Андреа Камилери
Формата на водата (13) (Комисарят Монталбано се съмнява)

13

Никой от двамата нямаше желание да говори, прекараха в мълчание около четвърт час. Комисарят обаче за пореден път отстъпи пред натурата си на ченге. И затова щом стигнаха в началото на моста, който надвисваше над Кането, отби колата, спря, слезе и каза на Ингрид да направи същото. От височината на моста показа на жената сухото корито на реката, което смътно се забелязваше под лунната светлина.

— Виж — каза й той, — коритото на тази река отвежда право към плажа. Много е наклонено и е пълно с камъни и скали. Ти би ли могла да го изминеш с кола?

Ингрид разгледа трасето или поне първата отсечка от него — тази, която успяваше да види, всъщност не, да гадае за нея.

— Не мога да ти кажа. Ако беше през деня, щеше да е различно. Във всеки случай мога да опитам, ако искаш — погледна комисаря, смеейки се с полуотворени очи. — Добре си се информирал за мен, нали? Хайде, какво трябва да направя?

— Направи това, за което те попитах — каза й Монталбано.

— Добре. Ти ме чакай тук — качи се в колата и потегли.

Бяха достатъчни само няколко секунди, за да се изгубят от погледа на Монталбано светлините на фаровете.

— Сега я вапцахме! Изигра ме — примири се комисарят, но докато се подготвяше за дългото ходене пеш към Вигата, я чу да се връща, защото моторът на колата му ревеше здраво.

— Може би ще успея. Имаш ли фенерче?

— В жабката е.

Жената коленичи, освети под автомобила и се изправи.

— Имаш ли носна кърпа?

Монталбано й я подаде. С нея Ингрид овърза здраво глезена, който я болеше.

— Качвай се.

На заден ход стигна до началото на някакъв черен път, който се отделяше от междуградското шосе и отвеждаше под моста.

— Ще се опитам, комисарю, но имай предвид, че единият ми крак е извън строя. Сложи си колана. Трябва ли да карам бързо?

— Да, но важното е да стигнем живи и здрави на плажа.

Ингрид включи на скорост и потегли с мръсна газ. След десетте минути непрекъснато и жестоко друсане в един момент Монталбано вече имаше усещането, че главата му страстно иска да се отдели от останалата част на тялото и да излети през прозорчето. Ингрид обаче беше спокойна, решителна и караше с леко изплезен език, а на комисаря му се прииска да й каже да не го държи така, защото може неволно да си го отхапе. Когато стигнаха на плажа, Ингрид го попита:

— Взех ли си изпита? — беше превъзбудена и доволна, а в тъмното очите й блестяха.

— Да.

— Хайде да го направим отново, но този път нагоре.

— Ти си луда! Това е достатъчно.

Тя добре се изрази, като го нарече изпит. Само че този изпит нищо нямаше да разреши. Ингрид беше в състояние спокойно да изминава този път и това беше само в неин ущърб, но когато комисарят поиска от нея да го направи, тя не прояви никаква нервност, а само се изненада, което беше в нейна полза. А фактът, че не счупи нищо по колата, как можеше да се тълкува? Като позитивен или негативен?

— Какво правим сега? Ще го повторим ли? Хайде, това беше единственият момент тази вечер, в който се забавлявах.

— Не, казах не.

— Тогава карай ти, защото на мен ми е зле.

Комисарят подкара автомобила покрай морския бряг и това беше потвърждение, че всичко му беше наред и по него няма нищо счупено.

— Наистина си много способна.

— Виж — каза му Ингрид, която беше станала сериозна и му говореше с професионален тон, — всеки може да слезе по тази отсечка. Умението се състои в това накрая колата да е в същото перфектно състояние, в което е потеглила. Защото след това може да се озовеш на някой асфалтиран път, а не на плаж като този, и все с тази кола трябва да наваксаш загубеното време, карайки с висока скорост. Не се изразих добре.

— Много добре се изрази. Например, който след спускането дойде на плажа с потрошени амортисьори, е некадърник.

Бяха стигнали до Егрека и Монталбано отби вдясно.

— Виждаш ли онзи голям храст? Там е намерен Лупарело.

