Андреа Камилери
Формата на водата (2) (Комисарят Монталбано се съмнява)

2

— Пак…

— Не! — каза Ливия и продължи да го гледа втренчено с още по-блестящи от любовната треска очи.

— Моля те!

— Не, казах не.

„Винаги ми харесва поне малко да ме принудят“ — спомни си, че веднъж му го беше прошепнала в ухото, и тогава той, възбуден от думите й, се опита да вмъкне коляното си между стиснатите й бедра, докато я сграбчваше със сила за китките и разтваряше ръцете й до такава степен, че да изглежда като разпъната.

Задъхани, се спогледаха за миг и след това тя внезапно отстъпи.

— Да — каза Ливия. — Да. Сега.

И точно в този момент телефонът иззвъня. Без дори да отвори очи, комисар Монталбано протегна ръката си, за да сграбчи не толкова слушалката, колкото стопяващите се фрагменти от съня си, който неумолимо изчезваше.

— Моля! — беше ядосан на досадника.

— Комисарю, имаме „клиент“.

Разпозна гласа на сержант Фацио. Другият със същия чин, Торторела, все още беше в болницата заради ужасния куршум, изстрелян в корема му от някакъв тип, който искаше да се направи на мафиот, а всъщност беше само мизерен рогоносец и не струваше пукната пара. „Клиент“ на техния жаргон означаваше труп, с който трябваше да се занимаят.

— Кой е?

— Все още не знаем.

— Как са го убили?

— Не знаем. Напротив, дори не знаем дали е бил убит.

— Сержанте, не мога да разбера как е възможно да ме будиш, и то без да знаеш нищо, ама нищичко? — пое си дълбоко въздух, за да му мине ядът, от който нямаше никакъв смисъл, тъй като отсрещната страна понасяше всичко с олимпийско спокойствие.

— Кой го е намерил?

— Двама работници от чистотата… в някаква кола на Егрека.

— Идвам веднага. Ти междувременно се обади в Монтелуза и кажи на криминолозите да дойдат. Уведоми и съдебния следовател Ло Бианко.

* * *

Докато се къпеше, стигна до извода, че мъртвият не може да е друг освен някой, който принадлежи към шайката мафиоти Куфаро от Вигата. Преди осем месеца, вероятно заради мотиви, свързани с определянето на териториалните граници, беше пламнала жестока война между Куфаро и бандата на Синагра от Фела. Всеки месец имаше по един мъртъв от тях, като се редуваха и идеално спазваха реда си: един от Вигата, един от Фела. Последният убит, някой си Марио Салино, беше застрелян във Фела от мафиотите от Вигата, затова този път очевидно беше дошъл редът на някого от хората на Куфаро.

Преди да излезе от вкъщи — живееше сам в една виличка точно на плажа, в противоположната страна на Егрека, — му се прииска да се обади на Ливия в Генуа. Отговори му веднага със сънен глас.

— Извини ме, но исках да те чуя.

— Сънувах те — каза тя и добави: — Беше с мен.

Монталбано се готвеше да й каже, че може би и той я е сънувал, но беше обзет от някакъв абсурден срам. Вместо това я попита:

— И какво правехме?

— Това, което не правим от доста време — отговори му Ливия.

* * *

В полицейския участък освен сержанта завари само трима полицаи. Другите бяха по следите на собственика на магазин за дрехи, който беше стрелял по сестра си заради разправии, свързани с наследствени делби, а след това беше избягал. Отвори вратата на килията. Двамата работници по чистотата бяха седнали на пейката близо един до друг, пребледнели въпреки жегата.

— Почакайте, след малко се връщам — каза им Монталбано и двамата, вече примирени, дори не му отговориха.

Беше ясно, че когато човек се срещнеше независимо по каква причина със закона, нещата винаги започваха да се протакат.

— Някой от вас съобщи ли на журналистите? — попита комисарят своите хора, но те му дадоха знак, че не са.

— Внимавайте, защото не искам да ми се мотаят тук.

Галуцо срамежливо излезе напред и вдигна два пръста, като че ли искаше разрешение да отиде до тоалетната.

— Дори зет ми ли?

Зетят на Галуцо беше журналист в „Телевигата“, който се занимаваше с криминалната хроника, и Монталбано си представи каква кавга щеше да се заформи в семейството им, ако Галуцо не му кажеше нищо, и затова му правеше мили очи.

— Добре, но нека дойде чак след преместването на трупа. И никакви фотографи!

Тръгнаха със служебната кола, оставяйки Джаломбардо на пост. На волана беше Гало, който заедно с Галуцо беше предмет на плоски шеги от типа на: „Комисарю, какво се говори в кокошарника?“. Монталбано, познавайки го добре как шофира, го предупреди:

— Не карай бързо, няма нужда от това.

