Андреа Камилери
Формата на водата (4) (Комисарят Монталбано се съмнява)

4

— Комисарю? Паскуано се обажда. Може ли да ми обясните, ако обичате, къде изчезнахте? Вече от три часа ви търся, но в комисариата не знаеха нищо за вас.

— Ядосан ли сте ми за нещо, докторе?

— На вас ли? Не, на цялата Вселена!

— Какво са ви направили?

— Принудиха ме да дам предимство на Лупарело, точно както и когато беше жив. Дори и умрял, този човек трябва ли все да е пред другите? Може би и на гробищата мястото му ще е на първия ред?

— Искахте да ми кажете нещо?

— Предварително ще ви съобщя това, което ще ви изпратя и в писмен вид. Нищо, ама съвсем нищо. Уважаемият покойник е умрял от естествена смърт.

— Тоест?

— Няма да използвам научни термини и ще ви кажа, че сърцето му буквално се е пръснало. Иначе всичко друго му е било наред, знаете ли? Не му е функционирала само помпата и точно тя го е прецакала, въпреки че превъзходно са се опитали да му я поправят.

— Върху тялото имаше ли някакви други белези?

— От какво?

— Ами, не знам… синини, от инжекции.

— Казах ви вече, нямаше нищо. Нали знаете, че не съм вчерашен? Освен това поисках и, разбира се, го постигнах, на аутопсията да присъства и моят колега Капуано, неговият лекуващ лекар.

— Ех, гърба ли си пазите, докторе?

— Какво казахте?

— Голяма щуротия, извинете ме. Имал ли е други болести?

— Защо се връщате пак отначало? Нищо не е имал освен леко повишено кръвно налягане. Лекувал се е с диуретик и е вземал по една таблетка рано сутрин в четвъртък и неделя.

— Значи, в неделята, когато е умрял, я е бил изпил.

— И какво от това? Какво, по дяволите, трябва да означава? Че са отровили хапчето ли? Да не си мислите, че все още сме в епохата на Борджиите? Или сте започнали да четете долнопробни криминалета? Ако е бил отровен, щях да го забележа, нали?

— Бил ли е вечерял?

— Не беше вечерял.

— Можете ли да ми кажете в колко часа е умрял?

— Луд ме правите с този въпрос. Поддавате се на влиянието на американските филми, в които веднага щом полицаят попита в колко часа е станало престъплението, съдебният лекар отговаря, че убиецът е извършил деянието си към осемнайсет и трийсет и две приблизително преди трийсет и шест дни. Не видяхте ли и вие, че трупът все още не се беше вкочанил? Нали усетихте жегата в колата?

— И какво от това?

— Означава, че покойникът си е отишъл между деветнайсет и двайсет и два часа в деня, преди да го намерят.

— Нищо друго?

— Нищо друго. Ах, щях да забравя: да, инженерът е мъртъв, но е успял да си довърши секса. Имаше остатъци от сперма по тестисите му.

* * *

— Господин, началник? Монталбано съм. Искам да ви съобщя, че току-що ми се обади доктор Паскуано. Направил е аутопсията.

— Монталбано, спести си усилията. Знам всичко. Към четиринайсет часа ми се обади Якомуци, който е присъствал на нея и ме информира. Красота!

— Извинете ме, но не ви разбирам.

— Струва ми се прекрасно, че някой в тази наша прекрасна провинция решава да умре от естествена смърт, давайки добър пример за това. Не мислите ли? Още две или три смърти като тази на инженера и ще влезем в нормата за останалата част на Италия. Говорихте ли с Ло Бианко?

— Все още не.

— Направете го веднага. Кажете му, че от наша страна няма повече проблеми. Когато искат, могат да направят погребението, ако съдебният следовател счете за нужно да им издаде разрешение. Но той само това чака. Слушайте, Монталбано, тази сутрин забравих да ви кажа, че съпругата ми измисли бомбастична рецепта за октоподчета. Бихте ли могли да ни посетите за вечеря този петък?

* * *

— Монталбано? Ло Бианко съм. Искам да ви уведомя, че в ранния следобед ми се обади Якомуци.

„Сбъркал си е професията! — помисли си светкавично Монталбано. — В други времена Якомуци щеше да бъде един прекрасен глашатай на площада, от онези, които са ходели напред-назад с барабана.“

— Уведоми ме, че аутопсията не е показала нищо неестествено — продължи съдебният следовател. — Затова дадох разрешение за погребението. Вие имате ли нещо против?

— Не.

— Тогава мога ли да считам случая за приключен?

— Може ли да ми дадете още два дни на разположение? — Стори му се, че физически чува как от въпроса му алармените звънци в главата на събеседника му се активираха.

— Защо, Монталбано, каква е причината?

— Никаква, господин съдебен следовател, абсолютно никаква.

