Андреа Камилери
Формата на водата (7) (Комисарят Монталбано се съмнява)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Инспектор Монталбано (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La forma dell’acqua, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и форматиране
Еми (2017)
Корекция
plqsak (2017)

Издание:

Автор: Андреа Камилери

Заглавие: Формата на водата

Преводач: Весела Лулова Цалова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Италиански

Издание: Първо

Издател: Книгопис ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Италианска

Печатница: Лито Балкан АД, София

Редактор: Вера Александрова

Коректор: Нели Германова

ISBN: 978-619-7067-11-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2426

История

  1. — Добавяне

7

В гостилницата „Свети Калоджеро“ го уважаваха, но не толкова защото беше комисар, колкото заради това, че им беше редовен клиент, и то от тези клиенти, които умеят да ценят добрата кухня. Поднесоха му много свежи скални барбуни, хрупкаво изпържени и оставени за известно време върху амбалажна хартия, за да може мазнината да се отцеди от тях. След кафето и една дълга разходка по източния кей Монталбано се върна в участъка и Фацио, веднага щом го видя, се надигна от бюрото си.

— Комисарю, един човек ви чака.

— Кой е той?

— Пино Каталано, ако си го спомняте. Единият от двамата работници по чистотата, които намериха тялото на Лупарело.

— Незабавно го покани да влезе.

Веднага усети, че младият мъж е нервен и напрегнат.

— Заповядай, седни.

Пино настани задника си на ръба на стола.

— Мога ли да знам защо сте идвали в дома ми да разигравате театър? Аз нямам нищо за криене.

— Направих го просто за да не плаша майка ти. Ако й бях казал, че съм комисар от полицията, твърде възможно беше тя да се стресне.

— Ако нещата наистина стоят по този начин, мога само да ви благодаря.

— Как разбра, че точно аз съм те търсил?

— Обадих се по телефона на майка ми, за да я попитам как се чувства, защото я оставих вкъщи с главоболие, и тя ми съобщи, че е идвал един мъж, за да ми даде някакъв плик, но се оказало, че го е забравил. Излязъл, като й рекъл, че отива да го вземе, но така и не се върнал повече. Обзе ме любопитство и помолих мама да ми го опише. Ако искате хората да не ви разпознават, би трябвало да си махнете бенката под лявото око. Какво искате от мен?

— Да ти задам няколко въпроса. Идвал ли е някой на Егрека, за да те пита дали случайно не си намирал една огърлица?

— Да, господине, познавате го и вие, Филипо ди Козмо.

— А ти какво му каза?

— Казах му, че не съм намирал, което впрочем е и самата истина.

— А той?

— Той ми каза, че ако я намеря, ще е добре и за мен, защото ще ми подари петдесет хиляди лири, но тежко ми, ако я намеря и не му я предам. Точно същите думи, които каза и на Саро. Но и Саро не я е намирал.

— Отби ли се у вас, преди да дойдеш тук?

— Не, господине, дойдох направо тук.

— Пишеш театрални пиеси?

— Не, господине, но ми харесва от време на време да играя в тях.

— Тогава какво е това?

И му подаде листа, който взе от масичката му. Пино го погледна, без изобщо да се впечатли, и се усмихна.

— Не, това не е част от пиеса, това е…

Онемя, смутен. Даде си сметка, че след като не бяха реплики от някаква комедия, тогава трябваше да каже какви са в действителност, а това не беше никак лесно.

— Ще ти помогна да си припомниш — каза Монталбано. — Това е запис на телефонен разговор, който един от вас двамата е провел с адвокат Рицо веднага след като сте открили тялото на Лупарело и преди още да дойдете при мен в полицейския участък, за да доложите за откритието си. Така ли е?

— Да, господине.

— Кой телефонира?

— Аз, но Саро беше до мен и слушаше.

— Защо го направихте?

— Защото инженерът беше важна особа, могъщ човек. И затова си помислихме, че трябва да съобщим на адвоката. Всъщност не, първо искахме да се обадим на депутата Кузумано.

— И защо не го направихте?

