Андреа Камилери
Формата на водата (14) (Комисарят Монталбано се съмнява)

14

Плоската като риба камбала кола на Ингрид все още стоеше на паркинга пред бара в Маринела. Явно я бяха сметнали за твърде биеща на очи, за да я откраднат, тъй като такива като нея нямаше много в обращение в Монтелуза и провинцията.

— Вземи си колата и ме следвай — каза Монталбано. — Ще се върнем в Капо Масария.

— О, господи! Какво ще правим там? — намуси се Ингрид, защото нямаше никакво желание да го прави и комисарят много добре я разбираше.

— В твой интерес е.

* * *

Малко преди да угаси фаровете, Монталбано забеляза, че дворната врата на вилата беше отворена. Слезе и се приближи до колата на Ингрид:

— Почакай ме тук. Загаси светлините. Спомняш ли си дали заключихме вратата, преди да си тръгнем?

— Не си спомням добре, но ми се струва, че го направихме.

— Обърни колата колкото е възможно по-безшумно.

Жената изпълни и сега муцуната на автомобила й гледаше към междуградското шосе.

— Слушай ме добре. Аз слизам долу, а ти стой с наострени уши и ако ме чуеш, че викам, или забележиш, че нещо не ти вдъхва доверие, не се чуди много, ами пали колата и се връщай вкъщи.

— Мислиш ли, че вътре има някого?

— Не знам. Ти направи това, което ти казах.

Той взе от колата си дамската чанта, но и пистолета. Тръгна, като се опитваше да стъпва безшумно, и слезе по стълбите. Входната врата този път се отвори, без да заяжда и без да издава звуци. Премина през прага с пистолет в ръка. Холът по някакъв странен начин леко се осветяваше от отражението на морето. С ритник отвори вратата на банята, а след това и останалите, чувствайки се в комичната ситуация на някого от героите от американските телевизионни филми. В къщата нямаше никого, нито пък се виждаха следи на някого друг, който да е бил в нея. Не му беше трудно да убеди себе си, че е забравил отворена градинската врата. Открехна панорамния прозорец на хола и погледна надолу. Точно в тази точка върхът Капо Масария стърчеше над морето като носа на някой кораб и точно там долу трябваше да потопи чантата й. Натъпка я със сребърни прибори и един много тежък кристален пепелник, завъртя я над главата си и я изхвърли навън. Нямаше да им е лесно да я намерят. След това от гардероба в спалнята взе всичко, което принадлежеше на Ингрид, и излезе, но този път си направи труда да провери дали входната врата е добре заключена. Веднага щом се изкачи по стълбите, в очите го удари светлината от фаровете на Ингрид.

— Казах ти да ги държиш загасени. И защо си завъртяла колата?

— Ако бяха изникнали някакви проблеми, не можех да те оставя сам.

— Ето ти дрехите.

Тя ги взе и ги остави на мястото до себе си.

— А чантата?

— Хвърлих я в морето. Сега се връщай вкъщи. Вече нямат нищо в ръцете си, с което да те накиснат.

Ингрид слезе. Приближи се до Монталбано и го прегърна. Постоя известно време така, положила глава върху гърдите му. След това, без дори да го погледне, се качи на автомобила си, включи на скорост и потегли.

Точно в началото на моста над Кането се виждаше спряла кола, която почти задръстваше шосето, а някакъв мъж се беше подпрял с лакти върху тавана й, прикрил лицето си с ръце, и лекичко се поклащаше.

— Случило ли се е нещо? — попита Монталбано, спирайки.

Човекът се обърна, лицето му беше цялото в кръв, която шуртеше точно от средата на челото му.

— Един рогоносец — отговори му той.

— Не ви разбрах, обяснете ми по-добре — слезе от колата си Монталбано и се приближи до него.

— Карах си яваш-яваш и един кучи син започна да ме изпреварва, като на моменти имах чувството, че ще ме изхвърли от пътя. Тогава се вбесих, започнах да го гоня, да му свиркам и да го заслепявам. Изведнъж обаче онзи спря напряко на пътя. Слезе, държеше нещо в ръката си, което не разбрах какво е, и се изплаших при мисълта, че може да е оръжие. Тръгна към мен, прозорчето ми беше свалено и без да каже нищо, ме изпраска с всичка сила с онова нещо, което впоследствие разбрах, че е бил френски ключ.

— Имате ли нужда от помощ?

