Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Autobiography, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly (2018)

Издание:

Автор: Чарлз Чаплин

Заглавие: Моята автобиография

Преводач: Веселин Измирлиев

Година на превод: 1979

Език, от който е преведено: английски

Издание: трето

Издател: Наука и изкуство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Тип: автобиография

Националност: английска

Печатница: „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: октомври 1986 г.

Редактор: на първото издание Николай попов

Художествен редактор: Лиляна Радева

Технически редактор: Теменужка Хаджииванова

Художник: Богдан Мавродинов; Жеко Алексиев

Коректор: Цветана Георгиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5616

История

  1. — Добавяне

VII

През 1909 г. отидох в Париж. Г-н Бюрнел от „Фоли бержер“ бе ангажирал трупата на Карно само за един месец. Колко възбуден бях при мисълта, че отивам в чужда страна! Преди да отпътуваме, играхме в Уулидж; това беше една тъжна седмица в тъжен град и аз с нетърпение очаквах промяната. Трябваше да тръгнем рано в неделя сутрин. Аз едва не изпуснах влака и го гоних по перона, докато хванах последния фургон за багаж и с него пътувах чак до Дувър. По онова време бях специалист по изпускането на влакове.

Докато прекосявахме Ламанша, дъждът се изливаше върху нас на потоци, но когато за пръв път през мъглата видях Франция, изпитах незабравимо вълнение. „Това не е Англия — не преставах да си повтарям. — Това е континентът! Франция!“ Франция винаги бе пленявала въображението ми. Баща ми беше отчасти французин; всъщност семейството Чаплин имаше френски произход. То се бе установило в Англия по времето на хугенотите. Чичото на баща ми с гордост разправяше, че някакъв си френски генерал създал английския клон на семейство Чаплин.

Беше късна есен и пътуването от Кале до Париж беше тъжно. Въпреки това колкото повече приближавахме Париж, толкова повече нарастваше вълнението ми. Бяхме минали през мрачна и пуста провинция. После постепенно на фона на тъмното небе видяхме сияние.

— Това — каза един французин, който пътуваше в нашето купе — е отражението на Париж.

Париж не излъга очакванията ми. Докато пътувахме от Северната гара до ул. Жофроа-Мари, бях възбуден и нетърпелив; на всеки ъгъл ми се искаше да сляза и да тръгна пеш. Беше седем часът вечерта; златистите светлини примамливо блестяха откъм кафенето, а масичките на тротоара говореха, че хората тук се радват на живота. Като се изключат няколкото автомобила — новост за онова време, — това все още беше Париж на Моне, Писаро и Реноар. Беше неделя и като че ли никой не мислеше за нищо друго освен за забавления. Във въздуха се носеше веселие и жизненост. Дори стаичката ми на ул. Жофроа-Мари с каменния си под, която нарекох моята Бастилия, не успя да охлади ентусиазма ми, защото тук човек прекарваше деня си, седейки около масите пред кръчмичките и кафенетата.

В неделя вечер бяхме свободни и успяхме да гледаме представлението във „Фоли бержер“, където щяхме да започнем нашия гастрол на следния ден, в понеделник. Струваше ми се, че нито един театър не излъчва такъв блясък с позлатата си, плюша, огледалата и огромните кристални полилеи. Сякаш целия свят се разхождаше из постланите с дебели килими фоайета и първи балкон. Индийски принцове, окичени със скъпоценни камъни и с розови тюрбани, френски и турски офицери с пера на каските пиеха коняк в бара. В голямото външно фоайе свиреше музика, докато жените предаваха своите шалове и кожени палта на гардеробиерките и разголваха белите си рамене. Това бяха леки жени, които се разхождаха из фоайетата и покрай първия балкон и дискретно търсеха клиенти. По онова време те бяха красиви и изтънчени.

Във „Фоли бержер“ имаше и професионални лингвисти. Те се разхождаха из коридорите на театъра с надпис „преводач“ на фуражките си. Сприятелих се с техния шеф, който свободно говореше няколко езика.

След представлението обикновено носех вечерното облекло, с което се явявах на сцената, и се смесвах с посетителите. Сърцето ми потръпна при вида на едно грациозно същество с лебедова шия и бяла кожа. Тя беше висока, изключително красива, с леко вирнато носле и дълги черни мигли като моделите на Гибсън и носеше черна кадифена рокля, с дълги бели ръкавици. Когато се изкачваше по стълбите към първия балкон, тя изпусна една от ръкавиците си. Аз бързо я вдигнах.

