Андреа Камилери
Формата на водата (16) (Комисарят Монталбано се съмнява)

16

— Ало, Монталбано? Мими Ауджело съм. Събудих ли те? Извини ме, но исках само да те успокоя, че се върнах в базата. Ти кога пътуваш?

— Самолетът от Палермо е в три, значи, от Вигата ще трябва да тръгна към дванайсет и половина, веднага след като се наобядвам.

— Тогава няма да се видим, защото аз мисля да отида в участъка малко по-късно. Има ли новини?

— Ще ти ги каже Фацио.

— Ти колко време мислиш да отсъстваш?

— Включително и четвъртък.

— Забавлявай се и си почивай. Фацио знае номера ти в Генуа, нали? Ако има някакви големи проблеми, ще ти се обаждам.

Неговият заместник Мими Ауджело се беше върнал точно навреме от отпуска си и затова Монталбано можеше спокойно да отпътува. Ауджело си разбираше от работата. Обади се на Ливия да уточни в колко часа би трябвало да пристигне, а тя, щастлива, му каза, че ще го чака на летището.

* * *

Веднага щом влезе в полицейския участък, Фацио му съобщи, че работниците от фабриката за сол, които бяха пуснати в принудителен отпуск, състрадателен евфемизъм, за да се каже, че всички са били уволнени, са окупирали железопътната гара. Жените им са слезли на коловозите и пречат на преминаването на влаковете. Карабинерите вече бяха на мястото. Трябва ли и те да отидат?

— Какво да правите там?

— Хъм, не знам, да помогнем.

— На кого?

— Как на кого, комисарю? На карабинерите, на силите за обществения ред, каквито сме и ние, до доказване на противното.

— Ако ти се наложи да помогнеш на някого, помогни на онези, които са окупирали гарата.

— Комисарю, винаги съм бил убеден, че сте комунист.

* * *

— Комисарю? Стефано Лупарело се обажда. Простете ми, но братовчед ми появи ли се при вас?

— Не, нямам новини от него.

— У дома сме много разтревожени. Веднага щом ефектът от приспивателното е преминал, той е излязъл и пак не го знаем къде е. Мама би желала да я посъветвате: не е ли по-добре да се обърнем към полицейското управление, за да започнат издирването му?

— Не. Кажете на майка си, че не ми се струва удачно. Джорджо ще се появи отнякъде, предайте й да не се притеснява.

— Във всеки случай, ако разберете нещо, моля ви да ми се обадите.

— Ще ми бъде много трудно, инженере, защото излизам в отпуск и ще пътувам. Ще се върна чак в петък.

* * *

Първите три дни, прекарани с Ливия във виличката й в Бокадасе, го накараха почти изцяло да забрави Сицилия благодарение на налегналия го тежък и отморяващ сън в прегръдките на любимата жена. Почти изцяло, а не напълно, защото неочаквано два или три пъти ароматът, говорът и случките от неговия край обземаха мисълта му, вдигаха го във въздуха като безплътен и го отнасяха за няколко секунди във Вигата. И всеки път, беше сигурен в това, Ливия забелязваше неговото отдалечаване, неговото кратко отсъствие и тя го поглеждаше, без да каже нищо.

* * *

В четвъртък вечерта, без изобщо да очаква, му се обади Фацио.

— Нищо важно, комисарю, исках само да чуя гласа ви и да получа потвърждение, че утре се връщате.

Монталбано знаеше много добре, че отношенията между сержанта и Ауджело не бяха от най-добрите.

— Имаш нужда някой да те утеши ли? Онзи злият, Ауджело, случайно да не те е напляскал по дупето?

— Все не е доволен от това, което правя.

— Имай търпение, казах ти, че утре се прибирам. Има ли новини?

— Вчера арестуваха кмета и трима от общинския съвет за подкупи и укриване на крадени стоки покрай дейностите, свързани с разширяването на пристанището.

— Най-накрая са се наканили.

— Да, комисарю, но не си създавайте илюзии. Искат да копират съдиите от Милано, но Милано е доста далече оттук.

— Има ли нещо друго?

