Чарлз Чаплин
Моята автобиография (4)

II

Макар че се срамувахме от постъпването си в приют за бедни, когато мама ни съобщи новината, ние със Сидни го приехме като едно приключение и известна промяна в сравнение с живота ни в задушната стаичка. Но в този тъжен ден аз разбрах какво се е случило едва когато прекосихме прага на приюта. Тогава се почувствувах окаян и изоставен, защото там ни накараха да се разделим: мама отиде в женското отделение, а ние — в детското. Как добре си спомням болезнената тъга на оня първи ден за посещения: шока, когато видяхме мама да влиза в стаята за свиждане, облечена в дрехите на приюта. Колко нещастна и смутена изглеждаше тя! За една седмица се беше състарила и отслабнала, но лицето й светна, когато ни видя. Ние със Сидни се разплакахме, а с това разплакахме и мама и по бузите й потекоха едри сълзи. Тя постепенно се овладя и ние седнахме заедно на една груба пейка, мушнахме ръцете си в скута й, а тя нежно ги потупваше. Усмихваше се на остриганите ни глави и като ги милваше, ни утешаваше, че скоро ще бъдем отново заедно. От джоба на престилката си мама извади пакетче сладкиши с кокосови орехи, купено от дюкяна на приюта с парите, които беше спечелила от изплитането на дантелени ръкавели за една от сестрите. След като се разделихме, Сидни тъжно повтаряше колко остаряла била мама.

 

 

Ние със Сидни бързо привикнахме с живота в приюта, но винаги бяхме тъжни. Спомням си малко неща, които заслужават да се отбележат, но обедът на обща дълга маса с другите деца беше нещо приятно и ние го очаквахме с нетърпение. На масата председателствуваше един от пансионерите в приюта, възрастен човек на около седемдесет и пет години, с благородна осанка, рядка бяла брада и тъжни очи. Той ме избра да седя до него, защото бях най-малкият и защото преди да ме подстрижат, имах най-къдравата коса. Наричаше ме своето „тигърче“ и казваше, че когато порасна, ще нося цилиндър с кокарда и ще седя отзад на каляската му със скръстени ръце. Тази чест ме накара много да се привържа към него. Но след един-два дни на сцената се появи едно още по-малко момченце с още по-къдрава коса и зае моето място до стария господин, защото, както той шеговито обясни, едно по-малко и по-къдрокосо момченце винаги получавало предимство.

След три седмици ни преместиха от ламбетския приют в училището за сираци и изоставени деца в Хенуел, на около дванадесет мили от Лондон. Това бе едно пълно с приключения пътуване с каруца, в която пренасяха хляб. Като се имат предвид обстоятелствата, пътуването беше доста приятно, тъй като по онова време околностите на Хенуел бяха красиви, с алеи от диви кестени, златни жълти нивя и овощни дървета, натежали от плод; оттогава насам богатият ароматен дъх на природата след дъжд винаги ми е напомнял за Хенуел.

С пристигането ни заведоха в приемното отделение, където ни подложиха на медицински и психиатрически преглед; това се правеше, защото при триста-четиристотин деца присъствието дори само на едно ненормално или болно дете би се отразило зле на учениците, а и самото то би се чувствувало нещастно.

Първите няколко дни се чувствувах изоставен и угнетен, защото в приюта за бедни винаги усещах близкото присъствие на мама, което ме успокояваше, а в Хенуел ми се струваше, че ни делят хиляди мили. Двамата със Сидни минахме успешно през приемното отделение и ни изпратиха в училището, където ни разделиха — Сидни пратиха при големите момчета, а мен — при децата. Спяхме в различни помещения, затова рядко се виждахме. Току-що бях навършил шест години, бях останал сам и се чувствувах страшно потиснат, особено през летните вечери, когато по време на молитвите, преди да си легнем, заедно с още двадесет други момченца коленичехме в центъра на помещението, облечени в нощничките си; докато пеехме с нестройни дрезгави гласове, гледах през продълговатите прозорци към потъмняващия хоризонт и вълнообразните хълмове и всичко ми изглеждаше чуждо:

При мен бъди; тъй бързо пада мрак;

о, боже, и в нощта не ме оставяй пак.

И в самота, и в страшните беди

ти, боже всемогъщ, при мен бъди.

В такива моменти се чувствувах ужасно нещастен. И макар че не разбирах думите на химна, мелодията и здрачът засилваха тъгата ми.

Но за наша приятна изненада не минаха и два месеца и мама уреди да ни освободят; отново ни изпратиха в Лондон, в ламбетския приют. Мама ни чакаше пред вратата, облечена в собствените си дрехи. Тя беше подала молба да ни освободят само защото искаше да бъде през деня с децата си и след като прекарахме заедно тези няколко часа навън, имаше намерение да се върне още същия ден; мама беше пансионерка в приюта и тази хитрина беше единственият начин да ни види.

