Чарлз Чаплин
Моята автобиография (29)

XXVII

В Бевърли Хилз продължих да работя върху „Сянка и материя“, когато Орсън Уелс ми направи едно предложение: той ми обясни, че възнамерявал да изготви серия документални филми на теми, взети от живота, и че един от тях щял да бъде за знаменития френски убиец многоженец Ландрю. Според него това щяло да бъде прекрасна драматична роля за мен.

Предложението му ме заинтересува, защото това щеше да бъде една промяна след комедиите; освен това нямаше да бъде нужно едновременно сам да пиша, играя и режисирам, както правех вече толкова години. Помолих го да ми покаже сценария.

— О, той още не е написан — каза Уелс, — но е достатъчно да се вземат протоколите на процеса срещу Ландрю и готово. Помислих си, че може да поискате да помогнете в написването му — прибави той.

Разочаровах се.

— Ако трябва да помагам в писането на сценария, идеята не ме интересува — казах аз и с това приключихме въпроса.

Но един-два дни по-късно ми хрумна, че от идеята за Ландрю може да стане великолепна комедия. Затова позвъних на Уелс.

— Слушайте, предлаганият от вас документален филм за Ландрю ми даде идеята за една комедия. Това няма нищо общо с Ландрю, но за да избегнем всякакви недоразумения, готов съм да ви заплатя пет хиляди долара само защото вашето предложение ми подсказа идеята.

Той започна да мънка.

— Вижте какво, историята на Ландрю не е оригинална нито за вас, нито за когото и да било — казах аз. — Тя е обществено достояние.

Той помисли за момент, после ми каза да вляза във връзка с неговия агент. По този начин сключихме сделка: Уелс да получи 5000 долара, а аз да бъда освободен от каквито и да било задължения спрямо него. Уелс прие, но с една уговорка: след като види филма, да има правото да поиска в титрите да има и надпис: „По идея на Орсън Уелс“. В ентусиазма си не обърнах никакво внимание на тази уговорка. Ако можех да предвидя славата, която впоследствие той се опита да извлече от това, бих настоял в надписите да не се споменава името му.

Оставих настрана „Сянка и материя“ и започнах да пиша сценария на „Мосьо Верду“. Бях работил три месеца над него, когато внезапно в Бевърли Хилз отново се появи Джоана Бари и домоуправителят ми съобщи, че се била обадила по телефона. Казах, че няма да се срещна с нея при никакви обстоятелства.

Събитията, които последваха, бяха не само отвратителни, но и злокобни. Тъй като отказах да я видя, Бари нахлу в къщи, започна да чупи прозорците, заплашваше, че ще ме убие, и искаше пари. Най-сетне бях принуден да повикам полицията — нещо, което би трябвало да направя отдавна, макар че за печата това би било галаатракция. Но полицията се държа много любезно. Казаха ми, че няма да я арестуват за скитничество, стига да се съглася да платя пътя й обратно до Ню Йорк. И така аз платих пътя й, а полицията я предупреди, че ако се появи отново в околностите на Бевърли Хилз, ще бъде арестувана за скитничество.

 

 

Жалко е, че най-щастливото събитие в живота ми се случи непосредствено след този отвратителен епизод. Но сенките изчезват в нощта, а от зората изгрява слънцето.

Един ден, няколко месеца след това, по телефона ми се обади холивудското импресарио мис Мина Уолис и ми каза, че имала една клиентка, току-що пристигнала от Ню Йорк, която по нейно мнение подхождала за ролята на Бриджит, главната женска роля в „Сянка и материя“. Тъй като имах трудности с „Мосьо Верду“, защото не беше лесно да се обоснове интригата, позвъняването на мис Уолис ми се стори като щастливо предзнаменование — да преразгледам въпроса за екранизацията на „Сянка и материя“ и временно да отложа работата си над „Мосьо Верду“. Поисках повече подробности. Мис Уолис каза, че клиентката била Ууна О’Нийл, дъщеря на прочутия драматург Юджийн О’Нийл. С Юджийн О’Нийл не се познавах, но от сериозността на пиесите му си представях дъщеря му по-скоро в мрачни краски. Затова лаконично попитах мис Уолис:

— А тя може ли да играе?

— Има известен театрален опит от летни трупи в Източните щати. Най-добре ще е да направите пробни снимки с нея и сам да разберете — каза тя. — Или още по-добре, ако не искате да се обвързвате, елате у дома на вечеря; ще поканя и нея.