— Намерихме Гамбардела, ако си спомняте? Онзи, когото се бяха опитали да убият, докато зареждал бензин. Не гниеше из полето, но беше завързан като животно, подкарано към кланицата, в собствения си автомобил, който е бил запален и изгорял напълно.

— Ако целият е изгорял, как сте разбрали, че Гамбардела е бил завързаният?

— Използвали са желязна тел, комисарю.

— Утре ще се видим, Фацио.

А този път не бяха само ароматите и говорът от родния му край, които го погълнаха, но и глупостта, жестокостта и ужасът.

* * *

След като правиха любов, Ливия запази известно време мълчание, след това го хвана за ръката.

— Какво има? Какво ти каза твоят сержант?

— Повярвай ми, нищо важно.

— Ами тогава защо помръкна?

Монталбано за пореден път се убеди, че ако на този свят имаше човек, на когото би трябвало да изпее цялата си тържествена „литургия“, това беше Ливия. На началника на полицията беше изпял само половината от нея, като прескочи дори някои части. Седна в леглото и оправи възглавницата си.

— Слушай.

* * *

Разказа й за Егрека, за инженер Лупарело, за чувствата, които един от племенниците му, Джорджо, изпитваше към него и как в един определен момент тази обич беше преминала в любов и страст, за последното „събрание“ в къщата в Капо Масария, за смъртта на Лупарело, за полудяването на Джорджо заради страха от скандала, но не свързан с него, а с имиджа и паметта на чичо му, за това как младежът криво-ляво го беше облякъл, след това завлякъл в колата, за да го закара да го намерят другаде, каза й и за отчаянието на Джорджо, осъзнал, че сценографията му не е достоверна, защото всички щяха да разберат, че кара мъртвец, за идеята да му сложи ортопедичната яка, която допреди няколко дни той самият е трябвало да носи и все още е била в колата му, а после как се беше опитал да укрие яката в някакъв черен парцал, как в един момент се беше уплашил, че ще падне в плен на епилепсията, от която страдаше, как се е обадил на Рицо, като й обясни кой беше адвокатът, и как същият беше разбрал, че точно тази навременна смърт може да се окаже неговият шанс.

Разказа й за Ингрид, за нейния съпруг Джакомо, за доктор Кардамоне, за насилието (не намери друга дума), което същият упражняваше над снаха си („Каква гадост!“, възмути се Ливия), как Рицо е подозирал за тази връзка, как се е опитвал да натопи Ингрид, успявайки да убеди Кардамоне, но не и него, разказа й за Мерилин и за неговия съучастник, за екзалтираното пътуване с автомобила, за ужасяващата пантомима вътре в колата, спряна на Егрека („Извини ме за момент, трябва да пийна нещо силно“). И когато тя се върна, й разказа също и за другите отвратителни подробности като огърлицата, чантата, дрехите, каза й за сърцераздирателното отчаяние на Джорджо при вида на снимките, схващайки за двойното предателство на Рицо към него и към паметта на чичо му, която на всяка цена искаше да спаси, за да остане неопетнена.

— Почакай за момент — каза му Ливия, — тази Ингрид красива ли е?

— Много красива. И тъй като твърде добре разбирам за какво си мислиш, ще ти кажа и още нещо: унищожих всички фалшиви улики срещу нея.

— Това не е типично за теб — възнегодува Ливия.

— Слушай, направих и още по-лоши неща. Рицо, който държи в ръцете си Кардамоне, постига политическата си цел, но допуска грешка, като подценява реакцията на Джорджо, младеж с изключителна красота.

— Стига бе! И той ли? — опита се да се пошегува Ливия.

— Но има доста слаб характер — продължи комисарят. — Под влияние на емоцията, потресен, той се връща в къщичката в Капо Масария, взема пистолета на Лупарело, вижда се с Рицо, пребива го и след това го застрелва в тила.

— Арестува ли го?

— Не, казах ти, че направих още по-лоши неща от това да унищожа доказателствата. Виж, колегите ми от Монтелуза си мислят, а и хипотезата им никак не е безпочвена, че Рицо е бил очистен от мафията. А аз просто си премълчах пред тях за онова, което смятах, че може да бъде истина.

— Но защо?

Монталбано не отговори, а само разпери ръце. Ливия отиде в банята и комисарят чу как водата шурти във ваната. Когато по-късно я попита дали може да влезе при нея, я завари все още в пълната вана с опряна във вдигнатите си колене брадичка.