— Мерси — каза тя.

— Много ми се иска да я изпуснете отново — закачливо казах аз.

— Пардон?

Тогава ми стана ясно, че тя не разбира английски, а аз не знаех френски. Отидох при моя приятел преводач:

— Има една жена, която ме хвърля в огън. Но ми изглежда извънредно скъпа.

Той вдигна рамене:

— Не повече от един луидор[1].

— Добре — казах аз, макар че по онова време един луидор беше доста пари.

Помолих преводача да ми напише на гърба на една пощенска картичка няколко phrases d’amour[2] на френски: „Je vous adore“, „Je vous ai aimée la premiere fois que je vous ai vue“[3] и пр., от които възнамерявах да се възползувам в благоприятен момент. Помолих го предварително да уреди нещата и той пое ролята на куриер между мен и нея. Най-сетне се върна и ми каза:

— Всичко е уредено; един луидор, но ще трябва да й платиш колата оттук до квартирата й и обратно.

Поколебах се за момент.

— А къде живее тя? — попитах аз.

— Няма да ти струва повече от десет франка.

Десет франка — това беше катастрофа, а аз не бях предвидил този допълнителен разход.

— Не може ли да отидем пеш? — на шега запитах аз.

— Слушай, това е първокласно момиче, ще трябва да й платиш превоза — каза той.

Аз най-сетне се съгласих.

След като се договорихме, аз я задминах по стълбите към първия балкон. Тя ми се усмихна и аз се обърнах и я погледнах:

— Ce soir[4]!

— En chantée, monsieur![5]

Тъй като нашият номер беше преди антракта, обещах й да я срещна веднага след като свърша. Моят приятел ми каза:

— Ти наеми фиакър, а аз ще намеря момичето, така че да не губите време.

— Да не губим време ли?

Докато пътувахме по булевард дез-Италиен, светлините и сенките се отразяваха по лицето и по дългата й бяла шия и тя ми изглеждаше очарователна. Аз бегло погледнах към френските изрази, написани на пощенската картичка: „Je vous adore“ — започнах аз.

Тя се засмя и ми показа прекрасните си бели зъби.

— Вие говорите френски отлично.

— Je vous ai aimée la premiere fois que je vous ai vue — продължих аз.

Тя отново се разсмя и ме поправи, като ми обясни, че трябва да й говоря на „ти“. Спомни си какво й бях казал и пак се разсмя. Погледна часовника си, но той беше спрял; посочи ми със знаци, че искала да знае колко е часът, тъй като в полунощ имала много важна среща.

— Само не тази вечер — срамежливо казах аз.

— Oui, ce soir[6].

— Но вие сте заета за цялата вечер, toute la nuit[7]!

Тя внезапно ме погледна с изненада:

— Oh, non non! Pas toute la nuit[8]!

След това всичко стана гнусно.

— Vingt francs pour le moment[9]?

— C’est ca[10]! — категорично отвърна тя.

— Много съжалявам — казах аз. — Най-добре ще бъде да спра колата.

И след като платих на кочияша да я отведе обратно във „Фоли бержер“, от колата слезе един много опечален и разочарован младеж.

Можехме да останем във „Фоли бержер“ десет седмици, тъй като имахме голям успех, но мистър Карно беше поел други ангажименти. Заплатата ми беше шест лири седмично и аз я харчех до стотинка. Един братовчед на брат ми, който имаше някакви роднински връзки с бащата на Сидни, дойде да ми се представи. Той беше богат, принадлежеше към така нареченото висше общество и по това време на престоя ми в Париж с негова помощ се забавлявах добре. Имаше страст към театъра и даже си беше обръснал мустаците, за да може да минава за актьор от нашата трупа и да го пускат зад кулисите. За съжаление той трябваше да се върне в Англия, където, както разбрах впоследствие, неговите височайши родители го смъмрили хубавичко и го изпратили в Южна Америка.

Преди да отидем в Париж, бях чул, че трупата на Хети играела във „Фоли бержер“, и бях решил да я срещна отново. Още първата вечер след пристигането ни отидох зад кулисите да разузная, но от една от балерините разбрах, че трупата заминала преди седмица за Москва. Докато разговарях с девойката, откъм стълбите долетя рязък глас:

— Веднага идвай тук! Как смееш да говориш с непознати хора!

Беше майката на момичето. Опитах се да обясня, че просто съм искал сведения за една моя приятелка, но майката не ми обърна никакво внимание:

— Не говори с тоя човек, веднага ела тук!