Пристигнах рано и като влязох в салона, видях едно младо момиче, седнало само до камината. Докато чакахме мис Уолис, аз се представих и казах, че тя навярно е мис О’Нийл. Тя се усмихна. Обратно на впечатлението, което предварително си бях създал, намерих се в присъствието на лъчезарна красота, на едно малко сдържано обаяние и нежност, които бяха извънредно привлекателни. В очакване на домакинята ние поведохме разговор.

Мис Уолис най-сетне влезе и ни представи официално. На вечерята бяхме четирима: мис Уолис, мис О’Нийл, Тим Дюрънт и аз. Макар че не говорехме по делови въпроси, непрекъснато ги засягахме. Споменах, че героинята в „Сянка и материя“ е много млада и мис Уолис между другото каза, че мис О’Нийл неотдавна е навършила седемнадесет години. Сърцето ми се сви. Макар че ролята изискваше млада изпълнителка, образът беше извънредно сложен и за него беше необходима по-възрастна и по-опитна актриса. Затова с неохота престанах да мисля за нея.

Няколко дни по-късно обаче мис Уолис ми се обади да ме попита дали имам някакви планове за мис О’Нийл, тъй като от нея се интересувала филмовата компания „Туентийт сенчъри фокс“. Веднага подписах договор с нея. Това постави началото на едно пълно двадесетгодишно щастие, което се надявам да трае още дълго.

Колкото повече опознавах Ууна, толкова повече се изненадвах от нейното чувство за хумор и от нейната търпимост: тя винаги можеше да разбере другия. Поради тази и много други причини аз се влюбих в нея. Тя току-що беше навършила осемнадесет години, но бях сигурен, че характерните за тази възраст капризи не са й присъщи. Ууна правеше изключение — макар че отначало се страхувах от разликата във възрастта ни. Но Ууна беше решена, сякаш току-що беше открила някаква истина. И така ние решихме да се оженим след приключването на филма „Сянка и материя“.

Бях завършил първия вариант на сценария и се готвех да го пусна в производство. Ако успеех да пресъздам на екрана рядкото обаяние на Ууна, „Сянка и материя“ щеше да има огромен успех.

Точно в този момент Бари отново се появи в града и безцеремонно заяви по телефона на домоуправителя ми, че е останала без средства и е бременна от три месеца, без обаче да отправя обвинения или да прави намеци за предполагаемия баща на детето. Тъй като това нямаше нищо общо с мен, казах на домоуправителя, че ако започне да скита около къщи, ще телефонирам на полицията независимо от това, дали ще стане скандал, или не. Но на следния ден тя се появи весела и засмяна и няколко пъти обиколи къщата и градината. Тя очевидно следваше някакъв предварително обмислен план. По-късно се изясни, че ходила при една журналистка, която водеше рубриката „Проблеми на сърцето“ в някакъв вестник и която я посъветвала да се върне пред дома ми и да се остави да я арестуват. Говорих лично с Бари, като я предупредих, че ако не напусне веднага градината ми, ще повикам полиция. Но тя само се изсмя. Не можех повече да търпя този шантаж и наредих на домоуправителя да телефонира на полицията.

След няколко часа вестниците бяха пълни с огромни черни заглавия. Завързваха ме на позорния стълб, оплюваха ме, хулеха ме: Чаплин, бащата на нероденото й дете, наредил да я арестуват и я оставил без средства за препитание. След една седмица срещу мен беше заведено дело за признаване на бащинство. В резултат на тези обвинения се обадих на адвоката си Лойд Райт и му казах, че през последните две години не съм имал нищо общо с Бари.

Знаейки за намерението ми да започна снимането на „Сянка и материя“, той деликатно ме посъветва да го отложа временно, а Ууна да се върне в Ню Йорк. Ние обаче не се съгласихме да приемем този съвет, нито пък да позволим животът ни да бъде ръководен от лъжите на Бари или заглавията в печата. Тъй като с Ууна вече бяхме говорили да сключим брак, решихме да го направим веднага. Приятелят ми Хари Крокър уреди всички предварителни формалности. Той сега работеше за Хърст и обеща да направи само няколко снимки от сватбата, като ми обясни, че е по-добре Хърст да има изключителни права върху събитието, а бележката за него да напише приятелката ни Луела Парсънс, отколкото да се изложим на нападките на неприязнено настроените вестници.

