Андреа Камилери
Формата на водата (5) (Комисарят Монталбано се съмнява)

5

Малкият плаж на Пунтасека, ивица от сбит пясък на завет под белия варовиков хълм, в този час беше пуст. Когато комисарят пристигна, Джедже вече го чакаше, като пушеше цигара, облегнат на автомобила си.

— Слизай, Салво — каза той на Монталбано, — да се насладим за малко на този чист въздух.

Постояха известно време мълчаливи, докато пушеха. След като Джедже загаси цигарата си, проговори:

— Салво, знам какво искаш да ме питаш. Затова и съм се подготвил добре, можеш да ме разпиташ дори „на прескоци“.

Усмихнаха се на общия спомен. Знаеха се от детската градина, частно предучилищно заведение, в което учителка им беше госпожица Мариана, сестра на Джедже, по-голяма от него с петнайсет години. Салво и Джедже бяха нескопосни ученици, защото наизустяваха уроците си като папагали и ги повтаряха като папагали. Имаше дни, в които учителката Мариана не се задоволяваше с техните литании^[1] и тогава започваше да ги изпитва „на прескоци“, тоест без да следва хронологията на урока. Тогава идваха и проблемите, защото за тази цел беше нужно да си разбрал урока и да си схванал логическите връзки в него.

— Как е сестра ти? — попита го комисарят.

— Водих я в Барселона в една специализирана очна клиника. Изглежда, правят чудеса в нея. Казаха ми, че ще върнат частично зрението й поне в дясното око.

— Когато я видиш, поздрави я от мен.

— Разбира се. Казах ти, че съм се подготвил. Хайде, атакувай ме с въпросите си.

— Колко души ръководиш на Егрека?

— С проститутките и педерастите от всички видове са общо двайсет и осем. Плюс Филипо ди Козмо и Мануеле ло Пипаро, които стоят там, за да вардят да не се вдига шум. Наясно ли си, че само една прашинка е достатъчна бизнесът ми да отиде по дяволите?

— Затова си отваряй очите!

— Естествено. Разбираш ли каква вреда може да ми нанесе, откъде да знам, някакво си сбиване, намушкване с нож или свръхдоза?

— Все още ли продължаваш да продаваш само лека дрога?

— Да, трева или най-много кокаин. Може да попиташ метачите дали сутрин намират поне една игла, попитай ги!

— Вярвам ти.

— А пък и Джамбалво, шефът на нравствения отдел, непрекъснато ми диша във врата. Казва, че ще ме търпи само ако не му създавам проблеми и ако не му досадя с някоя голяма изцепка.

— Разбирам го Джамбалво, притеснява се да не се наложи да ти затвори Егрека. Така ще загуби онова, което му буташ под масата. Какво му даваш, месечна заплата или някакъв постоянен процент? Колко му плащаш?

Джедже се усмихна.

— Накарай ги да те преместят в нравствения отдел и ела и ти, за да разбереш. На мен би ми доставило удоволствие, така ще мога да помогна и на мизерник като теб, който живее само на едната заплата и броди насам-натам с кръпки по задника.

— Благодаря ти за комплимента. Сега ми разкажи за онази нощ.

— Ами, може да е било десет — десет и половина, когато Мили, която е била на бачкане, видяла фаровете на автомобил, който идвал от страната на Монтелуза покрай морето и се движел с висока скорост към Егрека. Тя се изплашила.

— Коя е тази Мили?

— Казва се Джузепина ла Волпе, родена в Мистрета, на трийсет години. Много будна жена. — Извади от джоба си сгънат лист и го подаде на Монталбано: — Тук съм написал истинските им имена и фамилии. Дори адресите им, в случай че искаш лично да говориш с тях.

— Защо казваш, че Мили се е уплашила?

— Защото кола от тази страна не би могла да дойде, освен ако не слезе по Кането, но там човек не само може да си счупи автомобила, но и рогата. Първо си е помислила, че това е някакъв изблик на изобретателност от страна на Джамбалво за хайка без предупреждение. След това размислила, че не е възможно да са от нравствения отдел, тъй като хайка не се прави само с една кола. Тогава още повече се уплашила, защото й минало през ума, че са онези от Монтеросо, които водят война с мен, за да се махна от Егрека, и може да започне престрелка. Вперила поглед право в колата, за да може всеки един момент да духне, а клиентът й започнал да протестира. Успяла обаче навреме да види, че автомобилът обърнал и се насочил с пълна газ към близката горичка и когато почти навлязъл в нея, спрял.