Преди да ни приемат, бяха взели дрехите ни, за да ги изпарят; сега ни ги върнаха неогладени. И тримата имахме страшно смачкан вид, когато бавно прекрачихме прага на приюта. Беше ранна утрин и като нямаше къде да отидем, тръгнахме пеша към парка Кенингтън, който се намираше на около една миля. Сидни имаше девет пенса, завързани в кърпичка, и ние си купихме половин фунт^[1] черни череши и прекарахме сутринта в парка на една пейка. Сидни смачка парче вестник на топка, върза го с една връвчица и известно време тримата си играхме на топка. На обед отидохме в едно кафене и похарчихме останалите си пари за парче кекс за два пенса, пушена херинга за едно пени и две чаши чай за половин пени, които си поделихме. След това се върнахме в парка, където Сидни и аз продължихме да си играем, а мама седна да плете.

Следобед тръгнахме обратно за приюта. Мама весело каза: „Ще се върнем точно навреме за чая.“ В управлението страшно се възмутиха, защото това означаваше да се минава отново през същата процедура: да се изпарват дрехите ни, а Сидни и аз да останем още известно време в приюта, преди да се върнем в Хенуел — това, разбира се, ни даде възможност отново да се видим с мама.

Този път обаче останахме в Хенуел почти цяла година — една извънредно полезна година, през която аз тръгнах на училище и се научих да пиша името си „Чаплин“. За мен това име притежаваше обаяние и ми се струваше, че прилича точно на мен.

Училището в Хенуел беше разделено на две — отделение за момчета и отделение за момичета. В събота следобед банята беше запазена за малките, които по-големите момичета изкъпваха. Това, разбира се, беше, преди да навърша седем години, и в такива случаи аз проявявах крайна срамежливост: да търпиш унижението една четиринадесетгодишна девойка да избърсва с кърпа цялото ти тяло — това беше първият срам, който почувствувах.

Когато навърших седем години, ме прехвърлиха от детското отделение в отделението на по-големите момчета, на възраст от седем до четиринадесет години. Сега вече имах право да участвувам във всички занимания на по-големите деца — в гимнастическите упражнения, игрите и редовните разходки, които правехме два пъти седмично извън училището.

Макар че в Хенуел ни гледаха добре, това беше нещастно съществуване. Във въздуха се носеше тъга; тя се носеше и из онези селски пътеки, по които вървяхме — стотина деца в редици по двама. Как мразех тези разходки и селата, през които минавахме, и местните жители, които ни зяпаха! Те знаеха, че сме пансионери в „клопката“, както на жаргона си те наричаха приюта за бедни.

Площадката за игра на момчетата заемаше площ от около един акър^[2] и беше постлана с каменни плочи. Около нея се издигаха едноетажни тухлени постройки, използвани за канцеларии, складове, амбулатория, зъболекарски кабинет и гардероб за дрехите на момчетата. В най-тъмния ъгъл на двора имаше празна стая и в нея неотдавна бяха затворили едно четиринадесетгодишно момче, което според другите момчета било непоправимо. То се опитало да избяга от училището; покатерило се на покрива от един прозорец на втория етаж и се съпротивявало на служителите, като хвърляло камъни и диви кестени срещу тях, когато те се изкачили подир него на покрива. Това станало, след като ние, малките, бяхме вече заспали; на следващата сутрин по-големите момчета разказваха със страхопочитание за случката.

За тежки провинения от този род наказанията се налагаха всеки петък в големия гимнастически салон — мрачна зала около шестдесет на четиридесет фута с висок таван, на едната страна на която от напречните греди висяха въжета за катерене. В петък сутрин двеста-триста момчета на възраст от седем до четиринадесет години влизаха в залата под строй и се нареждаха по военному под формата на буквата П. В отсрещния ъгъл на квадрата, зад чин, дълъг колкото масите в казармените трапезарии, стояха злосторниците, очакващи съд и наказание. Вдясно пред чина стоеше подставка, от която се люлееха каишки за връзване на ръцете, а от рамката й застрашително висеше пръчка.

За по-малки провинения просваха момчето по очи върху дългия чин, връзваха краката му и един сержант го хващаше, докато друг сержант измъкваше ризата на момчето от панталоните му и я увиваше около главата му, а после сваляше и опваше панталоните му.

Капитан Хайндръм, пенсионер от военния флот, който тежеше около двеста фунта, заставаше пред виновника с една ръка зад гърба си, а в другата държеше бастун, дебел колкото палец и дълъг около четири фута, и измерваше бастуна по задните части на момчето. След това бавно и драматично го издигаше високо и със свистене го стоварваше върху задника на момчето. Гледката беше ужасяваща и винаги някое момче от редиците припадаше.