— Защото след смъртта на Лупарело Кузумано ще бъде като някого, който след земетресение не само е загубил къщата си, но и парите си, които е бил скрил между тухлите й.

— Обясни ми по-добре защо сте съобщили на Рицо.

— Защото си мислехме, че все още е възможно да се направи нещо.

— Какво е това нещо?

Пино не отговори, само се потеше и облизваше с език устните си.

— Отново ще ти помогна. Каза ми, че е било възможно все още да се направи нещо. Нещо от типа на това да се премести колата от Егрека и мъртвият да бъде намерен на някое друго място ли? Това ли си мислехте, че Рицо ще поиска от вас да направите?

— Да, господине.

— И щяхте ли да се съгласите да го направите?

— Разбира се! Нали затова се обадихме!

— Какво очаквахте в замяна?

— Че може би онзи ще ни помогне да си сменим работата, да спечелим някой конкурс за земемери, да ни намери някое прилично местенце, за да ни измъкне от този смрадлив боклукчийски занаят. Комисарю, вие по-добре от мен знаете, че ако не попаднеш на попътен вятър, който да е благоприятен, не може да се плава.

— Обясни ми най-важното нещо — защо си описал този диалог? Надявал си се, че ще ти послужи, за да можеш го изнудваш с него ли?

— И как щеше да стане това? Заради думите му ли? Думите са като въздуха, отлитат.

— Тогава с каква цел?

— Ако искате, ми вярвайте, ако ли не, не знам какво да ви кажа. Този телефонен разговор го описах, защото исках да го разуча, тъй като нещо в него не ми се връзваше, казвам ви го като човек на театъра.

— Не те разбирам.

— Да предположим, че това, което е написано тук, трябва да бъде изиграно, съгласен ли сте? Тогава аз, персонажът Пино, се обаждам в ранни зори на персонажа Рицо, за да му кажа, че съм намерил човека, на когото той е секретар, предан приятел и другар в политиката. Тоест повече и от брат. А персонажът Рицо остава свеж като репичка, не се чувства превъзбуден, не пита къде сме намерили трупа, как е умрял, дали са го застреляли, дали е катастрофирал с колата. Нищо, ама нищо, пита само защо сме решили да кажем точно на него за произшествието. На вас как ви се струва този разговор, нормално ли ви звучи?

— Не. Продължавай!

— И така, не се удивлява. Напротив, опитва се да се разграничи от мъртвия, сякаш се отнася за някакво случайно запознанство. И веднага ни казва да отидем да изпълним гражданския си дълг, тоест да съобщим в полицията. И затваря. Не, комисарю, сбъркано е като пиеса, публиката ще прихне в смях от несъответствията, не става!

Монталбано освободи Пино, но задържа листа. А когато работникът по чистотата си замина, се зачете отново в написаното.

Ставаше, и още как! Ставаше прекрасно, ако в хипотетичната пиеса, която обаче никак не беше хипотетична, Рицо преди обаждането вече е знаел къде и как е умрял Лупарело и е искал колкото е възможно по-бързо трупът да бъде открит.

* * *

Якомуци погледна Монталбано изумено; комисарят стоеше пред него в целия си блясък: тъмносин костюм, бяла риза, вратовръзка с цвят бордо и черни излъскани обувки.

— Господи! Да не отиваш да се жениш?

— Приключихте ли с колата на Лупарело? Какво намерихте?

— Вътре нищо особено. Но…

— … но окачването й беше разбито.

— Откъде знаеш?

— Каза ми го едно пиленце. Хайде, Якомуци, не се занасяй!

Извади от джоба си огърлицата и му я подхвърли върху масата. Якомуци я взе, огледа я внимателно и потръпна от удивление.

— Ама тази е истинска! Струва десетки милиони лири! Открадната ли е била?

— Не, един човек я е намерил на Егрека и ми я донесе.

— На Егрека? И коя е тази курва, която може да си позволи подобно украшение? Ти шегуваш ли се?

— Трябва да го изследваш, фотографираш, всъщност да си свършиш работата. Очаквам резултатите възможно най-бързо.

