Андреа Камилери
Формата на водата (10)

(Комисарят Монталбано се съмнява)

Серия
Инспектор Монталбано (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La forma dell’acqua, (Пълни авторски права)
Превод от италиански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

10

Идеята да приеме уликата, която любезно му предлагаха, с всичко онова, което тя можеше да крие в себе си, му дойде, докато с наслада похапваше от обилната порция печени чушки, които Аделина му беше оставила в хладилника. Потърси в телефонния указател номера на Джакомо Кардамоне, часът беше подходящ, за да открие шведката в дома й.

— Кой е ти, който говоли?

— Аз съм Джовани, там ли е Ингрид?

— Сега аз гледам, ти чака.

Опита се да разбере тази камериерка от коя част на света е пристигнала в къщата на Кардамоне, но не успя да отгатне.

— Здрасти, надарен, как си?

Гласът й беше нисък и дрезгав, точно както му я беше описал Дзито, но думите й не предизвикаха никакъв еротичен ефект върху комисаря, напротив, дори го подразниха: как можа сред всичките мъжки имена във Вселената да избере точно това, което принадлежеше на мъж, на когото Ингрид знаеше дори анатомичните мерки!

— Там ли си? Да не заспа прав? Колко изчука тази нощ?

— Слушайте, госпожо…

Ингрид реагира твърде бързо и направи своята констатация без никакво удивление или възмущение:

— Не си ли Джовани?

— Не.

— Тогава кой си?

— Аз съм комисар от Службата за обществена сигурност, казвам се Монталбано.

Очакваше някакъв тревожен въпрос, но незабавно се разочарова.

— Уаа, ама че хубаво! Полицай, значи! Какво искаш от мен? — продължи да му говори на „ти“, дори като знаеше, че разговаря с човек, когото не познава.

Монталбано реши да продължи с нея на „вие“.

— Бих искал да разменя няколко думи с вас.

— Точно днес следобед не мога, но тази вечер съм свободна.

— Съгласен съм, става и тази вечер.

— Къде? Да дойда в кабинета ти ли? Кажи ми къде се намира?

— По-добре не, предпочитам някое по-дискретно място.

Ингрид направи пауза.

— Като твоята спалня ли? — попита го и гласът й се изостри. Очевидно започваше да подозира, че от другата страна на линията стоеше някой абдал, който се опитваше да я сваля.

— Слушайте, госпожо, разбирам, че с право се съмнявате в мен, но нека да направим така: след час ще бъда в полицейския участък на Вигата, може да телефонирате там и да попитате за мен. Става ли така?

Жената не му отговори веднага, защото размисляше, но след това взе решение и каза:

— Вярвам ти, полицай. Къде и в колко часа?

Разбраха се да се видят в бара в Маринела, който в уговорения час — десет часа вечерта — със сигурност щеше да е празен. Монталбано я помоли да не казва на никого за срещата им, дори и на съпруга си.

* * *

На влизане в Монтелуза откъм морето се извисяваше вилата на Лупарело. Масивна сграда от деветнайсети век, защитена с висок ограден зид, в средата на който се виждаше врата от ковано желязо, която сега беше широко отворена. Монталбано прекоси алеята с дървета, които я обграждаха от двете й страни, пресичаща една част от парка, и стигна до полуоткрехнатата входна врата с черна панделка върху едното от крилата й. Подаде се до половината през нея, за да огледа вътре в къщата: в доста обширното преддверие имаше около двайсетина души, мъже и жени, с делови физиономии, които разговаряха полугласно. Не му се стори уместно да мине през всичките тези хора, защото някой можеше да го разпознае и да се запита защо ли е дошъл. Тръгна покрай вилата и най-накрая намери някакъв заден вход, който обаче беше заключен. Натисна звънеца, но се наложи още няколко пъти да го натисне, преди някой да дойде да му отвори.

— Сбъркали сте. За изказване на съболезнования трябва да влезете през главния вход — каза му младата и будна камериерка с черна престилка и боне, която веднага беше разбрала, че той не принадлежи към гилдията на доставчиците.

— Аз съм комисар Монталбано. Бихте ли казали на някого от семейството, че съм дошъл?

— Те ви очакват, господин комисар — поведе го по един дълъг коридор, отвори някаква врата и му даде знак да влезе.

