Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разни
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Пътуванията

patuwaniata.png

Четвъртък

Четвъртък е. Един от онези дни в края на декември, в които се чувстваш като шофьор, който току-що е слязъл от колата, върви бавно и от време на време се обръща назад, за да се увери, че е паркирал правилно.

Вървя към новия ден, но си мисля за изминаващата вече 2017 г., опитвайки се да я анализирам. Не съществува обаче някакъв механизъм за броене на моментите, в които човек е бил на върха на щастието. А може би наистина то не се намира на този прословут връх, а е някъде там — по пътя към него.

Няма как да измерим болката и разочарованието, които изпитваме. Но като че ли най-много боли, когато си счупил нещо — някоя своя прашна мечта или крилете на срамежливата си надежда, загубил си доверие в някого или нещо или си се отказал да бъдеш себе си.

Студено е. Крия голите си ръце в джобовете си, но усещам как зимата ги боде с невидимите си иглички — така, както само тя умее. Трябва най-после да си купя ръкавици.

Сиви облаци са надвиснали над новия ден като войник, който е нахлупил шапката си почти до веждите. Мирише на изгорели въглища, риба и кафе от съседните магазини. Вятърът си играе с прането на някаква старателна домакиня от втория етаж на блока пред мен, а под редицата гащи и потници един Дядо Коледа се катери по малка въжена стълба, закачена за терасата.

На спирката сме все едни и същи лица. Познаваме се. Почти всяка сутрин правим заедно едно и също — чакаме своето печелившо число: 12, 16, 18, 20 или 21. Покрай нас минава възрастен клошар със старо лилаво спортно яке с надпис Adibas. Бута метална количка, пълна с кашони и хартиени отпадъци. Усмивката му издава липсата на немалко зъби, а до него подтичва мършаво грозно куче.

Момичето, което чака до мен, пише нещо много важно на телефона си. Усмихва се и от време на време се чува бълбукане — изпраща сърца по месинджър. Панталоните му са скъсани точно на коленете, като че ли току-що е паднало от колело. Ако не знаех, че това минава за модерно днес, щях да му дам пари за нови дънки. На рамото му виси малка кожена раница, обсипана с метални пирамиди, някои от които липсват. Осъзнавам за пореден път колко съм старомоден и изостанал — някъде там, в 80-те години на миналия век, при любимите си тупирани и космати рок звезди.

Точно на мястото за автобуса спира голяма черна лимузина, на чийто заден капак гордо лъска сребрист надпис ССБ, а до него — някаква цифра. Шофьорът, млад добре облечен мъж, едва забелязва всички нас — простосмъртните, ползващи услугите на градския транспорт, а пренебрежителният му поглед сякаш пита: „Какво правите на моята спирка, скапаняци?!“.

Изпълва ме усещане за социална несправедливост. Чувствам се като санкюлот, който след миг ще нападне Бастилията.

От колата слиза момченце, което държи маска на Дарт Вейдър от „Междузвездни войни“. Хуква към частното училище „Дружба“, което е зад гърба ми, но гласът на младия мъж бързо го настига: „Чакай! Забрави си парите!“. Вади от джоба си синя банкнота и я подава на детето.

На мястото на лимузината, която потегля бавно, спира дванайската (моето печелившо число). Качвам се и включвам в режим „компютърна игра“. Припомням си дневните си ангажименти: 1) да купя кафе от Била; 2) да се обадя на Петя; 3) да се видя с майка ми… А после прехвърлям на ум уроците за деня: 8 А клас — Френският абсолютизъм, 11 А клас — Втората световна война, 11 Б — Българското общество през XV-XVII в.

Към мен се приближава кондукторката — странна леличка с прическа като каска, изрисувани вежди и червило, което далеч надхвърля възможностите на тънките й устни. След като ме таксува, сяда до шофьора. Чувам я да казва: „Ето го бе! Най-после!“. Той я поглежда с отегчение, поглажда добре гледания си корем, прозява се и пита: „К’во ма?“

„Слънцето бе! Показа се най-после!“.

Усещам как един плах слънчев лъч нежно ме милва по лицето, но докосва и душата ми. Веднага се сещам за жена ми. Само тя умее да ме кара да се чувствам така. Вече знам какво още е Валечка за мен — моят слънчев лъч.

Да, най-после. Четвъртък със сигурност ще бъде чудесен ден. Още едно ново начало. Още един шанс. Още една възможност. Благодарен съм.