Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Autobiography, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly (2018)

Издание:

Автор: Чарлз Чаплин

Заглавие: Моята автобиография

Преводач: Веселин Измирлиев

Година на превод: 1979

Език, от който е преведено: английски

Издание: трето

Издател: Наука и изкуство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Тип: автобиография

Националност: английска

Печатница: „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: октомври 1986 г.

Редактор: на първото издание Николай попов

Художествен редактор: Лиляна Радева

Технически редактор: Теменужка Хаджииванова

Художник: Богдан Мавродинов; Жеко Алексиев

Коректор: Цветана Георгиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5616

История

  1. — Добавяне

III

Татко познаваше ръководителя на трупата мистър Джексън и успя да убеди мама, че за мен това би било добър случай да започна кариерата си на сцената, като същевременно я подпомагам и финансово; осигуряваха ми храна и квартира, а мама щеше да получава половин крона седмично. Тя отначало се колебаеше, но след като се запозна с мистър Джексън и семейството му, се съгласи.

Мистър Джексън беше на около петдесет и пет години. Бивш учител в Ланкашир, той беше отгледал семейство от три момчета и едно момиче, които играеха в трупата „Осемте ланкаширски момчета“. Джексън беше ревностен католик; след като починала първата му жена, поискал съвет от децата си дали да се ожени отново. Втората му жена беше малко по-възрастна от него и той набожно ни разказваше как се е оженил за нея. Дал обявление за женитба в един вестник и получил повече от триста писма. След като се помолил на бога да му помогне в избора, отворил само един плик — с писмото на сегашната мисис Джексън. Тя също в миналото била учителка и сякаш в отговор на неговите молитви се оказала и католичка.

Природата не беше надарила мисис Джексън с особена красота и тя в никакъв случай не беше съблазнителна. Доколкото си я спомням, тя имаше сухо, бледо, прилично на череп лице с многобройни бръчки, които може би се дължаха на това, че в доста напреднала възраст беше дарила мистър Джексън с едно момченце. Тя обаче беше вярна и предана съпруга и въпреки че все още кърмеше бебето си, усилено помагаше в ръководството на трупата.

Нейната версия за романтичната история малко се различаваше от разказа на мистър Джексън. Те само си кореспондирали, без да се срещнат до деня на бракосъчетанието. И по време на първия им разговор насаме в приемната, докато роднините чакали в друга стая, мистър Джексън й казал: „Вие сте олицетворение на всичко, за което жадува сърцето ми“, и тя му признала същото. В заключение мисис Джексън малко превзето казваше: „Но не очаквах изведнъж да стана майка на осем деца.“

Тримата им синове бяха на възраст от дванадесет до шестнадесет години, а дъщерята — на девет години, подстригана като момче, за да може да играе в трупата.

Всяка неделя всички с изключение на мен отиваха в католическата черква. Тъй като бях единственият протестант, аз се чувствувах самотен и понякога отивах с тях. Ако не беше уважението, което изпитвах към религиозните скрупули на мама, лесно биха могли да ме спечелят за католицизма, защото ми харесваха както неговият мистицизъм, така и малките домашни олтари със статуетки на Дева Мария, отлети от гипс и украсени с цветя и запалени свещи, които момчетата поставяха в ъгъла на стаята и пред които коленичеха всеки път, когато минаваха край тях.

След като репетирах в продължение на шест седмици, решиха, че вече мога да играя в трупата. Но сега, навършил осем години, бях изгубил увереността си и когато за пръв път се изправих пред публиката, се сковах. Едва движех краката си. Минаха седмици, докато започна да танцувам соло като останалите.

Идеята да бъда само танцьор с дървени обувки в трупа от осем момчета не ме блазнеше особено. Както всички останали, имах амбицията да изпълнявам самостоятелен номер не само защото щях да получавам повече пари, но защото инстинктивно чувствувах, че това ще ми доставя по-голямо удовлетворение, отколкото танците. Исках да стана дете комик, но за да се изправиш сам на сцената, се иска самообладание. И все пак най-голямото ми желание да бъда нещо друго освен танцьор беше да бъда смешен. Идеалът ми беше комичен скеч, изпълняван от две момчета, облечени като смешни скитници. Споделих идеята си с едно от другите момчета и решихме да станем партньори. Това се превърна в наша съкровена мечта. Щяхме да се наричаме „Бристъл и Чаплин — милионерите скитници“, да носим бакенбарди подобно на скитниците и големи пръстени с диаманти. Тази идея включваше всичко, което смятахме, че ще бъде смешно и ще ни донесе пари, но за съжаление тя не се осъществи.

