Андреа Камилери
Формата на водата (6) (Комисарят Монталбано се съмнява)

6

В пет и половина сутринта, след като прекара цялата нощ в непрекъснато ставане и връщане в леглото, Монталбано начерта план за Джедже, с който индиректно да го накара да си плати за мълчанието относно изгубената огърлица и за фразичката, която му подметна за посещението му на Егрека. Стоя дълго под душа, изпи три кафета едно след друго и се качи на колата си. Когато пристигна в Рабато, най-стария квартал на Монтелуза, разрушен от свлачище преди трийсет години, обитаван сега от влезлите нелегално в страната тунизийци и мароканци, които живееха в постегнатите руини, в напуканите и срутващи се схлупени къщурки, се отправи по тесните му и криволичещи сокаци към площад „Санта Кроче“. Църквата в средата му беше останала непокътната.

Извади от джоба си листчето, което му даде Джедже: Кармен, в миналото Фатма бен Галуд, тунизийка, живееше на номер четирийсет и осем. Мизерна дупка под стълбите, стаичка на приземния етаж само с едно прозорче, изрязано във входната врата, което беше отворено, за да се проветрява. Почука, но никой не му отговори. Потропа отново, този път по-силно, и един сънен глас отвътре попита:

— Кой е?

— Полиция — изтърси Монталбано, който беше решил да действа твърдо с нея, използвайки момента, докато все още е втрещена от внезапното събуждане. Освен това заради работата си на Егрека Фатма тази нощ трябва да беше спала доста по-малко и от него. Вратата се отвори. Жената се беше покрила с голяма плажна кърпа, която държеше с едната си ръка на височината на гърдите.

— Какво искаш?

— Да поговорим.

Кармен се отмести встрани, за да може той да влезе. В стаичката й имаше двойно легло, разбутано наполовина, малка маса с два стола и газов котлон. Мивката и тоалетната чиния бяха отделени с найлонова завеса от останалата част на стаята. Всичко светеше от чистота и цареше идеален ред, но в тази дупка смесицата между нейната миризма и евтиния парфюм, който използваше, почти спираше дъха му.

— Покажи ми разрешителното си за пребиваване.

От уплаха жената изпусна хавлията, докато вдигаше ръце, за да прикрие очите си. Краката й бяха дълги, талията тънка, коремът плосък, а гърдите й стегнати и високи — истинска жена, като тези, които се виждаха в рекламите по телевизията. След миг обаче от замрялата поза на Фатма Монталбано си даде сметка, че не става въпрос за страх, а за опит да достигне до най-очевидното и практикувано съглашение между мъжа и жената.

— Облечи се.

От единия до другия ъгъл на коптора имаше опънат тел за простор и Фатма се отправи към него с широките си рамене, съвършен гръб и малък закръглен задник.

„С това тяло — помисли си Монталбано — доста трябва да са й се изредили.“

Представи си дискретната опашка в някои офиси пред затворената врата, оттатък която Фатма припечелваше „толерантността на властите“, за която понякога му се беше случвало да прочете, толерантност точно от дом за толерантност^[1]. Фатма си облече на голо рокля от много фин памук и остана на крак пред Монталбано.

— Какво става с документите?

Жената кимна с глава в знак на отрицание и започна тихичко да плаче.

— Не се плаши — каза й комисарят.

— Аз не страхува. Аз много злочестина.

— И защо?

— Защото, ако ти почакал няколко ден, аз не повече тук.

— И къде искаше да отидеш?

— Има един господин от Фела, привързал се към мен, на него харесвам, неделя каза ожени се за мен. Аз вярвам него.

— Този, който идва да те види всяка събота и неделя ли?

Фатма ококори очи.

— Как ти знаеш го?

Отново се разплака.

— Отговори ми на този въпрос. Джедже ще те остави ли да отидеш с този господин от Фела?

— Господин говорил с господин Джедже, господин плати.

