Илия Михайлов
Побързай (4)

Старата махала

Старата махала. Отдавна не изглежда както преди. А и аз самият вече не съм същият. Пораснах. Научих се да живея със спомените си и да пускам мечтите си да си отиват — като хвърчила, поели по пътя на вятъра.

Навсякъде тук — в пазарджишкия квартал „Младост“ — обаче са пръснати парченца от детството ми. Достатъчно е само да затворя очи и ги виждам. Ето там все още са двете брези, които за нас тогава бяха греди на футболна врата, играехме най-истинските футболни мачове, в които всеки даваше всичко от себе си, тичайки след гумената топка от 6,10 лв. А ако имахме късмет, някой вадеше кожена топка, която ние — децата на 80-те — галено наричахме „бразилка“. Това правеше всички щастливи и още по-настървени. Сякаш играехме на най-големия и красив стадион на света, пред 100 хил. души, а не на неравната поляна с детелини пред блоковете.

Две момичета, застанали едно срещу друго, са опънали ластик, а приятелката им скача на него, произнасяйки тайнственото заклинание: „Ема есаса…“

Някой пере голям персийски килим, прострян мокър на стълбите пред входа. До него лежи черен маркуч, а сапунени мехурчета вода се стичат отстрани, отразявайки слънцето.

Там пък е мястото, където строяхме своята снежна крепост при традиционните зимни войни със снежни топки. Краката ни ставаха мокри от пресния сняг, сополите ни замръзваха, а почти всеки пропускаше покрай ушите си по едно повикване на майка си или баба си от терасата в името на победата. После обаче всичко си идваше на мястото след няколко разтривки с камфоров спирт, краката в сол и гореща вода и голяма чаша липов чай.

Виждам и игрището, на което играехме на топчета — прашно продълговато парче земя, на което чертаехме триъгълник и се „садяхме“ гуди, кокалки, сирийки и др., които бяха залогът за участие в поредната игра.

Помня и зелената пейка, на която всеки следобед бай Иван Македонеца даваше своите уроци по сантасе и табла на поредния си партньор: „Дай каро! Дай каро! Дай каро!“

Ето го стария прегърбен слабичък пощаджия, бавно спира колелото си и слиза. Сваля голямата си синя шапка и уморено избърсва потта от плешивата си глава. Чакат го няколко нетърпеливи баби. Той премята пред себе си тежката кафява кожена чанта, плюнчи пръст и започва да брои пари. Денят за пенсиите е.

Стигам до блока на майка ми — каква криеница ставаше там през дългите летни вечери под онзи червеникавооранжев летен залез! Вечерният ветрец упорито прогонва прашната градска мараня. Клоните на дърветата важно се поклащат насам-натам, давайки път на спасителния вечерен хлад. Някъде свири щурец, а няколко нощни пеперуди кръжат около мъждукащата улична лампа. Мирише на изгоряло дърво. Някой вари компоти за зимата.

Три жени си говорят нещо много важно и чоплят семки. Една от тях се плясва по крака, за да прогони нахалните сезонни нашественици — комарите. После и трите вдигат глави нагоре към небето, осеяно с големи звезди, които гледат като безброй любопитни очи.

Просветва малка искра. Един от мъжете, които играят карти на близката пейка, пали поредната цигара, докато неговият партньор псува тихо късмета си след поредното раздаване.

Весела глъчка оглася кварталната вечер. Група деца играят на криеница. „Царски път! Царски път!“ се чува отнякъде. Мижащият вика някой хлапак, който така добре се е скрил по време на играта, че дори сам не може да се открие.

Като мълчаливи горди стражи блоковете бдят над тази провинциална идилия.

В судокуто от прозорци тук-таме някои светят все още.

Чува се телевизор — последните новини за деня на Първа програма.

Сънят бавно прегръща всички. Само един човек с колело бърза за нощната си смяна.

Късчета детство. Пазя ги. Все още…