Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разни
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Руснаците

Демокрацията вече беше избухнала. Началото на 90-те години — епохата на „големите надежди“, когато все още вярвахме, че „времето е наше“. Бяхме осъзнали въпиющата нужда да бъдем застраховани и две-три „застрахователни“ фирми активно задоволяваха тази новосъздадена потребност на българина. Къци Вапцаров вече беше събрал „момичетата на късмета“, а Дони току-що беше срещнал Момчил.

Бяхме тръгнали с майка ми на пазар. Търсехме домати, които да превърнем в сок, консервиран за зимата в зелени и кафяви стъклени бирени шишета втора употреба, които ни чакаха вкъщи, старателно измити.

Изкушаващата миризма на кебапчета бавно се разстилаше из градския пазар. Като вълна отиваше до всичките му краища. Плавно се сливаше с аромата на риба, който идваше от ъгловия магазин, точно срещу ГУМ-а. Докосваше елегантния мирис на цветя от цветните сергии, а после попиваше в шарените дрехи на една възрастна дама от ромски произход. В едната си ръка тя държеше бяла пластмасова чинийка с емблемата на Мерцедес на дъното, в която имаше кюфте, кебапче и две големи филии бял хляб. Пръстите й имаха следи от червеникава къна и златен пръстен. Безмълвно, сякаш по даден сигнал, тя отчупи половин кебапче, зави го ловко в парче хляб и бързо го погълна. Истинска състезателка по синхронно ядене на топла скара!

Наблизо червендалест усмихнат шишко продаваше аудио касети под звуците на „Камъните падат“, които изстрелваше във въздуха голям черен двукасетъчен касетофон Gold Star.

Гмурнахме се в морето от търсене и предлагане и майка ми, като стар познавач на съотношението цена — качество, започна инспекцията на сергиите с домати.

Неусетно обаче аз се отклоних към Минералната баня, където се подвизаваха чужденци, които всички наричаха „руснаците“. Повечето от тях бяха от различните републики: арменци, грузинци и какви ли още не. Планини от покъщнина и предмети на бита с надпис „Сделано в СССР“ разделяха тези хора на малки островчета. Сякаш Кавказ се беше преместил в Пазарджик. Тенджери под налягане, бързовари, прахосмукачки, катинари, сервизи за чай, чинии, ножове, бинокли, дори телевизори „Юность“, разпръснати по земята върху найлони. Сигурен съм, че ако някой проявеше интерес, руснаците биха могли да доставят и танк Т-34 на части. (Като се замисля, това беше първият път, когато видях самовар.)

Имаше един чичко с очила с дебели стъкла, който свиреше на китара. Вгледах се в очите му, а след това и в очите на другите. От тях изтичаха тъгата по далечната родина, умората от дългия път към непознатото, страхът от неизвестността и усещането за несигурност.

Някой беше направил импровизирана пробна с въже и опънато одеяло, която явно се ползваше и за склад, а и кой знае още за какво. Приличаха на евреите, оцелели след потопа. Купчина човешки съдби на кръстопътя на градския пазар в моя роден малък град.

Иззад импровизираната им стая изведнъж изскочи малко момченце — истински ангел със сини очи, руса коса и смъкнати гащи, който се втурна към нас с неразбираеми викове. Майка ми посегна и го спря, за да го предпази. В следващия момент детето вече беше в сигурните ръце на майка си. Искахме, от добри чувства, да им дадем нещо, но вече нямахме пари, а и така вероятно щяхме да ги обидим. Майка ми извади два големи хубави розови домата, които едва обгръщаше с ръце и ги подаде на младата жена. Усмивката й издаде зле прикрито смущение и огромна благодарност, която моментално я накара да се изчерви.

„Спасибо!“ — промълви тя на странен руски език с кавказки гърлен акцент. Изчезна зад сергията и се върна веднага с червена пластмасова купа за салата, която ни подари. Не попитахме как се казват тя или детето, всичко стана много бързо. Просто благодарихме и си тръгнахме. Очакваше ни дълъг доматен ден.

Днес руснаците отдавна ги няма. Пред Минералната баня е само пресъхналият фонтан с фигурата на голата жена в него, а по пейките често почиват пенсионери и ято градски гълъби.

Майка ми обаче все още пази пластмасовата червена купа. Не я използва, но я пази като спомен за онзи слънчев ден, когато дадохме и получихме мъничка частица добро и съпричастност, а човешката благодарност ни позволи да видим лицето й и да проумеем, че винаги ще я има.