Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разни
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Това се случи на пистата

Сивите облаци бавно се събираха над малкото квартално стадионче, сякаш имаха важна среща, на която да обсъждат на висок глас много наболял проблем. Миришеше на дъжд. Тежка и задушна августовска вечер на 2002 г. Като капак на буркан омния небето над скучния еснафски Пазарджик затваряше лятната мараня, за да я консервира за зимата в спомен. Обувах си обувките за тичане, когато чух майка ми: „Не излизай тази вечер! Ще вали! Притеснявам се!“ „Няма! Всичко ще бъде окей! Не се тревожи! Докато изгледаш новините, ще се върна!“ — отвърнах аз и бързо се изнизах от вкъщи. Бях започнал редовно да правя крос още от 1998 г. Тогава имаше само двама-трима кучкари заедно с мен, които може би ме мислеха за луд. След години стана модерно и броят на бягащите братя и сестри бързо се увеличи. За щастие все още нямаше социални мрежи и хората просто тичаха за здраве, без да се тагват и снимат.

Още с първите стъпки на пистата вдъхнах онзи странен мирис на дъжд, който носи в себе си напрежение, неизвестност и надежда. Нагорещеният от жегата асфалт излъчваше топлина, достатъчна, за да разтопи леда в отношенията между Северна и Южна Корея. Високите горди тополи леко поклащаха короните си сякаш в знак на съгласие с плановете негово величество Лятото за една дъждовна и прохладна вечер.

Продължих да тичам. Някъде към средата на първата ми обиколка облаците се сгъстиха още повече. Задуха силен вятър. Вдигнах глава и видях как блесна първата светкавица, а след това се чу оглушителен шум. Устните ми се напълниха с прах. Наближаваше буря. Изневиделица се появиха и първите дъждовни капки, които сякаш бързаха да напоят сухата жадна земя. За миг се уплаших, защото дъждът се усили, но реших да завърша обиколката си. Тичайки, затворих очите си и разперих широко ръце. Може би съм приличал на статуята на Иисус Христос в Рио де Жанейро, която бяга за здраве. Исках сякаш да прегърна дъжда, хората и целия свят около себе си.

Не виждах нищо, а сякаш се носех в безтегловност някъде из пространството. Като че ли се намирах в песен на Еня. Не чувах нищо, само как сърцето ми бие ускорено. Бях останал сам със себе си и с тишината, отваряйки малката тайна стая на Душата си, за да се проветри. Не помня колко време продължи това. Когато отворих очи, бях мокър до кости. Усетих, че се усмихвам, без да зная защо. Чувствах се по-лек, по-истински, изхвърлил от себе си душевните токсини, злобата, низките страсти и мръсните неща.

„Къде се забави толкова? Целият си мокър! Притесних се!“ — каза майка ми, когато се прибрах вкъщи.

„Тук съм, майко! — отговорих аз — Върнах се!“.