Минималният брой удари беше три, максималният — шест. Ако виновникът получеше повече от три удара, виковете му бяха страшни. Понякога той мълчеше зловещо или пък припадаше. Ударите парализираха, затова трябваше да отнесат жертвата настрана и да я положат върху един от дюшеците на гимнастическия салон, където момчето оставаше да се гърчи и вие поне десет минути, докато понамалее болката, а на задника му оставаха розови ивици, дебели като пръстите на перачка.

С пръчката положението беше по-друго. След три удара двама сержанти отвеждаха момчето в амбулаторията за лечение.

Момчетата съветваха никога да не отхвърляш каквото и да е обвинение дори когато си невинен, защото, ако те изкарат виновен, ще получиш максималното наказание. Обикновено момчетата не можеха да се изразяват достатъчно добре, за да успеят да докажат своята невинност.

Сега вече бях седемгодишен и бях в отделението за големите момчета. Спомням си деня, в който за пръв път присъствувах на наказание; стоях мълчаливо и когато влязоха учителите, сърцето ми се разтупа. Зад чина беше отчаяният смелчага, който се бе опитал да избяга от училището. Главата и раменете му едва се виждаха иззад чина — толкова дребничък изглеждаше. Момчето имаше тъжно ъгловато лице и големи очи.

Директорът тържествено прочете обвинението и попита:

— Признаваш ли се за виновен?

Нашият смелчага не отговори, само предизвикателно го погледна; отведоха го до подставката и тъй като беше мъничък, накараха го да стъпи на една каса от сапун, за да могат да вържат китките му. Той получи три удара с пръчката и го отведоха в амбулаторията на лечение.

Всеки четвъртък на игрището изсвирваше тръба и ние спирахме играта и стояхме замръзнали като статуи, докато с един рупор капитан Хайндръм съобщаваше имената на онези, които трябваше да се явят за наказание в петък.

Един четвъртък за голяма моя изненада чух името си. Не можех да си представя в какво съм се провинил. И все пак по някаква необяснима причина бях възбуден — може би защото се чувствувах герой на драма. В деня на съда пристъпих напред. Директорът заяви:

— Обвинен си, че си подпалил клозета.

Това не беше вярно. Няколко момчета бяха запалили хартийки на каменния под и докато още горяха, аз бях влязъл да използвам клозета, но не бях взел никакво участие в подпалването.

— Признаваш ли се за виновен? — попита той.

Нервен и подтикван от някаква неудържима сила, аз измънках:

— Признавам се!

Когато ме поставиха на чина и нанесоха три удара по задника ми, не изпитах нито негодувание, нито възмущение от неправдата, имах само усещането за някакво страшно приключение. Болката беше толкова ужасна, че дъхът ми спря, но не извиках и макар че бях скован от болка и отнесен върху дюшека да се съвзема, чувствувах се горд и победител.

Сидни работеше в кухнята и беше узнал за наказанието ми едва когато заедно с другите го бяха отвели под строй в гимнастическия салон и за свой ужас и изненада видял главата ми да се подава иззад чина. Той ми каза после, че докато ми нанасяли трите удара, плачел от гняв.

По онова време по-малкият брат наричаше по-големия си брат „малкото ми братче“ и това го караше да се чувствува горд и му създаваше известна сигурност. Когато излизах от трапезарията, понякога виждах „моето малко братче“ Сидни. От време на време той скрито ми подаваше хлебче, разрязано на две, с голяма бучка масло в средата. Аз го мушвах под блузката си и си го разделяхме с едно друго момче — не че бяхме гладни, но голямата бучка масло беше изключителен лукс. Но тези лакомства не траяха дълго, тъй като Сидни напусна Хенуел, за да постъпи на учебния кораб „Ексмаут“.

На единадесетгодишна възраст момчетата от приюта за бедни имаха възможността да постъпят в армията или флотата. Ако отидеха във флотата, изпращаха ги на „Ексмаут“. Разбира се, това не беше задължително, но Сидни искаше да направи кариера като моряк. И така аз останах сам в Хенуел.

 

 

Косата е жизненоважна за личността на едно дете. То реве отчаяно, когато го остригват за пръв път; независимо как расте тя — буйна, права или къдрава, детето има чувството, че го лишават от част от неговата личност.

В Хенуел избухна епидемия от косопад и тъй като болестта е много заразителна, изпращаха болните в изолационното отделение на първия етаж, чиито прозорци гледаха към игрището. Ние често поглеждахме нагоре към тези прозорци и виждахме как тъжно ни наблюдават нещастните момчета с обръснати глави, пожълтели от йод. Видът им беше ужасен и ние ги гледахме с презрение.