— Слушай, Фатма, считай, че все едно не съм идвал тук. Искам само да те попитам нещо и ако ми отговориш искрено, аз се врътвам и си отивам, а ти можеш да продължиш да си спиш.

— Какво искаш да знаеш?

— Питаха ли те на Егрека дали не си намерила нещо?

Очите на жената се изпълниха със светлина.

— О, да! Дойде господин Филипо, той човек на господин Джедже, каза на всички нас, ако намерим златен гердан със сърце диаманти по него, дадем веднага на него. Ако не намерим, търсим.

— И знаеш ли дали е намерен?

— Не. И тази нощ всички търсили.

— Благодаря — каза Монталбано, насочвайки се към вратата. На прага се спря, обърна се и погледна Фатма: — Честито!

И така, сега щеше здравата да насоли Джедже, защото това, което той старателно беше премълчал пред него, Монталбано въпреки всичко успя да го разбере. А от онова, което Фатма току-що му каза, схвана и логическата последователност на нещата.

* * *

Пристигна в полицейския участък в седем часа сутринта и часовият го погледна обезпокоен.

— Комисарю, случило ли се е нещо?

— Нищо — успокои го той. — Само дето се събудих по-рано.

Беше купил и двата вестника, които излизаха на острова, и се зачете в тях. Първият съобщаваше с богати подробности за официалното погребение на Лупарело на следващия ден. Траурната церемония щеше да се състои в катедралата и лично епископът щеше да отслужи заупокойната литургия. Щяха да бъдат взети изключителни мерки за сигурност с оглед на предвиденото струпване на важни особи, дошли да изкажат съболезнованията си и да си вземат последно сбогом с покойника. В това число влизаха двама министри, четирима заместник-министри, общо осемнайсет депутати и сенатори и множество регионални народни представители. За тази цел щяха да бъдат ангажирани полицаите, карабинерите, финансовата гвардия и пътните полицаи, да не говорим за личните охранители, за които вестникът премълчаваше. Те, естествено, нямаха нищо общо с обществения ред и се намираха от другата страна на барикадата, зад която стоеше законът. Вторият вестник повтаряше приблизително същата информация, като добавяше, че тленните останки на инженера са изложени в преддверието на двореца „Лупарели“ и пред него има нескончаема опашка от хора, които са дошли да изразят благодарността си за всичко, което мъртвият, разбира се, докато все още е бил жив, дейно и безкористно беше направил за тях.

Междувременно беше пристигнал сержант Фацио и Монталбано говори надълго с него за някои от случаите, по които в момента работеха. От Монтелуза никой не се обади. Когато стана обяд, комисарят отвори папката, в която стояха показанията за намирането на трупа от работниците по чистотата, преписа си адресите им, каза довиждане на сержанта и на другите полицаи, като ги предупреди, че ще се появи чак следобед.

Ако хората на Джедже са говорили с проститутките за огърлицата, със сигурност го бяха направили и с боклукчиите.

„Склон Гравет“ №28, къща на три етажа с домофон. Отговори му глас на зряла жена.

— Приятел съм на Пино.

— Сина ми го няма.

— Не му ли е свършило работното време в „Сплендор“?

— Свърши му, но отиде на някакво друго място.

— Може ли да ми отворите, госпожо? Трябва само да му оставя един плик. На кой етаж сте?

— На последния.

Беден апартамент, но приличен, с две стаи, кухня с трапезария и тоалетна. Това, че е малък, се набиваше на очи още с влизането. Домакинята, петдесетгодишна, скромно облечена жена, му показа пътя.

— Оттук е за стаята на Пино.

Стаичката беше пълна с книги и списания, а масичката под прозореца — отрупана с бумаги.

— Къде отиде Пино?

— В Ракадали, репетира някаква пиеса на Мартольо, онази, в която се говори за свети Йоан Кръстител. На сина ми му харесва да се занимава с театър.

Монталбано се спря пред масичката. Явно беше, че Пино пишеше някаква комедия, защото върху белия лист се виждаха наредени една под друга поредица от реплики. Но от едно от имената, което комисарят прочете, сякаш го втресе.