— Не ми казваш нищо ново, Джедже.

— Клиентът на Мили я свалил от колата си и на заден ход по черния път се включил в междуградското шосе. Мили останала да чака следващ клиент, като се разхождала напред-назад. На същото място, където преди това била тя, дошла Кармен с един ухажор, който идва да я търси всяка събота и неделя, винаги по едно и също време, и стои с часове при нея. Истинското име на Кармен е в листа, който ти дадох.

— Адреса й има ли го?

— Да. Преди клиентът да угаси фаровете, Кармен видяла, че двамата в беемвето вече били започнали да се чукат.

— Каза ли ти какво точно е видяла?

— Всичко е било в рамките на няколко секунди, но все пак е успяла да види. Може би защото е останала впечатлена, тъй като автомобили от този тип не се виждат на Егрека. И така, жената, която била на шофьорското място — уф, бях забравил, Мили каза, че е шофирала тя, — се обърнала и се покачила върху краката на мъжа, който седял до нея, дълго движила отдолу ръцете си, които не се виждали, а после започнала да се поклаща нагоре-надолу. Или ти си забравил как стават тия работи?

— Не мисля. Ама ако искаш, нека да пробваме. Когато приключиш да ми разказваш всичко, което трябва да ми кажеш, си смъкни панталоните, постави красивите си ръчички на капака на колата и навири задник. Ако съм забравил нещо, можеш да ми го припомниш. Продължавай и не ми губи времето.

— Когато свършили, жената слязла, оправила си полата и затворила вратата. Мъжът, вместо да палне колата и да си тръгне, останал на мястото си с облегната назад глава. Жената минала досами колата, в която била Кармен, и точно в този момент фаровете на някаква друга кола напълно я осветили. Била красива, руса и елегантна. Носела преметната през лявото си рамо чанта. Поела направо към старата фабрика.

— Има ли друго?

— Да. Мануеле, който в това време правел контролната си обиколка, я видял да напуска Егрека и да се насочва към междуградското шосе. Тъй като от начина, по който е била облечена, не му се сторила някоя от Егрека, се обърнал да я проследи с поглед, но тогава някаква кола я качила.

— Спри за момент, Джедже. Мануеле я видял, че е стояла с вдигнат палец, за да чака някой да я качи на стоп в колата си ли?

— Салво, как го правиш? Ама ти направо си роден за полицай!

— Защо?

— Защото Мануеле не е сигурен точно за този момент, тоест той не е видял жената да стопира, но въпреки това някаква кола е спряла. Но не е само това, защото Мануеле е останал с впечатлението, че автомобилът, който се е движел с висока скорост, вече е бил с отворена врата, когато е спрял, за да я качи. На Мануеле дори не му е минало през ума, че трябва да му запише номера, защото не е имало причина за това.

— Така е. А за мъжа от беемвето, Лупарело, можеш ли да ми кажеш нещо?

— Малко. Носил е очила и сако, което изобщо не е свалил въпреки чукането и голямата жега. Има едно място, на което разказът на Мили не съвпада с този на Кармен. Мили твърди, че когато автомобилът пристигнал, й се сторило, че мъжът бил с вратовръзка или черно фишу около шията си, а Кармен казва, че когато тя го е видяла, яката на ризата му е била отворена и толкова. Това обаче ми се струва маловажно, тъй като инженерът може да си е свалил вратовръзката, защото му се е пречкала, докато е чукал.

— Вратовръзката — да, а сакото не? Това не е за пренебрегване, Джедже, защото вътре в колата не е намерена никаква вратовръзка и никакво фишу.

— Това не значи нищо, може да е паднала на плажа, докато жената е слизала от колата.

— Хората на Якомуци прегледаха всеки милиметър, но не откриха нищо.

Замълчаха замислени.

— Може би има някакво обяснение за това, което е видяла Мили — каза изведнъж Джедже. — Не се касае нито за вратовръзка, нито за фишу. Мъжът все още не си е бил махнал автомобилния колан — схващаш защо, след като са дошли по коритото на Кането, което е пълно с камъни, — но го е разкопчал, когато мадамата се е покачила върху краката му, при това положение е повече от ясно, че коланът твърде много му е пречел.