Ингрид не каза нищо, не прояви дори минимално любопитство. Извървяха черния път, тази вечер имаше съвсем слабо раздвижване, и под стената на старата фабрика комисарят продължи:

— Тук жената, която е била с Лупарело, е загубила огърлицата си и е хвърлила чантата оттатък зида.

— Моята чанта?

— Да.

— Не съм аз — промърмори Ингрид — и се заклевам, че от тази история нищо не мога да разбера.

* * *

Когато стигнаха до дома на Монталбано, Ингрид не можа да слезе сама от колата. Наложи се комисарят да я хване през кръста, докато тя се опираше на рамото му. Веднага щом влязоха вътре, жената се строполи на първия стол, който й се изпречи пред очите.

— Господи, сега наистина започна да ме боли!

— Отивай оттатък и си свали панталоните, така ще мога да ти направя превръзка.

Ингрид се изправи със стон и се запъти към другата стая, куцукайки, като се опираше на мебелите или по стените.

Монталбано се обади в участъка. Фацио го осведоми, че бензинджията си беше спомнил всичко и разпознал перфектно мъжа зад волана, когото са искали да убият. Той беше Тури Гамбардела, един от хората на Куфаро, както се предполагаше.

— Галуцо — продължи Фацио — отиде в дома на Гамбардела, но жена му казала, че не го е виждала от два дена.

— Щях да спечеля баса с теб — каза комисарят.

— Значи, според вас аз съм такъв идиот, че да се хвана?

Чу водата в банята да шуми, Ингрид трябва да беше от категорията на тези жени, които, като видят душ, не могат да му устоят. Набра номера на Джедже на мобилния телефон.

— Сам ли си? Можеш ли да говориш?

— За сам — съм сам. За говоренето — зависи.

— Трябва да те питам само за едно име. Отнася се за информация, която няма да те изложи на опасност, ясно ли е? Искам обаче точен отговор.

— За името на кого?

Монталбано му описа човека и Джедже не се замисли да му даде не само името му, но за по-голяма тежест добави към него и прякора му.

* * *

Ингрид лежеше в леглото, обгърната в голям пешкир, който обаче едва я покриваше.

— Извини ме, но не мога да стоя на краката си.

Монталбано взе от висящото шкафче в банята тубичка с крем и бинт.

— Давай крака.

При раздвижването й изпод хавлията надзърнаха миниатюрните й гащички и едната й гърда, изглеждаща като нарисувана от ръката на разбиращ от жени художник, показа зърното си, което сякаш се оглеждаше наоколо, изпълнено с любопитство към непознатата обстановка. И този път Монталбано разбра, че Ингрид няма никакво желание да го прелъстява, и той й беше задължен за това.

— Ще видиш, че след малко ще се почувстваш по-добре — каза той, след като намаза с крем глезена й и го пристегна силно с бинта.

През цялото време Ингрид не отдели погледа си от него.

— Имаш ли уиски? Донеси ми половин чаша без лед.

Държаха се един с друг все едно цял живот са се познавали. След като й подаде чашата, Монталбано взе един стол и седна до леглото.

— Знаеш ли какво, комисарю? — попита го Ингрид, като го погледна със зелените си очи, които сияеха. — Ти си първият истински мъж, когото срещам от пет години насам по тези места.

— По-добър дори от Лупарело?

— Да.

— Благодаря. Сега те моля да изслушаш въпросите ми.

— Давай.

Монталбано тъкмо се гласеше да отвори уста, когато чу звънеца на входната врата. Не очакваше никого и с недоумение отиде да отвори. На прага стоеше Анна в цивилни дрехи и му се усмихваше.

— Изненада!

Избута го и влезе в дома му.

— Благодаря ти за ентусиазма! Къде беше цяла вечер? От участъка ми казаха, че си тук, и аз дойдох, но навсякъде беше тъмно, звънях ти по телефона поне пет пъти, но пак нищо, най-накрая прозорците светнаха…

Погледна внимателно Монталбано, който не беше казал нито дума.