— О, боже господи, ами тогава? Комисарю, нека ви призная, че както аз, така и прокурорът, префектът и началникът на полицията бяхме подложени на напиращите искания тази история да приключи възможно най-бързо. Не става дума за нещо незаконно. Разбираеми молби от страна на онези роднини и приятели на партията, които искат това грозно дело колкото е възможно по-скоро да се забрави и да се направи така, че да бъде забравено. И по мое мнение — с право.

— Разбирам, господин съдебен следовател. Но на мен са ми нужни не повече от два дни.

— Ама защо? Посочете ми някаква причина!

Измисли някакъв отговор само за да се измъкне. Не желаеше, разбира се, да каже, че искането му не се основава на нищо или, още по-зле, е заради усещането — но не знаеше нито как, нито защо, — че някой го е направил на глупак само за да се покаже като по-голям специалист от него.

— Ако наистина толкова искате да знаете, правя го за пред хората. Не искам някой да пусне слуха, че сме архивирали набързо само защото не сме имали намерението да стигнем до дъното на този случай. Знаете ли, не се иска кой знае колко, за да се роди подобна идея в главите им.

— Ако е така, съм съгласен. Давам ви тези четирийсет и осем часа, но нито минута повече. Опитайте се да вникнете в ситуацията.

* * *

— Джедже? Как си, красавецо? Извини ме, че те събуждам в шест и половина следобед.

— Уф, ама че чеп, по дяволите!

— Джедже, нима това е начинът, по който трябва да разговаряш с един представител на закона точно ти, който пред закона не можеш да направиш нищо друго, освен да напълниш гащите от страх? А по отношение на чепа, вярно ли е, че се оправяш с някакъв негър с четирийсетсантиметров?

— С четирийсет какво?

— Дължина на оръдието.

— Не се прави на гадняр. Казвай какво искаш!

— Искам да си поговорим.

— Кога?

— По-късно тази вечер. Ти обаче ми кажи час.

— Нека да е в полунощ.

— Къде?

— На обичайното място, в Пунтасека.

— Целувам те по красивата устичка, Джедже.

* * *

— Комисар Монталбано? Аз съм префектът Скуатрито. Съдебният следовател Ло Бианко току-що ми каза, че вие сте поискали още двайсет и четири или четирийсет и осем часа, не си спомням добре, преди да бъде приключен случаят с горкия инженер. Якомуци, който винаги любезно е искал да ме държи в течение за развоя на събитията, ми каза, че аутопсията недвусмислено е установила, че Лупарело е умрял от естествена смърт. Далеч съм от идеята, дори изобщо нямам такава идея — да ви се меся, при положение че няма каквато и да е причина за това, но искам да разбера защо е това искане от ваша страна?

— Моето искане, господин префект, както вече казах на господин Ло Бианко и го повтарям на вас, е продиктувано от желанието ми за прозрачност, с цел да се пресече в зародиш всеки зложелателен извод, че полицията няма намерение да изясни всички обстоятелства по случая и иска да го архивира без полагаемите се за това потвърждения. Това е всичко.

Префектът изрази задоволството си от отговора му, тъй като Монталбано старателно беше подбрал двата глагола „повтарям“ и „изясни“ и съществителното „прозрачност“, които винаги присъстваха в речника на префекта.

* * *

— Анна съм, извини ме, ако те безпокоя.

— Защо говориш така? Настинала ли си?

— Не, в службата съм и не искам да ме чуят.

— Казвай.

— Якомуци се обади на моя началник, съобщавайки му, че ти все още не искаш да приключиш случая „Лупарело“. Шефът каза, че както винаги ти се държиш като гадняр, мнение, което споделям и аз, впрочем имах възможността да го изразя пред теб преди няколко часа.

— Затова ли ми се обаждаш? Благодаря ти за потвърждението.

— Комисарю, трябва да ти кажа нещо друго, което разбрах веднага щом се разделихме и се върнах тук.

— Анна, затънал съм до гуша в лайна. Хайде утре!

— Няма да ти отнеме много време. Може да те заинтригува.

— Виж, аз докъм един, един и половина през нощта ще съм зает. Ако можеш да прескочиш сега, ще е най-добре.

— Сега не мога. Ще дойда при теб в два.

— През нощта ли?!

— Да, и ако те няма, ще те изчакам.

* * *

— Ало, любими? Ливия съм. Съжалявам, че ти се обаждам в службата, но…

— Можеш да ми се обаждаш когато и където поискаш. Какво става?

— Нищо особено. Току-що прочетох в един вестник за смъртта на някакъв политик от твоя край. И само някаква кратка бележка, в която се казва, че комисар Салво Монталбано прави старателна проверка на причините за смъртта му.

— И какво от това?

— Тази смърт ти създава неприятности, нали?

— Не толкова големи.

— Значи, няма промяна? Следващата събота ще дойдеш при мен? Няма да ми поднесеш някоя неприятна изненада, нали?

