бъде насрочено поне трийсет дни след смъртта му, но сега, в този момент на смут в политическата ситуация, се изискваха бързи и разумни решения. По тази причина:

— … за провинциален секретар с пълно мнозинство беше избран доктор Анджело Кардамоне, завеждащ отделението по остеология в болницата на Монтелуза. Той винаги се е борил срещу Лупарело вътре в партията, но лоялно, смело и с открито лице. Тази противоположност в идеите им — продължаваше репортерът — може да се обобщи по следния начин: че инженерът беше поддръжник на коалицията между четирите партии, като към тях се вливат свежи и неопорочени от политиката сили (да се подразбира такива, до които все още не са достигали известия, че срещу тях са повдигнати обвинения и е образувано следствие), докато остеологът клонеше към прозорлив и предпазлив диалог с левицата.

Новоизбраният беше засипан с поздравителни телеграми и телефонни обаждания даже и от опозицията. На интервюто Кардамоне, който изглеждаше развълнуван, но решителен, заяви, че ще направи всичко, което е по силите му, за да не се изложи пред светлата памет на своя предшественик, и заключи, потвърждавайки, че на променената си партия дарява „своята усърдна работа и наука“.

— Слава богу, че я дарява на партията — не можа да се въздържи от коментара си Монталбано, защото „науката“ на Кардамоне от хирургическа гледна точка беше задръстила провинцията с повече хроми, отколкото силно земетресение обикновено оставя след себе си.

Думите, които журналистът добави веднага след това, накараха комисаря да наостри уши:

— За да може доктор Кардамоне праволинейно да продължи пътя си, без да се отрече от онези идеи и онези хора, които въплъщават в себе си най-доброто от политическата активност на инженера, членовете на комитета са помолили адвокат Пиетро Рицо, духовен наследник на Лупарело, да подкрепи новия секретар. След известен и разбираем отпор от страна на Рицо заради обременителните задачи, които неочакваното партийно поръчение влече след себе си, той се остави да бъде убеден и прие.

В интервюто, което „Телевигата“ взе от адвоката, той заяви, също така развълнуван, че е трябвало да се натовари с тежката задача, за да остане верен на паметта на своя учител и приятел, чийто лозунг винаги е бил един-единствен: да се служи на партията.

Монталбано потръпна от изненада: как така новоизбраният секретар официално преглътна присъствието на човека, който е бил най-преданият сътрудник на неговия най-върл противник? Изненадата му обаче трая съвсем кратко и след недълъг размисъл същата тази изненада комисарят я определи като наивна, защото открай време въпросната партия се беше отличавала с вродената си склонност към компромиси за намиране на някакво средно положение. Възможно е на Кардамоне вратът му все още да не е станал толкова дебел, колкото на онзи вълк, който си върши работата сам, и затова да е почувствал необходимостта от нечия подкрепа.

Смени канала. По „Свободна мрежа“, гласът на лявата опозиция, говореше Николо Дзито, най-гледаният политически коментатор, който обясняваше как — както казано на сицилиански диалект zara zabara, така и на латински език mutatis mutandis^[1] — нещата на острова и особено в провинция Монтелуза никога не се променяха, дори и барометърът да показваше, че идва буря. След това банално цитира фразата на принц Фабрицио Салина от „Гепардът“, в която той казваше, че трябва всичко да се промени, за да не се променя нищо, и завърши с това, че Лупарело и Кардамоне са двете страни на един и същ медал, а сплавта, от която е направен той, е адвокат Рицо.

Монталбано се спусна към телефона, набра номера на „Свободна мрежа“ и попита за Дзито. Между него и журналиста имаше определена симпатия, която с времето почти беше прераснала в приятелство.

— Какво желаеш, комисарю?

— Да те видя.

— Драги приятелю, утре сутринта пътувам за Палермо, ще отсъствам поне седмица. Става ли да дойда при теб след половин час? Приготви ми нещо за хапване, защото съм гладен.

Едно ястие с макарони, подправени с чесън и зехтин, Монталбано винаги можеше да направи, и то без никакви проблеми. Отвори хладилника, Аделина му беше приготвила варени раци в изобилие, които щяха да стигнат за четирима. Аделина беше майката на двама рецидивисти, като преди три години самият Монталбано беше арестувал по-малкия от двамата братя, който все още лежеше в затвора.

* * *

Миналия юли, когато Ливия дойде, за да прекара две седмици с него във Вигата, като чу тази история, се ужаси.

— Ти луд ли си? Тази рано или късно ще реши да си отмъсти и ще ти сложи отрова в супата!

— За какво трябва да си отмъщава?

— Арестувал си сина й.

