Андреа Камилери
Формата на водата (1) (Комисарят Монталбано се съмнява)

1

Светлината на утрото не успяваше да проникне в двора на „Сплендор“, компанията, която беше спечелила търга за градска служба по чистотата на Вигата, защото ниското и гъсто струпване на облаци напълно закриваше небето, сякаш от единия до другия му край някой беше опънал огромен сив чаршаф; нито едно листо не потрепваше, тъй като югоизточният вятър сироко^[1] не бързаше да се събуди от тежкия си сън. От жегата вече беше трудно дори да се говори. Преди да разпредели работните участъци, бригадирът съобщи, че през този и следващите дни Пепе Скемари и Калуцо Бруколери ще отсъстват по уважителни причини. Всъщност липсата им беше повече от уважителна, защото и двамата бяха арестувани предната вечер, докато се опитвали да извършат въоръжен грабеж в супермаркета.

На Пино Каталано и Саро Монтаперто, млади земемери и, както се следва, безработни по специалността си, но временно назначени като „екологични оператори“ след великодушната намеса на депутата Кузумано, на чиято изборна кампания двамата се бяха отдали телом и духом (точно в тази последователност: първо тялото, вършейки доста повече от това, което душата беше предразположена да прави), началникът на бригадата отреди овакантените от Пепе и Калуцо места. Повери им сектора, наречен Егрека^[2], защото там от незапомнени времена някакъв пастир държал козите си. Това беше широк участък с гъста средиземноморска растителност в покрайнините на града, който достигаше почти до плажа. Зад него се виждаха останките на голяма химическа фабрика, която навремето тържествено откри присъстващият навсякъде народен представител Кузумано. Тогава все още изглеждаше, че вятърът на благосклонната съдба и прогреса духа силно, но после това вятърче бързо се видоизмени в повей на бриз и накрая напълно утихна. Оказа се обаче способно да нанесе повече щети и от торнадо, оставяйки след себе си върволица от безработни и кандидати за Бюрото по труда. За да се избегне опасността блуждаещите тълпи от чернокожи и не толкова черни сенегалци и алжирци, тунизийци и либийци да превърнат тази фабрика в свое обиталище, навсякъде около нея беше издигнат висок зид, над който разядените от лошото време, нехайството и соления морски въздух постройки все още се извисяваха, наподобяващи все повече архитектурата на Гауди, докато е бил в плен на халюциногенните лекарства.

Егрека допреди известно време представляваше за онези, които тогава недостойно се наричаха боклукчии, работа без никакви усилия: сред хартиени листове, пластмасови джобчета, алуминиеви опаковки от бира или кока-кола, зле прикрити или направо оставени под открито небе изпражнения от време на време изникваше и по някой заблуден презерватив, благодарение на който човек можеше да си представи, ако има желание и фантазия, и подробностите за онази среща. Близо от година вече презервативите по тези места бяха станали цяло море, килим, и всичко това, откакто един министър с мрачно и начумерено лице, достойно за физиогномиката на Ломброзо^[3], беше извадил от още по-мрачните си и начумерени мисли някаква идея, която веднага му се беше сторила решаваща за проблемите, свързани с обществения ред в Южна Италия. Беше направил съмишленик на тази идея един свой колега, който се занимаваше с армията и изглеждаше сякаш направо е излязъл от илюстрациите на „Пинокио“. Затова двамата бяха решили да изпратят в Сицилия определени военни части с цел „контрол върху територията“, така че да облекчат карабинерите, полицаите, информационното обслужване, специалните оперативни части, финансовия надзор, пътните и транспортните полицаи, бреговата охрана, членовете на Специализираната прокуратура, антимафиотските и антитерористичните групи, отделите по наркотиците, спецчастите срещу грабежите и отвличанията, както и останалите, които за краткост са били пропуснати, занимаващи се старателно с многото други дейности. Впоследствие на това велико хрумване от страна на двамата видни държавници мамините синчета от Пиемонт и голобрадите момчета от Фриули — Венеция — Джулия, отбиващи воинския си дълг, които довчера се бяха забавлявали да дишат чистия и пронизващ въздух от тяхната планина, изведнъж се бяха оказали в ситуацията мъчително да се задъхват и да се гърчат във временните си квартири в селища, които се намираха на има-няма метър надморска височина, сред хора, които говореха на неразбираем диалект, изпълнен повече с мълчание, отколкото с думи, със загадъчно помръдване на вежди и недоловимо набръчкване. Бяха се приспособили, доколкото могат, благодарение на младежката си възраст, но и на помощта, която им бяха оказали самите жители на Вигата, разнежени от неподготвения и отчужден вид на момчетата пришълци. Да облекчи тяхното заточение, беше помислил Джедже Гулота, мъж с пламенен интелект, който до този момент беше принуден да потиска своите естествени заложби на сводник чрез ролята на дребен разпространител на лека дрога. Разбрал по доста заобиколен начин за предстоящото пристигане на войниците, Джедже беше озарен от гениална идея. За да я превърне в действаща и конкретна, незабавно се беше обърнал към благоволението на онзи, който беше отговорен да му издаде всичките безбройни, сложни и наложителни разрешителни. Кой е този някой, който е отговорен: този, който действително контролира територията и дори през ум не му минава да издава подпечатани позволителни. Накратко, Джедже успя тържествено да открие на Егрека своя специализиран пазар за „прясно месо“ и богат асортимент от леки наркотици. По-голямата част от „месцето“ идваше от източноевропейските страни, които най-накрая се бяха освободили от комунистическото иго, което, както се знае, потискаше всякакво достойнство на човешката личност, затова през нощта сред храстите и на плажа, в откритата кошара, или така наречения Егрек, това преоткрито достойнство се завръщаше. Не липсваха обаче и жени от Третия свят, транссексуални, неаполитански травестити и бразилски хомосексуалисти, имаше за всеки вкус, разточителство и празник. Пазарът разцъфтя с огромното удовлетворение на войниците, Джедже и на онзи, който му беше дал позволителните, изваждайки от тях добри комисиони.