На публиката „Осемте ланкаширски момчета“ се харесваха, защото според мистър Джексън ние никак не приличахме на другите деца актьори. Той се хвалеше, че никога не се гримираме и че румените ни бузи са естествени. Ако лицата на някои от нас изглеждаха бледи, преди да излезем на сцената, той ни заръчваше да пощипнем бузите си. Понякога в Лондон, след като бяхме давали представления в два-три мюзикхола на вечер, ние забравяхме за това и имахме малко уморен и отегчен вид на сцената, докато откъм кулисите не доловяхме погледа на мистър Джексън, който правеше многозначителни гримаси и сочеше към лицето си; това ни наелектризираше и на устните ни моментално цъфваше блестяща усмивка.

Когато бяхме на турне в провинцията, във всеки град отивахме на училище по за една седмица, но това малко допринасяше за по-нататъшното ми образование.

По Коледа ни ангажираха да играем котки и кучета в една пантомима за Пепеляшка в лондонския театър „Хиподрум“. По онова време това беше нов, пищно украсен театър, нещо средно между мюзикхол и цирк, в който се представяха сензационни номера. Подът на арената потъваше и се заливаше с вода; това позволяваше да се играят внушителни балети. Редица след редица красиви девойки в блестящи доспехи влизаха във водата и изчезваха под нея. Когато се изгубваше и последната редица, прочутият френски клоун Марсьолен, облечен във фрак като чувал и с цилиндър, се появяваше на сцената с въдица, сядаше на сгъваемо столче, отваряше голяма касетка с бижута, закачваше на куката диамантена огърлица за стръв и хвърляше. След известно време той „захранваше“ мястото с по-дребни бижута, хвърляйки няколко гривни, докато изпразни цялата касетка. Изведнъж нещо започваше да кълве и той комично се въртеше и бореше с пръчката, докато най-сетне измъкваше от водата малък дресиран пудел, който подражаваше на всичко, което Марсьолен правеше: ако Марсьолен седнеше, сядаше и кучето; ако се изправеше на главата си, и кучето се изправяше на главата си.

Номерата на Марсьолен бяха духовити и очарователни и лондончани полудяха по тях. В една сцена, която представляваше кухня, на мен ми дадоха малка комична роля заедно с Марсьолен. Аз бях котка и Марсьолен, отдръпвайки се гърбом от едно куче, падаше през мен, докато аз лочех мляко. Той винаги се оплакваше, че не съм извивал достатъчно гърба си, за да смекча падането му. Носех маската на котка с учудено изражение и по време на първото дневно представление за деца отидох зад задницата на едно куче и взех да го душа. Когато публиката започна да се смее, аз се обърнах и я погледнах изненадано, като дръпнах една връвчица, с помощта на която ококореното ми око взе да намига. След като известно време продължих да душа и да намигам на публиката, директорът на театъра изтича зад кулисите и оттам започна ожесточено да ми жестикулира. Но аз продължих. След като душих кучето, започнах да душа рампата, после вдигнах крак. Публиката се заля от смях, може би защото жестът беше непривичен за една котка. Най-сетне директорът улови погледа ми и аз напуснах сцената, подскачайки весело под бурните аплодисменти на публиката.

— Да не си посмял отново да правиш това! — задъхано ми каза той. — Лорд-шамбеланът[1] ще затвори театъра!

Успехът на „Пепеляшка“ беше огромен и въпреки че Марсьолен почти не беше свързан със сюжета, той беше звездата на представлението. Няколко години по-късно Марсьолен гастролира в нюйоркския „Хиподрум“ и там също направи сензация. Но когато в „Хиподрум“ премахнаха цирковата арена, Марсьолен бързо беше забравен.

В 1918 г. или приблизително по това време циркът с три арени на братята Ринглинг пристигна в Лос Анжелос и Марсьолен беше член на трупата. Очаквах, че той ще играе една от главните роли, но се изненадах, когато видях, че е само един от многото клоуни, които тичаха по огромната арена — един голям артист, загубен сред вулгарната екстравагантност на цирка с три арени.

След представлението отидох в неговата гримьорна и му се представих, като му напомних, че съм играл заедно с него в ролята на Котката в лондонския „Хиподрум“. Но той ме посрещна с апатия. Дори под грима си на клоун изглеждаше мрачен и изпаднал в меланхолично безразличие.