— Не, кръвта започна да спира.

— Искате ли да пуснете жалба?

— Не ме карайте да се смея, защото главата ме боли.

— Желаете ли да ви придружа до болницата?

— Ако обичате, гледайте си вашата работа.

* * *

Не си спомняше от колко нощи не беше спал като хората. А сега и тази отвратителна болка в тила, която не му даваше мира, продължаваше да я усеща независимо дали беше легнал по корем, или по гръб, нямаше никаква разлика — приглушена, пулсираща и постоянна, което беше още по-лошо. Запали лампата. Беше четири часът. Върху нощното му шкафче все още стояха тубичката и бинтът, които му послужиха за Ингрид. Взе ги и пред огледалото в банята си намаза тила с малко крем, може би щеше да облекчи болката му, а след това с бинта си направи превръзка на врата и я фиксира с лейкопласт. Вероятно се беше бинтовал твърде стегнато, защото с мъка успяваше да завърти главата си. Погледна се в огледалото. И точно тогава заслепяващото озарение, което го обзе, избухна в мозъка му и затъмни дори светлината в банята, стори му се, че се е превърнал в герой от комиксите, чиито очи имаха способността да излъчват рентгенови лъчи, с които дори успяваха да видят предметите отвътре.

В гимназията имаше един стар свещеник, преподавател по религия:

— Истината е светлина — беше казал един ден.

Монталбано беше като шило в торба и много слаб ученик, затова винаги седеше на последния чин:

— Това означава, че ако в семейството всички казват истината, ще намалят сметката си за ток.

Това беше неговият коментар, изказан на висок глас, заради който го изгониха от час.

Днес, трийсет и няколко години оттогава, помоли наум за извинение стария свещеник.

* * *

— Ама че помръкнал вид имате днес! — възкликна Фацио веднага щом го видя да идва в полицейския участък. — Зле ли се чувствате?

— Не ме питай — беше отговорът на Монталбано. — Има ли новини за Гамбардела? Намерихте ли го?

— Не. Изчезна. Аз си мисля, че ще го намерим някъде из полето, изяден от кучетата.

Имаше обаче нещо в тембъра на сержанта, което не му звучеше убедително, защото го познаваше от много години.

— Какво има?

— Гало отиде в „Бърза помощ“, навехнал си е ръката, нищо сериозно.

— Как е станало?

— Със служебната кола.

— Бързо ли е карал? Ударил ли се е?

— Да.

— С ченгел ли трябва да ти изваждам думите от устата?

— Хъм, изпратих го по спешност до градския пазар, защото станала някаква свада, той потеглил с висока скорост, знаете го какъв е, автомобилът поднесъл и се ударил в един стълб. Изтеглиха колата на нашия паркинг в Монтелуза и ни дадоха друга.

— Кажи ми истината, Фацио, бяха ли ни нарязали пак гумите?

— Да.

— Гало обаче, преди да тръгне, не ги е погледнал, както сто пъти му бях казал да прави! Защо не искате да разберете, че рязането на гуми е национален спорт в това отвратително градче? Кажи му днес да не идва в участъка и да не ми се мярка пред очите, че видя ли го, ще му скъсам задника.

Тресна вратата на кабинета си, защото наистина се беше ядосал. Започна да ровичка в една алуминиева кутия, в която държеше всичко — от марки до паднали копчета, намери ключа от старата фабрика и излезе, без да каже довиждане.

* * *

Седнал върху прогнилата греда, до която беше намерил чантата на Ингрид, разглеждаше предмета, който миналия път му се стори доста неопределен, нещо като съединително коляно за тръби, но сега много ясно успя да различи, че е ортопедична яка, беше като нова, макар и да се виждаше, че е била използвана. От самовнушение тилът отново го заболя. Изправи се, взе яката, излезе от старата фабрика и се върна в полицейския участък.

— Комисарю? Стефано Лупарело съм.

— Кажете, инженере.

— Онзи ден предупредих братовчед ми Джорджо, че искате да го видите тази сутрин в десет часа. Но точно преди десет минути се обади леля ми, неговата майка. Не мисля, че Джорджо ще може да дойде на срещата, каквито бяха намеренията му.

— Какво се е случило?

— Не знам с точност, но, изглежда, цяла нощ е бил навън, така ми каза леля. Върнал се е преди малко, към девет, в окаяно състояние.