— Каква например?

— Като смущаващото обаждане, с което ще ми съобщиш, че разследването не търпи отлагане и затова аз ще трябва да почакам, но ти не знаеш докога и вероятно е по-добре да го отложим с една седмица. Вече си го правил, и то неведнъж.

— Бъди спокойна, този път ще успея.

* * *

— Комисар Монталбано? Аз съм отец Арканджело Балдовино, секретар на Негово Високопреосвещенство епископа.

— Приятно ми е. Кажете, отче.

— Епископът научи, и то с определено учудване от негова страна, признавам, и аз също, че вие считате за уместно да продължите разследването върху тъжната и злочеста смърт на инженер Лупарело. Тази новина отговаря ли на истината?

Комисар Монталбано потвърди, че тя отговаря на истината, и за трети път обясни мотивите си защо е взел подобно решение. Изглежда, успя да убеди отец Балдовино, но той го помоли да побърза „с цел да попречи на низките спекулации и да спести на вече опечалената фамилия едно следващо изтезание“.

* * *

— Комисар Монталбано? Обажда се инженер Лупарело.

„О, по дяволите, ама ти не беше ли мъртъв?“

Репликата беше на път да се изплъзне от устата на Монталбано, който обаче успя да се овладее навреме.

— Аз съм синът — продължи другият с възпитан и много цивилизован глас, в който не се усещаше специфичният сицилиански акцент. — Казвам се Стефано. Ако бъдете така любезен да ме изслушате, искам да отправя една молба към вас, която може да ви се стори необичайна. Обаждам ви се от името на майка ми.

— Ако мога да я изпълня, с удоволствие.

— Майка ми иска да се срещне с вас.

— Защо да е необичайна молбата ви, господин инженер? В някой от следващите дни аз самият се надявах да попитам госпожата дали би искала да ме приеме.

— Въпросът е, комисарю, че мама иска да се срещне с вас не по-късно от утре.

— Боже мой, господин инженер, тия дни нямам нито миг свободен, повярвайте ми! Мисля си, че и вие също.

— Десет минути винаги ще се намерят, не се притеснявайте. За вас добре ли е утре следобед точно в седемнайсет часа?

* * *

— Монталбано, знам, че те накарах да ме чакаш, но се намирах…

— … в нужника на твоето царство.

— Стига де, какво искаш?

— Исках да те уведомя за нещо лошо. Току-що ми се обади папата от Ватикана, беше ти много ядосан.

— Какви ги говориш?!

— Ех, да, бесен е, защото е единственият човек на света, който не е получил твоята докладна записка относно резултатите от аутопсията на Лупарело. Почувствал се е пренебрегнат и има намерение, категорично ми даде да го разбера, да те отлъчи от църквата. Прецакан си.

— Монталбано, ти не си с всичкия си!

— Ще ми задоволиш ли любопитството?

— Разбира се.

— Ти ближеш задниците на хората от амбиция, или по природа си такъв?

Откровеността в отговора на другия направо го изуми.

— Смятам, че по природа съм си такъв.

— Слушай, приключихте ли с анализа на дрехите, с които е бил облечен инженерът? Нищо ли не намерихте?

— Намерихме онова, което по един или друг начин бяхме предвидили. Следи от сперма по боксерките и панталоните му.

— А в колата?

— Все още я оглеждаме.

— Благодаря ти. Сега се връщай в тоалетната да си довършиш работата.

* * *

— Комисарю? Обаждам се от една кабина на междуградското шосе, близо до старата фабрика. Направих това, което ме помолихте.

— Казвай, Фацио.

— Вие бяхте напълно прав. Беемвето на Лупарело е дошло от Монтелуза, а не от Вигата.

— Сигурен ли си?

— Откъм страната на Вигата плажът е прекъснат с циментови блокчета и не може да се мине, трябвало е да прелети.

— Откри ли маршрута, по който може да е минал?

— Да, но това е някаква лудост.

— Защо? Обясни ми по-добре.

— Защото, докато от Монтелуза към Вигата има десетки пътища и пътчета, по които човек може да хване, за да не го забележат, колата на инженера на едно определено място е трябвало да мине по пресъхналото речно корито на Кането, за да дойде на Егрека.

— По Кането? Не може да бъде!

— Аз го направих и затова е възможно да е успял да го направи и някой друг. Реката е напълно пресъхнала. Само че си скапах амортисьорите на колата. И с оглед на това, че вие не искахте да взема служебната кола, ще трябва…

— Аз ще ти платя ремонта. Има ли друго?

— Да. Точно когато беемвето е излизало от коритото на реката и се е насочило към плажа, гумите му са оставили следи. Ако съобщим веднага на господин Якомуци, ще може да се снемат отпечатъците им.

— Якомуци го зарежи.

— Както наредите. Имате ли нужда от нещо друго?

— Не, Фацио, връщай се. Благодаря ти.