Година по-късно той се самоуби в Ню Йорк. В едно малко съобщение във вестниците се казваше, че някакъв човек, който живеел в същата къща, чул изстрел и намерил Марсьолен проснат на пода с пистолет в ръка, а на грамофона още се въртяла плоча с мелодията „Лунна светлина и рози“.

Много известни английски комици свършиха със самоубийство. Един ден, когато влизал в бирарията, отличният комик Т. И. Дънвил чул някой да казва: „Тоя човек е свършил.“ Същия ден той се застреля на брега на Темза.

Един от най-видните английски комици Марк Шеридън се застреля в един обществен парк в Глазгоу, защото публиката в този град не бе посрещнала добре изпълнението му.

Франк Койн, с когото играехме в същата програма, беше весел и забавен комик, станал известен с живата си песничка:

Не яздя кон такъв ни денем, ни по здрач,

не съм за кон такъв ездач.

Друг кон ми дай, към него ме влече сърцето —

жена ми върху него си суши прането.

Когато не се намираше на сцената, той беше приятен и винаги се усмихваше. Но един следобед, преди да тръгнат с жена си на разходка с тяхната двуколка, теглена от пони, той й казал, че бил забравил нещо, и я помолил да почака, докато се качи догоре. След двадесетина минути тя отишла да види защо се бави и го намерила на пода в банята в локва кръв и с бръснач в ръка. Бил си прерязал гърлото, като почти си отрязал главата.

Измежду многото артисти, които съм гледал като дете, най-голямо впечатление са ми правили не винаги онези, които са имали успех на сцената, а онези, които бяха изключителни личности извън театъра. Зармо, жонгльорът скитник, си налагаше желязна дисциплина и всяка сутрин, още щом отвореха вратите на театъра, с часове тренираше. Виждахме го зад кулисите как балансира билярдна щека на брадичката си, подхвърля билярдна топка и я хваща на върха на щеката, след това хвърля друга топка и я задържа върху първата, което често не му се удаваше. Той каза на мистър Джексън, че упражнявал този трик вече четири години и в края на седмицата възнамерявал за пръв път да го опита пред публиката. Тази вечер ние всички стояхме зад кулисите и го наблюдавахме. Той го изпълни отлично, и то още от първия път! — подхвърли топката и я задържа на върха на билярдната щека, после хвърли втората топка и я задържа върху първата. Но публиката му ръкопляска малко. Мистър Джексън често разказваше за случилото се оная вечер: „Ти изпълняваше номера така, че изглежда много лесен, а не се опитваш да заинтригуваш публиката. Трябва да го сбъркаш няколко пъти, а след това да го направиш“ — казал той на Зармо. Зармо се изсмял: „Още не съм се обиграл достатъчно, за да го сбъркам.“ Зармо също така се интересуваше от френология и обясняваше характерите ни. На мен каза, че ще запазя и ще използвам добре всички знания, които ще придобия.

Смешните и популярни братя Грифитс винаги ме смайваха; те бяха клоуни акробати и когато двамата се люлееха на трапеца, ожесточено се ритаха един друг в лицето с големи подплатени обувки:

— Уф! — изкрещяваше онзи, който беше получил удара. — Само посмей да го направиш отново!

— Така ли?… — Фрас!

А получилият удара започваше да гледа изненадано и със замаян вид казваше:

— Посмя, брей!

Тези глупави жестокости ме шокираха. Но когато не бяха на сцената, братята бяха тихи, сериозни и привързани един към друг.

Мисля, че Дан Линоу беше най-големият английски комик след легендарния Грималди[2]. Макар че никога не бях виждал Линоу в разцвета на силите му, за мен той беше по-скоро изпълнител на характерни роли, отколкото комик. Според мама неговите своеобразни портрети на хора от лондонското простолюдие били човечни и мили.

Прочутата Мари Лойд имаше репутацията, че е лекомислена, но когато играхме заедно с нея в стария театър „Тиволи“ на Стренд, имах чувството, че никога не бях виждал по-сериозна и съзнателна актриса. Аз гледах с широко отворени очи тази пълничка дребна жена, която нервно се разхождаше напред-назад зад кулисите, раздразнителна и обезпокоена, докато дойде време да се появи на сцената. Тогава тя изведнъж се развеселяваше и се отпускаше.