— Госпожо, може ли да ми донесете чаша вода?

Веднага щом жената се отдалечи, той сгъна листа и си го сложи в джоба.

— Пликът — припомни му домакинята, като се върна, подавайки му чашата.

Монталбано изигра една съвършена пантомима, на която, ако Пино присъстваше, щеше истински да се възхити: започна да търси из джобовете на панталона си, след това още по-забързано в тези на сакото, но изведнъж придоби изненадано изражение и накрая се плесна силно по челото:

— Ама че съм глупак! Забравил съм плика в офиса! Въпрос на пет минути, госпожо, отивам да го взема и веднага се връщам.

* * *

Вмъкна се в колата си, взе листа, който току-що беше откраднал, и от прочетеното в него лицето му помръкна. Запали мотора и потегли. Улица „Линкълн“ №102. Може би в своите показания Саро беше уточнил номера на апартамента. Като събра две и две, комисарят пресметна, че боклукчията земемер трябва да живее на шестия етаж. Входната врата беше отворена, но асансьорът повреден. Изкачи шест етажа пеша, но пък изпита удовлетворение, че е уцелил сметките, защото на една излъскана до блясък табелка пишеше: „Монтаперто Балдасаре“. Отвори му млада дребничка жена с дете на ръце и неспокойни очи.

— Тук ли е Саро?

— Отиде до аптеката, за да вземе на вересия лекарствата за сина ни, но веднага ще се върне.

— Защо, болен ли е?

Без да му отговори, жената протегна доста ръцете си напред, за да му го покаже. Мъничето беше болно и още как: имаше жълтеещ цвят на кожата, бузките му бяха хлътнали, а големите му очи, вече като на зрял човек, го гледаха навъсено. Монталбано изпита мъка, защото не можеше да понесе страданието на малките невинни създания.

— Какво му е?

— И докторите не могат да разберат. Вие кой сте?

— Казвам се Вирдуцо, работя като счетоводител в „Сплендор“.

— Заповядайте, влезте.

Жената се почувства обнадеждена. В апартамента цареше безпорядък, който твърде очебийно показваше, че съпругата на Саро е принудена да стои винаги близо до детенцето си и няма много време да се грижи и за дома.

— За какво търсите Саро?

— Мисля, че съм объркал сметките, тоест изчислил съм му по-малко пари в последната заплата, бих искал да видя фиша му.

— Ако е само за това — каза жената, — не е нужно да чакате Саро. Фиша и аз мога да ви го покажа. Елате!

Монталбано я последва, макар че си беше приготвил и друго извинение, за да може да остане до завръщането на съпруга й. В спалнята миришеше лошо, като на прокиснало мляко. Жената се опита да отвори най-горното чекмедже на скрина, но не успя, тъй като трябваше да го направи само с едната си ръка, защото в другата държеше детенцето.

— Ако ми позволите, ще го отворя аз — каза й Монталбано.

Домакинята се изчерви. Комисарят отвори чекмеджето и видя, че е пълно с бумаги, сметки, медицински рецепти, разписки.

— Къде са фишовете от заплатата на Саро?

Точно тогава Саро влезе в спалнята, защото вратата на апартамента беше останала отключена. В мига, в който видя, че Монталбано търси нещо в чекмеджето на скрина, си помисли, че комисарят прави обиск на къщата му, дирейки огърлицата. Пребледня, започна да трепери и се облегна на касата на вратата.

— Какво желаете? — произнесе с мъка той.

Ужасена от видимата уплаха на съпруга си, жената започна да говори още преди Монталбано да е успял да каже нещо.

— Това е счетоводителят Вирдуцо! — изкрещя му почти тя.

— Вирдуцо? Това е комисар Монталбано!