Затова, когато една сестра внезапно се спря зад мен в трапезарията, разрови косите ми и обяви: „Косопад!“, аз избухнах в неудържим плач.

Лечението трая няколко седмици, които ми се сториха цяла вечност. Обръснаха главата ми и я намазаха с йод и аз почнах да я увивам с кърпа като памукоберачите. Но нито веднъж не погледнах през прозореца към момчетата, които играеха на двора, защото знаех с какво презрение ни гледаха те.

По време на карантината мама дойде на посещение. Тя, не зная как, беше успяла да напусне приюта и правеше усилия да ни създаде отново дом. Присъствието й ми подействува като букет цветя; тя изглеждаше толкова свежа и мила, че аз се засрамих от неприветливия си вид и от обръснатата си и намазана с йод глава.

— Не му се сърдете за мръсното лице — каза сестрата.

Мама се засмя; колко добре си спомням нежните й думи, когато ме прегърна и целуна:

— Въпреки цялата ти мръсотия продължавам да те обичам!

Скоро след това Сидни напусна „Ексмаут“, а аз излязох от Хенуел и отново се събрахме с мама. Тя нае една стая зад парка Кенингтън и известно време смогваше да ни издържа. Но скоро отново се озовахме в приюта за бедни. Нашето връщане в приюта се дължеше на това, че мама трудно си намираше работа, а и театралните ангажименти на татко бяха намалели. В този кратък промеждутък ние непрестанно се местехме от една мрачна стаичка в друга; това приличаше на игра на дама — последният ход ни отведе обратно в приюта.

Понеже живеехме в друга енория, изпратиха ни в друг приют, а оттам в училището в Норууд, което беше още по-мрачно от Хенуел: листата бяха по-тъмни, а дърветата по-високи. Природата може би беше по-величествена, но атмосферата беше безрадостна.

Един ден, когато Сидни играел футбол, две медицински сестри го извикали и му казали, че мама полудяла и била изпратена в лудницата в Кейн хил. Като чул новината, Сидни не реагирал външно, а се върнал и продължил да играе. Но след като мачът завършил, той се усамотил и се разплакал.

Когато ми съобщиха новината, не можех да повярвам. Не се разплаках, но ме обзе страшно отчаяние. Защо беше направила това? Мама, така безгрижна и весела — как можа да полудее? Имах смътното чувство, че нарочно е загубила ума си и ни е изоставила. В отчаянието си мислено я виждах как скръбно гледа към мен и после изчезва в някакво безвъздушно пространство.

Една седмица по-късно ни съобщиха новината официално; узнахме също така, че съдът бил решил грижите за мен и Сидни да поеме татко. Перспективата да живеем с татко ме вълнуваше. Бях го виждал само два пъти в живота си — веднъж на сцената и още един път, когато минавах покрай една къща на Кенингтън роуд. Той вървеше по градинската пътека с някаква жена. Аз се бях спрял и загледал в него, усещайки инстинктивно, че това е баща ми. Той ме повика с ръка и ме попита как се казвам. Чувствувайки драматичността на обстановката, аз се престорих на невинен и казах: „Чарли Чаплин“. Тогава той погледна многозначително към жената, бръкна в джоба си и ми даде половин крона^[3], а аз, без да вдигам повече шум, изтичах направо в къщи и казах на мама, че съм срещнал баща си.

И ето че сега щяхме да живеем с него. Каквото и да се случеше, поне Кенингтън роуд ни беше познат, а не чужд и неприветлив, както Норууд.

Откараха ни с каруцата за хляб на Кенингтън роуд № 287, където бях видял баща си да върви по градинската пътека. Вратата ни отвори жената, която тогава беше с него. Тя беше отпусната и с мрачен вид, но въпреки това беше привлекателна, висока и добре сложена, с пълни устни и тъжни очи като на сърна; беше може би на около тридесет години. Казваше се Луиз. Оказа се, че мистър Чаплин не е в къщи, но след обичайните формалности и подписването на някакви документи служителят ни остави в ръцете на Луиз, която ни заведе в гостната на първия етаж. Когато влязохме, на пода си играеше едно извънредно красиво четиригодишно момченце с големи черни очи и буйна кестенява къдрава коса — това беше синът на Луиз, моят полубрат.

Семейството живееше в две стаи и въпреки че стаята откъм улицата беше с големи прозорци, светлината проникваше през тях като през вода. Всичко изглеждаше тъжно като самата Луиз; тапетите бяха тъжни, тъжен вид имаха и мебелите, обвити в тъкан от конски косъм; страшно тъжна изглеждаше и препарираната щука в един стъклен буркан, която бе погълнала друга щука, голяма, колкото нея, и само главата й се подаваше от устата й.

В задната стая Луиз беше поставила допълнително легло, на което да спим със Сидни, но то беше много тясно. Сидни предложи да спи на канапето в гостната.