Брензби Уилямс, интерпретатор на Дикенсови герои, ме пленяваше в ролите на Юрая Хийп, Бил Сайкс и стареца от „Старото антикварно дюкянче“. Умението, с което този хубав, благороден мъж се гримираше и пресъздаваше пред шумната публика на Глазгоу тези обаятелни образи, разкри пред мен една нова страна на театъра. Той събуди у мен и интерес към литературата; поиска ми се да разбера каква загадка се крие в книгите — тези мрачни Дикенсови герои, които се движеха в странния свят на Крукшенк[3]. И макар че едва можех да чета, един ден си купих „Оливър Туист“.

Така очарован бях от героите на Дикенс, че започнах да подражавам на подражанията на Брензби Уилямс. Неизбежно беше такъв напъпващ талант да не остане скрит задълго. И така един ден мистър Джексън ме видя да забавлявам останалите момчета с едно подражание на стареца в „Старото антикварно дюкянче.“ На самото място бях обявен за гений и мистър Джексън реши светът да узнае за това.

Великото събитие стана в театъра на Мидълзбра. След нашия танц мистър Джексън излезе на сцената с увереността на човек, който ей сега ще оповести идването на нов месия, и заяви, че е открил между момчетата си едно дете гений, което ще имитира Брензби Уилямс в ролята на стареца от „Старото антикварно дюкянче.“, който не може да приеме смъртта на своята малка Нели.

Публиката не изпадна във възторг тъй като вече цяла вечер беше търпяла скучни номера. Независимо от това аз излязох на сцената, облечен в моя обикновен танцов костюм — бяла ленена блузка, дантелена якичка, къси кадифени панталонки и червени обувки за танц, — гримиран като деветдесетгодишен старец. Отнякъде по някакъв начин се бяхме сдобили с една стара перука — може мистър Джексън да я бе купил, — но тя не ми ставаше. Макар че имах голяма глава, перуката беше още по-голяма. Това беше перука на плешив човек; от темето се спускаха дълги, сиви, прави коси така, че когато се появих на сцената, прегърбен като старец, приличах на пълзящ бръмбар и публиката не без основание започна да се кикоти.

След това вече беше трудно да се усмирят зрителите. Започнах да говоря с шепот:

— Шт, шт, не вдигайте шум, ще събудите моята Нели!

— По-високо, по-високо! Нищо не се чува! — крещеше публиката.

Но аз продължих да шептя едва-едва, като че на себе си, толкова тихо, че публиката започна да тропа с крака. Това беше краят на моята кариера като интерпретатор на героите на Чарлз Дикенс.

Макар че живеехме скромно, животът с „Осемте ланкаширски момчета“ беше приятен. Понякога между нас естествено се появяваха и малки недоразумения. Спомням си, че играехме в същата програма заедно с двама млади начинаещи акробати, момчета почти на моята възраст, които поверително ни казаха, че майките им получавали по седем шилинга и шест пенса седмично, а самите те всеки понеделник сутрин под чинията си с бекон и яйца намирали по един шилинг за джобни пари. „А ние — оплака се едно от нашите момчета — получаваме само по два пенса и закуска от хляб с мармелад.“

Когато Джон, един от синовете на мистър Джексън, чу, че се оплакваме, той избухна в плач и ни каза, че понякога, когато играем по една седмица в лондонските предградия, баща му получавал само седем лири седмично за цялата трупа и че с голяма мъка свързвали двата края.

Разкошният живот на двамата чираци акробати ни амбицира и ние да станем акробати. Затова няколко сутрини наред, веднага щом отвореха вратите на театъра, две-три момчета тренирахме салтомортале с въже, превързано през гърдите ни и закачено за една макара, като единият от нас държеше края на въжето. Аз умело правех салтомортале по този начин, докато един ден паднах и изкълчих палеца си. Това сложи край на моята кариера на акробат.

Освен танците ние винаги се опитвахме да прибавим и други номера към нашия репертоар. Аз исках да стана жонгльор комик, затова спестих достатъчно пари, за да си купя четири гумени топки и четири тенекиени паници, и с часове стоях пред леглото и тренирах.