* * *

Пино и Саро се насочиха към работното си място, като всеки от тях буташе количка. За да се стигне до Егрека, беше нужен половин час, ако се ходи пеша бавно, както те правеха. Първия четвърт час го преминаха, без да продумат, вече доста изпотени и лепкави. След това Саро наруши мълчанието.

— Този Пекорела е рогоносец — обяви той.

— Много голям рогоносец при това — преувеличи Пино.

Пекорела беше началник бригада, отговорник за разпределението на местата за почистване, и очевидно изпитваше дълбока омраза към онези, които бяха учили, тъй като той беше успял да завърши основното си образование едва на четирийсет години, защото Кузумано беше говорил без заобикалки с учителя. Затова така нагласяваше нещата, че най-унизителната и тежка работа винаги да пада върху гърба на тримата дипломирани, които имаше в състава си. Фактически същата тази сутрин беше разпределил Чику Лорето на кея, от който вдигаше котва пощенският параход за Лампедуза. Което означаваше, че Чику, който по професия беше счетоводител, щеше да е принуден да „осчетоводява“ квинталите^[4] отпадъци, които гръмогласните тълпи от туристи, многоезични — да, но обединени от тоталното презрение към личната и обществената хигиена, бяха оставили зад себе си през съботните и неделните дни, докато чакаха да се качат на кораба. На Егрека Пино и Саро вероятно също щяха да се натъкнат на купища отпадъци след двата дни градски отпуск на войниците.

Саро спря, когато стигнаха на кръстопътя на улица „Линкълн“ с булевард „Кенеди“ (във Вигата имаше и площад „Айзенхауер“ и уличка „Рузвелт“).

— Ще прескоча до вкъщи, за да видя какво прави детето — каза на приятеля си той. — Почакай ме, след минута се връщам.

Още недочакал отговора на Пино, той се шмугна през външната врата на един от онези небостъргачи джуджета, които достигаха най-много дванайсет етажа, построени долу-горе в същия период, откогато беше химическата фабрика, и за кратко време доста разнебитени, ако ли не — изоставени като нея. За онзи, който пристигаше по море, Вигата се разкриваше пред очите му като пародия на Манхатън, но в по-дребен мащаб и вероятно с това се обясняваха и имената на улиците в нея.

Нене, детенцето му, будуваше като страж, защото спеше има-няма два часа на нощ, а в останалата част лежеше с ококорени очи и никога не плачеше, а къде се беше чуло или видяло мъниче да не плаче? Ден след ден го мъчеше някаква непозната болест, чиито причини и лек докторите от Вигата не бяха способни да открият, затова се налагаше да го водят на друго място, при някой по-голям специалист, но парите все не стигаха. Нене, веднага щом срещна погледа на баща си, помръкна и една бръчка се очерта върху челцето му. Не можеше да говори, но твърде очевидно се беше изразил с този глух укор към онзи, който го беше поставил в тази примка.

— Малко по-добре е, температурата му започна да пада — каза съпругата му Тана само за да го зарадва.

* * *

Небето се проясни и сега пламтеше едно слънце, от което и камъните се пукаха. Саро около десетина пъти беше изсипал своята ръчна количка на незаконното сметище, което някой по собствена инициатива беше направил там, където преди време се намираше задният вход на фабриката. Чувстваше гръбнака си като пречупен. На крачка от пътеката, която се намираше близо до оградата и излизаше на междуградското шосе, зърна на земята нещо, което силно блестеше. Наведе се, за да го види по-добре на какво прилича. Беше някаква огромна висулка под формата на сърце, обсипана с брилянти, а в средата й имаше един доста по-голям от тях. Синджирът й от масивно злато, който я придържаше към врата, все още беше на нея, но разкъсан на едно място. Саровата десница влезе в действие и присвои огърлицата, като я сложи в джоба му. На Саро му се стори, че дясната му ръка действа самоволно, без мозъкът му да й е подал някакъв сигнал, от което остана още по-удивен. Изправи се, плувнал в пот, огледа се наоколо, но никъде не се виждаше жива душа.