Сключихме брак в Карпинтирия, тихо, малко селце на около петнадесет мили от Санта Барбара. Но преди да получим разрешително за женитба, трябваше да се запишем в общината в Санта Барбара. Беше осем часа сутринта и в този час в града нямаше почти никакво движение. Ако някой от бъдещите съпрузи е известна личност, регистраторът обикновено уведомява печата, като натиска копче, скрито под бюрото му. За да избегнем глутницата фотографи, Хари беше уредил аз да чакам отвън, докато Ууна се регистрира. След като записа обичайните данни, име, възраст и пр., чиновникът попита: „А сега къде е младият човек?“

Когато аз се появих, той много се учуди: „Я виж ти, каква изненада!“ Хари видя как ръката му изчезва под бюрото. Ние обаче го накарахме да побърза и след като протака процедурата колкото беше възможно, той с нежелание ни даде разрешителното. Точно когато излизахме от сградата и влизахме в колата, журналистите пристигнаха с кола в двора. Последва гонитба на живот и смърт през пустите в ранната утрин улици на Санта Барбара: гумите се хлъзгаха и пищяха, докато свивахме от една странична уличка в друга. По този начин успяхме да се измъкнем от нашите преследвачи и да стигнем в Карпинтирия, където спокойно сключихме брак с Ууна.

Взехме под наем за два месеца една къща в Санта Барбара. И въпреки истерията на печата ние прекарахме мирно и хубаво, защото не знаеха къде сме — макар че се стряскахме всеки път, когато чувахме звънеца на входната врата.

Вечер излизахме на спокойни разходки из околностите, като внимавахме да не ни видят или познаят. Понякога изпадах в много потиснато състояние и имах чувството, че съм си навлякъл язвителността и омразата на цялата нация и че с филмовата ми кариера е свършено. В такива моменти Ууна ме изтръгваше от това настроение, като ми четеше „Трилби“, много викторианска и смешна книга, особено когато авторът се впуска в дълги обяснения и извинения, за да оправдае непрестанната щедрост, с която Трилби раздава ласките си. Ууна ми четеше книгата, подвила крака на фотьойла пред камината. Въпреки потиснатото ми от време на време състояние тези два месеца в Санта Барбара бяха трогателно романтични сред щастие, безпокойство и отчаяние.

 

 

Когато се върнахме в Лос Анжелос, получих неприятни известия от моя приятел, съдията Мърфи от Върховния съд на Съединените щати, който ме уведоми, че на вечеря на видни политици един от тях казал, че били решили „да поставят Чарли на мястото му“. „Ако имате неприятности — пишеше Мърфи, — по-добре ще е да се обърнете към някой дребен, малко известен адвокат, а не към някой от скъпо платените.“

Мина обаче известно време, преди федералното правителство да премине към действие. То се ползваше с единодушната подкрепа на печата, в чиито очи аз бях най-долният злодей.

Междувременно ние се готвехме за делото по признаването на бащинство, което се отнасяше до граждански иск и нямаше нищо общо с федералните власти. За това дело Лойд Райт ме посъветва да поискам проверка на кръвната група, която, ако се окаже в моя полза, ще бъде неопровержимо доказателство, че не съм баща на детето на Бари. Впоследствие той ми съобщи, че бил постигнал следното споразумение с нейния адвокат: ако дадем на Джоана Бари 25 000 долара, тя и детето й ще се съгласят на проверка на кръвната група и в случай че проверката докаже, че аз не мога да бъда бащата, тя ще се откаже от иска си. Веднага се хванах за това предложение, въпреки че шансовете ми бяха един срещу четиринадесет, тъй като толкова много хора имат сходна кръвна група. Той ми обясни, че ако в кръвната група на детето има елементи, които не се намират в кръвта нито на майката, нито на предполагаемия баща, тези елементи би трябвало да идват от кръвта на трето лице.

След като се роди детето на Бари, федералните власти започнаха разследване пред главното жури, разпитвайки Бари с намерение да предявят срещу мен обвинение — в какво, просто не можех да си представя. Приятели ме посъветваха да се обърна към известния адвокат по углавни дела Гислър, което и направих въпреки съвета на съдията Мърфи. Това беше грешка, тъй като създаваше впечатлението, че се намирам в много затруднено положение. Лойд Райт се срещна с Гислър да обсъдят на какви основания главното жури би могло да предяви обвинение. Двамата адвокати бяха чули, че властите целели да докажат нарушение на закона Ман.

От време на време федералните власти прибягваха до този вид юридически шантаж, за да дискредитират някой политически противник. Първоначалната цел на закона Ман беше да се забрани прехвърлянето на жени от един щат в друг с цел за проституция. След премахването на публичните домове за запазването на този закон в сила имаше малко основания, но той все още се използваше за разправа с някои граждани. Ако мъж премине с разведената си съпруга от един щат в друг и има с нея отношения, той нарушава закона Ман и може да бъде осъден на пет години затвор. Правителството на Съединените щати предяви обвинение срещу мен именно въз основа на този недоносен образец на юридически опортюнизъм.