Мистър Джексън поначало беше добър човек. Три месеца преди да напусна трупата, ние участвувахме в благотворително представление в полза на баща ми, който беше прекарал тежко боледуване; в него безплатно взеха участие много водевилни артисти, включително и „Осемте ланкаширски момчета“ на мистър Джексън. Вечерта на представлението татко се появи на сцената, като дишаше тежко, и с мъчително усилие произнесе реч. Аз стоях отстрани на сцената и го наблюдавах, без да съзнавам, че той се намира пред прага на смъртта.

Когато бяхме в Лондон, отивах да видя мама всеки уикенд. Тя намираше, че съм блед и отслабнал и че танцуването вреди на дробовете ми. Това толкова много я безпокоеше, че тя писа по този повод на мистър Джексън; той така се възмути, че в края на краищата ме изпрати в къщи, като каза, че не си заслужавам тревогите на една тъй загрижена майка.

След няколко седмици обаче аз получих пристъп от астма. Пристъпите станаха много силни и мама беше убедена, че съм се разболял от туберкулоза, и веднага ме заведе в бромптънската болница, където ме прегледаха основно. Дробовете ми бяха напълно в ред, но лекарите действително установиха астма. Месеци наред страдах, защото не можех да дишам. Понякога ми идеше да се хвърля от прозореца. Инхалациите със сварени билки с глава, мушната под одеяло, съвсем малко облекчаваха мъките ми. Но както предрече лекарят, аз постепенно оздравях.

Някои от спомените ми за този период са ясни, други смътни. Общото ми впечатление обаче е една бъркотия от неприятности. Не мога да си спомня къде се намираше по онова време Сидни; той беше четири години по-голям от мен и аз рядко се сещах за него. Може би живееше при дядо, за да не бъде толкова тежко на мама. Ние сякаш се лутахме от едно жилище в друго, докато най-сетне се настанихме в малка мансарда на Паунъл теръс № 3.

Много добре съзнавах какво позорно клеймо е нашата мизерия в очите на обществото. Дори и най-бедните деца всяка неделя вечеряха с приготвено в къщи ядене. Да сготвиш печено в къщи — това беше символ на порядъчност, ритуал, който отличаваше един слой бедняци от друг. Онези, които в неделя не можеха да си приготвят вечеря в къщи, бяха от просешкото съсловие — и ние принадлежахме към него. Мама ме изпращаше до най-близката гостилница да купя готова вечеря за шест пенса (порция месо с гарнитура от два вида зеленчук). Колко срамно беше това — особено в неделя! Аз я упреквах, че не готви нищо в къщи, а тя напразно се опитваше да ми обясни, че ако готви у дома, това би струвало два пъти повече.

И все пак един щастлив петък мама спечели шест шилинга на конни състезания и за да ми достави удоволствие, реши в неделя да приготви вечерята в къщи. Освен другите деликатеси тя купи и парче месо за печене, което само не знаеше дали е говеждо или бучка лой. Тежеше около пет фунта и на него беше залепен етикет „За печене“.

В къщи нямахме фурна и мама използва фурната на хазяйката, но тъй като й беше много неудобно непрекъснато да влиза и излиза от кухнята й, тя наслуки определи времето, за което трябваше да се изпече месото. В резултат на това за наш най-голям ужас печеното се беше свило, колкото топка за крикет. Но въпреки твърденията на мама, че вечерите ни за шест пенса създавали по-малко грижи и били по-вкусни, яденето ми се хареса и изпитах радостта, че и ние можем да живеем като всички други хора.

 

 

В живота ни настъпи внезапна промяна. Мама срещна една стара своя приятелка — заможна, жизнена, красива жена, тип Юнона, която беше напуснала сцената, за да стане метреса на богат стар полковник. Тя живееше в модерния квартал Стокуел и така се зарадва от срещата с мама, че ни покани да прекараме лятото при нея. По това време Сидни береше хмел в провинцията и затова мама лесно се съгласи; с вълшебната си игла тя успя да се докара доста прилично, а аз в неделния си костюм — реликва от времето на „Осемте ланкаширски момчета“, също имах доста добър вид за случая.

И така още на следния ден ни отведоха в една много тиха къща на ъгъла на Ленздаун скуеър и ни обградиха с разкош — къща, пълна със слуги, спални в розово и синьо, с пердета от басма, с кожи от бели мечки по пода; живеехме си като царе. Как добре си спомням онова едро синьо грозде, отгледано в оранжерия, което красеше бюфета в трапезарията, и колко виновен се чувствувах, когато зърната му започнаха тайнствено да изчезват, а гроздовете му от ден на ден заприличваха все повече на скелети.