Телефонът иззвъня. Якомуци отговори и след това подаде слушалката на колегата си.

— Кой е?

— Фацио се обажда, комисарю, върнете се веднага в градчето, защото става голямо меле.

— Казвай!

— Учителят Контино започнал да стреля по хората.

— В какъв смисъл да стреля?

— В буквален. Възпроизвел е два изстрела от своята тераса по хората, които са били насядали в бара отдолу, крещейки, че така няма да се разберат. Третият му изстрел беше по мен, докато влизах през входната врата в дома му, за да видя какво се случва.

— Има ли убити?

— Не, никого не е убил. Само е одраскал ръката на някой си Де Франческо.

— Добре, идвам веднага.

* * *

Докато изминаваше като бесен десетте километра, които го деляха от Вигата, Монталбано си мислеше за учителя Контино, защото не само го познаваше, но и помежду им стоеше една тайна. Преди шест месеца комисарят правеше обичайната си разходка, която си позволяваше два или три пъти в седмицата, по източния кей чак до фара. Преди това обаче винаги минаваше през дюкяна на Анселмо Греко, неприветлива къщурка на булеварда, която беше в пълен контраст с магазините за дрехи и проблясващите с огледалните си стени барове. Сред чудатите си стоки като теракотени кукли или ръждясали мерки за кантари от осемнайсети век Греко продаваше също печена леблебия и солени тиквени семки. Комисарят казваше да му напълни една книжна кесия от тях и тръгваше. В онзи отминал ден беше стигнал съвсем до края, точно под фара, и тъкмо се готвеше да се връща назад, когато зърна някакъв мъж в понапреднала възраст, който седеше неподвижно с наведена глава върху един от циментовите блокове на вълнолома и не обръщаше внимание на силните морски пръски, които го мокреха. Монталбано погледна по-добре, за да разбере дали случайно този човек не държи въдица в ръцете си, но онзи нито ловеше риба, нито правеше нещо друго. В един миг внезапно се изправи, прекръсти се набързо и застана на пръсти.

— Не мърдай! — изкрещя Монталбано.

Мъжът остана като втрещен, защото си мислеше, че е сам. С два скока комисарят стигна до него, сграбчи го за маншетите на сакото, вдигна го и го отнесе на сигурно място.

— Какво искахте да направите? Да се самоубиете ли?

— Да.

— Ама защо?

— Защото жена ми ми изневерява.

Монталбано очакваше всичко, но не и тази причина, тъй като мъжът със сигурност беше попрехвърлил осемдесетте.

— На колко години е съпругата ви?

— Да речем, на осемдесет, а аз съм на осемдесет и две.

Водеха абсурден разговор в някаква абсурдна ситуация и комисарят нямаше сили да го продължава, затова хвана над лакътя мъжа и го застави да се отправи към градчето. В този момент, за да стане всичко още по-налудничаво, човекът се представи.

— Ако ми позволите… Аз съм Джозуе Контино, бях начален учител. А вие кой сте? Разбира се, ако желаете да ми кажете.

— Казвам се Салво Монталбано и съм комисар по обществена сигурност във Вигата.

— Ах, така ли? Идвате точно навреме, кажете го и вие на онази голяма курва, жена ми, че не трябва да ми слага рога с Агатино де Франческо, защото иначе рано или късно ще сторя някоя глупост.

— Кой е този Де Франческо?

— Преди години беше пощальон. По-млад е от мен, на седемдесет и шест години е, и получава един път и половина по-голяма пенсия от моята.

— Вие сигурен ли сте за това, което казвате, или само подозирате?

— Повече от сигурен съм, защото всеки божи следобед, независимо дали вали, или грее слънце, този Де Франческо идва да си пие кафето в бара, който е точно под дома ми.

— И какво от това?

— Вие за колко време си изпивате кафето?

За миг Монталбано се остави да бъде обзет от кротката лудост на стария учител.

— Зависи. Ако е накрак…

— Какво общо има накрак? Седнал!

— Хъм, зависи дали имам среща и трябва да чакам, или пък искам само да убия малко време.