— Да не би вината да е моя? Аделина много добре знае, че не аз съм виновният, а синът й, който се прояви като глупак и се остави да го хванат. Аз постъпих лоялно при ареста, не съм му залагал нито клопки, нито уловки. Всичко беше в рамките на нормалното.

— Изобщо не ме интересува вашият изкривен начин на мислене. Трябва да я уволниш.

— Ако я изгоня, кой ще ми поддържа дома, кой ще ме пере, глади и ще ми готви?

— Ще си намериш някоя друга!

— Тук грешиш, защото няма друга толкова добра като Аделина.

Слагаше водата на печката, когато звънна телефонът.

— Иска ми се да потъна вдън земята от срам, че съм принуден да ви събудя в този час — бяха встъпителните думи.

— Не спя, кой се обажда?

— Пиетро Рицо, адвокатът.

— Ах, адвокате. Моите поздравления!

— И по какъв повод? Ако е заради честта, която партията току-що ми оказа, по-скоро би трябвало да ми изкажете съболезнования. Повярвайте ми, приех само заради предаността, която винаги ще ме свързва с идеалите на клетия инженер. Но нека се върна към мотива за обаждането ми. Нужно е да ви видя, комисарю.

— Сега?!

— Не сега, разбира се, но имайте предвид, че въпросът не търпи отсрочка.

— Може да го направим утре сутринта, но погребението не е ли утре сутринта? Предполагам, че ще бъдете много зает.

— И още как! А така също и целия следобед. Нали знаете, че както обикновено, някой важен гост със сигурност ще реши да остане!

— В такъв случай кога?

— Вижте, като размислих добре, ми се струва, че въпреки ангажиментите ми може да се видим утре сутринта, но много рано. Вие обикновено към колко часа отивате в полицейския участък?

— Към осем.

— В осем за мен би било идеално. Освен това става дума само за няколко минути.

— Слушайте, адвокате, точно защото утре времето ви ще е ограничено, може ли да ми кажете предварително за какво става дума?

— По телефона?

— Само ми загатнете.

— Добре. Подочух, но не знам доколко тази мълва отговаря на истината, че ви е била предадена една случайно намерена на земята вещ. Аз съм натоварен да я прибера.

Монталбано покри слушалката с едната си ръка и избухна в здрав и ехиден смях, все едно отнякъде изцвили конче. Беше заложил стръвта с огърлицата във въдицата на Якомуци и клопката му се беше задействала перфектно, а в нея се беше хванала най-голямата риба, на която изобщо не се беше надявал. Дали не прибягваше до лазерен лъч, телепатия или магически шамански практики? До слуха му достигна как адвокатът крещи:

— Ало, ало? Не ви чувам! Линията ли прекъсна?

— Не, извинете ме, моливът ми падна на пода и се наведох да го взема. До утре в осем.

* * *

Веднага щом чу звънеца на входа, остави макароните и отиде да отвори.

— Какво си ми сготвил? — попита го с влизането Дзито.

— Макарони с чесън и зехтин и раци със зехтин и лимон.

— Отлично!

— Ела в кухнята да ми помогнеш. Така междувременно ще ти задам и първия си въпрос: можеш ли да произнесеш думите „нетърпящ отсрочка“?

— Ама ти да не си се побъркал? Караш ме да идвам от Монтелуза до Вигата с бясна скорост, за да ме попиташ дали мога да кажа някакви си думи? Добре де, какво толкова? Твърде лесни са за произнасяне — опита три или четири пъти, като все повече се заинатяваше, но не успяваше, защото всеки път езикът му още по-зле се оплиташе.

— Трябва да си много, ама много ловък — каза му комисарят, мислейки си за Рицо, но не се позоваваше само на умението на адвоката непринудено да изрича скоропоговорки, но и на останалите му умения.

Докато се хранеха, обсъждаха яденето си, както винаги се случваше. Дзито, след като си спомни за фантастичните раци, които беше опитал преди десет години във Фиака, разкритикува тези на комисаря, че им липсва магданоз.

— Как стана така, че всички от „Свободна мрежа“ станахте англичани? — атакува го неочаквано Монталбано, докато пиеха от превъзходното бяло вино, което баща му беше купил от околностите на Рандацо. Преди седмица му беше донесъл шест бутилки, но те бяха само претекст, за да прекарат известно време заедно.

— В какъв смисъл англичани?

— В смисъл че бяхте много внимателни да не наплюете Лупарело, както със сигурност в други случаи сте го правили. Хъм, инженерът умира от инфаркт със свалени панталони в нещо като бордей на открито, сред проститутки, сводници, педерасти; откровено казано, всичко това е цинично, а вие, вместо да се възползвате незабавно от тази възможност, се строявате в две редици и милосърдно прикривате информацията за причината на смъртта му.

— Не е в нашия стил да се възползваме — каза Дзито.

Монталбано започна да се смее.

