Илия Михайлов
Побързай (26)

Цялата истина за Дядо Коледа

Бях в 4 клас, когато първата ми учителка — другарката Маджарова — откри в мен потенциал за ролята на Дядо Мраз в училищната пиеса (по онова време, началото на 80-те години на XX в., Дядо Коледа беше в немилост). Нямаше как — бях най-голям, повечето от другите деца ми бяха до кръста. По тази причина бях абониран за последния чин.

Връчен ми бе овехтял червен костюм с бели кантове, червена шапка с бял пискюл. Получих и бутафорна брада, изрязана от зелен картон, с какъвто тогава подвързвахме тетрадките си, със залепен с лепило „Рила“ отгоре бял памук.

Тогава ми станаха ясни някои работи. Проумях защо в детската градина Дядо Мраз имаше чорапогащник и лакирани нокти. Ала, както се казва, „истината боли“, но и те прави мъж.

И все пак беше твърде рано.

Трийсет години по-късно седим с дядо С. от Дома за стари хора на спирката на болницата в Пазарджик. Аз чакам автобуса за Пловдив, за да се прибирам, а той просто „убива времето“, както сам се изразява. „Само времето ми остана, само него имам.“. Набързо ми разказва как загубил жена си, приписал къщата на сина си и снаха си, а те го изпратили в старчески дом. „Какво ви дадоха днес за обяд?“ — питам го, опитвайки се да го откъсна от тези потискащи мисли. Поглежда ме с мътните си старчески очи, пълни със сълзи и спомени, стиска леко бастуна си и ми отговаря: „Кренвирши с кашкавал на фурна и доматена супа.“

Покрай нас минават баба и малко момиченце. Бабата носи на гръб жълта ученическа раница с надпис Pokemon, а детето размахва рисунка на Дядо Коледа.

Вадя дъвки и неблагоразумно предлагам на дядо С. „Нямам зъби“ — казва с безразличие той. Сещам се, че в раницата имам и ябълка, която майка ми даде, но за мен е твърде мека. Подавам му я и така, между другото, го питам какво за него е Коледа и дали вярва в добрия старец. Само два часа по-рано, в училището, едно дете от 5 Б клас ми каза, че Коледа е „сплотеност“.

Той избърсва с ръкав ябълката и ми казва: „Коледа си ти! Коледа са всички добри хора по тая грешна земя!“. Сега пък мен ме прерязва като с нож и усещам как гърлото ме стяга. Автобусът бавно спира. „Ще тръгвам“ — казвам аз, преди да се кача. Дядо С. просто се усмихва и махва с бастун в ръка. „Коледата си ти! — отекват в ушите ми думите му… — Ти.“