— Какво ти е? Да не си онемял? Слушай тогава… — Спря се, защото от вратата на спалнята, която беше оставена отворена, беше видяла Ингрид, полугола и с чаша в ръка. Първо пребледня, след това яростно се изчерви. — Извинете ме — промърмори и на бегом се втурна навън.

— Тичай след нея! — извика му Ингрид. — Обясни й всичко! Аз си тръгвам.

Монталбано разярено изрита входната врата, от което чак стената започна да вибрира, докато слушаше как колата на Анна рязко потегля със същия гняв, с който той затвори вратата.

— По дяволите, не съм задължен да й обяснявам нищо!

— Да си вървя ли?

Ингрид се беше изправила в средата на леглото, а гърдите й победоносно стърчаха извън хавлията.

— Не, но се покрий.

— Извини ме.

Монталбано си свали сакото и ризата. За няколко секунди задържа главата си под чешмата в банята и се върна да седне до леглото.

— Искам да разбера с подробности историята с огърлицата.

— И така, миналия понеделник Джакомо, съпругът ми, беше събуден от някакво обаждане, което не разбрах какво е, защото много ми се спеше. Облече се набързо и излезе. Върна се след два часа и ме попита какво е станало с огърлицата, тъй като от известно време не я бил виждал вкъщи. Не можех да му отговоря, че е в чантата, която е в къщата на Силвио, да не говорим, че ако беше поискал да я види, не знам какво щях да му обяснявам. Тогава му рекох, че почти половин година е минала, откакто съм я загубила, но не съм му казала по-рано, защото съм се страхувала да не се ядоса. Тази огърлица струваше цял чувал с пари, отгоре на всичкото ми я беше подарил в Швеция. След това Джакомо ме накара да се подпиша най-отдолу на един бял лист, като ми каза, че трябва за застраховката.

— А историята с Егрека как ви хрумна?

— Ааа, това стана по-късно, когато се върна за обяд. Започна да ми обяснява, че неговият адвокат Рицо му казал, че за застраховката се налагало някакво по-убедително обяснение как е изгубено бижуто, и тогава му подсказал историята с Ѐгрека.

— Егрѐка — поправи я търпеливо Монталбано, защото това ударение, поставено не на място, го дразнеше.

— Егрѐка, Егрѐка — повтори Ингрид. — На мен лично тази история не ми прозвуча никак убедително, изглеждаше ми недъгава и твърде измислена. Тогава Джакомо ми намекна, че така или иначе в очите на всички изглеждам курва, затова можеше и да повярват, че ми е хрумнала идея като тази той да ме заведе на Егрека.

— Разбирам.

— Но аз не го разбирам!

— Били са си наумили да те накиснат.

— Не знам какво означава тази дума.

— Слушай ме сега… Лупарело умира на Егрека, докато е с жена, която го е накарала да отидат там, става ли ти ясно?

— Да.

— Добре, искат да ни накарат да повярваме, че тази жена си ти. Чантата е твоя, огърлицата е твоя, дрехите в къщата на Лупарело също са твои, ти си тази, която може да се спусне по сухото корито на река Кането… А аз би трябвало да стигна до единственото заключение, че тази жена се нарича Ингрид Шострьом.

— Разбрах — каза тя и замълча с очи, вперени в чашата, която държеше в ръката си. След това подскочи: — Не е възможно!

— Какво?

— Джакомо да е в съглашение с хора, които искат да ме накиснат, както казваш ти.

— Възможно е да са го принудили да се съгласи с тях. Знаеш ли, че финансовото състояние на съпруга ти не е цветущо?

— Той не ми говори за това, но аз го разбрах. Сигурна съм обаче, че ако го е направил, не е било заради пари.

— По този въпрос и аз съм почти убеден.

— Ами тогава защо?

— Би трябвало да има някакво друго обяснение, тоест твоят съпруг е бил принуден да те забърка в тази игра само за да спаси човек, който му е на сърце повече от теб. Почакай!

Отиде в другата стая, в която имаше малко бюро, потънало в бумаги, и взе факса, който му беше изпратил Николо Дзито.

— Да спаси някакъв друг човек, но от какво? — попита Ингрид веднага щом го видя, че се връща. — Ако Силвио е умрял, докато е правил любов, никой не е виновен, не е бил убит.