— Ще ми направиш ли една услуга, Николо? Вървете по дяволите, ти и твоята „Свободна мрежа“!

Дзито на свой ред избухна в смях.

— Добре де, нещата се развиха по следния начин. Няколко часа след откриването на трупа адвокат Рицо е изприпкал при барон Фило ди Ваучина, или Червения барон, който е милиардер, ама комунист, и го помолил с допрени за молитва ръце „Свободна мрежа“ да не споменава за обстоятелствата около смъртта на Лупарело. Обърнал се към него в името на кавалерското чувство, което през Античността, изглежда, предците на барона са притежавали. Както знаеш, баронът държи в ръцете си осемдесет на сто от собствеността на нашата предавателна станция. Това е всичко.

— Как „това е всичко“? А ти, Николо Дзито, който си спечелил дори уважението на противниците си, защото винаги казваш онова, което трябва да се каже, си отговорил с „да, господине“ на барона и си подвил опашка?

— Какъв цвят са косите ми? — отговори му на въпроса с въпрос Дзито.

— Червени.

— Монталбано, аз съм червен както отвътре, така и отвън, числя се към лошите и злопаметни комунисти и наподобявам изчезващите видове. Приех, защото бях убеден, че онзи, който казваше, че ще запази мълчание за обстоятелствата около смъртта на клетника, за да не окаля неговата памет, му желаеше само злото и за нищо на света доброто, както се опитваше да го представи.

— Не те разбрах.

— Сега ще ти го обясня, наивнико. Ако искаш да направиш така, че по-бързо да се забрави някакъв скандал, не трябва да действаш другояче, освен да говориш колкото е възможно повече за него по телевизията и във вестниците. Продължавай, продължавай, докато в един момент на хората не им писне и не кажат: „Тия пък докога ще повтарят все едно и също! Няма ли да престанат?“. В рамките на петнайсетина дни след ефекта от пренасищане с въпросната новина ще стане така, че никой повече няма и да иска да чуе да се говори за този скандал. Разбра ли ме?

— Мисля, че да.

— Ако обаче наложиш пълно мълчание по въпроса, мълчанието само по себе си ще започне да говори, да умножава неконтролируемите слухове и повече няма да можеш да ги накараш да спрат. Искаш ли да ти дам един пример? Знаеш ли колко обаждания получихме в редакцията точно във връзка с нашето мълчание? Стотици. „Вярно ли е, че инженерът се е чукал наведнъж с две жени в колата си?“, „Вярно ли е, че на инженера му е харесвало да прави «сандвич» и докато той е ебал проститутката, някакъв негър го е оправял отзад?“. И последното за тази вечер: „Вярно ли е, че Лупарело е подарявал на своите курви бижута на баснословни цени?“. Изглежда, са намерили едно от тях на Егрека. Всъщност ти знаеш ли нещо за тази история?

— Аз ли? Не, със сигурност е поредната идиотщина — излъга го спокойно комисарят.

— Виждаш ли? Сигурен съм, че след някой и друг месец ще се появи и някой лайнар, който ще дойде да ме попита дали е вярно, че инженерът е оправял и четиригодишни момиченца, а след това ги е изяждал пълнени с кестени. Така оплюването му ще бъде вечно и ще стане легендарен. Сега се надявам да си разбрал защо казах „да“ на онзи, който поиска въпросът да се потули.

— А позицията на Кардамоне каква е?

— Не знам. Неговият избор за секретар беше твърде странен. Виж, в провинциалния комитет всички бяха хора на Лупарело, освен двама, които бяха на Кардамоне, като ги държаха там само за параван, за да се види, че са демократични. Нямаше съмнение, че новият секретар може и трябва да бъде последовател на инженера. Но изведнъж този неочакван обрат, когато Рицо се изправя и предлага Кардамоне. Другите от клана се смущават, но не дръзват да му се противопоставят, защото, ако Рицо говори така, значи, някъде там долу има нещо опасно, което може да се случи, и затова е по-добре да се следва предложението на адвоката. И гласуват за него. Избран е Кардамоне и веднага щом е приел партийното поръчение, той самият предлага да бъде подпомаган от Рицо, за голям срам на двамата си поддръжници от комитета. Аз обаче го разбирам Кардамоне, който си е направил сметката, че е по-добре да го вкара в играта, отколкото да го остави да му се мотае из краката като плаваща мина.

След това смениха темата и Дзито започна да му разказва за романа, който му се върти из главата и иска да напише, и така откараха до четири часа.

* * *

Докато проверяваше здравословното състояние на кактуса, подарен му от Ливия, който стоеше на перваза на прозореца в кабинета му, Монталбано видя да пристига една тъмносиня министерска кола, снабдена с телефон, шофьор и телохранител, който слезе пръв, за да отвори вратата пред плешивия мъж с нисък ръст и костюм в същия цвят като този на автомобила.