Жената се олюля и Монталбано — от страх, че детенцето ще се озове на земята заедно с майка си — се спусна да я подкрепи, като й помогна да седне на леглото. След това комисарят заговори и думите излизаха от устата му, без мозъкът му да участва — явление, което и друг път му се беше случвало и което веднъж някакъв журналист с развинтена фантазия беше нарекъл „проблясък на интуицията, който от време на време озарява нашия полицай“.

— Къде сте прибрали огърлицата?

Вцепененият Саро се размърда, опитвайки се да се задържи на краката си, които бяха омекнали като извара, и се запъти към своето нощно шкафче, отвори чекмеджето, извади направения от вестникарска хартия пакет и го хвърли на леглото. Монталбано го взе, отиде в кухнята, седна и го разопакова. Беше бижу, което хем изглеждаше недодялано, хем твърде изящно. Недодялано като идея, но твърде изящно като изработка и начин, по който бяха шлифовани инкрустираните в него диаманти. Саро го последва в кухнята.

— Кога я намери?

— На Егрека рано сутринта в понеделник.

— Казал ли си на някого?

— Не, само на жената.

— А някой да е идвал при теб, за да те пита дали си намерил такава и такава огърлица?

— Да, господине. Филипо ди Козмо, който е от хората на Джедже Гулота.

— А ти какво му каза?

— Че не съм намирал нищо.

— Повярва ли ти?

— Да, господине, струва ми се, че да. Тогава той ми рече, че ако случайно я намеря, трябва да му я дам, без да се правя на гадняр, защото работата е твърде деликатна.

— Обеща ли ти нещо?

— Да, господине. Бой до смърт, ако я намеря и я задържа за себе си, и петдесет хиляди лири, ако обаче я намеря и му я предам.

— Какво мислеше да правиш с огърлицата?

— Исках да я заложа. Така бяхме решили с Тана.

— Не искахте ли да я продадете?

— Не, господин комисар, защото не беше наша, мислехме за нея, все едно някой ни я е дал назаем, не сме искали да извличаме облаги.

— Ние сме почтени хора — намеси се съпругата му, която току-що беше влязла, бършейки си очите.

— Какво щяхте да правите с парите?

— Щяха да ни послужат за лечението на сина ни. С тях можехме да го заведем далече оттук — в Рим, в Милано, на което и да е място, стига там да има лекари, които да разбират.

За миг никой не проговори. След това Монталбано поиска от жената два листа и тя ги откъсна от една тетрадка, която използваше за пазарските сметки. Комисарят подаде един от тях на Саро.

— Начертай ми план, за да ми посочиш точното място, където си намерил огърлицата. Ти си земемер, нали?

Докато Саро изпълняваше, на другия лист Монталбано написа:

 

 

Аз, долуподписаният Салво Монталбано, комисар в Службата за обществена сигурност във Вигата (провинция Монтелуза), декларирам, че днес получих лично от господин Балдасаре Монтаперто, наричан Саро, един брой огърлица от масивно злато, с висулка под формата на сърце, тя също от масивно злато, но обсипана с диаманти, която той е намерил в работно време като оператор по чистотата край местността, наричана Егрека. В уверение на казаното:

 

 

Подписа се, но спря да помисли върху написаното, преди да сложи датата в долния край на листа. След това взе решение и написа: „Вигата, 9 септември 1993 година“. Междувременно и Саро беше приключил. Размениха си листчетата.

— Отлично! — каза комисарят, разглеждайки детайлната скица.

— Тук обаче датата е сбъркана — отбеляза Саро. — Девети беше миналият понеделник. Днес сме единайсети.

— Няма нищо сгрешено. Ти си ми донесъл огърлицата в полицейския участък същия ден, когато си я намерил. Била ти е в джоба, когато си дошъл, за да ми кажеш, че сте намерили Лупарело мъртъв, но си ми я дал след това, защото не си искал да те види твоят колега. Ясно ли е?

— Щом вие го казвате.

— Пази добре тази разписка.

— Сега какво ще последва, ще го арестувате ли? — намеси се жената.

— Защо, направил ли е нещо? — каза Монталбано, изправяйки се.