Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разни
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Жената, която хранеше птиците

София вече се беше събудила. Свежият есенен ветрец като овчарско куче упорито гонеше непослушните облаци. Сутрешната мъгла беше изчезнала внезапно — така, както се беше и появила — сякаш Арабела просто бе завъртяла своя вълшебен пръстен. Витоша се усмихваше загадъчна и приветлива.

Сгради с най-различен цвят, размер и форма се редяха от двете страни на пътя — като че ли двама великани далтонисти си бяха играли до преди малко с огромно „Лего“.

Автобусът спря точно пред мола. Отвори врати и всички излязохме, стоварвайки на пътя своите очаквания и надежди за един чудесен столичен ден.

Още с първите си стъпки из този огромен храм на човешката суета се почувствах като голяма капка олио, която плува без посока сред навалицата от модни тенденции, без да може и без да иска да се смеси с тях.

През големите стъклени витрини се виждаха уморените физиономии на продавачките, които, кой знае защо, все още не са получили статут на музейни работници.

Отегчението бързо улови под ръка мен и жена ми и ни изведе навън.

Само час по-късно вече усещахме как жълтите павета леко скърцат под краката ни, а ниското ноемврийско слънце срамежливо галеше златните кубета на „Александър Невски“.

Отдадохме почит пред гроба на Иван Вазов и приседнахме на една пейка. Пред нас, паркирани една до друга, скъпи коли ни гледаха заплашително с фаровете си, като „охранители“ в селска дискотека.

„София винаги е била град на контрастите, град на бедните и богатите, на кича и красотата, на надеждата и разочарованието“ — казах аз, спускайки се пръв по пързалката на спомените, след което жена ми също ме последва.

Докато се пързаляхме, споделяйки си различни столични преживявания, на съседната пейка седна прегърбена възрастна жена. Беше облечена бедно. С плетена синьо-зелена шапка, овехтяло яке, лилав анцуг и стари бели маратонки с надпис Tenis. Постави бастуна до себе си и започна да храни ято птици, които веднага се събраха в краката й. Приличаха на най-скъпите й спомени, за които тя се грижеше, за да ги запази по-дълго близо до себе си. На най-добрите и щастливи дни, които всеки от нас иска да си спомня винаги.

Порази ме смирението, с което тя правеше своето ежедневно непоискано добро, така, както някои правят ежедневния си скандал или джогинг. Опитах се да си спомня колко пъти аз съм правил добро, без някой да го очаква от мен. Кога беше това за последен път, по дяволите!?

Все си повтарям, че и без мен светът ще продължи да се върти, че винаги ще има „утре“, което е неподвластно на моите мечти, цели и стремежи. Но нали моето „днес“ все пак зависи от мен самия или поне така ми се иска. Наясно съм, че не мога да променя всичко. Не мога излекувам болката от прекършените криле на надеждата, да заглуша надменния смях на разочарованието, нито да се преборя с вируса на човешката злоба.

Мога обаче да се опитам да променя моя малък свят, да пробвам да го направя малко по-добро, справедливо и красиво място. Не знам дали си заслужава и дали би имало смисъл, но се сещам за един човек, който вече го прави — жената, която хранеше птиците.