* * *

Пино, който си беше избрал по-близкия до плажа участък от Егрека, изведнъж забеляза на разстояние от двайсетина метра муцуната на някакъв автомобил, която се подаваше от един по-гъст от другите храсталаци. Спря се объркано, защото не беше възможно някой да е окъснял чак до този час — вече беше седем сутринта, — за да оправя някаква си проститутка. Пристъпи и предпазливо, стъпка по стъпка започна да се приближава, почти превит надве, а когато беше вече на височината на предните фарове, внезапно се изправи. Нищо не се случи, никой не му се развика да си гледа работата, а колата изглеждаше празна. Приближи се още повече и най-накрая видя неясните очертания на някакъв мъж, който седеше неподвижно на мястото до шофьора, а главата му беше облегната назад. Изглеждаше потънал в дълбок сън. Пино инстинктивно и със затаен дъх разбра, че нещо не е наред. Обърна се и започна да вика с всичка сила Саро, който пристигна запъхтян и с ококорени очи.

— Какво става? Какво искаш, по дяволите? Какво те прихваща?

Пино долови някаква агресия във въпросите на приятеля си, но я отдаде на тичането, което той беше дръпнал, за да дойде при него.

— Гледай тук…

Пино набра смелост и се приближи до мястото на водача, опита се да отвори вратата на автомобила, но не успя, защото беше заключена отвътре. Подпомогнат от Саро, който сега изглеждаше по-спокоен, се опита да достигне до другата врата, върху която леко странично се облягаше тялото на мъжа, но не успя, защото колата — огромно зелено беемве — така беше спряла до живия плет, че от тази страна не беше възможно никой да се приближи. Но като се протегнаха напред, изподрасквайки се в къпините, успяха да видят по-добре лицето на мъжа. Той не спеше, очите му бяха отворени и втренчени. В същия момент, в който си дадоха сметка, че човекът е умрял, Пино и Саро замръзнаха от страх, но не от гледката пред смъртта, а защото бяха разпознали мъртвеца.

* * *

— Имам чувството, че се намирам в сауна — каза Саро, докато тичаше по междуградското шосе към една телефонна кабина. — Ту е студено, ту е топло.

Веднага щом се освободиха от вцепенението, което ги беше обзело, когато разпознаха самоличността на мъртвия, се договориха, че преди да уведомят властите, е необходимо да звъннат на едно друго място. Номера на народния представител Кузумано го знаеха наизуст и Саро го набра, но Пино не му позволи дори веднъж да чуе свободния сигнал.

— Веднага затваряй! — каза му той.

Саро инстинктивно се подчини.

— Не искаш ли да му съобщим?

— Нека за момент помислим, ама добре да помислим, защото случаят е важен. Пък и както ти, така и аз знаем, че депутатът е само една марионетка.

— Какво означава това?

— Че е кукла на конци в ръцете на инженер Лупарело, който е, всъщност беше, главният. Мъртъв ли е Лупарело, Кузумано вече е никой, само някаква отрепка.

— Тогава?

— Тогава нищо.

Тръгнаха към Вигата, но след няколко крачки Пино спря Саро.

— Рицо… — каза той.

— Аз на този няма да му се обаждам, страхувам се, а и не го познавам.

— Нито пък аз, но въпреки това ще му се обадя.

Пино поиска номера от услуги. Беше почти осем без четвърт, но Рицо отговори още на първото позвъняване.

— Адвокат Рицо?

— Аз съм.

— Моля да ме извините, господин адвокат, ако ви безпокоя в час, който е… намерихме инженер Лупарело… на нас ни изглежда мъртъв.

Настана кратко мълчание. След това Рицо заговори.

— И защо го казваш на мен?

Пино се ядоса, очакваше всичко, но не и такъв отговор, стори му се странен.

— Ама как?! Вие не сте ли… неговият най-добър приятел? Помислихме, че е редно да…

— Благодаря ви, но преди всичко е нужно да изпълните своя граждански дълг. Приятен ден.

Саро беше подслушал разговора с буза, залепена за тази на Пино. Спогледаха се удивени. Рицо се държа, все едно са му разказали, че са намерили трупа на човек, чието име не знаят.

— Ама че работа, нали му беше приятел! — избухна Саро.

— Какво знаем ние? Твърде е възможно напоследък да са се скарали — вдъхна си увереност Пино.

— Ами сега какво ще правим?

— Отиваме да изпълним гражданския си дълг, както ни каза адвокатът — завърши Пино.

Тръгнаха към селището в посока полицейския участък. Дори през ум не им мина да отидат при карабинерите, защото тях ги командваше някакъв лейтенант от Милано. Докато комисарят от полицията идваше от Катания, името му беше Салво Монталбано и когато искаше да разбере нещо, го разбираше.