Грубостта й ме ядоса. По-късно обаче я опознах по-добре. Тя живееше в същия хотел, в който живеех и аз, заедно с двете си дъщери, балерини във „Фоли бержер“. По-малката, 13-годишна, беше примабалерина, много хубава и талантлива, но по-голямата, 15-годишна, нямаше нито талант, нито красота. Майката беше пълничка, около четиридесетгодишна французойка, женена за шотландец, който живееше в Англия. След като започнахме гастрола си във „Фоли бержер“, тя дойде при мен, за да ми се извини, че е била така рязка. Това беше началото на едно много добро приятелство. Те непрекъснато ме канеха у тях на чай, който приготвяха в спалнята си.

Сега, като си мисля, ми се струва, че съм бил невероятно невинен. Един следобед, когато децата ги нямаше в къщи и майката и аз бяхме останали сами, тя започна да се държи странно и да трепери, докато сипваше чая. Говорих й за моите надежди и мечти, за моите любовни истории и разочарования и тя силно се развълнува. Когато станах да поставя чашата на масата, тя се приближи до мен.

— Вие сте много мил — каза тя, обхвана лицето ми с ръце и втренчи поглед в очите ми. — Такова мило момче като вас не би трябвало да страда. — Погледът й стана особен, странен и хипнотичен, а гласът й затрепера. — Знаете ли, че аз ви обичам като син — каза тя, продължавайки да притиска лицето ми между ръцете си. След това лицето й бавно се приближи до моето и тя ме целуна.

— Благодаря ви — искрено казах аз и съвсем невинно й върнах целувката. Тя продължи да ме пронизва с поглед, устните й потръпваха, а очите й бяха станали стъклени, после внезапно се овладя и отиде да ми налее нова чаша чай. Държането й се промени, а около устните й се очертаха насмешливи гънки.

— Вие сте много сладък — каза тя — и много ми харесвате.

Започна да ми доверява за дъщерите си:

— Малката е много добро момиче — каза тя, — но по-голямата трябва да се наблюдава; вече става истински проблем.

След представлението тя обикновено ме канеше на вечеря в обширната им спалня, в която спяха тя и по-малката й дъщеря, и преди да се върна в стаята си, аз целувах майката и малката дъщеря за „лека нощ“; след това трябваше да мина през малка стаичка, където спеше по-голямата дъщеря. Една вечер, докато минавах през стаята, тя ми направи знак с ръка и ми прошепна: „Остави вратата си отворена и аз ще дойда, когато нашите заспят.“ Ако щете вярвайте, но аз възмутено я отблъснах в леглото и се измъкнах от стаята. Узнах, че когато техният ангажимент във „Фоли бержер“ свършил, по-голямата дъщеря, все още ненавършила петнадесет години, избягала с някакъв дресьор на кучета, едър шестдесетгодишен немец.

Но аз не бях чак толкова невинен, колкото изглеждах. От време на време заедно с други членове на трупата пиянствувах във вертепите и буйствувах като останалите младежи. Една вечер, след като бях изпил няколко абсента, се сбихме с един бивш професионален боксьор от лека категория на име Ърни Стоун. Сбиването започна в някакъв ресторант и след като келнерът и полицията ни разтърваха, той ми каза: „Пак ще се срещнем в хотела“ — а ние бяхме отседнали в един и същ хотел. Стаята му беше точно над моята и в четири часа сутринта аз се върнах, олюлявайки се, в къщи и потропах на вратата му.

— Влез — бързо каза той — и свали обувките си, за да не вдигаме шум.

Без да си продумаме дума, ние се съблякохме до кръста и се изправихме един срещу друг. Опитвахме се да си нанесем удари и ги отбягвахме невероятно дълго време. Няколко пъти той ме улучи по брадичката без особен ефект.

— А аз мислех, че умееш да удряш — присмях му се аз.

Той се хвърли върху мен, не ме улучи и си блъсна главата в стената, като едва не изпадна в нокаут. Опитах се да го довърша, но ударите ми бяха слаби. Можех да го удрям безнаказано, но в юмруците си нямах никаква сила. Внезапно той ме удари право в устата, разклати предните ми зъби и аз изведнъж изтрезнях.

— Достатъчно — казах аз. — Не ми се ще да изгубвам зъбите си.

Той се вдигна и ме прегърна, след това се погледна в огледалото: бях насякъл лицето му на ивици. Ръцете ми бяха набъбнали и приличаха на боксови ръкавици. По тавана, пердетата и стените имаше кръв — как се беше появила там, не зная.