— Ще спиш там, където ти казват — отвърна Луиз.

Настъпи неловко мълчание и ние се върнахме обратно в гостната.

Луиз не ни посрещна с ентусиазъм, но в това нямаше нищо чудно. Сидни и аз й се бяхме изтърсили съвсем неочаквано и освен това бяхме деца на първата жена на татко.

Докато приготвяше масата за ядене, двамата седяхме и мълчаливо я наблюдавахме.

— Хайде — каза тя на Сидни, — можеш да свършиш нещо, като напълниш кофата с въглища. А ти — обърна се тя към мен — иди в бакалницата до „Белия елен“ и купи солено месо за един шилинг.

Бях много доволен, че ще се откъсна от нея и от цялата тази атмосфера, защото вече скрито ме обземаше страх и дори ми се искаше да се върнем в Норууд.

Татко се прибра по-късно и ни прие сърдечно. Аз се възхищавах от него. По време на ядене наблюдавах всяко негово движение: начина, по който ядеше, и начина, по който държеше ножа си, като че ли разрязваше месото си с писалка. Години наред му подражавах.

Когато Луиз каза, че Сидни се е оплакал от тясното легло, татко предложи Сидни да спи на канапето в гостната. Тази победа на Сидни предизвика антагонизма на Луиз и тя никога не му прости за това. Тя непрекъснато се оплакваше на татко от него. Макар че Луиз беше начумерена и неприятна жена, тя нито веднъж не ме удари, нито пък някога ме заплаши, че ще ме набие, но омразата й към Сидни ме караше да се страхувам от нея. Тя пиеше много и това още повече ме плашеше. Когато беше пияна, сякаш не знаеше какво прави: усмихваше се със задоволство на малкото си момченце с красиво ангелско лице, което я ругаеше и приказваше мръсни думи. Не зная защо, но никога не установих контакт с това дете. Макар че то беше наполовина мой брат, не си спомням някога да сме си разменили дума — разбира се, аз бях близо четири години по-голям от него. Понякога, когато пиеше, Луиз седеше и гледаше мрачно и аз се ужасявах. Но Сидни не й обръщаше почти никакво внимание; той обикновено се прибираше късно през нощта. Мен ме караха да се връщам у дома веднага след училище, да ходя за покупки и да върша туй-онуй из къщи.

Луиз ни изпрати в училището на Кенингтън роуд и за мен това беше известно развлечение, защото имах допир с други деца и не се чувствувах така самотен. В събота учехме до обед, но никога не очаквах с нетърпение този ден, защото това значеше да се върна в къщи, да търкам подове и да лъскам ножове. Освен това в този ден Луиз редовно започваше да пие. Докато аз лъсках ножовете, тя седеше с една приятелка и пиеше, настроението й се помрачаваше и тя започваше на висок глас да се оплаква от наложената й несправедливост да се грижи за Сидни и мен. Спомням си я, като казваше: „Тоя е добър — сочейки към мен, — но другият е един малък мръсник и трябва да го изпратят в изправителен дом… Освен това той дори не е и син на Чарли.“ Тези ругатни срещу Сидни ме плашеха и ме потискаха, лягах си нещастен и дълго не можех да заспя. Нямах още осем години, но тези дни бяха най-дългите и най-тъжните в живота ми.

Понякога в събота вечер, изпаднал в дълбоко отчаяние, чувах живата мелодия на някоя хармоника, която проникваше през прозореца на задната спалня и свиреше шотландски маршове, съпроводена от виковете на буйни младежи и кикотещи се зарзаватчийки. Силата и жизнеността на това веселие ми се струваха жестоко безразлични към моето нещастие, но когато мелодията заглъхваше в далечината, съжалявах за нея. Понякога минаваха амбулантни търговци; един по-специално минаваше всяка вечер и имах чувството, че крещи: „Владей, Британийо!“^[4], като завършваше вика си с ръмжене — а той всъщност продаваше стриди. Когато затваряха кръчмата, през три къщи чувах пияните клиенти да пеят кресливо една тъжна песен, популярна по онова време:

За спомените стари, ако милееш ти,

глава недей извръща и всичко ми прости.

Тъй кратък е животът,

а бяхме с теб другари,

ръка тогаз подай ми —

за спомените стари.

Не ми харесваше нейната сантименталност, но тя, изглежда, беше подходящ акомпанимент за нещастното ми състояние и ме приспиваше.

Когато Сидни се връщаше късно, а той като че ли винаги закъсняваше, претърсваше долапа, преди да си легне. Това разгневяваше Луиз и една вечер, когато беше пила, тя влезе в стаята, гневно дръпна завивките на леглото и му каза да си върви. Но Сидни беше подготвен. Той бързо пъхна ръка под възглавницата и измъкна една дълга кука, която хубаво беше наточил като кама.