Освен това невероятно обвинение властите скалъпиха и друго, основано на някакъв остарял параграф в законите, но то беше така абсурдно, че те сами се отказаха от него. Райт и Гислър бяха на мнение, че и двете обвинения срещу мен са нелепи и че няма да бъде трудно да спечеля процеса, ако бъда изправен пред съда.

Главното жури започна разследването. Бях сигурен, че цялата инсценировка ще се провали: в края на краищата Бари, доколкото си спомням, бе пътувала до Ню Йорк и обратно, съпроводена от майка си. Няколко дни по-късно обаче Гислър ми се обади по телефона:

— Чарли, подведоха ви по всички пунктове — каза той. — По-късно ще получим подробностите на обвинителния акт. Ще ви уведомя за датата на предварителното гледане на делото.

Следващите седмици приличаха на разказ от Кафка. Аз бях изцяло погълнат от борбата, която водех за свободата си. Ако ме признаеха за виновен по всички пунктове на обвинението, рискувах да бъда осъден на двадесет години затвор.

След предварителното гледане на делото в съда за фотографите и репортьорите настъпи празник. Те нахлуха в кабинета на федералния съдия-изпълнител въпреки моите протести и ме фотографираха в момента, когато снемаха отпечатъци от пръстите ми.

— Имат ли право да правят това? — попитах аз.

— Не — отвърна съдията изпълнител, — но с тези хора е невъзможно да се справиш. — И това ми го казваше служител на федералното правителство.

Междувременно детето на Бари беше пораснало достатъчно, за да могат да му вземат кръвна проба. По общо споразумение между нейния адвокат и моя избрахме клиника и на Бари, детето й и мен взеха кръв за проба.

Малко по-късно адвокатът ми се обади с разтреперан глас:

— Чарли, вие сте реабилитиран! Кръвната проба доказва, че не можете да бъдете баща на детето.

— Това е възмездие! — развълнувано казах аз.

Новината предизвика краткотрайна сензация в печата. Един вестник писа: „Чарли Чаплин е невинен!“ Друг: „Кръвната проба окончателно показва, че Чаплин не е бащата!“

Въпреки че резултатите от пробата поставиха федералните власти в неудобно положение, те не прекратиха делото. С приближаването на деня на процеса бях принуден да прекарам дълги, тъжни вечери в дома на Гислър и да си припомням всички неприятни подробности за това, при какви обстоятелства и кога се бях запознал с Джоана Бари. Получих важно писмо от един католически свещеник от Сан Франциско, в което той ми пишеше, че по негови сведения Бари е била използвана от една фашистка организация и че той бил готов да дойде от Сан Франциско в Лос Анжелос, за да даде показания в този смисъл. Но по преценка на Гислър това нямаше отношение към същината на предявените към мен обвинения.

Бяхме събрали също така много съкрушителни доказателства относно характера на Бари и миналото й. Няколко седмици наред проучвахме този въпрос, когато една вечер за моя изненада Гислър изведнъж заяви, че нападките срещу моралния облик на жената били стар трик и макар че такива нападки се оказали успешни по време на процеса срещу Ерол Флин^[1], в конкретния случай те не били необходими.

— Можем лесно да спечелим делото и без да използваме всичките тези мръсотии — каза той.

За Гислър това може би бяха „мръсотии“, но за мен доказателствата за миналото й бяха от голямо значение.

Притежавах и писма от Бари, в които тя ми се извиняваше за всички неприятности, които ми беше причинила, и ми благодареше за добротата и щедростта ми. Аз исках тези писма да бъдат приети за веществени доказателства, защото те биха опровергали злостните истории, които се появиха в печата. По същата причина бях доволен и от това, че скандалът най-сетне е избухнал, тъй като сега вестниците щяха да бъдат принудени да публикуват истината и аз щях да бъда реабилитиран най-малкото в очите на американския народ — така поне се надявах.

Тук е моментът да спомена няколко думи за Едгар Хувър и неговата организация, Федералното бюро за разследване, защото това беше федерално дело^[2] и ФБР полагаше усилия да събере доказателства за прокурора. С Хувър се бяхме запознали на една вечеря преди много години. След като човек свикне с доста жестокото му лице и със счупения му нос, намира го доста приятен. Тогава той с ентусиазъм ми беше говорил за намерението си да привлече в своята организация интелигентни хора, включително и студенти по право.