Прислугата се състоеше от четири жени: готвачката и три камериерки. Освен мен и мама имаше и един друг гост — един много изискан, хубав млад мъж с подстригани ръждиви мустачки. Той се държеше много любезно и приятелски и създаваше впечатлението, че е постоянен обитател на къщата, докато не се появеше полковникът с посивелите бакенбарди. Тогава красивият млад мъж изчезваше.

Полковникът идваше от време на време — веднъж-дваж пъти седмично. Докато той беше там, къщата потъваше в тайнственост и вездесъщност и мама ми поръчваше да не се показвам. Един ден се втурнах в хола точно когато полковникът слизаше по стълбите. Той беше висок, представителен джентълмен в редингот и с цилиндър, с розово лице, дълги сиви бакенбарди и плешива глава. Той ми се усмихна дружелюбно и продължи пътя си.

Не разбирах за какво се вдига целият шум и се пази цялата тази тайна, нито пък защо посещенията на полковника имаха такъв ефект. Но той никога не оставаше дълго, младият мъж с подстриганите мустачки се връщаше и животът в къщата поемаше нормалния си ход.

Аз много се привързах към младия мъж с подстриганите мустачки. Ние дълго се разхождахме по поляните на Клепъм комън с двете красиви хрътки на домакинята. В онези дни Клепъм комън беше много привлекателен. Дори аптеката, в която от време на време купувахме по нещо, излъчваше изисканост с обичайната си смесица от ароматни парфюми, сапуни и пудри — оттогава насам ароматът в някои аптеки ми навява приятна носталгия. Младият мъж препоръча на мама всяка сутрин да правя студени бани, за да излекувам астмата си, и те може би ми помогнаха; във всеки случай тези бани много ме ободряваха и започнаха да ми доставят удоволствие.

Колко лесно се приспособява човек към удобствата на обществото! Колко благовъзпитано и лесно свиква той с комфорта! Не мина и седмица и аз вече приемах всичко за напълно естествено. Колко приятно е чувството за благоденствие, когато изпълняваш сутрешните ритуали: да разхождаш кучетата, държейки в ръка новите им каишки от кафява кожа, а после да се върнеш в красива къща със слуги и да дочакаш обеда, който елегантно ти сервират в сребърни подноси.

Задната градина на къщата опираше в двора на друга къща, чиито обитатели имаха толкова слуги, колкото и ние. Те бяха тричленно семейство — млада съпружеска двойка и синът им, който беше горе-долу на моя възраст и имаше стая за игра, претъпкана с великолепни играчки. Често ме канеха да си играя с него и да оставам за обед и ние станахме много добри приятели. Баща му заемаше важен пост в една банка в Сити[4], а майка му беше млада и доста красива.

Един ден дочух от нашата камериерка поверително да разговаря с една камериерка от къщата на приятелчето ми, която й казваше, че тяхното момче имало нужда от гувернантка. „И това тук има нужда от гувернантка“ — каза нашата камериерка, като имаше предвид мен. Развълнувах се от това, че на мен гледат като на богаташко дете, но никога недоумях защо ме бе издигнала до този статут, освен ако причината не беше собственото й желание да издигне статута си, намеквайки, че работи при хора, които са не по-малко богати и достойни за уважение от съседите. След тази случка винаги когато обядвах с момчето на съседите, се чувствувах нещо като самозванец.

Макар и денят, в който напуснахме хубавата къща, за да се върнем на Паунъл теръс № 3, да беше мрачен, все пак изпитвахме чувство на облекчение, че си възвръщаме свободата: въпреки всичко като гости ние живеехме в известно напрежение, а, както казваше мама, гостите са като сладкиши — останат ли прекалено дълго, изсъхват и стават противни на вкус. По този начин внезапно се скъсаха копринените нишки на един кратък период на разкош и ние отново се върнахме към нашия обичаен безпаричен живот.

Бележки

[1] Театралният цензор. — Бел.пр.

[2] Джоузеф Грималди (1778–1837), английски актьор клоун. Създал своеобразно направление в клоунадата — съчетание на буфонадата с драматична експресивност. Автор е на два тома мемоари, издадени под редакцията на Ч. Дикенс. — Бел.пр.

[3] Джордж Крукшенк (1792–1878), английски карикатурист, илюстратор на творбите на Дикенс. — Бел.пр.

[4] Сити — центърът на деловите среди в Лондон. — Бел.пр.