— Само да посмееш да се приближиш и ще те пробода ей с това! — каза той.

Тя уплашено отскочи назад:

— Я го виж ти малкия мръсник! Иска да ме убие!

— Да — с драматичен глас каза Сидни. — Ще те убия.

— Ти почакай само мистър Чаплин да се върне в къщи!

Но мистър Чаплин рядко се връщаше в къщи. Спомням си обаче една събота вечер, когато Луиз и татко бяха пили и не зная защо всички седяхме заедно с хазяйката и съпруга й в гостната им стая на първия етаж. При ярката светлина на лампата лицето на татко изглеждаше смъртно бледо. Изпаднал в отвратително настроение, той мърмореше нещо под носа си. Изведнъж бръкна в джоба си, извади шепа пари и яростно ги захвърли на пода: златните и сребърните монети се разпиляха из цялата стая. Ефектът беше сюрреалистически. Никой не се помръдна от мястото си. Хазяйката седеше навъсена, но аз забелязах как подвижните й очи следяха един златен суверен, търкулнал се в един далечен ъгъл под един стол; моите очи също го проследиха. Тъй като още никой не се помръдваше, реших, че е време да започна да събирам монетите; хазяйката и другите последваха примера ми, като внимаваха да не крият движенията си от заплашителния поглед на татко.

Една събота след училище се върнах в къщи, но не заварих никого. Както обикновено, Сидни го нямаше. Той по цял ден играеше футбол, а хазяйката каза, че Луиз и синът й били излезли рано сутринта. Отначало въздъхнах с облекчение, защото това значеше, че няма да търкам подове и да чистя ножове. Чаках дълго. Времето за обед отдавна беше минало и започнах да се безпокоя. Дали не ме бяха изоставили? Следобедът бавно се влачеше и те започваха да ми липсват. Какво ли се бе случило? Стаята изглеждаше зловеща и негостоприемна и нейната пустота ме плашеше. Освен това взех да огладнявам и надзърнах в долапа, но в него нямаше нищо за ядене. Не можах да издържа повече на тая зееща празнота и в отчаянието си излязох; целия следобед обикалях околните пазари, скитах по Ламбет Уок и Кът, лакомо се взирах във витрините на гостилниците и в дразнещите апетита печени бутчета говеждо и свинско месо, от които се вдигаше пара, както и в златистокафявите картофи, плувнали в сос. Часове наред наблюдавах как амбулантните шарлатани продават стоките си. Това развлечение ме поуспокои и за известно време забравих плачевното си положение и глада.

Върнах се късно вечерта; похлопах на вратата, но никой не ми отвори. Всички бяха излезли. Едва се довлякох до ъгъла на Кенингтън крос и седнах на бордюра близо до къщата, за да мога да я наблюдавам, в случай че някой се върне. Бях уморен и нещастен и се чудех къде е Сидни. Наближаваше полунощ и Кенингтън крос беше пуст с изключение на един-двама скитници. Светлините в дюкянчетата започнаха да гаснат, останаха само светлините в аптеката и в кръчмите: обзе ме отчаяние.

Изведнъж чух музика. Пленителна! Тя идеше от преддверието на кръчмата „Белия елен“ на ъгъла и весело отекваше на празния площад. Мелодията беше „Орловите нокти и пчелата“, изпълнявана с изящна виртуозност на хармониум и кларнет. Никога преди не бях обръщал внимание на каквато и да е мелодия, но тази беше хубава и лирична, толкова игрива и весела, топла и успокояваща, че забравих за отчаянието си, прекосих улицата и се приближих до музикантите. Свирачът на хармониума беше сляп — на мястото на очите му зееха кухини; на кларнета свиреше човек с глупаво, изпълнено с горчивина изражение.

Но те свършиха много бързо и когато си тръгнаха, нощта стана даже още по-тъжна. Отпаднал и уморен, пресякох улицата и се отправих към дома, без да ме е грижа ще се върне ли някой, или не. Единственото нещо, което ми се искаше, беше да си легна. Изведнъж смътно ми се мярна силует, който се движеше по градинската пътека към къщи. Беше Луиз, а малкият й син тичаше пред нея. Стреснах се, когато видях, че тя накуцва силно и се накланя на една страна. Отначало помислих, че нещо й се е случило и че е наранила крака си, но после разбрах, че е страшно пияна. Никога преди не бях виждал пиян човек така да се олюлява. Имайки предвид нейното състояние, реших, че ще е по-добре да стоя настрана, затова почаках тя да се прибере. След малко се върна хазяйката и аз влязох в къщи с нея. Докато се изкачвах на пръсти по тъмното стълбище с надеждата незабелязано да се вмъкна в леглото си, Луиз клатешком се появи на площадката:

— Къде по дяволите си тръгнал? — попита тя. — Този дом не е твой!