Няколко дни след подвеждането ми под отговорност Едгар Хувър се намираше в ресторанта на Чейсън, седнал със своите хора от ФБР през три маси от нашата. На същата маса се намираше и Типи Грей, когото от 1918 г. насам бях срещал от време на време в Холивуд. Той се появяваше на холивудските приеми — човек без интереси, с безгрижен вид и с постоянна празна и дразнеща усмивка. Винаги го бях смятал за богат безделник или пък за филмов актьор — изпълнител на второстепенни роли. Чудех се какво търси той сега на масата на Хувър. Когато станахме с Ууна да си тръгнем, аз се обърнах точно когато и Типи Грей се обърна и погледите ни за момент се срещнаха. Той ми се усмихна неясно.

И тогава изведнъж разбрах неоценимата полза, която имаше тази усмивка.

Най-сетне дойде денят на процеса. Гислър ми определи среща пред Федералния съд точно в десет часа без десет минути, за да можем да влезем в залата заедно.

Съдебната зала беше на първия етаж. Появяването ни почти не предизвика вълнение: всъщност сега журналистите ме игнорираха. Навярно получаваха достатъчно материали от самия процес — мислех си аз. Гислър ме настани на един стол, после обиколи залата и поговори с няколко души. Имах чувството, че само аз съм чужд на тази обстановка.

Погледнах федералния прокурор. Той четеше документи, вземаше си бележки, разговаряше и самоуверено се смееше с няколко души. Типи Грей също беше там и от време на време хвърляше бегъл поглед към мен с все същата неясна усмивка.

На масата Гислър беше оставил хартия и молив да си води бележки по време на процеса и от нямане какво да правя започнах да рисувам. Гислър незабавно довтаса: „Не драскайте! — прошепна той, измъкна листа от ръцете ми и го накъса на парченца. — Ако журналистите се доберат до рисунката ви, ще я подложат на психоанализа и ще извадят всевъзможни заключения от нея.“

Аз бях нарисувал малка скица на река с дървено мостче — нещо, което често си рисувах като дете.

Постепенно напрежението в съдебната зала нарасна и всички отидоха по местата си. Секретарят на съда удари три пъти с чукчето и заседанието започна. Срещу мен имаше четири обвинения — две по закона Ман и две по някакъв остарял закон, за който никой нищо не бе чувал от Гражданската война насам. По този текст ме обвиняваха, че уж съм бил накърнил правата на някакъв гражданин. Отначало Гислър поиска всички пунктове на обвинението да бъдат оттеглени. Но това беше само формалност: да се осъществи това беше толкова лесно, колкото и да накараш зрителите да напуснат цирка, след като са били платили билетите си.

Подборът на съдебните заседатели^[3] отне два дни: имаше двадесет и четирима души; срещу шестима от тях всяка от страните има право да направи възражения, като останалите дванадесет образуват журито. И двете страни подлагат членовете на журито на щателна проверка и страхотен разпит. Съгласно процедурата съдията и адвокатите разпитват съдебния заседател относно неговата квалификация да съди без пристрастие и му задават такива въпроси: чел ли е вестниците, бил ли е повлиян от тях и дали в резултат на четенето им си е създал някакви предубеждения, дали познава лица, свързани с делото, и пр. Според мен това беше цинична процедура, тъй като от четиринадесет месеца насам деветдесет и пет на сто от печата проявяваше враждебност към мен. Разпитът на един кандидат за съдебен заседател отнема около половин час, през което време както прокурорът, така и адвокатът на обвиняемия разпращат свои хора бързо да съберат сведения за него. Всеки път, когато се повикваше отделен кандидат за съдебен заседател, Гислър написваше бележка и я подаваше на своите детективи, които незабелязано изчезваха. Десет минути по-късно детективът се връщаше и подаваше на Гислър бележка с такива сведения като: „Джон Доукс, служещ в галантериен магазин, женен, с две деца, никога не ходи на кино.“ „Засега няма да го отхвърляме“ — прошепваше Гислър. И така подборът продължаваше, всяка страна приемаше или отхвърляше даден съдебен заседател, а федералният прокурор се съветваше със своите следователи; от време на време Типи Грей поглеждаше към мен с неизменната си усмивка.

След като бяха избрани осем съдебни заседатели, в ложата на журито влезе една жена. Гислър веднага каза:

— Тази не ми харесва. — Той продължаваше да повтаря. — Не ми харесва — в нея има нещо, което не ми се нрави. — Докато още я разпитваха, детективът на Гислър му връчи бележка. — Така си и мислех — прошепна той, след като я прочете. — Тя е била дори репортьор на в. „Таймс“ в Лос Анжелос. Трябва да се отървем от нея! Освен това противната страна я прие много бързо.

