Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разни
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Първият сняг

Хруп, хруп, хруп… Снегът скърца под тежките ми туристически обувки. (Добре, че не съм снежинка!).

Тихо е, но сякаш чувам как някой се тършува в мислите ми. Отваря скърцащия гардероб със спомените ми. Част от тях съм сложил най-отзад. Други стоят разхвърляни и уморени от използване. Трудно осъзнаваме, че животът ни всъщност е низ от спомени. Още по-трудно е да се научим да ги оставяме да си отидат.

Забелязвам, че на мястото, на което държа малката статуя на съмнението си, сега има само един отпечатък от нея, заобиколен от прах. Боже, колко много прах! (Трябва да почистя тук!).

А къде е надеждата ми?! Сигурно пак е хукнала боса да разпитва хората по улиците. Мразя, когато прави така! После трябва да я търся и да я успокоявам. Последния път едва я накарах да спре да плаче. Задавала само един-единствен въпрос: „Защо на добрите хора се случват лоши неща?“, а всички и се присмивали.

Снежинка след снежинка се спускат тихо и решително над мен като бели командоси. Истински зимен снежен десант. Като с коректор декември покрива грозните градски гледки, дупките по улиците, разпиления извън казаните боклук.

Скреж е обвил голите клони на дърветата в безмилостна прегръдка. Само някое смело врабче се стрелва в надвисналото като присъда сиво ниско небе. Градските врабчета са много смели!

Хруп, хруп, хруп. Чувам отново стъпките си. Човекът от клуба на Анонимните оптимисти продължава да търси в мислите ми. Колко много имена! Половината от тях вече не мога да свържа с лица, а част от другата половина не желая да си спомням. Хората трудно приемат истината — особено ако тя има вкус на разочарование.

Чувствам се, както когато бях на 5 години, а майка ми ме водеше за ръка в детска градина „Пролет“. Дишам в шала си, който е пред устата ми. Сгрявам го и го изпотявам с дъха си. Тогава всичко ми изглеждаше по-голямо — и снегът, и черно-белият ни телевизор „София“, и чашата с липов чай.

Търся място на тротоара, където не е толкова мокро. Тръсвам единия си крак, веднага след това и другия, за да изтърся натрупалия се по обувките ми сняг.

Де да можеше толкова лесно да се разделяме със страховете си! Тупам с двата крака и готово — вече не ме е страх от смъртта. Тупам още веднъж и готово — вече не се страхувам от зъболекар. А може би се нуждаем от страха, за да се оправдаваме понякога с него.

Пред мен всичко е бяло. Виждам само следи от някакви стъпки, които снегът бавно покрива. Някой е бил смел. Минал е пръв. Дал е пример. Винаги има някой, който е пръв: първият излъган, първият успял, първият отказал се.

Удивително е как снегът прави хората тихи. Увити в дебелите си якета, загърнати в шаловете си, потънали дълбоко в спиралата на егоизма си.

Колко много неприятности щяха да си спестят, ако говореха по-малко. Ако можех, щях да направя мобилно приложение за това и веднага да го пусна безплатно в Google play. Но сега… сега просто трябва да вървя. После ще му мисля.

Хруп, хруп, хруп. Снегът продължава тихо да рисува.