На завоя при църквата „Дел Кармине“ Пепе Гало вече не се удържаше и изсвири с гумите, увеличавайки скоростта. Чу се глух шум като от изстрел и колата поднесе. Слязоха и видяха, че предната външна дясна гума се беше спукала. Изглежда, доста време е била обработвана с някакво острие, защото резките по нея бяха очевадни.

— Рогоносци, курвенски синове! — избухна сержантът.

Тогава Монталбано наистина се ядоса:

— О, боже! Ама как го допуснахте, след като всички до един знаете, че на всеки петнайсет дни ни режат гумите! А и аз всяка сутрин ви предупреждавам да ги огледате, преди да тръгнете! На вас обаче изобщо не ви пука, глупаци! Така ще е, докато някой не си счупи врата!

* * *

По една или друга причина им бяха нужни повече от десет минути, за да сменят гумата, и когато пристигнаха на Егрека, криминолозите от Монтелуза вече бяха дошли.

Намираха се във фазата на съзерцание, както я наричаше Монталбано, тоест петима или шестима полицаи обикаляха напред-назад около участъка, в който се намираше колата, с наведени глави и, както обикновено — с ръце в джобовете или зад гърба. Изглеждаха като философи, потънали в дълбоки мисли, но всъщност пристъпваха внимателно и добре си отваряха очите, като търсеха по земята някаква улика, знак или следа. Якомуци, шефът на криминолозите, веднага щом го видя, се затича да го пресрещне.

— Как така няма журналисти?

— Аз не ги искам.

— Този път направо ще те застрелят, че си им прецакал такава важна новина. — Видимо беше превъзбуден. — Знаеш ли кой е мъртвият?

— Не. Ти ми кажи.

— Инженер Силвио Лупарело.

— По дяволите! — беше единственият коментар от страна на Монталбано.

— А знаеш ли как е умрял?

— Не. Пък и не искам да знам. Сам ще разбера.

Якомуци се върна обиден при хората си. Фотографът на криминолозите беше приключил и сега беше ред на доктор Паскуано. Монталбано забеляза, че медикът трябваше да си върши работата в много неудобна поза. Тялото му беше наполовина в колата и той се пресягаше към съседното на шофьора място, където смътно се виждаше някакво тъмно очертание. Фацио и полицаите от Вигата помагаха на колегите си от Монтелуза. Комисарят запали цигара и се обърна да разгледа в посока химическата фабрика. Тази руина го примамваше. Реши, че един ден ще се върне, за да направи снимки, които щеше да изпрати на Ливия, обяснявайки й чрез тези изображения нещата за себе си и за родното си място, които тя все още не можеше да проумее.

Видя да идва колата на съдебния следовател Ло Буоно и как той слезе от нея превъзбуден.

— Ама вярно ли е, че мъртвият е инженер Лупарело?

Виждаше се, че Якомуци не си е губил времето.

— Изглежда точно така.

Съдебният следовател отиде при групата на криминолозите и започна безкраен разговор с Якомуци и доктор Паскуано, който беше извадил от чантата си бутилка спирт и си дезинфектираше ръцете. След един достатъчно дълъг период от време, в който Монталбано да може да изгори на слънцето, онези от криминологията се качиха в колата и си тръгнаха. Якомуци мина покрай него, но не го поздрави. Монталбано чу как сирената на линейката спря да вие зад гърба му. Сега беше негов ред, трябваше да действа, нямаше как да го избегне. Изтръгна се от вцепенението, което го беше обзело, и се отправи към автомобила с мъртвеца. По средата на пътя го спря съдебният следовател.

— Тялото може да бъде преместено. И като се има предвид известността на клетия инженер, колкото по-бързо се задействаме, толкова по-добре. При всички положения обаче всеки ден ме дръжте в течение как върви разследването. — Направи пауза, а после, за да смекчи категоричността на думите си, с усилие каза: — Обадете ми се, когато счетете за нужно. — Направи отново пауза и после завърши: — И да сме наясно, винаги само в работно време. — И се отдалечи.

В работно време, а не вкъщи. В дома си беше ясно, че съдебният следовател Ло Бианко се посвещаваше на редакцията на тежкия и могъщ труд: „Животът и делото на Риналдо и Антонио Ло Бианко, заклети учители в Университета на Акрагент^[1] по времето на крал Мартин I Млади (1402–1409)“, които той считаше, колкото и мъгливи да бяха сведенията, за свои предци.

— Как е умрял? — попита комисарят доктора.

— Погледнете вие — отговори му Паскуано, като се отмести настрана.

Монталбано напъха главата си в автомобила, който беше като фурна (в конкретния случай като крематориум), погледна за пръв път трупа и веднага си помисли за началника на полицията.