Замръзнах на място.

— Тази нощ няма да спиш тука. До гуша ми дойдохте всички, махайте се! И ти, и брат ти! Баща ви да се грижи за вас!

Без всякакво колебание аз обърнах гръб, слязох по стълбите и излязох от къщата. Вече не изпитвах умора; бях успял да си поема дъх. Бях чувал, че татко редовно посещава кръчмата „Коронованата глава“ на Принсиз роуд, на около половин миля, и тръгнах нататък с надежда да го намеря там. Не мина много и при бледата светлина на уличния фенер видях силуета му да се приближава към мен.

— Тя не иска да ме пусне в къщи — изхлипах аз — и мисля, че е пияна.

Докато вървяхме към къщи, той също залиташе.

— И аз не съм трезвен — каза той.

Опитах се да го уверя, че е трезвен.

— Не, пиян съм — с угризение на съвестта промърмори той.

Татко отвори вратата на гостната и застана там мълчаливо и заплашително, гледайки Луиз. Тя стоеше до камината, хванала с ръка за плочата над нея, и се олюляваше.

— Защо не си го пуснала да влезе? — попита той.

Тя го погледна слисано, после каза:

— И ти можеш да вървиш по дяволите! Вървете по дяволите всички!

Той изведнъж грабна една четка за дрехи от скрина и светкавично я запрати към нея; дървената й част я удари право по бузата! Луиз затвори очи, после безчувствена се свлече глухо на пода; забравата като че ли беше добре дошла за нея.

Бях потресен от това, което направи татко; тази грубост ме караше да губя уважението си към него. Смътно си спомням за онова, което се случи по-нататък. Мисля, че Сидни се върна по-късно, татко ни сложи да си легнем и излезе от къщи.

Разбрах, че същата сутрин татко и Луиз се скарали, защото той решил да прекара деня с брат си Спенсър Чаплин, собственик на няколко кръчми в квартала Ламбет и около него. Съзнавайки положението, в което се намира, Луиз мразела посещенията в семейството на Спенсър Чаплин, затова татко отишъл сам, а за да си отмъсти, тя прекарала деня другаде.

Луиз обичаше татко. Макар и да бях много малък, аз забелязах това в погледа й вечерта, когато стоеше до камината, учудена и оскърбена от неговото пренебрежение. Сигурен съм, че и той я обичаше. Много случаи ме убеждаваха в това. Понякога той се държеше мило и нежно с нея и я целуваше за лека нощ, преди да тръгне за театъра. А в неделя сутрин, когато не беше пил, той закусваше заедно с нас и разказваше на Луиз номерата на другите водевилни актьори, които работеха с него, а ние всички го слушахме захласнати. Наблюдавах го като ястреб и поглъщах с очи всяко негово движение. Веднъж, когато беше във весело настроение, той уви една кърпа около главата си и започна да гони малкия си син около масата, като викаше: „Аз към Крал Търки Ръбаб!“

Към осем часа вечерта, преди да тръгне за театъра, той гълташе шест сурови яйца с портвайн, като рядко ядеше твърда храна. Това беше всичко, с което се поддържаше ден след ден. Той рядко се връщаше в къщи. Идваше си само когато искаше да си легне, за да заспи и изтрезнее.

Един ден при Луиз дойдоха членове от Дружеството за закрила на децата и тя беше страшно възмутена. Бяха дошли, защото от полицията им съобщили, че ни намерили със Сидни в три часа сутринта, заспали край огъня на един нощен пазач. Тази вечер Луиз не ни беше пуснала в къщи и полицията я принуди да отвори вратата и ни приеме.

След няколко дни обаче, докато татко играеше в провинцията, Луиз получи писмо, в което се съобщаваше, че мама излязла от лудницата. Един-два дни след това хазяйката се качи горе и ни каза, че на входната врата имало някаква жена, която търсела Сидни и Чарли.

— Това е майка ви — каза Луиз.

За момент настъпи объркване. После Сидни се втурна по стълбите и се хвърли в прегръдките на мама, а аз го последвах. Това беше същата нежна, усмихната мама, която с любов ни прегърна.

На Луиз и мама им беше неловко да се срещнат, затова мама остана да чака на входа, докато ние със Сидни си приберем нещата. И от двете страни нямаше и сянка от неприязън — всъщност Луиз се държа много мило дори и със Сидни, когато се сбогуваше с него.

Мама беше наела стая на една уличка зад Кенингтън крос близо до консервната фабрика на Хейуърд, откъдето всеки следобед се разнасяше миризма на кисело. Но стаята беше евтина и ние отново бяхме заедно. Здравето на мама беше отлично. Дори през ума не ни минаваше мисълта, че някога е била болна.

