Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разни
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Какво броите?

Вървях по слънчевите улици на Пазарджик. Имаше още цял час до автобуса и реших да се разходя из родния град. Широкият булевард приличаше на голяма прашна сцена, по която дефилираха превозни средства и човешки съдби. Лекият ветрец закачливо подмяташе по тротоара изплашени пухчета от гордо стоящите наблизо тополи. Към тях се опитваше да се присъедини и един нахален бял фас с издайнически отпечатък от ярко червило с форма на женски устни.

Пред мен бавно вървяха две млади майки, бутайки със старание детски колички. От едната ме гледаше смешно бебе с голяма глава и още по-големи бузи, а извън другата бавно се поклащаше малко краче с плетен розов чорап, чийто притежател явно блажено скиташе из владенията на Морфей. Жените спореха за цената на памперсите и качеството на детската кухня преди 7 години и сега.

Срещу нас приближаваше в галоп циганска каруца, управлявана от две шоколадови момчета. Едното беше право, с къси панталони и горнище на анцуг, на което пишеше „Bulgaria“. То стискаше старателно юздите и с наслада направляваше мършавото конче. Другото момче седеше до него в импровизирана седалка, направена от фотьойл, и гледаше надменно околните, сякаш се возеше в парадната карета на английската кралица. Каруцата бавно ни задмина, оставяйки след себе си пясъчна следа под съпровода на градския шум и птичите песни.

Изведнъж от ъгъла се зададе стара синя кола. През прозорците бяха изскочили до кръста трима представители на местната пазарджишка абитуриенция — две момчета и едно момиче. Те крещяха с всичка сила: „1, 2, 3, 4, 5, 6… 12! За-вър-ших-мееееееее!“, а момичето енергично развяваше и някакъв балон.

Една вълна на справедлив гняв и спотайвано недоумение заля философското вглъбение, в което бях изпаднал, и го отнесе в Океана на мислите и чувствата. Веднага след това чух в себе си Гласа на даскала със 17-годишен стаж, който заедно със своите „унижени и оскърбени“ братя и сестри се опитва да обучава и възпитава Бъдещето на България, в условията на постоянен абсурд, налагани от разни образователни експерти и алогичната българска реалност. И това — за благодарност!

„Какво броите бе? — викна Гласът. — Да не би да броите белите коси, които оставихте за спомен на своите учители? Или пък броите фалшивите медицински бележки, дадените и неизпълнени обещания и ненаписаните домашни работи? Ах, дааа, може би броите компромисите, направени във ваше име, за да могат някои от вас да се дотътрят до заветната диплома? Ако ви слуша човек, който не знае какво се случва, би си помислил, че току-що сте излежали 12-годишна присъда в затвора в Бобов дол. Извинете, но българската образователна система и без това е толкова беззъба, мека на допир и неспособна на натиск, че ако не беше тъжно, щеше да е смешно. Да не би да се бунтувате? Срещу какво ли? 60-те години отдавна си отидоха завинаги, а и вие не сте хипи поколението. Вие, за жалост, имахте нещастието да бъдете чалга поколението на презадоволените, нищо нетърсещи зомбита със смартфон в ръка, които искат всичко, и то веднага, като поредното приложение на Google play.

Всъщност, драги абитуриенти, без да осъзнавате, вие отброявате последните крачки, с които се отдалечавате от едно от най-ценните неща, дадени ви свише — вашето Детство. Устремили сте се към поредната английска ферма за ягоди или към някой местен дерибей частник, за да му работите по 10 часа на ден и да си спомняте със срам думите си: «Аз за по-малко от 600 лв. няма да се хвана да работя!!»“

Гласът в мен продължаваше да крещи, но аз му заповядах да спре. Качих се тъжен в автобуса. Шофьорът беше пуснал силно „Радио 1 рок“. Опитах се почета от книгата си, когато чух началото на един вечен хит — „Последното преброяване“ на Europe. Денят бавно си отиваше, за да отстъпи място на следващия. И така до 12.