— Ти знаеше ли, че в онази къща е имало пистолет?

— Да.

— И си го оставил там?

— Да.

— Ех, ти си се самоповишил, нали? — попита го Ливия, след като дълго мълча. — От комисар в бог, в някакъв незначителен бог, но все пак бог.

* * *

Слезе от самолета и се втурна към барчето на аерогарата; имаше нужда от едно истинско кафе след отвратителната тъмноцветна помия, която му бяха приготвили по време на полета. Чу, че някой го викаше. Беше Стефано Лупарело.

— Какво правите, инженере? Да не се връщате в Милано?

— Да, започвам отново работа, твърде дълго отсъствах. Но отивам и да си потърся някаква по-голяма къща. Веднага щом я намеря, майка ми ще дойде при мен. Не искам да я оставям сама.

— Много добре правите, въпреки че в Монтелуза тя има сестра, племенник…

Инженерът се вцепени.

— Значи, вие не знаете?

— Какво?

— Джорджо е мъртъв.

Монталбано остави чашката си — стъписан от новината, беше разлял малко от кафето си.

— Как е станало?

— Спомняте ли си, че в деня на заминаването ви се обадих, за да разбера дали е идвал при вас?

— Много добре си спомням.

— На следващата сутрин той все още не се беше прибрал. Тогава се почувствах длъжен да съобщя в полицията и на карабинерите. Проведоха абсолютно повърхностни издирвания, извинете ме, вероятно бяха твърде заети да разследват убийството на адвокат Рицо. В неделя следобед някакъв рибар от лодката си видял паднала върху скалите кола точно под завоя Санфилипо. Познавате ли района? Намира се малко преди Капо Масария.

— Да, познавам мястото.

— Чудесно, рибарят започнал да гребе в посока към колата, видял, че на мястото на водача има човешко тяло, и побързал да съобщи.

— Успяха ли да установят причините за инцидента?

— Да. Моят братовчед, вие това го знаете, на практика живееше в състояние на обърканост след смъртта на баща ми, с твърде много успокоителни и сънотворни. Вместо да следва извивката на завоя, той е продължил направо, като в този момент е карал твърде бързо и се е забил в мантинелата. Джорджо никога повече не се съвзе, изпитваше истинска страст и любов към баща ми.

Каза тези две думи, страст и любов, с непоколебим и прецизен тон, за да може почти да елиминира чрез яснотата на контурите им всяко тяхно възможно преиначаване. От високоговорителя повикаха пътниците за Милано.

* * *

Едва излязъл от паркинга на летището, на който беше оставил колата си, Монталбано натисна газта до дупка, защото не искаше да мисли за нищо, а единствено да се съсредоточи в шофирането. След стотина километра се спря на брега на един язовир, слезе, отвори багажника, взе ортопедичната яка, хвърли я във водата и изчака тя да потъне. Едва тогава се усмихна. Беше поискал да постъпи като бог, имаше право Ливия, но този незначителен бог в своя първи и, надяваше се, последен опит беше разгадал напълно всичко.

* * *

За да стигне във Вигата, нямаше как да не мине покрай полицейското управление в Монтелуза. И точно там колата му внезапно реши да угасне. Монталбано пробва няколко пъти да съживи мотора й, но безуспешно. Слезе и тъкмо тръгваше към полицейското управление, за да поиска помощ, когато до него се приближи един полицай, който го познаваше и беше видял несполучливите му опити. Той вдигна капака на автомобила, засуети се за кратко под него и след това го затвори.

— Всичко е наред. Закарайте я обаче да я погледнат.

Монталбано се върна в колата си, запали мотора и се наведе да събере вестниците, които се бяха разпилели. Когато се изправи, видя Анна, облегната на отворения прозорец.

— Как си, Анна?

Момичето не му отговори, а само простодушно го наблюдаваше.

— Какво сега?

— И ти ми се правиш на честен? — изсъска тя.

Монталбано разбра, че ставаше дума за онази нощ, в която видя полуголата Ингрид, легнала в леглото му.

— Не, не съм — каза той. — Но не и за това, което ти си мислиш.