Нямам никаква представа, как сме живели през този период. Не си спомням обаче за някакви особени трудности или неразрешими проблеми. Татковата издръжка от десет шилинга седмично идваше почти редовно, а мама естествено пак се върна към своя шев и поднови връзките си с църквата.

Една случка от това време особено ярко се откроява в спомените ми. В края на нашата улица имаше кланица и край къщи минаваха стада овце на път за нея. Спомням си, че за голямо удоволствие на зяпачите една овца се отскубна и побягна надолу по улицата. Някои се опитаха да я хванат, препъваха се и падаха. Аз се забавлявах и се заливах от смях, като гледах лудите й скокове и паниката й — всичко изглеждаше толкова комично. Но когато най-сетне я хванаха и я отведоха в кланицата, ужасът на трагедията изпъкна ярко пред очите ми и аз се втурнах с писък и плач в къщи при мама: „Те ще я убият! Ще я убият!“ Много дни споменът за този хладен пролетен следобед и за тази комична гонитба не се изличи от паметта ми и аз често съм се питал дали този епизод не стана предпоставка за моите бъдещи филми — съчетание на трагичното с комичното.

Училището вече започваше да ми открива нови хоризонти: история, поезия и естествени науки. Но някои от предметите бяха прозаични и скучни, особено аритметиката: събирането и изваждането ме караха да мисля за касиера, застанал зад касата в магазина, и в най-добрия случай виждах ползата от нея само като защита срещу опасността да ти върнат по-малко ресто.

Историята беше поредица от злодеяния и насилия, от цареубийства и случаи, когато крале убиват жените, братята и племенниците си; географията — нищо друго освен географски карти; поезията — само полезно упражнение на паметта. Образованието ме смайваше със знания и факти, които малко ме интересуваха.

Ако някой се беше погрижил да ме въведе във всеки предмет, така че той да увлече мисълта ми, да събуди фантазията ми, вместо да ме тъпче с факти, ако беше успял да ми достави удоволствие и да ме заинтригува, използувайки умело цифри и илюстровани географски карти, ако някой беше изложил пред мен свое оригинално гледище за историята и ми бе разкрил музиката, която се крие в поезията, може би щях да се посветя на науката.

След като мама се върна при нас, тя отново започна да насърчава интереса ми към театъра. Вдъхваше ми чувството, че имам талант. Но трябваше да дойдат онези седмици преди Коледа, когато училището постави кантатата „Пепеляшка“, за да изпитам силното желание да покажа всичко, на което мама ме беше научила. Не зная защо мен не ме бяха взели да играя в нея и аз вътрешно завиждах и чувствувах, че бих могъл да играя в кантатата по-добре, отколкото онези, които бяха подбрали. Не ми харесваше сухият, лишен от всякакво въображение начин, по който момчетата изпълняваха ролите си. Грозните сестри на Пепеляшка не притежаваха нито вкус, нито усет към комичното. Те изговаряха репликите си по ученически и с неприятен фалцет. Как бих искал да играя в ролята на една от грозните сестри след уроците, които мама би могла да ми даде! Плени ме обаче девойката, която играеше Пепеляшка. Тя беше красива, нежна, на около четиринадесет години и аз бях тайно влюбен в нея. Но тя беше недостъпна за мен не само поради социалното й положение, но и поради разликата във възрастта ни.

Когато видях представлението на кантатата, то ми се стори ужасно с изключение на красотата на тази девойка, а това малко ме натъжи. Аз обаче едва ли предчувствувах славния триумф, на който щях да се радвам два месеца по-късно, когато ме развеждаха от клас в клас, за да рецитирам „Котката на мис Присила“. Това беше комичен монолог, който мама беше видяла пред една вестникарска будка и който й се беше сторил толкова смешен, че беше преписала текста и го беше донесла в къщи. През едно междучасие аз го рецитирах на един от моите съученици. Учителят ни мистър Рийд вдигна глава от работата си и така се развесели, че когато учениците се върнаха в класната стая, той ме накара да им го рецитирам и те се заляха от смях. Благодарение на това славата ми бързо се разнесе и на следващия ден ме поведоха от клас в клас да го рецитирам и пред момчетата, и пред момичетата.

Макар че още на петгодишна възраст бях излизал пред публика, за да заместя мама, това всъщност беше първият път, в който съзнателно вкусвах сладостта на славата. Училището започна да ми става интересно. Невзрачното и срамежливо малко момченце изведнъж се оказа в центъра на вниманието и на учителите и на децата. Това доведе до подобряване и на бележките ми. Но скоро ми се наложи да напусна училище, за да се включа в трупата „Осемте ланкаширски^[5] момчета с дървени обувки“.