През нощта струйка кръв потече от устата по шията ми. Малката примабалерина, която сутринта обикновено ми носеше чаша чай, изпищя, мислейки, че съм се самоубил. Оттогава насам не съм се бил с никого.

Една вечер преводачът дойде и ми каза, че някакъв известен композитор искал да ме види; молел да отида в ложата му. Поканата ме заинтересува, защото до него седеше извънредно красива и екзотична жена, балерина от Руския балет. Преводачът ме представи. Господинът каза, че моето изпълнение му харесало и е изненадан, че съм толкова млад. Аз учтиво се кланях при тези комплименти, като от време на време хвърлях бегъл поглед към неговата приятелка.

— Вие сте музикант и танцьор по природа — каза той.

Чувствувайки, че няма какво да отвърна на този комплимент, освен да се усмихна мило, аз погледнах към преводача и учтиво се поклоних. Композиторът се изправи и протегна ръка; аз също станах.

— Да — каза той, като раздрусваше ръката ми. — Вие сте истински артист!

След като излязохме от ложата, аз се обърнах към преводача:

— Коя беше дамата с него?

— Една руска балерина, госпожица… — името беше много дълго и сложно.

— А господинът как се казва? — попитах аз.

— Дебюси — отвърна той. — Знаменитият композитор.

— Никога не съм чувал за него — казах аз.

Това беше годината на прочутия скандал и процеса на мадам Щайнхайл, съдена за убийството на своя съпруг и оправдана; годината на сензационния танц „пом-пом“, в който двойките се въртяха похотливо по дансинга; годината, в която бяха прокарани невероятните закони за данъците, съгласно които всяка спечелена лира се облагаше с данък от шест пенса; годината, в която „Прелюдия към следобеда на един фавн“ от Дебюси за пръв път бе изпълнена в Англия и публиката я освирка и напусна залата.

Върнах се в Англия, обзет от тъга, и тръгнах на турне из провинцията. Какъв контраст с Париж! Тези скръбни неделни вечери в северните градове на Англия! Всичко беше затворено и само печалният звън на камбаните сякаш упрекваше веселите младежи и кикотещите се девойки, които скитаха из тъмните булеварди и улички. Това беше единственото им развлечение в неделя вечер.

Бяха изминали шест месеца и животът си течеше постарому, когато от лондонското ни бюро дойде съобщение, което малко ме съживи. Мистър Карно ме уведомяваше, че ще трябва да заместя Хари Уелдън във „Футболният мач“ през новия сезон. Чувствувах, че звездата ми изгрява. Това беше моят шанс. Макар че бях играл с успех в „Мълчаливите птици“ и други скечове от нашия репертоар, това бяха малки постижения в сравнение с главната роля във „Футболният мач“. Нещо повече, щяхме да играем в „Оксфорд“, най-известния мюзикхол в Лондон. Ние бяхме главната атракция в програмата и за пръв път моето име щеше да бъде на първо място в афиша. Това беше важна стъпка напред. Ако в „Оксфорд“ имах успех, можех да си създам реноме и да настоявам за по-висока заплата, както евентуално и да организирам свои собствени представления; всъщност очертаваха се редица примамливи планове. Тъй като фактически всички останали артисти във „Футболният мач“ запазваха ролите си, за репетиции ни беше достатъчна една седмица. Дълго мислих как да интерпретирам ролята. Хари Уелдън я изпълняваше с ланкаширски акцент. Аз реших героят ми да бъде кокни.

Още при първата репетиция получих атака от ларингит. Направих всичко възможно, за да запазя гласа си; говорех шепнешком, правех инхалации, пръсках гърлото си, но тревогата ми ме лиши от хумор и желание да играя.

На премиерата всичките ми гласни струни бяха опънати до крайна степен. Но никой не ме чуваше. След представлението Карно дойде да ме види и в израза му се четеше смесица от разочарование и презрение: „Никой нищо не можа да чуе“ — с укор каза той. Уверих го, че следващата вечер гласът ми ще бъде по-добре. Но всъщност той беше даже още по-зле, защото го бях форсирал до такава степен, че рискувах да го загубя напълно. На по-следващата вечер бях заместен от моя дубльор. В резултат на това нашият ангажимент приключи след първата седмица. Всичките ми надежди и мечти във връзка с гастролите ми в театър „Оксфорд“ се бяха сгромолясали, а на всичко отгоре се разболях и от инфлуенца.

