Илия Михайлов
Побързай (29)

Колоната

Бях изпратил Вярата си в Доброто на химическо чистене. Напоследък често ми се случва. Прекалено много мазни петна се събират. Най-упорити са тези от злоба, завист и простотия. Имах цял час до автобуса и реших да се разходя из Пазарджик. Беше от „онези дни“, в които се чувствам като Диоген. Размахвах невидимия си фенер и търсех човеци. А навсякъде около мен беше Животът. Кафетата — пълни с хора, сякаш след малко щеше да започне представление на Камен Донев. Фонтанът отегчено разпръскваше свежест наоколо, а песните на градските трубадури — врабчетата — допълваха усещането за провинциален уют.

Градската градина, както винаги, беше приютила пенсионери и майки с деца в зелената си свежа прегръдка. „На нас ни никне зъбче“ — дочух да съобщава в характерен майчински стил на говорене в множествено число млада жена, прегърнала детето си, докато приятелката и буташе празната количка. На съседната пейка двама старци си говореха за пенсиите, правителството и някакъв общ познат, работил навремето в „Павел Корчагин“.

Неусетно стигнах до Колоната. Тя ме гледаше с цялото си великолепие и фалически подтекст. Спрях се нарочно. Огледах се наоколо. Дадох си сметка, че тя стои гордо изправена тук вече 37 години, както и колко малко хора знаят, че върху нея са изсечени цитати от книгата на Стефан Захариев „Географико-историко-статистическо описание на Татарпазарджишката кааза“, а автори на проекта са Росица и Иван Никифорови.

Като един истински Александрийски фар тя умело направлява потока от съдби в градското море от „хора, стоки и капитали“, гара разпределителна за нашите Вчера, Днес и Утре. Помни толкова много случайни и нарочни срещи. Присъствала е на безброй тъжни раздели. Чувала е и знае толкова тайни. Виждала е какво ли не. Често минаваме покрай нея, без да я забелязваме, заети със себе си и ежедневните си задачи. Възприемаме я като част от градския пейзаж, а тя е нещо много повече — символ и парченце идентичност, късче от Пазарджик.

Почти се бях сгромолясал в капана на собствената си Меланхолия, когато погледнах часовника си. Беше време. Тръгнах бавно. Точно преди да си сложа слушалките и да си пусна AC/DC, чух как нечий телефон звъни зад мен, а един женски глас каза: „Чакам те на Колоната! Побързай!“