Монталбано се озова в голяма библиотека, хилядите книги в нея бяха добре поддържани и подредени на обемисти лавици. В единия й ъгъл имаше широко писалище, а в противоположния — изтънчено елегантна холова гарнитура с малка масичка и два фотьойла. На стените висяха само пет картини и Монталбано от пръв поглед разпозна авторите им, които го трогнаха. Селянин на Гутузо, рисувана през четирийсетте години, пейзаж от Лацио на Мели, едно от „разрушенията“ на Мафай и двама гребци по Тибър от Донги и къпеща се жена от Фаусто Пирандело. Превъзходен вкус и избор, направен с рядко срещана компетентност. Вратата се отвори, появи се мъж с твърде изящно и открито лице, около трийсетте, който носеше черна вратовръзка.

— Аз съм този, който ви се обади. Благодаря ви, че дойдохте, мама много държеше да ви види. Извинете ме за причиненото неудобство — изразяваше се, без речта му да е повлияна от сицилианския диалект.

— Моля ви, за какво безпокойство говорим! Само че аз не разбирам по какъв начин бих могъл да съм полезен на вашата майка.

— Това и аз вече го казах на мама, но тя настоя и не пожела да ми каже мотива, заради който се наложи да ви обезпокоим — погледна възглавничките на пръстите на дясната си ръка, като че ли за пръв път ги виждаше, след което дискретно се прокашля и продължи: — Проявете разбиране, комисарю.

— В какъв смисъл?

— Проявете разбиране към майка ми, тя е много съкрушена. — Тръгна да излиза, но изведнъж се спря: — А, комисарю, искам да ви предупредя, за да не се окажете в конфузна ситуация, че майка ми знае как и къде е умрял татко. Как го е научила, не успях да разбера. Два часа след като е намерено тялото му, тя вече знаеше всичко. Сега ви моля да ме извините.

Монталбано се почувства облекчен: щом вдовицата беше наясно с нещата, нямаше да е принуден да увърта и да усуква някакви лъжи, за да прикрие неприличната смърт на съпруга й. Продължи да се наслаждава на картините. В дома си във Вигата имаше само рисунки и гравюри на Кармаси, Атарди, Гуида, Кордио и Анджело Каневари. Беше си ги позволил, отделяйки с мъка от мизерната си заплата. За повече от това не можеше и да си мечтае, а платна от тази класа никога нямаше да успее да закачи в дома си.

— Харесват ли ви?

Стресна се и се обърна, изобщо не беше чул госпожата да влиза. Тя беше невисока жена над петдесетте с решително изражение, а дребните бръчици, които приличаха на паяжина по лицето й, все още не бяха успели да разрушат красотата на чертите й, дори подчертаваха блясъка на твърде проницателните й зелени очи.

— Заповядайте — каза тя и отиде да седне на дивана, докато комисарят се настаняваше на един от фотьойлите. — Красивите картини, въпреки че аз не разбирам от живопис, ми харесват. Из къщата има около трийсетина от тях. Купувал ги е съпругът ми, който обичаше да казва, че изобразителното изкуство е тайният му порок. За съжаление обаче, не беше единственият му.

„Добре започваме“, помисли си Монталбано и я попита:

— По-добре ли се чувствате, госпожо?

— По-добре от кога?

Комисарят се сконфузи, стори му се, че се намира пред някаква учителка, която го изпитва за нещо трудно.

— Хъм, не знам, в сравнение със сутринта… Чух, че в катедралата ви е прилошало.

— Прилошало ми е? Чувствах се добре, в кондиция, подходяща за ситуацията. Не, скъпи приятелю, направих се, че припадам, много ме бива в тия работи. Факт е, че в този момент ми се въртеше една мисъл из главата. Казах си, че ако някой терорист взриви църквата заедно с всички вътре в нея, поне около десет процента от разпространеното по света лицемерие щеше да изчезне заедно с нас. И тогава ме изнесоха навън.

Монталбано не знаеше какво да каже, впечатлен от прямотата на дамата, и изчака тя отново да вземе думата.

— Когато един човек ми обясни къде е бил намерен съпругът ми, аз се обадих на началника на полицията и го попитах кой води разследването и дали изобщо има разследване. Началникът на полицията ми даде вашето име, като добави, че вие сте свестен човек. Отнесох се скептично към казаното от него, нима все още съществуват свестни хора? И затова накарах да ви се обадят.

— Не мога да не ви благодаря, госпожо.

— Не сме тук, за да си правим комплименти. Не искам да ви губя времето. Вие сигурен ли сте, че не се касае за убийство?

— Повече от сигурен.

— Ами тогава за какво са вашите недоумения?

— Недоумения?

— Ами да, скъпи ми комисарю, сигурно имате такива. Няма как иначе да се оправдае вашето противене да сложите край на разследването.