— Отвън има един господин, който трябва да говори с мен, веднага го пусни да влезе — каза той на часовия.

Когато Рицо влезе, комисарят забеляза, че горната част на левия му ръкав беше опасана с черна лента, широка цяла педя. Адвокатът вече беше сложил траура, за да отиде след това на погребението.

— Какво да направя, за да бъда извинен от вас?

— За какво?

— Че ви обезпокоих в дома ви късно през нощта.

— Но вие ми казахте, че въпросът е нетърп…

— Нетърпящ отсрочка, разбира се.

Колко добре произнасяше тези две думи адвокат Пиетро Рицо!

— Но да си дойдем на думата. Една млада семейна двойка, освен това и твърде уважавана, миналата неделя в късна доба предприема една безразсъдна постъпка, но и двамата са били леко пийнали. Съпругата убеждава съпруга си да я закара на Егрека, защото е любопитна да види това място и всичко, което се случва на него. Любопитство, което търпи порицание, съгласен съм, но нищо повече от любопитство. Двойката стига до началото на Егрека и жената слиза от колата. Почти веднага обаче, отегчена от отправените й вулгарни предложения, се качва обратно в автомобила и си тръгват. Едва когато вече си е у дома, забелязва, че е изгубила скъпоценното украшение, което е носела на врата си.

— Какво странно съвпадение… — каза почти на себе си Монталбано.

— Моля?

— Разсъждавам върху факта, че почти по същото време и на същото място е умрял инженер Лупарело.

Адвокат Рицо не се смути, но лицето му придоби мрачно изражение.

— Знаете ли, че и аз си го помислих? Странните шеги на съдбата…

— Предметът, за който вие ми говорите, не е ли огърлица от масивно злато, със сърце, обсипано със скъпоценни камъни?

— Да, същият. Всъщност аз съм дошъл да ви помоля да го върнете на законните му собственици, прибягвайки до същата дискретност, която проявихте и при случая с намирането на моя клет инженер.

— Моля да ме извините — каза комисарят, — но аз нямам никаква идея как трябва да се процедира при прецедент като този. При всички положения си мисля, че щеше да е по-различно, ако се беше появила собственицата му.

— Но аз имам надлежно пълномощно!

— А, така ли? Бихте ли ми го показали?

— Никакъв проблем, комисарю. Надявам се да ме разберете, че преди да кажа имената на моите клиенти, държах да съм напълно сигурен, че се отнася за същия предмет, който те търсят.

Сложи ръка в джоба си, извади един лист и го подаде на Монталбано. Комисарят внимателно го прочете.

— Кой е Джакомо Кардамоне, който е подписал пълномощното?

— Той е синът на професор Кардамоне, новия секретар на провинцията.

Монталбано реши, че е дошъл моментът да повтори театралните си умения.

— Ама наистина е странно! — обясни с твърде нисък глас, приемайки изражението на дълбоко умислен човек.

— Извинете, какво казахте?

Монталбано не му отговори веднага, остави го да се попече малко на собствения си огън.

— Мислех си, че съдбата, както казвате вие, по отношение на тази история започва да си прави все по-големи шеги с нас.

— В какъв смисъл, извинете?

— В смисъл че синът на новия политически секретар в същия този час се намира на същото място, на което умира старият секретар. Не ви ли се струва любопитно?

— Сега, когато натъртвате на него, да. Но абсолютно изключвам, че между двете случки може да има дори някаква минимална връзка.

— Изключвам го и аз — каза Монталбано и продължи: — Не разчитам подписа, който е до този на Джакомо Кардамоне.

— Това е подписът на съпругата му, която е шведка. Честно казано, тя е малко разюздана жена и не успява да свикне с нашите нрави.

— Според вас каква може да е стойността на това бижу?

— Нямам представа, собствениците ми казаха, че е около осемдесет милиона лири.

— Тогава да направим така: по-късно ще се обадя на колегата Якомуци, понастоящем огърлицата е при него, и ще му кажа да ми я върне обратно. Утре сутринта един от моите агенти ще ви я донесе в кантората.

— Аз наистина не знам как да ви благодаря…

Монталбано го прекъсна:

— Вие просто ще подпишете една нормална разписка на моя агент, че сте я получили.

— Ама разбира се!

— И чек за десет милиона лири, позволих си да закръгля стойността на огърлицата, с който да се покрие полагащият се процент на онзи, който е намерил скъпоценности или пари.

Рицо почти елегантно пое неочаквания удар.

— Намирам го за повече от правилно. На чие име трябва да бъде издаден чекът?

— На Балдасаре Монтаперто, един от двамата оператори по чистотата, които са намерили тялото на инженера.

Адвокатът си записа прилежно името.