— Да го предпази не от закона, Ингрид, а от скандал.

Тя започна да чете факса. Първо беше изненадана, но след това лека-полека се развесели и открито се смя на епизода от поло клуба. Веднага след това помръкна, изпусна листа върху леглото и главата й клюмна на една страна.

— Свекърът ти ли е мъжът, когото водеше в тайната къща на Лупарело?

Ингрид видимо се насили, за да му отговори.

— Да. Виждам, че в Монтелуза говорят за това, въпреки че аз направих всичко възможно, за да не се случи. Това е най-неприятното ми изживяване в Сицилия, през цялото време, откакто съм тук.

— Не е необходимо да ми разказваш подробностите.

— Искам да ти обясня, че не аз започнах първа. Преди две години свекър ми трябваше да участва на някакъв конгрес в Рим. Покани ни с Джакомо, но в последния момент съпругът ми не можа да тръгне, обаче настоя аз да отпътувам, защото все още не бях ходила в Рим. Всичко вървеше добре, но точно последната нощ свекър ми влезе в стаята ми. Изглеждаше ми като полудял, легнах с него, за да го накарам да се успокои, защото крещеше и ме заплашваше. На връщане в самолета на моменти плачеше и ми казваше, че никога повече няма да се случи. Ти знаеш ли, че живеем в една и съща сграда? Добре, един следобед, когато мъжът ми беше навън, а аз в леглото, се появи и също както през онази нощ целият трепереше. И този път изпитах страх, защото камериерката беше в кухнята… На следващия ден казах на Джакомо, че искам да сменим жилището. Той направо остана като гръмнат, но аз продължих да настоявам, скарахме се. Няколко пъти след това се връщах към този аргумент, но всеки път ми казваше „не“. От своята гледна точка Джакомо имаше право. Междувременно свекър ми настояваше, целуваше ме, опипваше ме при всяка отворила се възможност, рискувайки да бъде видян от съпругата и от сина си. Затова помолих Силвио от време на време да ми заема къщата си.

— Съпругът ти има ли някакви подозрения?

— Не знам, но съм мислила по този въпрос. Понякога ми се струва, че има, но в други случаи се убеждавам, че няма.

— Още един въпрос, Ингрид. Когато пристигнахме в Капо Масария, докато отваряше вратата, ти ми каза, че така или иначе в къщата няма да намеря нищо. Когато обаче видя, че всичко си стоеше вътре и беше както винаги е било, остана много изненадана. Някой те беше уверил, че всичките ти вещи от къщата на Лупарело са изнесени ли?

— Да, Джакомо ми обеща.

— Значи, съпругът ти е знаел?

— Почакай, не ме карай да се обърквам. Когато Джакомо ме научи какво трябва да разкажа, ако тези от застрахователната компания вземеха решение да ме разпитват, тоест, че съм била с него на Егрека, аз се притесних, че рано или късно, след като Силвио вече беше мъртъв, някой можеше да разбере за неговата къщичка, а вътре бяха моите дрехи, моята чанта и други мои вещи.

— Кой според теб би могъл да ги открие?

— Хъм, не знам, полицията, семейството му… Признах всичко на Джакомо, но измислих някаква лъжа и не му споделих нищо за баща му, накарах го да си мисли, че там съм ходила със Силвио. Вечерта ми каза, че един негов приятел се е погрижил и всичко е наред, така че ако някой отидеше във виличката, щял да намери само голи стени. И аз му повярвах. Какво ти е?

Монталбано беше изненадан от въпроса й.

— Как какво ми е?

— Непрекъснато се пипаш по тила.

— Ах, да. Боли ме. Изглежда, ми се схвана, докато се спускахме по Кането. Как е глезенът ти?

— Благодаря, по-добре.

Ингрид започна да се смее, сменяше непрекъснато настроенията си, както се случва при малките деца.

— Защо се смееш?

— Твоят тил, моят глезен… Изглеждаме като двама болници.

— Смяташ ли, че можеш да станеш?

— Ако зависеше от мен, бих останала тук чак до утре сутринта.

— Имаме още работа. Облечи се. Имаш ли сили да шофираш?