— Извинете, инженере, но ми се струва, че майка ви ми каза, че той спи във вашата къща.

— Вярно е, но до смъртта на баща ми, след това се премести в дома си. Без татко при нас той се чувстваше неловко. Между другото, леля е повикала доктора, който му е сложил инжекция с приспивателно. Сега спи дълбоко. Знаете ли, много ми е мъчно за него. Може би той беше прекадено привързан към баща ми.

— Това го разбрах. Ако се видите с братовчед си, кажете му, че наистина трябва да поговоря с него. Нека да не бърза, не е толкова важно, когато може.

— Непременно. А, майка ми, която е близо до мен, ми казва да ви поздравя.

— Подобно. Кажете й, че аз… Вашата майка е изключителна жена, инженере. Кажете й, че аз много я уважавам.

— Ще й предам, благодаря ви.

* * *

Още час Монталбано прекара в подписването на документи и попълването на други. Касаеше се за колкото сложни, толкова и ненужни въпросници за министерството. Галуцо, който беше твърде неспокоен, не само че не почука, но така отвори вратата, че тя се удари в стената.

— Какво, по дяволите, става? Какво има?

— Току-що го разбрах от един колега от Монтелуза. Убили са адвокат Рицо. Застрелян е. Намерен е близо до своя автомобил в квартал „Свети Джузипуцо“. Ако желаете, ще се информирам още по-добре.

— Остави, отивам аз.

Монталбано погледна часовника си — беше единайсет часа, и забързано излезе.

* * *

В къщата на Саро не отговаряше никой. Комисарят почука на съседната врата. Отвори му някаква старица с войнствено изражение.

— Какво има? Що за маниери, защо ме безпокоите?

— Простете ми, госпожо, търсех господин и госпожа Монтаперто.

— Господин и госпожа Монтаперто? Ама какви господа са тия? Тия са само едни невъзпитани боклукчии!

Изглежда, между двете семейства не царяха добри отношения.

— Вие кой сте?

— Аз съм комисар по обществената сигурност.

Лицето на жената засия и тя заподвиква с доволни нотки в гласа:

— Туридру, Туридру! Ела тук на бегом!

— Какво е станало? — попита с появяването си един много мършав старец.

— Този господин е комисар! Виждаш ли, че имах право!? Виждаш ли, че полицаите са дошли да ги търсят? Видя ли, че тия са лоши хора? Видя ли, че са избягали, за да не ги тикнат в затвора?

— Кога избягаха, госпожо?

— Преди по-малко от половин час. Заедно с детето. Ако се затичаш след тях, може и да ги настигнеш по улицата.

— Благодаря, госпожо. Ще бягам, за да ги настигна.

Саро, съпругата му и детенцето им бяха успели да тръгнат.

* * *

По пътя за Монтелуза два пъти го спираха. Първо патрул на войниците от алпийската част на италианската армия, а след това друг на карабинерите. Но най-зле беше на улицата, която водеше към „Свети Джузипуцо“, защото докато минаваше през прегражденията и проверките, загуби четирийсет и пет минути; всичко това, за да пропътува по-малко от пет километра. На местопрестъплението вече бяха началникът на полицията, полковникът на карабинерите и цялото полицейско управление на Монтелуза в пълен състав. Дори Анна беше там, която се направи, че не го вижда. Якомуци се озърташе наоколо в търсене на човек, на когото да разкаже всичко от игла до конец. Веднага щом забеляза Монталбано, се затича насреща му.

— Безмилостна екзекуция, изцяло по правилата.

— Колко са били?

— Само един, поне този, който е стрелял, е бил само един. Горкият адвокат е взел някакви документи от кантората си и е излязъл оттам към шест и половина тази сутрин, после се е насочил към Табита, защото е имал среща с някакъв клиент. Сигурно е, че от кантората е потеглил сам, но по пътя е качил в колата си някого, когото е познавал.

— Може да се отнася и за някого, който го е помолил да го закара донякъде.

Якомуци избухна в такъв силен и непринуден смях, че хората се обърнаха да го погледнат.

— А ти как го виждаш Рицо — с всичките длъжности, които е заемал, да качи спокойно в колата си някакъв непознат? След като се е плашел и от сянката си! Ти дори по-добре и от мен го знаеш, че зад гърба на Лупарело е стоял Рицо. Не, не, със сигурност е бил някой, когото той добре е познавал, някой мафиот.

— Казваш, някой мафиот?