— Не, скъпи, този сяда там само за да гледа съпругата ми, която също го гледа, и не пропускат възможността да го правят.

Междувременно бяха стигнали в градчето.

— Учителю, къде живеете?

— В дъното на булеварда, на площад „Данте“.

— По-добре да минем по задната улица — не искаше подгизналият и треперещ от студ старец да предизвика любопитството и въпросите на жителите на Вигата.

— Вие ще се качите ли с мен? Желаете ли кафе? — беше го попитал учителят, докато изваждаше ключовете за външната врата от джоба си.

— Не, благодаря. Преоблечете се, учителю, подсушете се.

Същата вечер беше извикал Де Франческо, бившия пощальон, едно дребно антипатично старче, което реагира остро с пискливия си гласец на съветите на комисаря.

— Ще ходя да си пия кафето където си искам и където ми харесва! Какво, да не би да е забранено да ходя в бара под дома на онзи, склеротичния Контино? Учудвам се, че вие, вместо да представлявате закона, сте тръгнали да водите такива разговори с мен!

* * *

— Всичко е свършено — каза му общинският полицай, който държеше любопитните далече от входната врата на площад „Данте“.

Пред входа на апартамента стоеше сержант Фацио, който безпомощно разпери ръце. Стаите бяха идеално подредени, направо светеха от чистота. Учителят Контино седеше в един фотьойл, а на нивото на сърцето му се виждаше малко кърваво петно. Револверът му, един много стар Smith & Wesson с пет патрона, който вероятно беше от времето на Бъфало Бил и който, за нещастие, е продължавал да функционира, лежеше на пода, близо до креслото. Съпругата му обаче лежеше на леглото, и тя окървавена в зоната на сърцето, а в ръцете си стискаше броеница. Изглежда, се е молела, преди да се съгласи мъжът й да я убие. И за пореден път комисарят си помисли за началника на полицията, който в този случай имаше право, защото тук смъртта беше намерила своето достойнство.

Изнервен и сприхав, Монталбано даде разпореждания на сержанта и го остави да чака съдебния следовател. Освен внезапно обзелата го меланхолия почувства и леко угризение, защото, ако беше взел по-присърце проблема на учителя и беше предупредил навреме приятелите на Контино и неговия личен лекар, това може би нямаше да се случи.

* * *

Дълго се разхожда по пристана и по любимия си източен кей, после, чувствайки се леко ободрен, се върна в участъка. Завари Фацио извън себе си от яд.

— Какво има, какво се е случило? Съдебният следовател все още ли не е дошъл?

— Не, дойде и вече изнесоха телата.

— Ами тогава какво те прихваща?

— Прихваща ме, че докато половината град се изниза да види как учителят Контино стреля, няколко рогоносци са се възползвали от това и са омели два апартамента до шушка. Изпратих вече четирима от нашите хора. Чаках ви да се появите, за да отида евентуално и аз.

— Добре, отивай. Аз ще остана тук.

* * *

Реши, че е дошъл моментът да извади асото, защото клопката, която се въртеше из ума му, трябваше на всяка цена да подейства.

— Якомуци?

— Ех, по дяволите! Каква е тази спешност? Все още нищо не са ми казали за твоята огърлица. Прекалено скоро е.

— Знам много добре, че все още не си в състояние да ми дадеш информация, твърде добре си давам сметка за това.

— Тогава какво искаш?

— Да те помоля за максимална дискретност. Историята на огърлицата не е толкова проста, колкото изглежда, и може да доведе до неочакван развой на събитията.

— Ама ти ме обиждаш! Ако ми кажеш, че не трябва да говоря за дадено нещо, няма да говоря за него, дори и Господ да слезе на земята!

* * *

— Инженер Лупарело? Наистина много съжалявам, че днес не дойдох. Но, повярвайте ми, беше ми абсолютно невъзможно да го направя. Моля ви да поднесете моите извинения на майка си.

— Почакайте за момент, комисарю.

Монталбано търпеливо го изчака.

— Комисарю? Мама казва, че може да се видите, ако на вас ви е удобно, утре по същото време.

Напълно го устройваше и затова потвърди.