Опитах се да разгледам лицето й, но не виждах много добре и посегнах към очилата си. Гислър бързо сграбчи ръката ми.

— Не си слагайте очилата — прошепна той.

Имах впечатлението, че тя е погълната в себе си, но без очила всичко ми изглеждаше смътно.

— За съжаление — каза Гислър — можем да направим възражения само срещу още двама съдебни заседатели, така че е по-добре да я запазим засега.

Но по време на подбора се наложи да използваме последните възражения срещу двама души, които явно бяха пристрастни към мен, и той беше принуден да приеме репортьорката.

Слушайки оплетените юридически аргументи на двамата адвокати, имах чувството, че те играят някаква игра, с която нямам почти нищо общо. И въпреки абсурдността на обвиненията дълбоко в мозъка ми се появяваше мисълта, че е възможно и да ме осъдят, но нито веднъж сериозно не повярвах в такава възможност. От време на време си бях мислил и за бъдещето на кариерата ми, но сега всичко беше хаотично и далечно. Наложих си да не мисля за това — можех да съсредоточа мислите си само върху едно нещо.

Както при всички неприятности, човек не може непрекъснато да се отнася към тях сериозно. Спомням си, че по едно време съдът беше прекъснал заседанията си, за да обсъди някакъв пункт в тълкуването на закона. Съдебните заседатели бяха излезли от залата, а адвокатите и съдията се бяха оттеглили в една малка съдебна стая и в залата останахме само публиката, един фотограф и аз. Фотографът дебнеше да ме снеме в необичайна поза. Когато поставих очилата си да чета, той бързо вдигна фотоапарата си, а аз бързо свалих очилата си. Това предизвика смях сред онези, които бяха останали в залата. Когато той свали фотоапарата си, аз отново сложих очилата си. Всъщност най-добродушно си играехме на котка и мишка — той сграбчваше фотоапарата, а аз сграбчвах очилата — и на публиката това доставяше голямо удоволствие. Когато заседанието се поднови, аз естествено свалих очилата си и отново заех сериозната си поза.

Процесът продължи няколко дни. Тъй като това беше федерално дело, приятелят на Джоана Бари, мистър Пол Гети, както и двама млади германци и още няколко души бяха принудени да се явят като свидетели. Пол Гети трябваше да признае, че в миналото е бил в близки отношения с Джоана Бари и й е давал пари. Но най-важното бяха писмата, които тя ми беше писала. В тях тя ми се извиняваше за всички неприятности, които ми беше създала, и ми благодареше за моята доброта и щедрост. Макар че Гислър се опита да включи тези писма като веществено доказателство, съдът се противопостави. Аз обаче мисля, че Гислър не беше достатъчно настойчив.

На процеса бяха представени доказателства, че няколко дни преди да нахлуе в моя дом, тя е прекарала цяла нощ в апартамента на един млад германец и той бе принуден да го признае на свидетелската скамейка.

Да се намираш в центъра на всички тези гнусотии беше все едно да те продават на търг. Но в момента, когато напусках съдебната зала, забравях всичко и след спокойна вечеря с Ууна се отпусках изтощен в леглото.

Освен напрежението и безпокойствата, свързани с процеса, тормозеше ме и досадната необходимост да ставам всеки ден в седем часа сутринта и да тръгвам веднага след закуска, тъй като ми беше необходим цял час, за да премина през голямото движение на Лос Анжелос и да стигна навреме — десет минути преди откриването на заседанието.

Процесът най-сетне свърши. Двамата адвокати се споразумяха да отделят по два и половина часа за заключителните си речи. Не можех да си представя за какво биха могли да говорят така дълго. За мен всичко беше ясно и просто: обвинението на държавния прокурор се бе провалило. И естествено възможността да прекарам двадесет години в затвора, ако ме намереха за виновен по всички пунктове, никога не ми минаваше през ума. По моя преценка резюмето на съдията можеше да бъде по-ясно. Опитах се да видя какво впечатление прави то на дамата от „Таймс“, но лицето й беше обърнато на другата страна. Когато съдебните заседатели се оттеглиха да разискват, тя излезе от залата, без да погледне нито вляво, нито вдясно.

Когато излизахме от залата, Гислър дискретно ми прошепна:

— Днес не можем да напуснем сградата, докато не бъде произнесена присъдата. Но — оптимистично прибави той — можем да поседнем на балюстрадата и да се погреем малко на слънце.

Тази новина, колкото и деликатно да ми бе съобщена, създаде у мен чувството за някакво зловещо вездесъщие, което стяга обръча около мен и ми напомня, че поне за момента аз съм собственост на органите на властта.