Не бях виждал Хети повече от една година. Отслабнал и изпаднал в меланхолия след инфлуенцата, аз отново започнах да мисля за нея и късно една вечер се упътих към дома й в Кембъруел. Но къщата се оказа пуста, на прозореца висеше табелка: „Дава се под наем“.

Продължих да скитам безцелно из улицата. Внезапно от тъмнината се появи фигура, която пресече улицата и се отправи към мен.

— Чарли, какво ви носи насам? — беше Хети, облечена в черно палто от тюленова кожа, а на главата — кръгла шапчица също от тюленова кожа.

— Дойдох да ви видя — шеговито казах аз.

— Много сте отслабнал — усмихна се тя.

Казах й, че току-що съм оздравял от инфлуенца. Тя беше вече седемнадесетгодишна, доста хубавичка и елегантно облечена.

— А вие какво търсите насам? — попитах аз.

— Бях на гости у една приятелка и сега отивам у брат ми. Искате ли да дойдете с мен? — запита тя.

По пътя ми каза, че сестра й се омъжила за някакъв американски милионер на име Франк Дж. Гулд, че живеели в Ница и че на следващата сутрин заминавала да им гостува.

Вечерта я гледах как танцува кокетно с брат си. Държеше се с него глупаво като изкусителка и въпреки желанието си не можех да се отърва от натрапчивата мисъл, че влечението ми към нея е намаляло. Дали и тя не е най-обикновено момиче като всяко друго? Тази мисъл ме натъжи и разбрах, че гледам на нея обективно.

Фигурата й се беше развалила и аз забелязах очертанията на бюста й — той ми се стори малък и не чак толкова съблазнителен. Бих ли се оженил за нея даже и да имах такава възможност? Не, не исках да се женя за която и да било.

Докато я изпращах в тази студена блестяща нощ, трябва да съм бил толкова тъжно-обективен, когато съм й говорел колко прекрасен и щастлив може да бъде животът й, че тя ми каза:

— Толкова сте тъжен, че ми иде да се разплача.

Тази вечер се прибрах в къщи с чувството на победител, защото я бях развълнувал с моята тъга и я бях накарал да почувствува личността ми.

Карно ми даде отново роля в „Мълчаливите птици“ и по ирония на съдбата не мина и месец и аз напълно възвърнах гласа си. Колкото и силно да беше разочарованието от дебюта ми във „Футболният мач“, мъчех се да не мисля за него. Но една мисъл ме преследваше: може би не бях достоен да заема мястото на Уелдън. А зад всичко стоеше призракът на провала ми във „Форестър“. Не бях напълно възвърнал самочувствието си и всеки нов скеч, в който играех главната комична роля, беше изпитание за мен. И ето че дойде тревожният и решителен ден — трябваше да уведомя мистър Карно, че договорът ми е изтекъл и че искам повишение.

Карно можеше да бъде циничен и жесток с всеки, който не му харесваше. Тъй като той ме обичаше, аз никога не бях изпитал тази страна на неговия характер, но той наистина можеше да бъде ужасно вулгарен. По време на представлението на някоя от неговите комедии, ако някой от артистите не му харесваше, той заставаше зад кулисите близо до сцената, стискаше нос с пръсти и шумно изпръхтяваше с устни. Но веднъж той прекали и един актьор напусна сцената и се нахвърли върху него; това беше последният път, когато той прибягна до такива вулгарни средства. И ето че сега аз стоех пред него и говорехме за сключването на нов договор.

— С две думи — каза той, усмихвайки се цинично, — ти искаш да ти увелича заплатата, а мюзикхоловите компании искат да ни плащат по-малко. — Той вдигна рамене. — След фиаското в „Оксфорд“ не сме получавали нищо друго освен оплаквания. Твърдят, че нашата трупа не била на нужната висота, били сме „сбирщина“[11].

— Не виждам защо мен упрекват за това — казах аз.

— Но все пак го правят — отвърна той и ме прониза с очи.

— И от какво се оплакват? — попитах аз.

Той се изкашля и погледна към пода:

— Казват, че си лош актьор.

Макар тази забележка да дойде като удар в слабините и да ме разяри, аз отвърнах спокойно:

— Добре, но други хора не мислят така и те са готови да ми предложат повече пари, отколкото получавам.

Това не беше вярно; не бях получавал никакво друго предложение.

