Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разни
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Тринайстката

Студено е. Все още е февруари. Зимата отказва да си ходи. А и тази сутрин пътувах по-рано. Пазарджик ме посрещна мъглив и сънен. На спирката на болницата сме само аз, няколко ученици, един мъж, на гърба на когото пише „ОХРАНА“, и една баба. След кратко колебание (все пак билетът за градския транспорт е 80 ст., което си е почти две кафета от машината), решавам да чакам автобуса по линия N 13, който всички наричат на галено „Тринайстката“. В тази симфония от миризми, шарени образи и колорит винаги е интересно. А и ако вървя пеш до СУ „Георги Брегов“, гр. Пазарджик, ще загубя поне 20 минути.

Мъжът, на гърба на когото пише „ОХРАНА“, хвърля цигарата си. Това е сигнал за всички — тринайстката идва. Скупчваме се пред втора врата. Правя опит да дам път на бабата зад мен, за да се качи първа. Докато се усетя обаче, тя вече е в автобуса преди всички. Странно, а само до преди малко сякаш куцаше.

Все едно. И аз съм вътре. По традиция ме наляга чувството за вина, че съм толкова голям и че заемам толкова много място. Затварям за миг очи и се опитвам да си представя, че съм много мъничък. Стискам силно раницата си в ръка. Кондукторката с отегчение си проправя път през безформената маса от тела и съдби. Зад мен две циганки с изрусени на кичури коси и много злато по себе си, обути в чехли, говорят на висок глас на своя странен език.

Отпред, на двете двойни седалки, седят четири пъпчиви момчета с девствени мустаци. Забили са носове в телефоните си. Играят някаква игра, свалена преди малко от Google play. Толкова са увлечени, че не забелязват света около себе си, нито двете момичета на тяхната възраст, които мълчаливо стоят прави до тях. Права стои и една енергична леличка, която от време на време възмутено пита на всеослушание: „Какво е това възпитание? Срамота! Вкъщи не са ли ги научили да отстъпват място на по-възрастните?!“ Напразно. Момчетата са на следващото ниво на играта. Твърде важно е за тях.

Автобусът вече е при джамията. През изпотените стъкла виждам как градът бавно се събужда. Чувам сякаш бавните стъпките на голямото чудовище Градски шум. Една жена с бели коси се оплаква от снаха си и сина си: „Кой им изгледа детето? Кой им помогна за колата? Ще видят те отсега нататък!…“. Някакъв старец от старческия дом, който е тръгнал да играе бинго, спори с шофьора за цената на тока преди и след 89-та…

„Слизам, хора!“ — крещя аз наум. Никой не ме чува, разбира се. Всички са прекалено заети със себе си и своите проблеми. Автобусът бавно намалява и аз скачам на тротоара. Хвърлям билета си в уличното кошче и поемам към училище. Пред мен тринайстката бавно се слива с хоризонта.