Помисли си за началника на полицията, но не защото му беше навик в началото на всяко разследване да извисява мисълта си към висшестоящия в служебната йерархия, а само защото с възрастния началник на полицията Бурландо, който му беше и приятел, преди десетина дни бяха говорили за книгата на Филип Ариес „История на смъртта в Западна Европа“, която и двамата бяха прочели. Началникът на полицията твърдеше, че всяка смърт, дори и най-презряната, съдържа в себе си някаква сакралност. Монталбано обаче му се беше противопоставил, и то съвсем искрено, че във всяка смърт, дори и в тази на папата, не успява да види нищо свято.

Сега му се щеше господин началникът на полицията да е до него, за да види това, което той виждаше. Инженерът винаги е бил елегантен мъж, изключително прецизен относно всеки детайл по тялото си, сега обаче беше без вратовръзка, със смачкана риза, накривени очила, сако с наполовина вдигната яка и толкова смъкнати и развлечени чорапи, че чак покриваха мокасините му. Но това, което най-много порази комисаря, беше гледката на панталоните му, смъкнати до коленете, белеещите се гащи под тях и навитата заедно с потника риза чак до средата на гърдите му.

И, разбира се, големият му космат член, непристойно и безобразно изложен на показ, в пълен контраст с останалите дребни части от тялото му.

— Как е умрял? — повтори въпроса си пред доктора, измъквайки се от колата.

— Струва ми се очевидно, или греша? — отговори му нелюбезно Паскуано и продължи: — Вие знаехте ли, че горкият инженер беше опериран от сърце в Лондон от един виден кардиохирург?

— Наистина не знаех. Видях го миналата сряда по телевизията и ми изглеждаше в отлично здраве.

— Изглеждаше, но не беше така. Знаете ли, в политиката всички са като кучетата. Веднага щом разберат, че не можеш да се защитиш, те захапват. Изглежда, в Лондон са му сложили два байпаса и се говореше, че операцията е била тежка.

— В Монтелуза кой го е лекувал?

— Моят колега Капуано. Ходеше на контролни прегледи всяка седмица, държеше на здравето си, искаше винаги да изглежда във форма.

— Какво ще ме посъветвате, да говоря ли с Капуано?

— Абсолютно безсмислено е. Това, което се е случило тук, е повече от очевидно. На клетия инженер му е хрумнало да си заформи едно хубаво чукане в този район, вероятно с някоя екзотична мастия, оправил я е и е свършил курса.

Забеляза, че Монталбано го гледаше с празен поглед.

— Не успях ли да ви убедя?

— Не.

— И защо?

— Честно казано, и аз не знам защо. Готови ли ще са утре резултатите от аутопсията?

— Утре? Ама вие луд ли сте! Преди инженера имам онова, двайсетгодишното момиче, изнасилено в някаква селска къща и намерено след десет дни оглозгано от кучетата, след това идва ред на Фофо Греко, на него пък са му отрязали езика и топките и са го окачили да умре на някакво дърво, след това…

Монталбано прекъсна зловещия му списък.

— Паскуано, да не увъртаме. Кога ще получа резултатите?

— Вдругиден, ако междувременно не ме накарат да ходя напред-назад да правя огледи и на други умрели.

Взеха си довиждане. Монталбано извика сержанта и хората му, каза им какво трябва да правят и кога да натоварят тялото в линейката. След това накара Гало да го закара до полицейското управление.

— После се върни обратно, за да вземеш останалите. И ако пак започнеш да караш като луд, ще ти счупя рогата.

* * *

Пино и Саро подписаха протокола с показанията, в който подробно беше описано всяко тяхно движение преди и след намирането на трупа. В него обаче липсваха два важни факта, тъй като работниците по чистотата доста внимаваха да не ги разкажат пред представителите на закона. Първият от тях беше, че веднага са разпознали мъртвия, а вторият, че са побързали най-напред да уведомят за откритието си адвокат Рицо. Заприбираха се по домовете си. Пино изглеждаше като отнесен, а Саро от време на време докосваше джоба, в който държеше огърлицата.

Поне в следващите двайсет и четири часа нямаше да се случи нищо. Следобеда Монталбано се върна във виличката си, хвърли се на леглото и спа три часа. След това стана и тъй като в средата на септември морето беше гладко като дъска, дълго се къпа в него. С връщането си у дома си приготви спагети, гарнирани с месестата част от морски таралежи, и пусна телевизора.

Разбира се, във всички локални информационни емисии се говореше за смъртта на инженера, произнасяха се панегирици в негова памет, а от време на време се появяваше и някой политик с дежурната си физиономия, за да припомни заслугите на починалия и проблемите, които повличаше след себе си загубата му, но нито един, ама нито един, дори единственият опозиционен канал, не дръзна да каже къде и по какъв начин беше издъхнал покойният Лупарело.