— Казват, че представлението е ужасно и че комикът не го бива. Ето — каза той, вдигайки телефонната слушалка, — ще се обадя в театър „Стар“ в Бърмондзи и можеш сам да се увериш… Доколкото разбирам, миналата седмица вашият бизнес никак не е бил добър — каза той по телефона.

— Ужасен! — чу се един глас.

Карно ме погледна с жлъчна усмивка.

— А как си обяснявате това?

— Представлението нищо не струва.

— А какво ще кажете за Чаплин, главния комик? Той не беше ли добър?

— Отвратителен! — обади се гласът.

Карно ми подаде слушалката и пак се ухили:

— Слушай сам!

Поех слушалката:

— Може да е отвратителен, но дори и наполовина не толкова, колкото вашият мръсен театър! — казах аз.

Карно безуспешно се опита да намали претенциите ми. Заявих му, че ако и той е на същото мнение, няма защо да подновява договора ми. В много отношения Карно беше хитър човек, но той не беше психолог. Дори и да бях отвратителен, не беше много умно от негова страна да кара друг човек да ми го казва по телефона. По онова време получавах пет лири седмично и въпреки че моето самочувствие беше лошо, му поисках шест. За моя изненада Карно се съгласи и отново прояви благоразположението си към мен.

Алф Рийвс, директор на американската компания на Карно, се върна в Англия и се пусна слух, че търсел главен комик да го отведе със себе си в САЩ.

Откакто се провалих така зле в мюзикхола „Оксфорд“, мечтаех да отида в Америка не само заради трепетите и авантюрата, но и защото това същевременно означаваше и нови надежди, ново начало в един нов свят. За щастие „На пързалката“, един от нашите нови скечове, в който играех главната роля, по същото време имаше голям успех в Бирмингам и когато мистър Рийвс дойде там, за да види трупата ни, аз пуснах в ход цялото си очарование; в резултат на това Рийвс телеграфира на Карно, че е намерил своя комик за Щатите. Но Карно имаше други планове за мен. Тази неприятна новина ме държа в неизвестност няколко седмици, докато Карно не се заинтересува от един скеч, наречен „Уау-уау“. Това беше пародия за приемането на един нов член в тайно общество. И Рийвс, и аз смятахме, че скечът е глупав, безсмислен, без никакви достойнства. Но за Карно това беше станало идея фикс и той ни убеждаваше, че в Америка изобилствуват тайните общества и че подобен скеч би имал голям успех там; с една дума, аз си отдъхнах и бях извънредно възбуден, когато Карно ме избра да играя главната роля в „Уау-уау“ в Америка.

Аз действително се нуждаех от този случай, за да отида в Америка. Имах чувството, че в Англия съм изчерпал всички възможности; освен това моите перспективи тук бяха ограничени, тъй като имах само най-елементарно образование; ако се провалях като комик в мюзикхоловете, пред мен се откриваше само един път — да стана прислужник. Перспективите в Щатите бяха по-обещаващи.

Вечерта, преди да отпътувам с парахода, се поразходих из лондонския Уест енд, спрях се на Лестър скуеър, Ковънтри стрийт, Мел и Пикадили с тъжното чувство, че виждам Лондон за последен път, защото вече бях решил да се установя в Америка. Разхождах се до два часа сутринта, къпейки се в поезията на пустите улици и в собствената си тъга.

Не обичах да се сбогувам. Независимо от чувствата, които изпитва човек, когато се разделя с роднини и приятели, изпращането само сипва сол в раната. Станах в шест часа сутринта. Затова не събудих Сидни, а му оставих на масата бележка със следния текст: „Заминавам за Америка. Ще те държа в течение. Целувки. Чарли.“

Бележки

[1] Златна монета от двадесет франка. — Бел.пр.

[2] Любовни изрази (фр.). — Бел.пр.

[3] „Обожавам ви“, „Влюбих се във вас от пръв поглед“ (фр.). — бел.пр.

[4] „Тази вечер“ (фр.). — Бел.пр.

[5] „С удоволствие, господине!“ (фр.). — Бел.пр.

[6] „Да, тази вечер“ (фр-). — Бел.пр.

[7] „Цялата нощ!“ (фр.). — Бел.пр.

[8] „О не, не, не! Не цялата нощ!“ (фр.). — Бел.пр.

[9] „Двадесет франка само за един миг?“ (фр.). — Бел.пр.

[10] „Точно така!“ (фр.). — Бел.пр.

[11] В трупата на Карно ни бяха необходими поне шест месеца съвместна работа, за да се получи ансамбъл. Дотогава ни наричаха „сбирщина“.