Илия Михайлов
Побързай (20)

Vaya Con Dios, приятели! (Вместо „Сбогом!“)

Е, уважаеми абитуриенти, настъпи времето, в което всеки от вас „трябва да поеме по своя път в живота“, колкото и тривиално да звучи това. (Впрочем не подценявайте баналните истини. Това е лукс, който понякога излиза солено.)

Често, на раздяла, хората си разменят фалшиви любезности и обещания, които едва ли някога биха изпълнили. Вместо това аз реших да ви напиша нещо за спомен. То ме връща назад в годините, когато броят на хората, които имаха външни тоалетни, все още беше по-голям от този на използващите интернет. Слави все още нямаше свое шоу, а само една смешна къдрава плитка. А чалгата все още не беше започнала кръстоносния си поход срещу българската култура.

Вярно, това не беше много отдавна. Минали са само някакви си 15–20 години. „Но какво са те за световната история?“ — би възкликнал някой прагматик и би бил адски прав.

Горе-долу това е времето, в което аз бях на ваше място. Исках да си обясня толкова много неща, имах толкова много въпроси. Все още не бях проумял, че „който трупа знания, трупа печал“. (Пак ви напомням да не подценявате баналните истини.) Търсех и намирах някои от отговорите в моите верни приятели — книгите, защото не познавах „чичко Google“ и може би по-добре. Може и да се лъжа, но сякаш тогава хората все още бяхме малко повече човеци… Кой знае?!

Но до тук с моя меланхоличен опит да яхна машината на времето. Не приемайте следващите няколко реда като опит за „тон в живота“. Не! Опазил ме Бог! По-скоро си представете, че ви поднасям един букет от съпреживени житейски истини, който съм събирал на полето на неизбежността. Пък и нищо чудно вие сами вече да сте откъснали някои от тях.

Съвсем скоро вие ще започнете да пишете същинската история на своя живот. Казвам „същинска“, защото училището беше просто едно предисловие към нея. Пишете смело. Пишете с любов, със страст, с надежда, с копнеж, но слушайте често и разума си, колкото и да не ви се струва уместно това понякога. Пишете така, че когато един ден поспрете за миг, за да си поемете дъх, прелиствайки назад вече изписаните страници, да почувствате нужда не да се връщате, за да поправяте нещо, а да поискате с нетърпение да продължите напред. Тогава се усмихнете, поклатете аристократично глава и продължете да пишете… до края.

Не убивайте детето у себе си, защото един ден то ще ви потрябва и вие ще го повикате, за да се „докоснете“ до някого или нещо.

Избягвайте да искате и да давате съвети. Обикновено човек търси съвет не за да се вслуша в него, а за да получи кураж за това, което вече си е наумил да извърши.

Не забравяйте от къде идвате, за да знаете къде ще отидете!

Никога не поглеждайте човек отвисоко, освен ако не му подавате ръка, за да се изправи.

Винаги намирайте време, за да кажете на любимите си хора, че ги обичате, вместо егоистично да се успокоявате, че те вече го знаят.

Помнете, че времето е нагъл крадец, който вече ограбва вашата младост. Не се опитвайте да го хванете, защото е невъзможно. Ако успеете, кажете ми как сте го постигнали.

Пийте кафето си винаги с мляко и три захарчета. Истината не е във виното, а в хубавото ароматно кафе, споделено с любимия човек на подходящо място.

Не забравяйте, че и без вас светът ще продължи да се върти, затова не се взимайте много на сериозно и се пазете от световъртеж.

Въпреки това обаче вярвайте в себе си. Вярвайте в Бог. Вярвайте в родителите си. Вярвайте на писателите и поетите, защото те го заслужават.

Дръжте платната на кораба на своите мечти винаги вдигнати. Понякога те ще се издуват от вятъра на вашия късмет. А друг път няма да помръдват от безветрието на вашата нерешителност. В никакъв случай обаче не си позволявайте да заспивате на вахта, защото ползата от човек без мечти е почти толкова, колкото от дъвчене на дъвка при силна хрема.

Дано все пак успеете да стигнете там, за където сте тръгнали, да намерите това, което търсите, а то да ви направи щастливи, каквото и да означава това за всеки един от вас!

„Тимшел!“ (в превод от иврит — „Ти можеш!“)

Илия Михайлов — капитан далечно плаване и ваш учител по история и цивилизация през годините, по „За плажното масло“, което някои приписват на Кърт Вонегът.