Илия Михайлов
Побързай (11)

В памет на Стели

Нека ви разкажа за първия път, когато „почуках на Небесните врати“. Нека ви разкажа за едно добро и хубаво момиче на име Стела, което Бог реши да прибере при себе си твърде рано. Нека ви разкажа за едно голямо сърце, готово да даде и получи цялата Любов на света, за две топли очи, които говорят, за една загадъчна усмивка.

Стела Ангелова завърши профил „Изобразително изкуство“ в нашето училище през „далечната“ 2006 г. (Всъщност по традиция учениците ни от този профил са се отличавали със своите характерен стил на поведение и обличане, нестандартен начин на мислене и артистизъм.)

Между мен и тези деца още от самото начало се зароди специална връзка. Станахме партньори в час и приятели извън училище. Понякога се получава, просто се случва. Така изминаха четири години. Пазя много техни рисунки, послания, есета и стихове.

След бала всеки пое по пътя си. Много от тях станаха студенти, други избраха чужбина, а Стела реши да се върне в родния Ихтиман, където започна работа.

И така до една слънчева студена утрин на декември 2006 г., когато телефонът ми иззвъня и разбрах за катастрофата и нелепата смърт на Стела. После хилядите въпроси — „Защо?“, „Как така?“, „Та тя беше само на 18…“.

Веднага заминах за Ихтиман, за да изпратя Стели до нейния последен пристан. Спомням си студения мрачен ден; стихотворението, което тя беше посветила на мен и което майка й ми предаде; траурната процесия, преминаваща през града; старецът, който се спря, свали шапката си и ни изчака почтително да отминем. После събрахме скромна сума, която предадох на семейството. Тук е мястото да благодаря на Йоана Янакиева — друго дете, също родом от Ихтиман и наша ученичка, която ме придружи.

Защо ви разказвам всичко това ли? Правя го в памет на Стели. Защото съм сигурен, че тя ни гледа някъде от Горе, усмихва се и подкрепя своето училище. А аз… аз понякога все още се чувам как „чукам на Небесните врати“.

Почивай в мир, Стели! Никой не е забравен! Нищо не е забравено!