— Може и да е така.

— Салво, казах ти всичко, което успях да науча за тази история. И ти го „снасям“, защото е и в мой интерес. За мен никак не е добре, че големец като Лупарело е дошъл да пукне точно на Егрека. Сега погледите на всички са вперени натам, затова, колкото по-бързо приключиш с разследването, толкова по-добре и за мен. След два дни хората ще забравят и всички спокойно ще се върнем към работата си. Сега може ли да си тръгвам? В този час на Егрека вече сме затънали в работа.

— Почакай… Какво ти е мнението по въпроса?

— Моето? Ченгето си ти, но във всеки случай, за да ти доставя удоволствие, ще ти кажа, че тая работа не само ми намирисва, но направо ми вони. Да приемем например че тази жена е някоя скъпоплатена проститутка, пришълка. Искаш да ми кажеш, че Лупарело не е знаел къде да я заведе ли?

— Джедже, ти знаеш ли какво е перверзия?

— Точно мен ли си тръгнал да ме питаш? Аз мога да ти разкажа за някои, от които ти ще започнеш да повръщаш върху обувките ми. Разбирам какво искаш да ми кажеш — че двамата са дошли на Егрека, защото мястото е щяло още повече да ги възбуди. Няколко пъти се е случвало. Знаеш ли, една нощ някакъв съдия се появи заедно с охранителите си.

— Наистина ли? И кой беше?

— Да, мога да ти кажа и името му, съдия Козентино. Вечерта, преди да го изпратят с ритници вкъщи, дойде на Егрека заедно с колата на охраната си, хареса си един травестит и го изчука.

— А телохранителите му?

— Направиха една дълга разходка по брега на морето. Но да се върнем към нашия разговор, Козентино вече е знаел, че е компрометиран и затова е задоволил прищявката си. Но инженерът какъв интерес е имал от това? Той не беше по тая част. Жените му харесваха, всички го знаят, но беше предпазлив, така че никой да не го види. И коя ще е тази жена, способна да изложи на опасност всичко, което е бил, и всичко, което е олицетворявал, само заради едното чукане? Не съм убеден, Салво.

— Продължавай.

— Още по-зле е, ако приемем, че жената не е била проститутка. Тогава за нищо на света не биха се изложили на показ точно на Егрека. Освен това автомобила го е карала жената, това е сигурно. Да оставим настрана, че никой няма да повери колата си, колкото и да струва тя, на някаква си курва. Тази жена трябва да е била една от онези, които всяват страх. Първо, защото не се е подвоумила да слезе по коритото на реката, а след това, когато инженерът умира между краката й, спокойно се е изправила, слязла е, оправила се е, затворила е вратата на колата и дим да я няма. Това нормално ли ти изглежда?

— Не ми изглежда нормално.

В този момент Джедже започна да се смее и щракна със запалката.

— Какво ти става?

— Ела тук, педал такъв! Доближи лицето си.

Комисарят се подчини и Джедже освети очите му. След това загаси огънчето.

— Разбрах. Мислите, които са споходили теб, човека на закона, са точно същите, които споходиха и мен, човека на престъпността. А ти само искаше да видиш дали те съвпадат, нали, Салво?

— Отгатна.

— Трудно ми е да сбъркам точно с теб. Хайде чао!

— Благодаря ти — каза Монталбано.

Комисарят потегли пръв, но не след дълго колата на приятеля му се изравни с неговата и той му направи знак да намали.

— Какво искаш?

— Не знам къде ми е главата, исках още преди това да ти го кажа. Знаеш ли, че днес следобед на Егрека наистина изглеждаше грациозно ръка за ръка с инспектор Ферара?

И натисна газта, спазвайки безопасна дистанция между себе си и комисаря, след което вдигна ръката си за поздрав.

* * *

Като се върна вкъщи, Монталбано си отбеляза някои детайли, които Джедже му беше съобщил, но скоро го налегна дрямка. Погледна часовника, видя, че е малко след един часа, и отиде да спи. Събуди го настоятелното дрънчене на звънеца на входната врата, очите му пробягнаха по будилника, беше два и петнайсет. Изправи се с мъка, след първия сън рефлексите му винаги бяха забавени.