— Госпожо, ще бъда искрен с вас. Отнася се само за някакво мое усещане, усещане, което не би трябвало и не бих могъл да си позволя, в смисъл че след като се отнася за естествена смърт, моето задължение е съвсем друго, така че ако вие нямате нищо ново, което да ми кажете, още тази вечер ще докладвам на магистрата…

— Но аз имам нещо ново…

Монталбано замлъкна.

— Не знам какви са вашите усещания — продължи госпожата, — но аз ще ви кажа моите. Силвио, разбира се, беше прозорлив и амбициозен мъж и ако остана в сянка през всичките тези години, направи го благодарение на прецизния си план, тоест да излезе под прожекторите в правилния момент и да остане там. И така, вие можете ли да повярвате, че този мъж, след всичкото това време, през което е бил зает да прави много търпеливи маневри, за да стигне там, докъдето е стигнал, в една прекрасна вечер решава да отиде с някаква жена, която със сигурност е непочтена, на едно съмнително място, където всеки би могъл да го разпознае и дори да започне да го изнудва?

— Госпожо, това е един от въпросите, който повече от другите породи недоумение в мен.

— Искате ли да изпаднете в още по-голямо недоумение? Аз казах „непочтена жена“, но бих искала да изясня, че нямах предвид нито проститутка, нито която и да е продажна жена. Не успявам да ви го обясня добре. Ще ви призная нещо: току-що се бяхме оженили и Силвио ми сподели, че през живота си никога не е бил с проститутка, нито пък е ходил в публичен дом, когато все още са съществували. Нещо го е спирало. И тогава възниква въпросът: що за жена е била тази, която освен всичко останало го е убедила да има полов акт с нея на онова ужасяващо място?

Може би защото Монталбано никога не беше спал с проститутка, се надяваше новите разкрития за Лупарело да не покажат и други допирни точки между него и мъжа, с когото той не би искал да има нищо общо.

— Вижте, съпругът ми предпазливо се отдаде на своите пороци, но никога не е имал намерение те да го погубят, нито да се прехласва пред низостите, както казваше един френски писател. Консумираше дискретно своите любови в една къщичка, която си беше построил, но не на свое име, точно в покрайнините на Капо Масария. Научих го от все същата състрадателна приятелка. — Изправи се и отиде при писалището, засуети се около едно чекмедже, след това се върна, като държеше в ръката си голям жълт плик, метален ключодържател с два ключа и лупа. Подаде ключовете на комисаря. — Между другото, по отношение на ключовете си Силвио проявяваше маниакалност. От всеки имаше по два дубликата, единия държеше в това чекмедже, а другия носеше винаги със себе си. Неговата връзка ключове обаче не е намерена.

— Не бяха ли в джоба на инженера?

— Не. Не бяха дори в кабинета му. Не са намерени и в другия му офис, онзи, как да го нарека, политическия. Изчезнали са, изпарили са се.

— Може да ги е загубил по пътя. Не е казано, че на всяка цена трябва да са откраднати.

— Не е възможно. Вижте, съпругът ми имаше шест връзки с ключове. Една за тази къща, една за вилата ни на село, другата за къщата край морето, една за офиса, една за кабинета и една за къщичката. Всичките ги държеше в жабката на колата. Според случая вземаше връзката, която му трябва.

— Не са ли открити в колата му?

— Не. Наредих да се сменят всички ключалки. С изключение на тези в къщичката, за чието съществуване за пред хората се правя, че нищо не знам. Ако имате желание, отскочете до нея, там със сигурност ще откриете някоя разобличаваща следа по отношение на неговите любови.

Беше повторила два пъти „неговите любови“ и на Монталбано му се искаше по някакъв начин да я утеши.

— Като изключим факта, че любовите на инженера не влизат в моето разследване, все пак аз събрах някакви сведения и ще ви кажа с цялата си искреност, че получих неопределени отговори, валидни за всеки мъж.

Госпожата го погледна с едва забележима усмивка.

— Знаете ли, аз никога не съм го обвинявала за това. На практика две години след раждането на сина ни аз и съпругът ми вече не бяхме двойка. Така имах възможността спокойно и сдържано да го наблюдавам през тези трийсет години, без погледът ми да бъде замъгляван от объркани чувства. Вие не ме разбрахте, моля да ме извините, но говорейки за неговите любови, се постарах да не уточнявам пола им.

Монталбано присви рамене, потъвайки още повече във фотьойла. Стори му се, че някой го удари с железен прът по главата.