— Главата си залагам, че е така. Мафията вдига мизата, иска все повече и повече, а политиците невинаги са в състояние да удовлетворят исканията й. Има обаче и една друга хипотеза. Може и да е допуснал някоя неточност сега, когато се е почувствал по-силен, след избирането му преди няколко дни. И да не са му простили.

— Якомуци, поздравявам те, тази сутрин си с особено бистър ум, вижда се, че си се изходил добре. Откъде си толкова сигурен за това, което казваш?

— От начина, по който онзи го е убил. Първо са му пръснали тестисите от ритници, след това са го накарали да коленичи, опрели са оръжието в тила му и са го застреляли.

Моментално остра болка премина през тила на Монталбано.

— Какво е било оръжието?

— Паскуано казва, че грубо погледнато, като се вземат предвид отворът на проникването и този на излизането на куршума, както и фактът, че дулото на практика е било опряно в кожата, може би става въпрос за калибър 6,65.

— Комисар Монталбано!

— Началникът на полицията те вика — каза му Якомуци и офейка.

Началникът на полицията се здрависа с Монталбано и двамата си размениха усмивки.

— Как така и вие сте тук?

— В интерес на истината, господин началник, тъкмо си тръгвах. Бях в Монтелуза, когато чух новината. Дойдох чисто и просто от любопитство.

— Тогава до довечера. Но, моля ви, на всяка цена, защото съпругата ми ви очаква.

* * *

Беше само някакво предположение, хипотеза, при това толкова неустойчива, че ако само за миг спреше, за да я обмисли по-добре, тя бързо щеше да се превърне в несъстоятелна. Тъй като натискаше газта до дупка, на един от контролните постове рискува да стрелят по него. Пристигна в Капо Масария и без дори да изключи мотора, изскочи от колата, оставяйки вратата отворена. Отключи с лекота градинската, а след това и входната врата и се затича в спалнята. Пистолета вече го нямаше в чекмеджето на нощното шкафче. Яростно се самонаруга, че е постъпил като глупак, защото, след като откри оръжието, се беше върнал с Ингрид още два пъти в тази къща и изобщо не си направи труда да провери дали оръжието продължава да си стои на мястото — изобщо, дори когато завари градинската врата отворена, се успокои, убеждавайки себе си, че той самият е забравил да я затвори.

* * *

„Сега започвам да се разтакавам“, помисли си веднага щом се върна у дома. „Разтакавам“ беше глагол, който му харесваше. Означаваше да се шляе от стая в стая без точно определена цел, дори да се занимава с незначителни неща. Така и направи, подреди по-добре книгите, вкара в ред писалището си, изправи една картина на стената, изчисти котлоните на газовата печка. Разтакаваше се. Нямаше и апетит, не беше отишъл в ресторанта и дори не беше отворил хладилника, за да види какво му е приготвила Аделина.

С влизането си както обикновено пусна телевизора. Първата новина, която говорителят от „Телевигата“ съобщи, беше свързана с подробностите около убийството на адвокат Рицо. Разнищваха се детайлите, защото вестта за тази смърт беше вече оповестена в извънредната информационна емисия. Журналистът не питаеше никакво съмнение, че адвокатът е бил убит от мафията по най-жестокия начин, подплашена от факта, че жертвата току-що е била избрана на пост, който предполага голяма политическа отговорност. Пост, който й даваше по-големи правомощия за засилване на борбата срещу организираната престъпност. Защото такъв беше и лозунгът за възобновяване на партията: безмилостна и непрестанна борба с мафията. Николо Дзито, който се беше върнал презглава от Палермо, по „Свободна мрежа“ също говореше за мафията, но го правеше по такъв изкълчен начин, че не се разбираше нищо от това, което казваше. Между редовете Монталбано схвана, че Дзито намекваше за брутално разчистване на сметки, но не го казваше открито, защото се боеше към стотиците жалби срещу него, с които вече се беше сдобил, да не се прибави и някоя нова. Не след дълго на Монталбано му писна от тези празни приказки, загаси телевизора, затвори външните ролетни щори, за да остави отвън дневната светлина, и се хвърли в леглото както си беше облечен. Зае ембрионална поза, защото му се искаше да се сгуши. Това беше другият глагол, който му харесваше и който означаваше „да си ял бой“, но и „да си се отдалечил от цивилизованото общество“. В този момент за Монталбано бяха повече от валидни и двете му значения.