Беше вече един и половина часът и предполагах, че съдебните заседатели ще стигнат до заключение най-малко след двадесет минути. Затова реших да почакам, преди да се обадя по телефона на Ууна. Измина обаче цял час! Телефонирах й, че журито още заседава и че веднага щом науча решението, ще й се обадя.

Изтече още един час, а решение нямаше! На какво можеше да се дължи това закъснение? На съдебните заседатели им бяха необходими не повече от десет минути — единственото заключение, до което можеха да стигнат, беше да ме признаят за невинен. Междувременно ние седяхме с Гислър отвън, на каменната балюстрада; и двамата не коментирахме причините за това забавяне, докато Гислър не погледна часовника си.

— Четири часа — с безгрижен тон каза той. — Чудя се какво ги задържа.

И ние спокойно и откровено започнахме да разискваме отделните моменти от делото, които биха могли да забавят решението им…

В пет без четвърт звънецът оповести, че съдебните заседатели са стигнали до решение. Сърцето ми се обърна и докато влизахме в сградата, Гислър бързо ми прошепна:

— Каквато и да е присъдата, не проявявайте никакво вълнение.

Покрай нас по стълбите към съдебната зала, задъхан и възбуден, изтича прокурорът, следван от усмихнатите си помощници. Последен край нас мина Типи Грей и ухилено ме погледна през рамото си.

Съдебната зала бързо се изпълни с хора и напрежение. Не зная защо бях напълно спокоен, макар че сърцето ми биеше силно.

Секретарят на съда чукна три пъти с чукчето; това значеше, че влиза съдията, и ние станахме на крака. Когато всички отново заеха местата си, влезе журито и неговият председател подаде един документ на секретаря на съда. Гислър седеше с наведена глава и нервно мърмореше под носа си.

— Ако ви признаят за виновен, това ще бъде най-голямата съдебна грешка, която съм срещал в практиката си.

Секретарят започна да чете документа, после отново чукна с чукчето си три пъти. Сред последвалата напрегната тишина той обяви:

„Чарлз Чаплин, углавно дело № 337068… По първия пункт на обвинението… (последва дълга пауза) — невинен!“

Присъствуващите внезапно изкрещяха и също тъй внезапно замлъкнаха, очаквайки секретарят на съда да продължи:

„По втория пункт на обвинението… невинен!“

В залата настъпи истински хаос. Никога не съм знаел, че имам толкова много приятели — някои от тях прескочиха преградата и започнаха да ме прегръщат и целуват. Улових погледа на Типи Грей. Усмивката беше изчезнала от устните му и сега лицето му беше безизразно.

Съдията тогава се обърна към мен:

— Мистър Чаплин, присъствието ви в съда не е повече необходимо. Вие сте свободен.

Той ми протегна ръка от креслото си и ме поздрави; поздрави ме и прокурорът. После Гислър прошепна:

— А сега идете да се ръкувате със съдебните заседатели.

Когато се приближих до тях, дамата, в която Гислър толкова се съмняваше, стана и ми протегна ръка и аз за пръв път видях лицето й отблизо — красиво, излъчващо интелигентност и разбиране. Докато се ръкувахме, тя усмихнато ми каза:

— Всичко е наред, Чарли. Все още живеем в свободна страна.

Не се решавах да отворя уста: думите й така силно ме развълнуваха. Успях само да кимна с глава, а тя продължи:

— Видях ви от прозореца на заседателната зала на журито как се разхождате нагоре-надолу и така много ми се искаше да ви кажа да не се безпокоите. Ако не беше един от съдебните заседатели, щяхме да стигнем до решение за десет минути.

Трудно беше човек да не се разплаче при думите й, но аз само се усмихнах, благодарих й и се обърнах да благодаря и на другите. Всички сърдечно раздрусаха ръката ми с изключение на една жена, която ме гледаше с омраза. Щях да се отдалеча, когато чух гласа на председателя на журито:

— Хайде, бабке, отпусни се и стисни ръката му!

Тя стисна ръката ми с неудоволствие и аз й благодарих студено.

Ууна, която беше бременна в четвъртия месец, ме очакваше на моравата. Тя била сама и когато чула новината по радиото, припаднала.

Тази вечер вечеряхме в къщи само двамата. Не ни трябваха никакви журналисти, никакви разговори по телефона. Не исках да видя или да говоря с когото и да било. Чувствувах се празен, огорчен, обезличен. Смущаваше ме дори присъствието на прислугата.