— Аз обаче — продължи госпожата, — връщайки се към разговора, който повече ме интересува, съм убедена, че се отнася за криминално престъпление, оставете ме да довърша, и не за убийство, целящо физическото му унищожение, а за политическо престъпление. Върху него е упражнено крайно насилие, което го е и умъртвило.

— Обяснете ми по-добре, госпожо.

— Убедена съм, че съпругът ми насила или под заплахата за изнудване е бил накаран да отиде там, на онова позорно място, където след това са го открили. Имали са план, но не са успели да го осъществят навреме, защото сърцето му не е издържало на напрежението или, защо не, от страх. Знаете ли, че той беше много болен? Претърпя много тежка операция.

— Как обаче са успели да го принудят?

— Не знам. Може би вие бихте могли да ми помогнете. Вероятно са му устроили засада и са го примамили в нея. И той не е могъл да се съпротивлява. На това отвратително място са могли, откъде да знам, да го фотографират, разпознаят. От този момент нататък те са щели да държат съпруга ми в ръцете си, като кукла на конци.

— Кои те?

— Неговите политически опоненти, мисля си, или някой негов бизнес съдружник.

— Вижте, госпожо, вашето разсъждение, всъщност вашето предположение, има един голям недостатък, тоест не може да бъде подплатено с доказателства.

Жената отвори жълтия плик, който през цялото време беше държала в ръката си, и извади от него снимки. Тези от Егрека, на които криминолозите бяха заснели трупа.

— О, боже… — измърмори Монталбано, потръпвайки.

Жената обаче, докато ги гледаше, по никакъв начин не изразяваше безпокойство.

— Как сте се сдобили с тях?

— Имам добри приятели. Вие виждали ли сте ги?

— Не.

— Лошо — избра една снимка и я подаде на Монталбано заедно с лупата. — Ето тази, погледнете я добре. Панталоните му са смъкнати и се вижда бялото на гащите му.

Монталбано се беше изпотил и под езика от неудобството, което изпитваше, и това го ядосваше, но не можеше да направи нищо по въпроса.

— Не виждам нищо странно.

— Така ли? А марката на гащетата?

— Да, нея я виждам. И какво от това?

— Не би трябвало да я виждате. Този тип боксерки, ако дойдете в стаята на съпруга ми, ще ви покажа и други от тях, имат фабричен етикет отзад и отвътре. Ако вие го виждате както го виждате сега, означава, че гащетата са обути наопаки. И не ми казвайте, че Силвио сутринта, докато се е обличал, си ги е сложил така и не е обърнал внимание. Вземаше диуретик и беше принуден да ходи често до тоалетната, затова е могъл да преобуе правилно бельото си през която и да е част от деня. А това може да означава само едно нещо.

— Какво? — попита я комисарят, потресен от ясния и безмилостен пример, даден му без нито една сълза, като че ли мъртвият беше някакъв човек, когото тя бегло познаваше.

— Че е бил гол, когато са го изненадали и са го принудили да се облече набързо. И гол не може да е бил на друго място освен в къщичката в Капо Масария. Ето защо ви дадох ключовете за нея. Пак ви повтарям, това е само едно криминално деяние срещу имиджа на моя съпруг, което е имало половинчат успех. Искали са да го омаскарят, след което във всеки един момент да могат го хвърлят в ръцете на истинските мръсници. Ако не беше умрял, е щяло да бъде по-добре за тях, защото, благодарение на това че е бил принуден да ги прикрива, са щели да правят каквото си поискат. Планът им отчасти се е оказал успешен, защото всички съмишленици на моя съпруг са изключени от новия ръководен орган. Само Рицо се е спасил, напротив, дори спечели от това.

— Как така?

— Това вие трябва да го откриете, ако имате желание. Или да се задоволите с формата, която те са придали на водата.

— Извинете ме, но не ви разбрах.

— Аз не съм сицилианка, родена съм в Гросето. Дойдох в Монтелуза, когато баща ми стана началник на тукашната полиция. Притежавахме малко парче земя и къща на склоновете на Амиата, където прекарвахме ваканциите си. Имах си едно по-малко от мен приятелче, което беше дете на селяни. Аз бях около десетгодишна. Един ден видях, че то беше наредило на ръба на бунара една гаванка, чаша, чайник и квадратна тенекиена кутия, напълнени с вода, и ги наблюдаваше внимателно. „Какво правиш?“ — попитах го аз. А то на свой ред ми зададе въпроса: „Каква е формата на водата?“. „Ама водата няма форма! — казах му, смеейки се. — Приема формата, която й се придаде.“

В този момент вратата на кабинета се отвори и се появи един ангел.