— Кой, по дяволите, е в този час?

Както беше по гащи, отиде да отвори.

— Здрасти — каза му Анна.

Напълно беше изключил за предупреждението на момичето, че ще дойде при него по това време. Анна стоеше и го измерваше с поглед:

— Виждам, че си облечен подходящо — рече тя и влезе.

— Казвай каквото имаш да казваш и след това марш вкъщи, защото съм уморен до смърт!

Монталбано наистина беше раздразнен от натрапването й. Отиде в спалнята, нахлузи си панталоните и ризата и се върна в трапезарията. Анна обаче я нямаше там. Беше отишла в кухнята, отворила хладилника и вече отхапваше от един сандвич с шунка.

— От глад не виждам.

— Говори, докато ядеш.

Монталбано сложи кафеварката на газта.

— Ще си правиш кафе ли? В този час? След това ще можеш ли да заспиш отново?

— Анна, ако обичаш! — не успяваше да е любезен с нея.

— Добре де. Днес следобед, след като се разделихме, разбрах от един колега, който на свой ред беше уведомен от своя информатор, че вчера сутринта, вторник, някакъв обиколил всички бижутери, купувачи на крадени вещи, нелегални и легални заложни къщи, за да ги предупреди, че ако някой се появи, за да продаде или да заложи някакво определено бижу, трябва да му съобщят. Става дума за огърлица със синджир от масивно злато и висулка под формата на сърце, покрита с диаманти. Не е бижу, което ще намериш в супермаркетите „Станда“ за десет хиляди лири, защото е истинско.

— И как трябва да го известят? С телефонно обаждане ли?

— Не се шегувай. На всеки е казал да постави различен знак, откъде да знам какъв, да сложи например на прозореца си зелено платно или да залепи на входната си врата парче вестник и други такива ми ти работи. Така той ще види, без да разберат другите.

— Съгласен съм, но на мен…

— Остави ме да довърша. От начина, по който е говорел и се е движел, разпитаните хора разбрали, че е по-добре да изпълнят това, което им е казал. После научихме, че и други такива като него са направили такава обиколка в седемте църкви на всички селища в провинцията, включително и във Вигата. Следователно, който е загубил огърлицата си, я иска обратно.

— Не виждам нищо лошо в цялата тази работа. Защо обаче според теб тя би могла да ме заинтересува?

— Защото на един прекупвач на крадени вещи от Монтелуза е казал, че вероятно герданът е загубен на Егрека през нощта в неделя срещу понеделник. Сега вече започва ли да те интересува?

— В известен смисъл — да.

— Знам, въпреки че може да е съвпадение и да няма никаква връзка със смъртта на Лупарело.

— Все пак ти благодаря. Сега се връщай у дома, че е късно.

Кафето беше готово, Монталбано си сипа в една чаша, като, разбира се, и Анна се възползва от възможността.

— А за мен?

Със свещено търпение комисарят напълни още една чаша и й я подаде. Анна му харесваше, но как беше възможно тя да не разбира, че той е обвързан с друга жена?

— Не! — каза изведнъж Анна, спирайки да отпива.

— Какво не?

— Не искам да се прибирам вкъщи. Много ли ще ти е неприятно, ако остана тази нощ тук, при теб?

— Да, съжалявам.

— Ама защо?

— Твърде голям приятел съм на баща ти и ако ти кажа „да“, ще е все едно да го обидя.

— Ама че щуротия!

— Може да е щуротия, но е така. Освен това ти забравяш, че съм влюбен, и то съвсем сериозно, в друга жена.

— Която не е тук.

— Не е тук, но все едно е тук. Не се дръж като глупачка и спри да говориш глупости. Нямаш никакъв късмет, Анна, защото си имаш работа с мъж, който е откровен с теб. Съжалявам. Моля те да ме извиниш.

* * *

Не успяваше да заспи. Анна имаше право, когато го предупреди, че кафето ще го държи буден, макар че съвсем друга беше причината, заради която се нервираше: ако въпросната огърлица е била изгубена на Егрека, тогава със сигурност и Джедже бе в течение. Той обаче не отвори дума за нея, но не, разбира се, защото е смятал, че това е някакъв маловажен факт.