След вечеря Ууна приготви силен джин с тоник, седнахме заедно край камината и аз й разказах за причините, които забавиха решението на журито, както и за дамата, която ми каза, че все още живеем в свободна страна. Тази вечер се отпуснах в леглото с приятната мисъл, че няма да ставам рано сутринта и да отивам в съда.

Един-два дни по-късно Лион Фойхтвангер шеговито ми каза:

— Вие сте единственият драматичен актьор, който ще влезе в американската история като човек, предизвикал политическия антагонизъм на цяла една нация.

 

 

Но ето че над мен отново надвисна делото за признаване на бащинство, което смятах за напълно решено след кръвната проба. С умели маневри друг адвокат, с влияние сред местните политически среди, успя да възобнови делото. Той прибягна до хитрия трик да прехвърли настойничеството на детето от майката върху съда; споразумението, сключено с майката, остана в сила и тя успя да запази 25-те хиляди долара. А сега съдът като настойник можеше да ме съди за издръжка на детето.

По време на първото гледане на делото журито не успя да стигне до единодушно решение за голямо разочарование на моя адвокат, който смяташе делото за спечелено. Но на второто му гледане въпреки кръвната проба, която сега вече е приета в щата Калифорния като окончателно доказателство в подобни дела, журито ме намери за виновен.

 

 

С Ууна искахме едно-единствено нещо — да се махнем от Калифорния. През годината, откакто бяхме женени, бяхме минали през истинска мелница и имахме нужда от почивка. И така взехме с нас малкото си черно котенце и се качихме на влака за Ню Йорк. Оттам отидохме в Найък, където взехме под наем една къща. Наоколо нямаше нищо друго освен камениста неплодородна почва; независимо от това тя имаше свой собствен чар. Това беше малка, привлекателна къща, построена през 1780 г., а наемът й включваше една много симпатична икономка, която същевременно беше и отлична готвачка.

Заедно с къщата наследихме и едно мило старо ловджийско куче, което се привърза към нас като приятел. То се появяваше на верандата точно по време на закуска и след като учтиво размахваше опашка, тихичко лягаше и ни оставяше на мира, докато свършим закуската си. Когато малкото ни черно котенце го видя за пръв път, то започна да съска и да плюе срещу него. Но кучето невъзмутимо продължи да лежи с муцуна, опряна о земята, за да покаже готовността си за мирно съвместно съществуване.

Дните, прекарани в Найък, бяха идилични, но самотни. Не се срещахме с никого, никой не ни посети. Така може би беше по-добре, защото още не се бях съвзел от неприятностите на процеса.

Макар че това изпитание беше сковало творческата ми мисъл, аз все пак почти бях завършил „Мосьо Верду“. Сега се възвръщаше желанието ми да го завърша окончателно.

Имахме намерение да останем в Източните щати поне шест месеца и Ууна да роди бебето си там. Но аз не можех да работя в Найък и затова след пет седмици се върнахме в Калифорния.

Скоро след като се оженихме, Ууна ми призна, че няма желание да става нито филмова, нито театрална актриса. Това й признание ме зарадва, защото най-сетне имах съпруга, а не жена с професия. Тогава именно бях изоставил „Сянка и материя“ и се бях върнал към „Мосьо Верду“ — докато властите така брутално не прекъснаха творческата ми работа. Често съм си мислил, че филмите са изгубили една отлична комедийна актриса, тъй като Ууна има силно развито чувство за хумор.

Спомням си, че точно преди процеса бяхме отишли с Ууна в един бижутериен магазин в Бевърли Хилз, за да поправят пудриерата й. Докато чакахме, започнахме да разглеждаме гривни. Хареса ни една изключително красива гривна, инкрустирана с диаманти и рубини, но цената й се стори твърде висока на Ууна и когато си тръгвахме, казах на бижутера, че ще си помисля. Като се върнахме в колата, нервно извиках:

— Тръгвай! Бързо!

После бръкнах в джоба си и небрежно извадих гривната, която й беше харесала.

— Взех я, докато той ти показваше другите гривни — казах аз.

Ууна пребледня:

— О, как можа да направиш това!

После тя подкара колата, сви в една странична уличка и спря до бордюра.

— Дай да обсъдим въпроса! — каза тя и повтори: — Не трябваше да го правиш!

— Добре де, но сега вече няма как да я върна.

Не можех обаче да се преструвам повече, избухнах в смях и й казах, че се шегувам и че докато тя е разглеждала другите бижута, аз съм отвел бижутера настрана и съм купил гривната.

— А ти, макар и да мислеше, че съм я откраднал, беше готова да станеш съучастник в престъплението! — засмях се аз.

— Така е, не ми се искаше да си имаш нови неприятности — отвърна тя.